Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Florville et Courval, ou le Fatalisme, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Steis (2014 г.)
Корекция
maskara (2014 г.)

Издание:

Маркиз дьо Сад. Любовни престъпления

Френска. Първо издание

Издателска къща „Орион ЕК“, 1991

История

  1. — Добавяне

Г-н дьо Курвал неотдавна бе навършил петдесет и пет години. Свеж и в добро здраве, той можеше да се надява на още двадесет години живот. Понеже беше преживял доста неприятности с първата си жена, която го напуснала, за да се отдаде на блудство и като имал недвусмислени сведения, за да предполага, че е вече в гроба, той намисли да се свърже повторно с някое скромно създание, което с благия си нрав и отлично поведение ще му помогне да забрави преживените скърби.

Г-н дьо Курвал не беше случил с деца. Дъщеря си загуби много рано, а синът му го напусна още на петнадесет години, за да се отдаде, и той като жена му, на разврат. Г-н дьо Курвал бе решил по никакъв начин да не се обвързва с това чудовище и смяташе да го лиши от наследство и да завещае цялото си имущество на децата, които очакваше да му роди бъдещата съпруга. Той притежаваше петнадесет хиляди франка рента, вложени някога в сделки, плод на неговия труд, и ги харчеше като почтен човек с неколцина приятели, които го обичаха и уважаваха. Виждаха го ту в Париж, където имаше хубав апартамент на улица „Сен-Мар“, и още по-често — в неговото малко очарователно имение, близо до Немур, където дьо Курвал прекарваше две трети от годината.

Този достоен мъж сподели своето намерение с приятелите си и, след като го одобриха, ги помоли настойчиво да се осведомят между познатите си за някоя подходяща жена, вдовица или мома на около тридесет — тридесет и пет години.

Още на втория ден един от старите му приятели дойде да му каже, че сякаш е намерил каквото търси. Госпожицата, която ви предлагам — му каза той, — има два недостатъка. Ще започна с тях, а след това ще ви зарадвам с качествата й. Тя няма нито баща, нито майка, а и никой не знае кои са били и къде ги е загубила. Знае се — продължи посредникът, — че е братовчедка на г-н дьо Сен-Пра, известен човек, който признава, че му е роднина, уважава я и ще ви каже много ласкави думи за нея, които безспорно заслужава. Тя няма никакво наследство от родителите си, но е получила четири хиляди франка пенсия от въпросния г-н дьо Сен-Пра, в дома на когото е отгледана и където е прекарала цялата си младост. Ето първият й недостатък. А сега да минем на втория — каза приятелят на г-н дьо Курвал. — На шестнадесет години тя се влюбва и ражда дете, което вече не е на този свят, бащата не е виждала оттогава. Това е цялото зло. Накрая една добра дума: г-ца дьо Флорвил е на тридесет и шест години, но изглежда едва на двадесет и осем. Лицето й е много приятно и интересно, чертите й са нежни и деликатни, кожата — снежнобяла, а кестенявите й коси са дълги до земята. Устните й са свежи и изписани като пролетна роза. Тя е доста едра, но така добре сложена и толкова грациозна, че високият й ръст, който в друг случай би й придавал по-груб вид, не прави лошо впечатление. Ръцете, врата, краката — всичко е съразмерно и хубостта й е от тези, дето дълго не остаряват. Колкото до поведението й може би нейната изключителна праволинейност няма да ви хареса. Не обича светските отношения и живее доста уединено. Много е набожна и усърдна в задълженията си в манастира, където живее и когато просвещава околните с религиозните си качества, тя очарова всички със своя чар, ум и приятен характер… с една дума — земен ангел, който Бог пази, за да ощастливи старините ви.

Очарован от срещата, г-н дьо Курвал веднага помоли своя приятел да му покаже въпросната особа.

— Нейният произход не ме тревожи — каза той. — Щом като има благородна кръв, няма значение кой я е предал. Младежкото й приключение на 16 години също не ме притеснява, та тя е изкупила грешката си с дълги години благоразумие. Ще се оженя за нея като за вдовица, но след като ще взема жена на около тридесет — тридесет и пет години, лудост би било да претендирам за първенство, ето защо, вашето предложение ми харесва изцяло, остава само да ви накарам по-скоро да ми я представите.

Приятелят на г-н дьо Курвал побърза да го стори. След три дни той го покани на вечеря в дома си, заедно с госпожицата, за която ставаше дума. Тази очарователна девойка се харесваше още от пръв поглед. Тя имаше очите на самата Минерва и олицетворяваше любовта. Тъй като знаеше за какво става дума, тя беше резервирана и нейното благоприличие, сдържаност и благородство, съчетани с привлекателната й външност, благия й характер и острия й ум, така завъртяха главата на бедния г-н дьо Курвал, че той помоли своя приятел да ускори нещата.

Видяха се още два-три пъти в къщата на г-н дьо Курвал, у г-н дьо Сен-Пра и накрая г-ца дьо Флорвил, настоятелно притисната от г-н дьо Курвал, му каза, че нищо не я ласкае така, както честта, която той й оказва, но че нейната деликатност не й позволява да приеме нещо преди тя сама да му разкаже своя живот.

— Не са ви казали всичко, господине, — каза тази очарователна девойка — и аз не мога да се съглася да стана ваша съпруга, преди да научите цялата истина. Много ценя вашето уважение и не искам да го загубя, а сигурно не ще го заслужавам, ако разчитам на вашето заслепение и се съглася да ви стана жена, без да прецените дали съм достойна да бъда.

Г-н дьо Курвал я увери, че знае всичко, че тя не бива да се притеснява за нищо и, че ако действително го е харесала, няма защо повече да се терзае. Но г-ца дьо Флорвил настоя. Тя заяви твърдо, че не ще се съгласи с нищо преди г-н дьо Курвал да разбере всичко, което я засяга. Налагаше се да минат през това изпитание. Накрая се разбраха г-ца дьо Флорвил да пристигне в имението на г-н дьо Курвал в Немур, където се подготвяше мечтаната от него сватба, и на другия ден, след като изслуша историята на г-ца дьо Флорвил, тя да стане негова жена…

— Но, господине, — каза любезната девойка — всички тези приготовления могат да се окажат излишни… защо да ги правите?… Ами ако ви убедя, че не съм родена, за да ви принадлежа?

— Това никога не ще стане, госпожице, — отговори достойният Курвал. — Обзалагам се, че е невъзможно. И тъй, моля ви да вървим и не се противопоставяйте на моите намерения.

Г-н дьо Курвал нищо повече не можеше да направи и те заминаха за неговото имение. Бяха сами — така беше поискала г-ца дьо Флорвил. Нещата, които имаше да каже, бяха предназначени само за човека, който желаеше да се свърже с нея, ето защо, никой друг не беше допуснат. На следващия ден тази красива и вълнуваща особа помоли г-н дьо Курвал да я изслуша и му разказа събитията в живота си със следните думи:

Историята на г-ца дьо Флорвил

— Намеренията, които имате по отношение на мен, господине, са толкова сериозни, че не бива да бъдете мамен. Вие видяхте г-н дьо Сен-Пра, за чиято роднина ви бях представена, самият той благоволи да го потвърди, и все пак, това не е вярно. Не знам нищо за раждането си, никога не съм имала удоволствието да науча на кого го дължа. Намерили са ме няколко дни след раждането ми в зелена тафтена рокличка пред дома на г-н дьо Сен-Пра, заедно с анонимно писмо, закачено на завесата на люлката ми, в което пишело само:

Вече десет години откакто сте женен, а нямате деца. Желаете ги всеки ден. Осиновете това момиченце, нейната кръв е чиста, плод е на добър брак, а не на безпътство, раждането му е почтено. Ако то не ви харесва, занесете го в дома за намерени деца. Не правете разследване, напразно би било. Не можете да научите нищо повече.

Почтените хора, на които ме подхвърлили, ме приютили незабавно. Отгледаха ме и ме обградиха с топли грижи, така че аз дължа всичко на тях. Тъй като нищо не показвало името ми, г-жа Сен-Пра решила да ме нарече Флорвил.

Малко след като навърших петнадесет години ме сполетя нещастие — умря моята покровителка. Болката от тази тежка загуба беше неописуема. Бях й станала толкова скъпа, че преди да издъхне тя помоли своя съпруг да ми осигури четири хиляди франка пенсия и никога да не ме изоставя. Двете неща бяха изпълнени точно и г-н дьо Сен-Пра прибави към тези добрини още една — призна ме за братовчедка на жена му и изготви с тази титла договора, който видяхте. Аз обаче, не можех да остана повече в неговия дом. Г-н дьо Сен-Пра ми даде да го почувствам.

— Аз съм вдовец и все още млад — ми каза този благодетелен мъж. — Ако живеем под един и същ покрив, ще предизвикаме незаслужени съмнения. Вашето щастие и име са ми скъпи и не искам да ги компрометирам. Трябва да се разделим, Флорвил. Но аз няма да ви изоставя докато съм жив, нито пък искам да напуснете семейството ми. Имам сестра, вдовица, в Нанси, ще ви изпратя при нея. Уверявам ви, че тя ще се държи с вас не по-зле от мен, а там, нека да се каже, ще зная какво става и ще се грижа за вашето образование и задомяване.

Приех известието със сълзи на очи. Тази нова мъка още повече засили горчивината от смъртта на моята благодетелка, но убедена в добрите намерения на г-н дьо Сен-Пра, аз реших да последвам съветите му и заминах за Лотарингия, водена от една дама от този край, на която бях препоръчана, и която ме предаде в ръцете на г-жа дьо Веркен — сестрата на г-н дьо Сен-Пра, при която трябваше да живея.

Домът на г-жа дьо Веркен беше много по-различен от този на г-н Дьо Сен-Пра — в единия царяха благоприличие, религиозност и добродетелност, а в другия — фриволност, увлечения по удоволствия и независимост.

Още първите дни г-жа дьо Веркен ме предупреди, че моя благочестив вид не й харесва, че не разбира как мога да идвам от Париж и да съм толкова непохватна… толкова смешно скромна и че ако искам да се разбирам с нея, трябвало да възприема друг тон. Това ме разтревожи. Не се старая да ви изглеждам по-благодетелна отколкото съм, господине, но всичко, което се отклонява от добрите нрави и религията, никога не ми е харесвало. Аз винаги съм била противница на всичко, което шокира добродетелта, а наклонената плоскост, по която бях тласната въпреки желанието ми, ми причини толкова угризения, че, откровено казано, г-жа дьо Веркен не ми направи добра услуга като ме въведе в обществото. Аз не съм създадена да живея в него, прекалено съм дива и необщителна. Една мрачна обител повече подхожда на душата и мисловната ми нагласа.

Тези не добре оформени, а и недостатъчно зрели разсъждения за възрастта, на която бях, не ме предпазиха нито от лошите съвети на г-жа дьо Веркен, нито от злините, в които съблазните щяха да ме потопят. Хората, които срещах постоянно, които ме заобикаляха, примерът, разговорите, всичко ме увлече. Уверяваха ме, че съм красива и за мое нещастие, аз се осмелих да повярвам.

По това време нормандският полк беше на гарнизон в Нанси. Офицерите се срещаха в дома на г-жа дьо Веркен. Идваха също всички млади жени. Там се завързваха, късаха и пак се завързваха любовните интриги на града.

Вероятно г-н дьо Сен-Пра не знаеше за тази страна от поведението на сестра си. Нима, ако я познаваше добре, щеше да се съгласи да ме изпрати при нея. Тази мисъл ме възпря и ми попречи да му се оплача. А и всичко ли трябва да се казва? Може да не съм мислила много за това. Нечистият въздух, който дишах, започваше да омърсява сърцето ми и, като Телемах на остров Калипсо, вече не чувах съветите на Ментор.

Един ден безразсъдната Веркен, която отдавна се мъчеше да ме съблазни, ме попита дали съм сигурна, че съм дошла невинна в Лотарингия и дали не тъгувам по някой любим в Париж?

— Уви, госпожо — й отговорих аз, — на мен дори никога не ми е идвала мисълта за грешките, в които ме подозирате, а и г-н брат ви може да ви каже какво поведение съм имала.

— Грешки, — прекъсна ме г-жа дьо Веркен — ако имате грешки, то е, че сте все още много зелена на вашата възраст, но вие ще се поправите надявам се.

— О, госпожо, такива думи ли трябва да чуя от толкова уважавана личност като вас?

— Уважавана?… Не говорете така, скъпа моя, че от всички чувства уважението е нещото, което изобщо не ме интересува. Аз искам да вдъхвам любов… а колкото до уважението, то все още не е за моята възраст. Прави като мен, скъпа моя, и ти ще бъдеш щастлива… Впрочем, забеляза ли Сенвал? — продължи тази сирена, като ми заговори за един млад седемнадесетгодишен офицер, който идваше много често в дома й.

— Той е като останалите, госпожо, — отговорих аз. — Мога да ви уверя, че всички са ми еднакво безразлични.

— Но не бива така, скъпа приятелко, искам занапред да си споделяме нашите завоевания… ти трябва да имаш Сенвал, той е мое творение, аз имах грижата да го оформя, той те обича, трябва да го имаш…

— О, госпожо, оставете ме, моля ви, аз наистина не се интересувам от никого.

— Трябва, така се споразумяхме с неговия полковник, моя сегашен любовник.

— Умолявам ви да ме оставите на мира в това отношение, нищо не ме влече към удоволствията, които вие обичате.

— О, това ще се промени! И ти ще ги обикнеш един ден като мен. Лесно е да не обичаме онова, което още не познаваме. Но непременно трябва да опознаем създаденото да бъде обожавано. С една дума, планът е начертан. Сенвал ще ви признае, госпожице, своето увлечение тази вечер, а вие не го карайте да страда, или ще ви се разсърдя съвсем сериозно.

В пет часа всички се събраха. Тъй като беше много горещо, игрите се организираха сред храстите и всичко беше така добре замислено, че само г-н дьо Сенвал и аз не играехме и трябваше да разговаряме.

Безполезно е да прикривам от вас, господине, че още щом този млад човек, любезен и доста духовит, ми призна своите пламенни чувства, се почувствувах неукротимо привлечена и когато по-късно поисках да си обясня това увлечение, виждах нещо неземно; това вълнение не беше обикновено и не можех да си обясня същността му. От друга страна, мигът, в който сърцето ми го пожела, някаква непобедима сила го дърпаше назад и в тази буря… в тези приливи и отливи на неразгадаеми мисли, аз не можах да разбера дали постъпвам добре като обиквам Сенвал, или трябваше да избягам от него завинаги.

Имаше достатъчно време, за да ми признае любовта си… уви! Дори прекалено много време. Той видя, че съм чувствителна, възползва се от моето смущение, поиска да му призная чувствата си… Бях много слаба и му казах, че ми харесва и три дни по-късно, макар и с угризения, отстъпих и той се възползва от своята победа.

Странна е нечистата радост, когато порокът надделява над добродетелта. Нищо не може да се сравни с въодушевлението на г-жа дьо Веркен, когато разбра, че съм паднала в клопката, която ми беше приготвила. Тя ми се подиграваше, забавляваше се и накрая ме увери, че направеното от мен е най-простото и най-разумното нещо на света и че без да се страхувам мога да приемам любимия си всяка вечер в нейния дом… че тя няма да има нищо против, че от своя страна е много заета, за да обръща внимание на такива дреболии, но това не означава, че цени по-малко моята добродетелност, защото аз сигурно ще ходя само с него, докато тя се справи с трима и е далеч от моето въздържание и скромност. Когато си позволих волността да й кажа, че тази безнравственост е ужасна, че в нея няма нито деликатност, нито чувства, че тя превръща жените в най-долни животни, г-жа дьо Веркен избухна в смях.

— Ти си като героиня от миналото — ми каза тя. — Аз ти се възхищавам и съвсем не те коря. Много добре знам, че на твоята възраст удоволствието се жертва в името на деликатността и чувствата. Но на моята не е така, за мен те са само призраци. Предпочитам истинската наслада пред глупостите, които те въодушевяват. А защо ли да сме верни на хора, които никога не са били такива към нас? Така или иначе сме по-слаби, но защо да бъдем и по-глупави? Неразумна е жената, която влага деликатност в такива неща… Повярвай ми, скъпа моя, радвай се на живота докато възрастта и прелестите ти го позволяват и остави настрана химеричното постоянство, скръбната и строга добродетел, която не носи добро и никога не се налага на другите.

Тръпки ме побиха от тези думи, но разбрах добре, че не можех повече да им се противопоставям. Престъпните грижи на тази неморална жена ми ставаха необходими и аз трябваше да се съобразявам. Порокът неумолимо ни хваща в примката на тези, които иначе бихме презирали. И тъй, г-жа дьо Веркен продължаваше да се грижи за мен, а всяка нощ Сенвал ми даваше нови доказателства за своята любов… така изминаха шест месеца в опиянение, без да се замисля.

Но лошите последици скоро ми отвориха очите. Забременях и си мислех, че ще умра от отчаяние, защото това забавляваше г-жа дьо Веркен.

— Все пак, — ми каза тя — трябва да се спаси благоприличието и тъй като не е благопристойно да родиш в моя дом, ние с полковника на Сенвал взехме мерки. Полковникът ще даде отпуск на младежа, ти ще заминеш няколко дни по-рано за Мец, а той ще те последва и там ще дариш живот на забранения плод на твоята любов, после ще се върнете отново тук един след друг, както заминахте.

Трябваше да се подчиня, господине. Когато сгрешим, сме принудени да се подчиняваме на всеки и участта ни зависи от случая. Всеки има права над нас и ставаме роби на кого ли не, след като сме се отдали на страстта.

Всичко се уреди, както беше казала г-жа Веркен. На третия ден се срещнахме със Сенвал в Мец при една акушерка, чийто адрес бях взела от Нанси. Родих момче. Сенвал, който продължаваше да проявява най-нежни и най-деликатни чувства, изглежда ме обикна още повече, след като, по неговите думи, бях продължила рода му. Той положи всички грижи, които бяха във възможностите му, умоляваше ме да му дам сина ни, закле ми се, че през целия си живот ще полага топли грижи за него и реши да се върне в Нанси едва след като беше изпълнил задълженията си към мен.

Едва когато заминаваше се осмелих да му подскажа колко злочеста бях от грешката, която ме беше накарал да сторя и му предложих да я поправим, като се свържем пред олтара. Сенвал не очакваше това предложение и се смути…

— Уви! — ми каза той. — Нима разполагам със себе си? Все още съм зависим и трябва да поискам позволение от моя баща. Какво ще стане с нашия брак, ако не спазим тази формалност? А освен това, аз едва ли съм подходяща партия за вас, племенницата на г-жа дьо Веркен (за каквато ме мислеха в Нанси). Вие можете да претендирате за много повече. Флорвил, нека забравим нашите грешки и вярвайте в моята дискретност.

Тези думи, които не бях в състояние да разбера, ме накараха да почувствам жестоко тежката си грешка, гордостта ми попречи да отговоря, но от това болката ми стана още по-горчива. Аз се надявах да спася честта си като се омъжа един ден за моя любим. Колко съм била наивна! Въпреки порочността на г-жа дьо Веркен, която несъмнено трябваше да ми обясни как стоят нещата, аз не вярвах, че някой може да се забавлява като съблазнява и изоставя една нещастна девойка, не можех да допусна, че мъжете, които уж толкова тачат честта и са готови да се дуелират за една обида, можеха да се отнесат така към женската слабост. Чувствах се жертва и измамена от този, за когото бях готова да дам хиляди пъти живота си. Това разочарование за малко не ме погуби. Сенвал не ме напусна, той продължи все така да се грижи за мен, но не заговори повече за моето предложение, а аз бях прекалено горда, за да поставя въпроса за втори път. Накрая, щом като се възстанових, той изчезна.

Реших повече да не се завръщам в Нанси. Чувствах, че виждам любимия си за последен път и старите ми рани се отвориха. Въпреки всичко издържах и последния удар… Ах, колко беше жесток! Той замина, той се изтръгна от прегръдките ми, облени в сълзи, без да видя, че пролива дори една!

Такъв е резултатът от любовните клетви, в които лудо вярваме! Колкото сме по-чувствителни, толкова повече нашите прелъстители ни изоставят… коварните! Те се отдалечават от нас, каквото и да правим, за да ги задържим.

Сенвал беше взел детето и го беше настанил в някакво село, което не можах да открия… той искаше да ме лиши от сладостта да обичам и отгледам сама нежния плод на нашата връзка. Може да се каже, че той желаеше да забравя всичко, което можеше все още да ни свързва един друг, и аз го направих или по-скоро повярвах, че съм го направила.

Реших да напусна Мец веднага и тъй като не можех да се върна в Нанси, а не исках все пак да се скарам с г-жа дьо Веркен, защото въпреки своите грешки тя беше роднина на моя благодетел и трябваше да се държа добре с нея. Написах й почтено писмо, в което като претекст изтъквах, че срамът от стореното ми пречи да се върна и я молех за разрешение да отида в Париж при нейния брат. Тя веднага ми отговори, че мога да правя всичко, което поискам, че ще си остане моя приятелка завинаги и добавяше, че Сенвал още не се е завърнал, че не знаели къде се намира и че за нищо на света не бива да се огорчавам от тези дреболии.

След като получих писмото, аз се завърнах в Париж и се хвърлих в краката на г-н дьо Сен-Пра. По мълчанието и сълзите ми той скоро отгатна моето нещастие. Но аз обвинявах само себе си и не му казах за порочния живот на сестра му. Като всички добри хора, г-н дьо Сен-Пра не можеше да си представи колко е покварена сестра му и я мислеше за най-почтената жена. Аз не разруших илюзиите му и понеже г-жа дьо Веркен разбра това, тя остана моя приятелка.

Г-н дьо Сен-Пра ме съжаляваше… той ме накара да почувствам истински грешката си и накрая ми прости.

— О, дете мое, — ми каза този съкрушен човек, на когото беше така чужд срамът и грехът… — О, скъпо мое момиче, ето колко е тежко без добродетелта… тя е толкова необходима, така тясно свързана с живота ни, че няма по-голямо нещастие от това да я изоставим. Помниш ли, колко беше невинна, когато напусна дома ми и виждаш ли колко ужасно объркана се връщаш. Нима малкото удоволствие, което си вкусила в твоето падение, изкупва страданията, които раздират душата ти? Следователно, щастието е само в добродетелността, мое дете, а лъжите, с които се оправдават грешниците, не носят радост. Ах, Флорвил, бъди сигурна, че онези, които отричат това щастие или се борят против него, или го правят само от ревност, а не от чудовищното желание да направят и другите също толкова виновни и злочести. Те се заслепяват и искат да заслепят целия свят; те се лъжат и биха искали целият свят да се заблуждава. Но ако можеше да се прочете дълбоко в душата им, там ще се видят само скърби и разкаяние. Всички тези апостоли на престъплението са лоши или отчаяни. Между тях няма да се намери нито един искрен човек, който да признае, че отровните му думи или опасни писания са водени само от страсти. И кой би могъл да каже хладнокръвно, че основите на морала могат да се разклатят без риск? Кой ще се осмели да каже, че човек не е сътворен, за да прави добро, да желае добро? И как този, който върши само зло, може да очаква да бъде щастлив сред едно общество, устремено към доброто и неговото множене? Дали този апологет на престъплението няма да потръпва непрекъснато, когато изкорени от всички сърца единственото нещо, от което трябва да очаква своето покръстване? Как ще се противопостави слугите да го разорят, ако са престанали да бъдат добродетелни? Как мъжът ще попречи на жена си да го безчести, ако той я е убедил, че добродетелта е безполезна? Как ще спре ръката на децата си, ако се е осмелил да стъпче кълновете на доброто в сърцата им? Как свободата и неговите увлечения ще бъдат уважавани, ако е казал, че всичко е безнаказано, а добродетелта е само химера? Каквото и да е положението на този нещастник, независимо дали е съпруг или баща, богат или беден, господар или роб, от всички страни ще го дебнат опасности, от всички страни ще се забиват мечове в гърдите му; ако се е осмелил да унищожи в човека чувството за дълг, което надделява над порока, то несъмнено рано или късно нещастникът ще загине като жертва на своите ужасни мисли.

Нека за миг да оставим религията, ако искаме да видим само човека. Кой е глупакът, който ще повярва, че като нарушава всички закони на обществото и го оскърби, то ще го остави на мира? Не е ли от полза за човека и за законите, които създава за своята сигурност, винаги да се стреми да разрушава, това, което пречи, което вреди. Доверието и богатствата ще донесат може би благоденствие на злосторника, но колко кратко ще бъде то. Той много скоро ще бъде разпознат, разобличен, намразен и презрян от хората и тогава ще има ли кой да възхвалява неговото поведение и да го утешава? Всеки ще се отдръпне. След като няма какво повече да им предложи, всички ще го отхвърлят като бреме. Злата участ ще го дебне отвсякъде, ще изтлее в позор и нещастие и тъй като само в сърцето си ще търси спасение, скоро ще издъхне от отчаяние. Какво е следователно, това абсурдно мислене на нашите противници? Те напразно се борят срещу добродетелта, като казват, че всичко, което не е вездесъщо, е химера, че добродетелите са само стремления, които никога няма да видим в действителност. Е, какво пък. Няма добродетели изобщо, защото всеки народ си е изградил свои. Защото различните климати, различният темперамент се нуждаят от различни спирачки, защото, с една дума — добродетелта е многообразна, но значи ли това, че на земята няма добродетел? Все едно да се съмняваме в реалността на една река, само защото тя се разделя на хиляди различни ръкави. Ех! Какво по-добро доказателство за нейното съществуване от човешката нужда да я приспособява към различните си нрави и да я превръща в основа на всичко. Намерете си поне един народ без добродетели, поне един, чиято благотворителност и хуманност не са основни връзки… ще отида по-далеч: намерете ми една банда злодеи, която да не е обединена от няколко добродетелни принципи. Но щом тя е полезна навсякъде, щом не съществува нация, държава, общество, индивид, които не могат без нея, с една дума — щом човекът не може да живее нито щастлив, нито в сигурност без нея, то ще греша ли, мило дете, ако те закълна да не се отклоняваш никога от нея? Виж, Флорвил, продължи моят благодетел, притискайки ме в прегръдките си, виж докъде те докараха твоите първи заблуди. И ако грехът все още те зове, ако съблазънта и слабостта ти готвят нови клопки, помисли за мъката при първото ти отклонение, помисли за човека, който те обича като своя собствена дъщеря… и на когото твоите грешки причиняват големи страдания, и ще намериш сили да останеш вярна на добродетелта.

Пак по същите съображения г-н дьо Сен-Пра не ми предложи да остана в дома му, а да отида да живея у негова роднина — жена, известна с високата си благочестивост, така, както г-жа дьо Веркен с безпътството си. Много се зарадвах. Г-жа дьо Леренс ме прие на драго сърце и аз бях настанена в дома й още през същата седмица на връщането ми в Париж.

О, господине, каква разлика между тази уважавана жена и онази, която напуснах! При едната върлуваха порокът и развратът, а сърцето на другата беше пристан на всички добродетели. Първата ме беше изплашила със своята безпътност, а втората ме успокои с поучителни принципи. Г-жа дьо Веркен ми донесе огорчение и угризения, а при г-жа дьо Леренс намирах нежност и утеха… Ах, господине, позволете ми да ви опиша тази възхитителна жена, която винаги ще обичам. Такава е моята почит към нейните добродетели, че не мога да не го сторя.

Г-жа дьо Леренс, на около 40 години, беше още доста свежа, с непорочен и скромен вид, който разхубавяваше нейното лице много повече от божествените пропорции, които й беше дарила природата. Благородна и величествена, тя изглеждаше високомерна на пръв поглед, но онова, което вземаха за горделивост, изчезваше щом заговореше. Душата й е толкова красива и чиста, толкова приветлива и откровена, че човек неусетно се преизпълваше с уважение след първите нежни чувства към нея. Нищо прекалено и суеверно нямаше в религията на г-жа дьо Леренс, вярата й почиваше на извънредна чувствителност. Мисълта за бога и преклонението пред това върховно същество бяха най-силните радости на тази любяща душа. Тя признаваше, че ще бъде най-нещастна, ако коварни сили убият уважението и любовта й към него. Тя държеше повече на възвишената нравственост, отколкото на службите и церемониите, свързани с тази религия, и се ръководеше от нея във всички свои действия. Клевета никога не беше омърсявала устните й тя не си разрешаваше дори шега, която би наскърбила ближния. Тя преливаше от нежност и състрадание към себеподобните, намираше, че хората са вълнуващи, независимо от техните недостатъци, които грижливо прикриваше, или нежно порицаваше. Когато хората бяха нещастни, за нея нямаше по-голяма радост от възможността да ги утеши. Тя не чакаше клетниците да я молят за помощ, а сама ги търсеше… тя ги разпознаваше и се виждаше как радостта разцъфтява на лицето й, когато е успокоила вдовица, или се е погрижила за сирак, когато е помогнала на бедно семейство, или ръцете й са счупили оковите на нещастието. В нея нямаше нищо сурово, нищо строго. Щом им се предложеха целомъдрени удоволствия, тя им се отдаваше с наслада. Понякога дори си ги въобразяваше от страх да не се отегчават около нея. Мъдра… просветена с моралиста… задълбочена с теолога, тя вдъхновяваше романиста и се усмихваше на поета, изненадваше законодателя, или политика и насочваше взора на детето. Бе надарена с всестранен ум, но най-много блестеше с грижата, вниманието, с милото отклонение към другите. Живееше уединено, по свой вкус, просвещаваше приятелите си. С една дума, г-жа дьо Леренс беше пример за единия и другия пол и носеше на всички спокойствие и радост, даряваше ги с небесната наслада, отредена на почтения човек от бога, чието подобие беше тя.

Господине, няма да ви отегчавам с подробностите от живота ми през седемнадесетте години, в които имах щастието да живея с тази възхитителна жена. Прекарвахме дните в сказки по нравственост и милост, и благотворителни дела.

— Религията отблъсква хората, скъпа моя Флорвил, — ми казваше г-жа дьо Леренс, — само защото непохватни водачи им показват единствено веригите, но не и насладите. Та има ли човек, който, отваряйки очи към всемира, да не разбере, че толкова чудеса могат да бъдат сътворени само от всемогъщ бог. Веднъж почувствувал тази истина… а нима е нужно друго, за да повярва сърцето? Нима човек може да бъде толкова див и жесток, че да не отдаде почит на добрия бог, който го е създал? Но многото вероизповедания объркват, човек си мисли, че са лъжливи, защото са различни. Какъв софизъм. А това, че народите единодушно признават и служат на бога, не е ли мълчаливо признание, защото не само природните прелести, но и сърцата на хората крият неопровержимо доказателство за съществуването на бога? Човек не може да живее, без да приеме един бог, той се пита и намира доказателства в самия себе си, той отваря очите и навсякъде вижда следи от този бог и все пак дръзва да се съмнява! Не, Флорвил, не, няма добронамерени атеисти. Гордостта, упоритостта, страстите — ето унищожителните оръжия на този бог, който се съживява непрекъснато в сърцето на човека или в неговия разум. И когато ударът на сърцето и светлината на разума ме приобщават към него, аз не го почитам, не уважавам добротата, с която прощава моята слабост, не се унищожавам, пред неговото величие, не искам милост и понасям неволите на живота, за да ми позволи един ден да участвувам в неговата слава! Аз нямам амбицията да прекарам вечността в неговото лоно, или ще рискувам да бъда в ужас и мъчения, защото съм отхвърлила безспорните доказателства, които той, великият, е пожелал да ми даде за сигурността на моето съществуване! Дете мое, нима можем да се колебаем при тази ужасна алтернатива! О, вие, които се отказвате упорито от огнените божествени лъжи, които ви пронизват право в сърцето, бъдете поне за миг справедливи и само от милост към самите вас, предайте се пред този непобедим аргумент на Паскал: „Ако няма Бог, какво значение има дали му вярвате, какво зло ви причинява приобщаването към него? Ако ли пък има, на какви опасности се излагате като му отказвате вашата вяра?“ Вие, неверници, казвате, че не знаете каква почит да отдадете на този бог, пречи ви многообразието на религиите. Добре тогава, разгледайте всичките, а после елате да кажете добронамерено коя ви се струва по-велика и свята. Християни, отречете, ако можете, че тази, в която сте имали щастието да се родите, не ви прилича на религията на другите, чиито характеристики не са най-святите и най-свещените. Търсете другаде толкова големи загадки, чисти догми, утешаващ морал! Намерете в друга религия неизразимата саможертва на един бог в полза на неговото творение! Вижте в нея по-добри обещания, по-примамливо бъдеще, един по-велик и възвишен бог! Не, не можеш, философе на деня. Не можеш да го направиш, ти си роб на удоволствията и вярата ти се променя от физическото състояние на твоите нерви, нечестив си в огъня на страстите, лековерен щом затихнат те, ти не можеш да го направиш, казвам ти го. Чувството признава непрестанно този бог, с който въздуха ти се бори, той съществува винаги до теб, дори и когато грешиш. Счупи оковите, които те свързват с престъплението и никога този свещен и величествен бог не ще те отдели от храма, издигнат от самия него в твоето сърце. По-скоро в сърцето, отколкото в разума трябва, моя скъпа Флорвил, да почувствуваш нуждата от този бог, който ни показва и доказва всичко. В сърцето си трябва да усетиш потребността от почитта, която му отдаваме; то, само то ще те убеди скоро, скъпа приятелко, че най-благородната и най-пречистената от всички е религията, в която сме родени. Нека изповядваме точно и с радост този сладостен и утешаващ култ, нека той да изпълва най-хубавите ни моменти на земята и неусетно водени, боготворейки го до последния миг от пътя на любовта и радостта, ще положим в лоното на вечността душата, излъчена от него, създадена, за да го познае, и на която е трябвало да се радваме само, за да вярваме и да го боготворим.

Така ми говореше г-жа дьо Леренс, духът ми укрепваше с нейните съвети и душата ми беше спокойна под нейното свято крило. Но както вече ви казах, аз премълчавам всички подробности от живота ми в този дом, за да споделя същественото. Трябва да ви разкрия и моите грешки, великодушен и чувствителен господине, а когато небето пожелае да ми позволите да живея в мир по пътя на добродетелта, аз само ще му благодаря и ще замълча.

Не бях престанала да пиша на г-жа дьо Веркен. Получавах два пъти месечно известия от нея, въпреки че сигурно трябваше да преустановя това общуване, та нали промяната в моя живот и в моите принципи ме принуждаваха до известна степен да ги прекъсна. Трябва да кажа, че едно съкровено чувство, упорито ме водеше към местата, където имах скъпи спомени, надявах се да науча може би някой ден нещо за сина ми, с една дума — поддържах връзка с г-жа дьо Веркен. Опитвах се да я променя, хвалех й сладостите на живота, който водех, но тя ги считаше за химери, не преставаше да се смее на моите решения, да ги оборва и винаги твърда в своите разсъждения ме уверяваше, че нищо в света не е в състояние да ги разколебае. Говореше ми за съмишлениците, които се забавляваше да печели, тя поставяше тяхното послушание много по-високо от моето. Техните многократни падения бяха малки победи, които покварената жена печелеше винаги с радост, а удоволствието да въвлича млади сърца в злото я утешаваше, че не може да направи всичко, което й диктуваше въображението. Често молех г-жа дьо Леренс да ми заеме нейното красноречиво перо, за да оборя моя противник; тя се съгласяваше с удоволствие. Г-жа дьо Веркен ни отговаряше и нейните, понякога доста силни фалшиви аргументи, ни принуждаваха да прибягваме до други доводи, силни и характерни за чувствителната душа, които г-жа дьо Леренс, както твърдеше с основание, съдържаха всичко, което трябваше да унищожи порока и недоверието. От време на време молех г-жа дьо Веркен за известия за онзи, когото още обичах, но тя или не можеше, или така и не пожела да ми съобщи нищо.

Време е, господине, да дойдем до второто падение в моя живот, до кървавия удар, който сломява сърцето ми всеки път, когато се сетя за него. Когато ви разкажа ужасното престъпление, за което съм виновна, несъмнено ще се откажете от ласкавите намерения по отношение на мен.

Благочестивият дом на г-жа дьо Леренс все пак се отваряше за няколко приятели. Веднъж г-жа дьо Дюлфор, жена на известна възраст, близка на принцеса Пиемонтска, която идваше да ни вижда доста често, помоли г-жа дьо Леренс за разрешение да й представи един младеж, който й бил специално препоръчан и би могъл да се въведе в дом, където многобройните примери за добродетелност ще усъвършенствуват душата му. Моята покровителка се извини, че тя никога не приема млади мъже, а после, убедена от настойчивите молби на своята приятелка, се съгласи да види рицаря дьо Сент-Анж и той дойде.

Предчувствие ли беше… или както прецените, господине, но когато видях този мъж, цялата се разтреперих и не можех да си обясня защо… едва не припаднах… Не търсех да разбера причината, а отдадох го на някакво неразположение и по-късно Сент-Анж престана да ме впечатлява. Този младеж ме беше развълнувал така от първия път, но подобно нещо се беше случило и с него… научих го след това. Сент-Анж беше изпълнен с толкова голямо уважение към дома, където бе приет, че не се осмеляваше да изтърве и най-малкия признак за огъня, който го изгаряше. Изтекоха три месеца преди да се осмели да ми каже нещо. Но очите му говореха толкова живо, че беше невъзможно да се заблуждавам. Бях твърдо решена никога повече да не повтарям грешката, която ми бе причинила голямо зло, бях укрепнала благодарение на здравите принципи и бях готова да предупредя г-жа дьо Леренс за чувствата, които забелязвах в този младеж, но се безпокоях да не го уплаша и реших да мълча. Това решение несъмнено бе пагубно, защото то стана причина за ужасното нещастие, което скоро ще ви разкажа.

Обикновено всяка година прекарвахме шест месеца в едно доста хубаво имение, което г-жа дьо Леренс притежаваше на две левги от Париж. Г-н дьо Сен-Пра идваше там да ни посещава доста често. За зла участ подаграта го възпря тази година и той не можа да дойде. Наистина беше жалко, господине, защото, имайки естествено по-голямо доверие в него, отколкото в неговата роднина, аз щях да му призная неща, които не можах никога да се реша да кажа на други, а тези признания несъмнено щяха да предотвратят злото, което ме сполетя.

Сент-Анж поиска разрешение от г-жа дьо Леренс да дойде с нас и тъй като г-жа дьо Дюлфор също я помоли, тя се съгласи.

В нашия кръг искахме да узнаем кой е този младеж. Не знаехме нищо конкретно и значимо за живота му. Г-жа дьо Дюлфор ни го беше представила за син на благородник от нейната родна провинция. Той понякога забравяше думите на г-жа дьо Дюлфор, казваше, че е пиемонтец, а това беше малко вероятно, като се имаше предвид начина, по който говореше италиански. Не служеше, а беше на възраст да върши нещо, а не личеше още какво е решил да прави. Лицето му беше толкова хубаво, че си струваше някой да го нарисува, държеше се пристойно, говореше благоприлично и целият му вид издаваше отлично възпитание, но наред с това ни плашеше понякога напористият му буен характер.

Откакто г-н дьо Сент-Анж дойде в имението чувствата му непрекъснато нарастваха поради юздата, с която ги възпираше; вече не можеше да ги крие, а аз потръпвах и въпреки това успявах да се овладея и му показвах само състрадание.

— Наистина, господине, — му казах аз — вие не знаете цената си… защо губите времето си с жена два пъти по-възрастна от вас? Но дори и да имам лудостта да ви изслушам, какви претенции бихте могли да имате към мен?

— Желая да се свържа с вас завинаги, госпожице. Вие не ме уважавате, ако си мислите друго!

— Господине, как си представяте сензационната новина за тридесет и четири годишна мома, която се омъжва за седемнадесетгодишно дете?

— Ах, колко сте жестока! Нима вие щяхте да забележите тази дребна разлика, ако дълбоко в сърцето си носехте една хилядна част от огъня, който ме изгаря?

— Наистина, аз съм много спокойна, господине… такава съм от години, а и ще си остана такава, надявам се, толкова дълго, колкото Бог реши да ме остави да линея на земята.

— Вие не ми давате никаква надежда някога да ви умилостивя.

— Нещо повече, забранявам ви да ми говорите повече за безразсъдните ви желания.

— Ах, красива Флорвил, значи вие искате да ме направите нещастен.

— Желая ви мир и щастие.

— Не мога да се радвам на живота без вас.

— Да… докато не унищожите тези чувства, които никога не е трябвало да се раждат у вас. Опитайте се да ги надделеете, постарайте се да се овладеете и спокойствието ви ще се възвърне.

— Не мога.

— Но вие не го искате, трябва да се разделим, за да успеете. Не ме виждайте две години и вълнението ви ще изстине, ще ме забравите и ще бъдете щастлив.

— Никога, никога! Ще бъда щастлив само във вашите нозе…

Тогава дойдоха другите от компанията и първият ни разговор свърши дотук.

Три дни след това Сент-Анж намери начин да ме види отново сама и пожела да продължи прекъснатия разговор. Този път така строго му казах да мълчи, че от очите му потекоха силно сълзи. Той изведнъж си тръгна, каза ми, че го хвърлям в отчаяние и че скоро ще се прости с живота, ако продължавам да се държа така с него… После се върна и извика яростно:

— Госпожице, вие не познавате душата, която така обиждате… не, вие не я познавате… знайте, че съм способен да стигна до крайност… дори до такава, каквато далеч не можете да си представите… да, по-скоро ще прибягна до нея, отколкото да се откажа от щастието да ви принадлежа.

И той се оттегли в ужасно страдание.

Тогава повече от всякога се изкуших да кажа на г-жа дьо Леренс, но пак повтарям, страхът да не навредя на този младеж ме възпря и замълчах. Сент-Анж ме избягва осем дни, едва разговаряше с мен, държеше се далеч от мен на масата… в салона… на разходка, като несъмнено правеше всичко това, за да види дали промяната ми прави някакво впечатление, дали споделям чувствата му. Средството беше сигурно, но аз бях толкова далеч от него, та едва ли дадох вид, че се досещам за неговите маневри.

Накрая той ме заговори в дъното на градината…

— Госпожице, — ми каза той с най-властен тон — най-сетне успях да се успокоя. Вашите съвети оказаха въздействието, което очаквахте… виждате как отново станах спокоен… опитах се да ви намеря сама само, за да се сбогуваме… да, аз ще избягам от вас завинаги, госпожице… ще избягам от вас… вие няма да видите повече този, когото ненавиждате… ох! Не, вие никога повече няма да го видите.

— Много се радвам, господине, приятно ми е да видя, че вече сте разумен, но май все още не сте се променили докрай. — Прибавих усмихната аз.

— А какъв трябва да бъда, госпожице, за да ви убедя в моето безразличие?

— Съвсем различен от това, което сте.

— Но поне когато замина… когато няма вече да ви е неприятно да ме виждате, може би ще повярвате, че най-после съм станал разумен, за което полагате толкова усилия.

— Действително няма друга постъпка, която да ме увери в това, и аз непрекъснато ще ви я препоръчвам.

— Ах! Значи аз съм тежко бреме за вас.

— Вие, господине, сте един много любезен човек, който трябва да полети към завоевания с друга цена и да остави на мира една жена, която не може да ви разбере.

— Но въпреки всичко ще ме изслушате. — Каза той ядно. — Да, жестоко момиче, ще ме изслушате, каквото и да казвате. Такива чувства изгарят душата ми, че няма нищо на света, което не бих направил… за да ви заслужа или да бъдете моя… Не вярвайте! Аз само се престорих, че заминавам. Престорих се само, за да ви изпитам… аз, вие настоявате… да замина оттук е все едно да ослепея. Можете да ме намразите, коварно момиче, такава е моята зла участ, но не се надявайте, че някога ще победите в мен любовта, от която изгарям по вас…

В състоянието, в което се намираше, Сент-Анж вложи в думите си някаква фаталност, която така и не разбрах; той успя да ме развълнува толкова силно, че се обърнах, за да скрия сълзите си и си тръгнах, а той остана в горичката. Не ме последва. Чух, че се хвърли на земята и се разхлипа. Не зная дали да ви призная, господине, но макар и дълбоко уверена, че не изпитвах никакво друго чувство към този младеж, освен състрадание, самата аз също избухнах в ридания.

„Уви, си казвах аз, отдавайки се на болката… такива бяха думите на Сенвал… той изразяваше по същия начин огнените си чувства… и също в градината… в градина като тази… нима не ми казваше той, че винаги ще ме обича… а не ме ли измами жестоко!… О, небеса! Той беше на същата възраст… Ах! Сенвал… Сенвал, ти пак ли се опитваш да ми отнемеш покоя? Не се ли появяваш ти отново в неговия прелъстителен образ, за да ме бутнеш отново в пропастта?… Махни се, подлецо… махай се… сега мразя дори спомена за теб!“

Изтрих сълзите си и се затворих в стаята си до часа за вечеря. Тогава слязох… но Сент-Анж не се появи, беше казал, че е болен и на другия ден ловко беше изписал на лицето си само спокойствие… аз се поддадох. Действително помислих, че е положил усилия, за да победи страстта. Коварният младеж успя да ме заблуди!… Уви! Какво говоря, господине, не бива да го хуля… сега той има право само на моите сълзи, а не на моите угризения.

Сент-Анж изглеждаше толкова спокоен, само защото си беше направил план за действие. Така изминаха два дни, а вечерта на третия той обяви публично своето заминаване. Уговори се с г-жа дьо Дюлфор, неговата покровителка, за общите им работи в Париж.

Легнахме си… Извинете ме, господине, за смущението, в което ме хвърля разказа за тази страшна катастрофа. Тя не изниква никога във въображението ми, без да потръпна от ужас.

Тъй като беше много горещо, аз си легнах почти гола. Камериерката излезе и току-що бях загасила свещта… Една чанта за ръкоделие за нещастие беше отворена на леглото ми, защото току-що бях рязала някакъв плат, който ми трябваше за другия ден. Очите ми се затваряха, когато дочух шум… бързо се надигнах и седнах… и усетих, че ме хваща някаква ръка…

— Няма да ми избягаш повече, Флорвил, — казва Сент-Анж… това беше той. — Прости ми за буйната страст, но не се опитвай да се изплъзнеш… ще бъдеш моя.

— Подъл съблазнител! — провикнах се аз — отивай си веднага, или ще изпиташ последствията на моя гняв…

— Страхувам се само, че няма да мога да те притежавам, жестоко момиче, — поде отново пламенният младеж, като се хвърли върху мен така ловко и бясно, че станах негова жертва, преди да успея да му попреча…

Разгневена от тази прекомерна дързост, решена на всичко, но да не страдам от последиците, аз се хвърлих, освобождавайки се от него, към ножиците, които бяха в краката ми. Овладявайки все пак гнева си и се помъчих да засегна ръката му по-скоро, за да го изплаша, отколкото да го накажа както заслужава. Но при това движение той удвои усилията си.

— Махай се, предател! — провикнах се аз като мислех, че съм го ударила в ръката, — махай се веднага и се срамувай за престъплението, което извърши…

Ох, господине, фатална ръка беше насочила моите удари… нещастният младеж нададе вик и падна върху плочките… Запалих мигновено свещта, приближих се… справедливи боже! Аз го бях улучила в сърцето… той издъхваше!… Хвърлих се към кървящия труп… притиснах го безумно до развълнуваната си гръд… устата ми търсеше неговата, искаше да спаси душата му, която отлиташе. Миех раната му със сълзи…

— О, ти, чието единствено престъпление беше голямата ти обич към мен, — казах аз, объркана от отчаяние, — заслужаваше ли всъщност по-добро наказание? Трябваше ли да загубиш живота си от ръката на тази, за която щеше да пожертваш своя? О, клети младежо, ти приличаш на човека, когото обожавах, ако трябва да те обичам, за да те върна към живота, разбери този ужасен момент, когато за жалост вече не можеш да ме чуеш… чуй, ако душата ти все още трепти, че бих желала да я върна към живота с цената на последните си дни… знам, че никога не си ми бил безразличен… че никога не съм те виждала без смут, и че чувствата, които изпитвах към теб, бяха може би по-възвишени от тези на слабата любов, която бликаше в сърцето ти.

При тези думи аз паднах в несвяст върху тялото на бедния младеж; камериерката ми влязла, защото чула шума, погрижила се за мен, а след това се опита да ми помогне да върнем Сент-Анж към живота… Уви! Всичко бе напразно. Излязохте от фаталния апартамент, затворихме грижливо вратата, взехме ключа и заминахме веднага за Париж при г-н дьо Сен-Пра… Помолих да го събудят, предадох му ключовете от злокобната стая, разказах му ужасното си приключение, той ме съжали, успокои и въпреки болестта, замина веднага при г-жа Леренс. Тъй като имението беше много близо до Париж, всичко това стана в една и съща нощ. Моят покровител пристигна при своята роднина в момента, когато тя ставаше от сън и още нищо не беше узнала. Никога приятели или роднини не са се държали по-добре, отколкото при тези обстоятелства. Те не последваха примера на глупавите или жестоки хора, които се държат отблъскващо в подобни кризи като раздрънкват всичко, способно да опозори или озлочести и тях, и тези, които ги заобикалят. Слугите смътно се досетиха какво беше станало.

— Е, добре, господине, — каза тук г-ца дьо Флорвил, прекъсвайки разказа си, заради сълзите, които я давеха, — ще се ожените ли сега за девойка, способна на такова убийство? Ще търпите ли в обятията си същество, което е заслужило строгостта на закона, нещастница, чието престъпление непрекъснато я измъчва, която не е имала една-едничка спокойна нощ от този жесток миг. Не, господине, няма нощ, когато моята нещастна жертва да не ми се е явявала обляна в кръв, която изтръгнах от сърцето й.

— Успокойте се, госпожице, успокойте се, моля ви — каза г-н дьо Курвал, смесвайки сълзите си със сълзите на развълнуваната жена. — Природата ви е дала чувствителната душа и аз разбирам вашите угризения, но няма и следа от престъпление в това фатално приключение, несъмнено става дума само за нещастен случай. Няма нищо предумишлено, нищо жестоко, вие само сте искала да избегнете страшно посегателство… с една дума, убийство, извършено случайно, при самозащита… Успокойте се, госпожице, настоявам да се успокоите. И най-строгият съд само ще избърше сълзите ви. О, колко сте се заблуждавала, като сте се страхувала, че подобно събитие може да заличи моите чувства към вас, дължащи се на вашите качества. Не, не, красива Флорвил, този случай съвсем не ви позори, той засилва в моите очи блясъка на вашите добродетели, той ви прави само по-достойна да се опрете на едно утешително рамо, което ще ви помогне да забравите вашите мъки.

— Думите, които имахте добрината да ми кажете, — поде отново г-ца Флорвил — г-н дьо Сен-Пра също ми ги казва. Но изключителната доброта и на двама ви не заглушава укорите на моята съвест. Никога нищо няма да успокои угризенията ми. Все едно, да продължим, господине. Вие сигурно се тревожите за развръзката са събитията.

Естествено, г-жа дьо Дюлфор беше отчаяна. Този сам по себе си много вълнуващ младеж й бе лично препоръчан и тя не можеше да не оплаква загубата му. Но тя разбра, че ако пусне слух, ще ме погуби, но няма да върне живота на своето протеже и тя не каза нищо. Въпреки своите строги принципи и нрави, г-жа дьо Леренс се държа още по-добре, ако може да се каже така, защото благоразумието и човечността вървят заедно с истинското състрадание. Тя първо каза в дома, че съм направила глупостта да се върна в Париж през нощта, за да пътувам по хлад и че е била осведомена за моята приумица. Впрочем, направила съм много добре, тъй като тя възнамерявала да отиде на вечеря в Париж. Под този претекст тя се сбогува с всичките си гости. Останала сама с г-н дьо Сен-Пра и своята приятелка, тя изпрати да повикат кюрето. Пасторът на дьо Леренс изглежда беше също толкова мъдър и просветен човек като нея. Той попълни както се полага свидетелство за дьо Дюлфор и сам погреба, тайно с двама от неговите хора, нещастната жертва на моя гняв.

След полагането на тези грижи всички се събраха отново, двете страни се заклеха да пазят тайна и г-н дьо Сен-Пра дойде да ме успокои като ми разказа всичко, което бе направено, за да потъне моята грешка в най-дълбока забрава. Стори ми се, че желае да се върна към ежедневието си в дома на г-жа дьо Леренс… тя беше готова да ме приеме… аз не можах да го сторя. Тогава той ме посъветва да се поразсея. Г-жа дьо Веркен, с която не бях престанала да общувам, както ви казах, господине, все настояваше да отида пак да прекарам няколко месеца при нея. Споменах това на брат й, той одобри и след осем дни заминах за Лотарингия. Но споменът за моето престъпление ме преследваше навсякъде и нищо не успяваше да ме успокои.

Събуждах се посред нощ, мислейки, че чувам още стоновете и виковете на нещастния Сент-Анж, виждах го окървавен в нозете ми да ме упреква за моята грубост, да ме уверява, че споменът за ужасното деяние ще ме преследва до последния дъх и че не познавам сърцето, което съм разбила.

Между другото, една нощ Сенвал, злочестият любим, когото не бях забравила, защото единствено той ме привличаше в Нанси… Сенвал ми сочеше едновременно два трупа — на Сент-Анж и на една непозната за мен жена[1], обливаше и двата със сълзи и ми показваше недалеч от тях трънен ковчег, който изглежда се отваряше за мен. Събудих се ужасно развълнувана, хиляди неясни чувства бликнаха в душата ми и сякаш таен глас ми казваше: „Да, докато дишаш, тази нещастна жертва ще изтръгва от теб кървави сълзи и всеки ден те ще стават все по-мъчителни. А острието на угризенията ще се изостря, вместо да се притъпява.“

Ето в какво състояние пристигнах в Нанси, господине, а ме очакваха нови мъки. Когато веднъж ръката на съдбата ни повали, тя удвоява ударите си и ни смазва.

Отседнах при г-жа дьо Веркен, тъй както тя ме беше помолила в последното си писмо и казваше, че за нея е удоволствие да ме види отново. Но при какви обстоятелства, справедливи боже! Щяхме ли да изпитаме радост! Когато пристигнах, тя беше на смъртно легло, кой би казал това, велики боже! Нали ми беше писала само преди петнадесет дни… говореше ми за своите сегашни удоволствия и ми съобщаваше идните. Така става с плановете на смъртните в момента, когато ги съставят, посред техните забавления, неумолимата смърт прерязва нишката на дните и тъй като си живеят, без да се замислят за фаталния миг, сякаш ще ги има вечно, те изчезват в неясния облак на безсмъртието, без да знаят каква съдба ги очаква там.

Позволете, господине да прекъсна за момент разказа за моите приключения, за да ви разкажа за тази загуба, и ви опиша ужасния стоицизъм, който прояви тази жена до последния си дъх. След една луда за нейната възраст сбирка г-жа дьо Веркен, която не беше вече млада (на около 52 години), се хвърлила във водата, за да се разхлади, станало й зле, пренесли я в дома й в ужасно състояние. На другия ден започнала пневмония и на шестия ден й съобщили, че й остава да живее двадесет и четири часа. Тази новина никак не я уплашила. Тя знаеше, че ще дойда и поръчала да ме посрещнат. Аз пристигнах, а според предвижданията на лекаря, тя трябваше да издъхне същата вечер. Беше настанена в стая, мебелирана с много вкус и елегантност. Лежеше там, небрежно нагласена, на разкошно ложе, чийто завеси от плътен лилав плат бяха приятно повдигнати с гирлянди от естествени цветя. Снопове карамфили, жасмин, туберози и рози красяха всички кътчета на апартамента. Тя им късаше листата в една кошница и ги ръсеше из стаята и по леглото си. Протегна ръце към мен щом ме видя.

— Приближи се, Флорвил, — ми каза тя — целуни ме върху постланото ми с цветя ложе… колко голяма и красива си станала… Ох, повярвай, дете мое, ти постигна добродетелта… казали са ти за състоянието ми… казали са ти го, Флорвил… Знам какво ме очаква… след броени часове няма да ме има вече. Не мислех, че ще те видя отново за толкова малко… — и като забеляза очите ми да се изпълват със сълзи каза: — Хайде стига, лудетино, не се прави на дете… значи ме мислиш за много нещастна? Не се ли нарадвах достатъчно като жена на света? Аз пропуснах само годините, в които трябваше да се откажа от удоволствията, а какво щях да правя без тях? Всъщност, не се оплаквам, че няма да поживея като стара. След известно време никой мъж няма да ме пожелае, а аз винаги съм искала да живея толкова, че да не предизвиквам отвращение. Смъртта е страшна, дете мое, само за тези, които вярват и са винаги между ада и рая, не знаят какво ще се разкрие пред тях и този страх ги отчайва. Колкото до мен, не очаквам нищо, сигурна съм, че няма да бъда по-нещастна след смъртта, отколкото бях приживе и ще заспя спокойно в обятията на природата, без съжаление, без болка, без угризения и без тревоги. Поисках да ме положат под моята жасминова люлка. Вече подготвят мястото ми, ще съм там, Флорвил, и атомите, излетели от унищоженото ми тяло, ще послужат за храна… за покълване на цветето, което най-много обичах. Виж, — продължи тя, докосвайки бузите ми с китка от това растение, — следващата година като помиришеш тези цветя, ще вдъхнеш с тях душата на твоята стара приятелка. Отправяйки се към фибрите на твоя мозък, те ще те дарят с красиви мисли, ще те накарат да мислиш още за мен.

Сълзите ми рукнаха отново… аз стиснах ръцете на клетата жена и поисках да заменя тези ужасяващи материалистически мисли с някои по-малко нечестиви идеи. Но едва проявих това си желание и г-жа дьо Веркен ме отблъсна с ужас.

— О, Флорвил, — провикна се тя — моля те не трови последните ми мигове с твоите грешки и ме остави да умра спокойно. Мразила съм ги цял живот и няма да ги приема при смъртта си…

Замълчах. Какво можеше да направи моето постно красноречие пред подобна твърдост, щях да отчая г-жа дьо Веркен, без да я променя, човечността се противопоставяше. Тя звънна и веднага чух нежна мелодична музика, чийто звуци изглежда идваха от съседен кабинет.

— Ето, — каза тази епикурейка — как искам да умра. Флорвил, не е ли по-добре така, отколкото заобиколена от свещеници, които ще изпълнят последните ми мигове със смут, тревога и отчаяние… Не, аз искам да науча твоите набожници, че без да приличам на тях мога да умра спокойно. Аз искам да ги убедя, че за да умреш в мир не е нужна религия, а само смелост и разум.

Часът напредваше. Влезе нотариусът, когото беше повикала. Музиката спря, тя продиктува няколко желания. Без деца, вдовица от дълги години и следователно, владетелка на много неща, тя направи завещания на своите приятели и на прислугата. После извади малко ковчеже от писалището близо до леглото й.

— Ето какво ми остава сега — каза тя, — малко налични пари и няколко бижута. Да се забавляваме през остатъка на вечерта. Вие сте шестима в стаята, аз ще направя шест купчинки от тях. Това ще е лотария, вие ще теглите помежду си и ще вземете, каквото ви се падне.

Не можех да повярвам на хладнокръвието на тази жена. Струваше ми се невероятно да има толкова неща, за които да се упреква и да стигне до последния си миг с такова спокойствие — злокобно следствие на неверието. Ако ужасният край на някои злосторници извиква тръпки, колко ли трябва да ужасява едно толкова съзнателно поддържано закоравяване.

Все пак, желанието й бе изпълнено. Тя поръча да сервират чудесна лека закуска, яде различни ястия, пи испанско вино и ликьори, тъй като лекарят й беше казал, че при нейното състояние всичко е позволено.

Лотарията се тегли и на всеки от нас се паднаха по около сто луидора в злато или в бижута. Едва завърши тази игра и я хвана силна криза.

— Е, добре! Сега ли ще стане? — попита тя лекаря, все така спокойна.

— Страхувам се, че да, госпожо.

— Ела тогава, Флорвил, — ми каза тя, като ми протегна ръце, — ела да получиш моето последно сбогом, искам да издъхна върху гърдите на добродетелта…

Тя ме притисна силно към себе си и красивите й очи се затвориха завинаги. Чувствах се чужда в тази къща и тъй като нямаше вече нищо, което да ме задържи в нея, аз веднага излязох… сами разбирате в какво състояние… и как гледката ме навеждаше на още по-черни мисли.

Голяма разлика имаше между начина на мислене на г-жа дьо Веркен и моя, за да мога да я обичам от все сърце. Впрочем, не беше ли причината за моето опозоряване и за всички следващи злини? Все пак, тази жена, сестра на единствения човек, който действително се беше погрижил за мен, беше имала винаги отлично отношение към мен и ме отрупа с внимание дори когато издъхваше. Ето защо, сълзите ми бяха искрени и станаха още по-горчиви като помислих, че макар и с отлични качества, това клето създание се беше погубило неволно и че вече отхвърлено от лоното на вечното, страдаше може би жестоко при мъките, които бе заслужила с безпътния си живот. Върховната доброта на бога все пак ме осени, за да успокои тези отчайващи мисли. Аз коленичих, осмелих се да направя молитва към всевишния да прояви милост към тази клетница. Аз, която имах такава нужда от милостта на небето, се осмелявах да моля за други и за да го умилостивя, прибавих десет луидора от моите пари към спечеленото от лотарията при г-жа дьо Веркен и веднага раздадох всичко на бедните от нейната енория.

После желанията на тази нещастница бяха изпълнени съвсем точно. Беше постигнала много сериозни споразумения, които не можеха да не се спазят. Положиха я в нейната жасминова гора, върху която беше гравирана една само дума: VIXIT.

Така умря сестрата на моя най-скъп приятел. Умна и начетена, грациозна и надарена, с друго поведение, г-жа дьо Веркен можеше да заслужи уважението и обичта на всеки, който се запознаеше с нея, а получи само презрение. Нейната поквара се засилваше с годините. Няма по-опасен от безпринципния човек във възрастта, когато престава да се изчервява. Развратът разваля сърцето. Човек рафинира своите първи недостатъци и неусетно стига до злодеяния, като си въобразява, че все още прави само грешки. Но невероятното заслепение на нейния брат не престана да ми прави впечатление. Такъв е отличителният белег на чистотата и добротата. Почтените хора никога не подозират злото, на което сами са неспособни и затова лесно стават жертва на първия мошеник, който ги спечели, но защо толкова леко и безславно ги лъжат? Нахалният мошеник, който ги опетнява, действа само, за да падне нравствено и дори без да е доказал, че има дарби за порока, той дава само повече блясък на добродетелта.

Със смъртта на г-жа дьо Веркен загубих всяка надежда да науча нещо за моя любим и за моя син, защото, както разбирате, не се осмелих да я заговоря за тях в ужасното състояние, в което я видях.

Смазана от тази гибел и много уморена от пътуването, в тежко душевно състояние, реших да си почина известно време в Нанси, в една странноприемница, без да виждам, когото и да било, тъй като г-н дьо Сен-Пра беше изразил желание да скрия името си. Оттам писах на скъпия покровител, решена да замина едва след отговора му.

Една нещастна девойка, която не ви е никаква, господине, му казвах аз, която има право само на вашето съчувствие, смущава вечно живота ви. Вместо да ви говори само за болката от загубата, която неотдавна ви сполетя, тя се осмелява да ви говори за себе си, да ви иска нареждания и да ги очаква и т.н.

Но казахме, че нещастието ще ме преследва навсякъде и че аз ще бъда вечно свидетел или жертва на злокобни събития.

Една вечер се връщах много късно от разходка с моята камериерка — придружаваше ме само тази девойка и един лакей, когото наех при пристигането си в Нанси. Всички си бяха легнали вече. Когато влязох в стаята си, една около петдесетгодишна жена, едра и запазена, която познавах на външен вид откакто живеех в една и съща къща с нея, излезе внезапно от съседната стая на моята и се хвърли, въоръжена с кама в отсрещната. Естествената ми реакция беше да видя… аз хукнах… моите хора ме последваха. За миг, без да имаме време нито да извикаме, нито да помогнем… видяхме същата клетница да се спуска към друга жена, да забива двадесет пъти оръжието си в сърцето й и да се прибира в стаята си, без да ни забележи. Отначало мислехме, че жената е полудяла. Не можехме да разберем безпричинното престъпление. Моята камериерка и слугата поискаха да вдигнат шум. Някакъв тайнствен и властен порив ме принуди да ги накарам да мълчат, да ги хвана за ръце и да ги заведа в моя апартамент, където веднага се затворихме.

Скоро се чу страшен тропот. Намушканата жена се беше спуснала по стълбата, надавайки ужасни ревове. Преди да умре успяла да назове името на убийцата си. И тъй като научиха, че ние последни сме се върнали в странноприемницата, арестуваха ни едновременно с виновната. Впрочем, признанията на умиращата не хвърлиха никакви подозрения върху нас, задоволиха се да ни забранят да напускаме странноприемницата до приключване на процеса. Престъпницата, отведена в затвора, не призна нищо и се защитаваше твърдо. Нямаше други свидетели, освен мен и моите хора. Наложи се да се явим… да говорим, да прикрием грижливо смущението, което ме разяждаше тайно, мен… която заслужавах смъртта също като тази, която моите принудителни признания щяха да отведат до наказанието, защото при подобни обстоятелства аз бях виновна за подобно престъпление. Не знам какво не бих дала, за да избегна ужасните показания. Струваше ми се, като ги диктувах, че изтръгвах толкова капки кръв от моето сърце, колкото думи изричах. Все пак, наложи се да кажа всичко: признахме каквото видяхме. Впрочем, каквито и убеждения да имахме за престъплението на тази жена, която е убила своята съперница, колкото и уверени да бяхме в това престъпление, ние после научихме със сигурност, че без нас не можели да я осъдят, защото в авантюрата беше компрометиран мъж, той се измъкнал и също можело да бъде заподозрян. Но нашите признания и най-вече признанията на наетия лакей, който се оказа човек на странноприемницата… човек, свързан с къщата, където беше станало престъплението… неговите ужасни показания, които не можехме да отречем, без да се компрометираме, подпечатаха смъртта на тази нещастница.

При моята последна очна ставка, като ме разглеждаше силно стъписана, жената ме попита на колко години съм.

— На тридесет и четири — казах й аз.

— На тридесет и четири години?… От тази провинция ли сте?

— Не, госпожо.

— Вие се казвате Флорвил?

— Да, — отговорих аз — така ме наричат.

— Аз не ви познавам, — поде тя — но вие сте почтена, уважавана, поне така казват в този град. За съжаление това е достатъчно за мен…

После продължи смутено:

— Госпожице, вие ми се явихте на сън посред ужасите, в които се намирам. Там вие бяхте с моя син… защото аз съм майка и нещастница, както виждате… вие имахте същото лице… същият ръст… същата рокля… и ешафодът беше пред очите ми…

— Сън — провикнах се аз… — сън ли, госпожо?

И веднага си припомних моя, чертите на тази жена ме поразиха, познах я. Това беше жената, която ми се яви със Сенвал, до трънения ковчег… Очите ми се напълниха със сълзи. Колкото повече разглеждах жената, толкова повече се изкушавах да се откажа… можех да поискам смъртта вместо нея… да избягам, но не можех да се измъкна… Когато видяха в какво ужасно състояние ме довежда тя, тъй като бяха убедени в моята невинност, задоволиха се да ни разделят. Върнах се в стаята си смазана, връхлетяна от хиляди различни чувства, чиято причина не можех да разгадая, а на другия ден клетницата беше отведена на смърт.

Същия ден получих отговора на г-н дьо Сен-Пра. Той ме караше да се върна. Нанси не можеше да ми бъде много приятен след погребалните сцени, на които присъствувах. Напуснах го веднага и се отправих към столицата, преследвана от новия призрак на жената, която сякаш непрекъснато ми викаше: нещастнице, ти ме изпращаш на смърт, а не знаеш кого завлича там ръката ти!

Смутена от толкова зло, изтерзана от толкова мъки, аз помолих г-н дьо Сен-Пра да ми потърси някакво убежище, където да мога да изживея дните си в дълбока самота и най-строги задължения към моята религия. Той ми предложи това, в което ме намерихте, господине. Настаних се там още същата седмица, като излизах само два пъти месечно да виждам моя скъп покровител и да прекарам няколко мига у г-жа дьо Леренс. Но небето, което всеки ден ми нанася силни удари, не ме остави да се радвам дълго на тази мила приятелка. Имах нещастието да я загубя миналата година. Тя нежно пожела само да се сбогувам с нея в тези ужасни мигове и аз я държах в ръцете си, когато предаде богу дух.

Но кой би помислил, господине? Нейната смърт далеч не беше толкова спокойна, колкото смъртта на г-жа дьо Веркен, която никога не беше се надявала на нещо и за миг не се уплаши, че ще загуби всичко. Г-жа дьо Леренс се разтрепери като видя да изчезва сигурният обект на нейните надежди. Не бях забелязвала никакви угризения в жената, върху която те връхлетяха… тази, която никога не се, беше поставяла в положение да ги има — ги имаше. На умиране г-жа дьо Веркен съжаляваше само, че не е правила достатъчно зло. Г-жа дьо Леренс издъхваше, разкаяна за доброто, което не беше сторила. Едната се покриваше с цветя, като оплакваше само загубата на своите удоволствия, другата пожела да умре на кръст от пепел, отчаяна от спомена за часовете, които не беше посветила на добродетелта.

Тези противоположности ме потресоха. Душата ми малко се отпусна. Защо, впрочем, си казвах аз, спокойствието в такива мигове не е признак на мъдростта, а на безпътството? Но в същия миг, подкрепена от силен небесен глас, който сякаш гърмеше дълбоко в душата ми, аз се провикнах, та нима трябва да изследвам волята на вечното? Това, което виждам, ми осигурява още една заслуга. Страховете на г-жа дьо Леренс са грижите на добродетелта; жестоката апатия на г-жа Дьо Веркен е последното безумие на престъплението. Ах, ако имам възможност да направя избор в последния си час, нека бог ми окаже милостта да ме изплаши като едната, а не да ме зашемети като другата.

Това е последното ми приключение, господине. От две години живея в Асомпсион, където ме настани моят благодетел. Ах, господине, от две години живея там, без миг покой, без една-едничка нощ, в която образът на клетите Сент-Анж и на бедната жена, за чието осъждане помогнах в Нанси, да не се явяват пред очите ми. Ето миналото ми, ето тайните неща, които исках да ви разкрия. Не бях ли длъжна да ви ги кажа, преди да се поддадете на чувствата, които ви заблуждават? Вижте сега дали съм достойна за вас?… Дали душата, съкрушена от болка, може да донесе радост в живота ви? Ах, моля ви, господине, не си правете повече илюзии. Оставете ме да си живея в строго уединение, което единствено ми приляга.

Вие ще ме изтръгнете оттам само, за да имате постоянно пред вас ужасната гледка на угризенията, на страданието, на нещастието.

 

Г-ца дьо Флорвил не беше завършила своята история и я обзе силно вълнение. Тя беше природно жива, чувствителна и деликатна, и нямаше как самият разказ за нейните нещастия да не я развълнува дълбоко.

Г-н дьо Курвал, който и при последните, и при първите събития в тази история не виждаше нищо, което да разстрои неговите планове, вложи цялото си умение да успокои любимата си.

— Госпожице, — й казваше той — пак ви повтарям: има фатални и особени неща в това, което току-що ми разказахте. Но аз не виждам нито едно, което може да разтревожи вашата съвест, нито да опетни вашето име… любовното приключение на 16 години… да, но има много извинения… възрастта ви, съблазните на г-жа Веркен… един може би много любезен младеж… когото никога вече не сте видяла, нали госпожице? — продължи г-н дьо Курвал с леко безпокойство… — и когото сигурно не ще видите повече.

— О, разбира се, че никога — отговори Флорвил, като разбра защо се безпокои г-н дьо Курвал.

— Е, добре, госпожице, да приключим — поде той. — Да свършим, моля ви и ми позволете да ви убедя възможно най-скоро, че в разказа ви няма нищо, способно да заличи в сърцето на един почтен мъж, нито изключителното уважение на многото ви добродетели, нито почитта, която изискват толкова прелести.

Г-ца дьо Флорвил поиска разрешение да се върне в Париж да се посъветва със своя покровител за последен път, обещавайки, че никаква пречка сигурно няма да възникне повече от нейна страна. Г-н дьо Курвал не можа да откаже това заслужено право. Тя замина и се върна след осем дни със Сен-Пра. Г-н дьо Курвал обсипа последния с почести. Той му засвидетелствува по най-осезаем начин колко е поласкан да се свърже с тази, която той благоволяваше да покровителствува и го помоли да дари с титлата на родственик тази любезна личност. Сен-Пра отговори на почестите на г-н дьо Курвал както се полагаше и продължи да обрисува характера на г-ца дьо Флорвил с най-добри думи.

Накрая дойде дългоочакваният за Курвал ден. Церемонията се проведе, а при четенето на договора, той много се изненада, когато разбра, че г-н дьо Сен-Пра, без да предупреди никого, беше добавил в полза на този брак четири хиляди франка рента плюс пенсия в същия размер, която даваше вече на г-ца дьо Флорвил и едно завещание за сто хиляди франка след смъртта му.

Тази вълнуваща девойка проля много сълзи, виждайки новите добрини на своя покровител и се оказа дълбоко поласкана, че може да поднесе на този, който пожела да заживее с нея, богатство без малко равно на неговото.

Приветливостта, чистата радост, взаимните уверения в уважение и привързаност бяха в основата на този брак… на този фатален брак, чиито пламъци фуриите загасваха тихо.

Г-н дьо Сен-Пра прекара осем дни в Курвал, заедно с приятелите на нашия младоженец, но двамата съпрузи не ги последваха в Париж, а решиха да останат до настъпването на зимата на село, за да сложат ред в делата си, който ще им позволи след това да имат добър дом в Париж. Г-н дьо Сен-Пра трябваше да намери хубаво жилище близо до неговото, за да се виждат по-често и с ласкавата надежда за всички тези приятни уговорки, г-н и г-жа дьо Курвал прекараха близо три месеца заедно. Беше сигурно дори, че тя е бременна, за което побързаха да съобщят на любезния Сен-Пра, когато едно непредвидено събитие смаза жестоко радостта на щастливите съпрузи и превърна в зловещи кипариси нежните рози на брака.

Тук перото ми секва… аз трябваше да поискам милост от читателите, да ги помоля да не отиват далеч… да, да спрат веднага, ако не искат да потръпнат от ужас… Тъжна е понякога човешката орис на земята… жестоки са приумиците на причудливата съдба… Защо трябва нещастната Флорвил, която е най-добродетелното, любезно и чувствително същество, по силата на непонятни фатални събития да се окаже най-отвратителното чудовище, което е могла да създаде природата?

Тази нежна и любезна съпруга четеше една вечер близо до съпруга си английски криминален роман, който беше много нашумял.

— Несъмнено, това създание е почти толкова нещастно, колкото мен — каза тя, като хвърли книгата.

— Толкова нещастно колкото теб ли? — Каза г-н дьо Курвал, притискайки своята съпруга в обятията си. — О, Флорвил, мислех си, че съм те накарал да забравиш твоите нещастия… виждам добре, че съм се лъгал… но трябваше ли да ми го кажеш толкова грубо?

А г-жа дьо Курвал сякаш бе станала безчувствена, тя не отвърна на ласките на съпруга си, с неволно движение го отблъсна с ужас и се хвърли далеч от него на дивана, където потъна в сълзи. Напразно почтеният съпруг падна в нозете й и напразно умоляваше любимата си да се успокои, или поне да му каже причината за този изблик на отчаяние. Г-жа дьо Курвал продължи да го отблъсква, да извръща глава, когато той понечи да избърше сълзите й… Курвал вече не се съмняваше, че зловещ спомен от предишното увлечение на Флорвил е пламнал отново, не можа да се въздържи и й отправи няколко укора. Г-жа дьо Курвал ги изслуша мълчаливо, после стана и най-сетне каза:

— Не, господине, не… вие се лъжете като тълкувате така пристъпа на мъка, на който бях жертва. Не старите спомени ме тревожат, а предчувствията ме ужасяват… Аз съм щастлива с вас, господине… да, много щастлива… а аз не съм родена за радост. Невъзможно е да бъда щастлива дълго време, под такава фатална звезда съм родена. Зората на моето щастие винаги се оказва светкавица, предшествуваща гръмотевицата… и това ме кара да треперя, страхувам се, че не е отредено да живеем заедно. Днес съм ваша съпруга, а утре може би вече няма да съм… Един таен глас крещи в дълбочината на сърцето ми, че цялото това щастие за мен е само сянка, която ще се разсее като цвете, което се ражда и увяхва за един ден. Не ме обвинявайте нито в каприз, нито в охладняване, господине, аз само съм много чувствителна и имам нещастието да виждам мрачната страна на нещата.

А застанал в нозете на своята съпруга, г-н дьо Курвал се опитваше безуспешно да я успокои с милувки, с думи, когато изведнъж… беше около седем часа вечерта през октомври… един прислужник дойде да съобщи, че някакъв непознат настоява да говори с г-н дьо Курвал… Флорвил потръпна… неволни сълзи потекоха по лицето й, тя залитна, поиска да каже нещо, но гласът й замря на устните.

Г-н дьо Курвал беше по-загрижен за състоянието на жена си, отколкото от казаното и му отговори троснато, да почака и се притича на помощ на жена си, но г-жа дьо Курвал се страхуваше да не се поддаде на тайния си тласък… и за да скрие чувствата си пред чужденеца, за когото съобщиха, се изправи насила и каза:

— Няма нищо, господине, няма нищо, нека влезе!

Лакеят излезе, завърна се след миг, последван от тридесет и седем, тридесет и осем годишен мъж, по чието, при това приятно лице, личаха следи от дълга мъка.

— О, татко! — се провикна непознатият, като се хвърли в краката на г-н дьо Курвал. — Ще познаете ли нещастния си син, който ви напусна преди двадесет и две години, жестоко наказан за тежките грижи, към които бе подтикнат от тъмни сили, и които непрестанно оттогава го измъчват.

— Как, вие да сте моят син… велики Боже!… Какво събитие, неблагодарнико, те е накарало да си спомниш за моето съществуване?

— Сърцето ми… това виновно сърце, което никога не спря да ви обича… изслушайте ме, татко… изслушайте ме, имам по-големи нещастия от моите да ви разкрия, благоволете да седнете и да ме изслушате и вие, госпожо. — Продължи младият Курвал, обръщайки се към съпругата на своя баща. — Простете ми задето още първия път в моя живот, когато ви отдавам почит, съм принуден да разкрия пред вас ужасните нещастия на семейството, които не мога повече да скривам от баща си.

— Говорете, господине, говорете. — Каза г-жа дьо Курвал, запъвайки се и хвърляйки смутени погледи върху младия мъж. — Езикът на нещастието не ми е чужд, познавам го от детството си.

А нашият пътник, вглеждайки се тогава в г-жа дьо Курвал, й отговори с неволно смущение:

— Вие, клетнице… госпожо… о, справедливи небеса, можете ли да бъдете толкова нещастна, колкото нас!

Седнаха… състоянието на г-жа дьо Курвал трудно би могло да се опише… тя хвърляше поглед върху кавалера… забиваше очи в пода… въздишаше развълнувано… г-н дьо Курвал плачеше, а неговият син се опитваше да го успокои, като го молеше да го изслуша. Накрая разговорът потръгна.

— Имам толкова неща да ви казвам, господине — каза младият Курвал, — че вие ще ми позволите да пропусна подробностите, за да ви изложа само фактите. Искам вашата дума, както и думата на госпожата, да не ме прекъсвате, преди да съм свършил. Напуснах ви на петнадесет години, господине, моето първо желание беше да последвам майка си, която сляпо предпочитах пред вас. Тя се беше разделила с вас преди много години. Отидох при нея в Лион, където нейната поквара ме ужаси до такава степен, че за да запазя остатъка от чувствата, които й дължах, аз се видях принуден да избягам. Заминах за Страсбург, където се намираше Нормандският полк… — Г-жа дьо Курвал се развълнува, но се въздържа. — Станах симпатичен на полковника, продължи младият Курвал, опознахме се, той ми даде чин младши лейтенант и година по-късно пристигнах с частта в гарнизона в Нанси. Там се влюбих в роднината на г-жа дьо Веркен… прелъстих младата особа, тя ми роди син и аз жестоко изоставих майката.

При тези думи г-жа дьо Курвал потръпна, глух стон се изтръгна от гърдите й, но тя остана твърда.

— Това злощастно приключение стана причина за всички беди… Настаних детето на клетата госпожа при една жена близо до Мец, която ми обеща да се грижи за него и се върнах малко по-късно в моята част. Порицаха ме, тъй като госпожицата не се върна повече в Нанси, обвиниха ме, че съм я погубил, а тя била много любезна и затова от нея се заинтересува целият град. Намериха човек, който да отмъсти за нея. Аз се бих на дуел, убих моя противник и заминах за Тюрен със сина ми, който взех от Мец. Служих дванадесет години на края на Сардиния. Нямат чет нещастията, които ме сполетяха там. Когато човек напусне Франция, той винаги съжалява за нея. Все пак синът ми растеше и даваше големи надежди. В Тюрен се запознах с една французойка, която придружаваше наша принцеса, омъжена в този двор, и тази уважавана личност прояви интерес към моите нещастия. Осмелих се да й предложа да отведе сина ми във Франция, за да усъвършенствува там своето образование, като му обещах да сложа добър ред в моите работи и да го измъкна от нейните ръце след шест години. Тя се съгласи, отведе в Париж клетото ми дете, не пожали нищо, за да го възпита добре и ми съобщаваше редовно всичко. Появих се след една година — по-рано, отколкото бях обещал. Пристигнах при дамата, изпълнен със сладкото утешение да стисна в обятията си залога за предаденото чувство… което още изгаряше сърцето ми… — Вашият син го няма вече — ми каза тази достойна приятелка, проливайки сълзи. — Той стана жертва на същата страст, която причини нещастието на неговия баща. Ние го отведохме на село, той се влюби в една очарователна девойка, чието име се заклех да не казвам. Увлечен от силата на своята любов, той пожела да открадне насила това, което му се отказваше от добродетелност… един-единствен удар, предназначен да го изплаши, проникна до сърцето му и той падна мъртъв.

Тук г-жа дьо Курвал изпадна в някакво умопомрачение, което заплашваше всеки момент да я лиши от живот. Очите й бяха втренчени, кръвта й спря. Г-н дьо Курвал, който схващаше прекалено добре злокобната връзка между нещастните случаи, прекъсна сина си и се спусна към жена си… тя се съвзе и с геройска смелост каза:

— Нека оставим сина ви да продължи, господине, може би не съм стигнала до края на моите нещастия.

Все пак младият Курвал не разбираше нищо от мъката на тази дама за неща, които очевидно не я засягаха косвено, но забеляза нещо странно в лицето на съпругата на баща си и развълнувано не откъсваше очи от нея. Г-н дьо Курвал хвана за ръка сина си и, отвличайки вниманието му от Флорвил, му заповяда да продължи, като се спира само на основното и пропуска подробностите, защото тези разкази съдържат загадъчни особености.

— Скърбях за смъртта на моя син — продължи пътникът, — като нямаше какво да ме задържи във Франция… освен единствено вие, татко мой… но не се осмелявах да се доближа до вас, избягвах вашия гняв… Тогава реших да замина за Германия… Нещастни създателю на моя живот, ето какво е най-жестокото, което ми остава да ви кажа, — каза младият Курвал, обливайки със сълзи ръцете на своя баща, — въоръжете се със смелост, моля ви. Пристигайки в Нанси, аз научих, че, веднага след като ви беше накарала да повярвате, че е умряла, г-жа Дебар, това е името, което беше взела моята майка в своя безпътен живот, току-що е била хвърлена в затвора заради убийство с нож на своята съперница и че ще бъде екзекутирана може би на другия ден.

— О, господине, — се провикна тук нещастната Флорвил, като се хвърли на гърдите на своя съпруг със сълзи и раздирателни викове, — о, господине, виждате ли целия низ от нещастия?

— Да, госпожо, всичко виждам — каза г-н дьо Курвал, — всичко виждам, госпожо, но ви умолявам да позволите на сина ми да довърши.

Флорвил се въздържа, но дишаше трудно, всяко нейно чувство се изписваше със сгърчване на лицето.

— Продължавайте, сине, продължавайте — каза нещастният баща. — След миг всичко ще ви обясня.

— И тъй, господине, — продължи младият Курвал — проверих дали няма недоразумение с имената. Оказа се за съжаление вярно, че тази престъпница е моята майка. Поисках да я видя, позволиха ми, паднах в прегръдките и… „Умирам виновна, ми каза тя, фаталност е събитието, което ме доведе до смъртта. Друг трябваше да бъде заподозрян и щеше да бъде, защото всички доказателства бяха против него. Една жена и нейните прислужници, които случаят беше довел в странноприемницата, видяха моето престъпление, а тревогата, в която се намирах, не ми позволи да ги забележа. Техните показания са единствената причина за моята смърт. Няма значение, да не губим в безполезни оплаквания малкото мигове, в които мога да поговоря с вас. Имам тайни да ви кажа. Чуйте ме, сине мой. Щом се склопят очите ми, вие ще отидете да намерите моя съпруг и ще му кажете, че между всичките ми престъпления има едно, за което той никога не е знаел, и което най-сетне трябва да призная… Вие имате сестра, Курвал… тя се роди една година след вас… аз ви обожавах, страхувах се, че тази дъщеря ще ви навреди и че за да я омъжат, един ден ще вземат от имуществото, което трябваше да ви принадлежи. За да го запазя само за вас, реших да се освободя от тази дъщеря и да направя всичко възможно моят съпруг да не познае плода на нашите връзки. По-късно порокът ме хвърли в други грешки, в нови още по-ужасни престъпления. Реших безжалостно да убия това момиче. Щях да сторя това безчестие заедно с кърмачката, която възнаграждавах щедро, когато тя ми каза, че познава един човек, женен от години, който мечтаел ден и нощ за деца, а не можел да ги има, че тя ще ме освободи от моето, без престъпление и по начин, който може би ще я направи щастлива. Приех много бързо. Моята дъщеря беше занесена същата нощ пред вратата на този човек с писмо в люлката. Идете в Париж, когато умра, помолете баща ви да ми прости, да не проклина паметта ми и да вземе това дете при себе си.“ При тези думи майка ми ме целуна… опита се да успокои ужасното вълнение, в което ме беше хвърлило всичко, което научих от нея… о, татко, тя беше екзекутирана на другия ден. Налегна ме ужасна болест, която ме люшкаше две години между живота и смъртта, без да имам нито сили, нито смелост да ви пиша. И ето, след като се възстанових, веднага идвам да се хвърля в нозете ви и да ви помоля да простите на нещастната си съпруга, да ви кажа името на човека, при който ще научите новини за сестра ми, при г-н дьо Сен-Пра.

Г-н дьо Курвал се стъписа, сетивата му се вледениха, не можеше да реагира… състоянието му ставаше страшно.

А Флорвил, раздирана от мъка от четвърт час, стана със спокойствието на човек, избрал своя дял и каза на Курвал.

— И тъй, господине, мислите ли сега, че на този свят може да съществува по-страшна престъпница от клетата Флорвил?… Познайте ме, Сенвал, познайте в мен едновременно своята сестра, тази, която ти прелъсти в Нанси, убийцата на твоя син, съпругата на твоя баща и безчестното създание, което отведе майка ти на ешафода… Да, господа, ето моите престъпления. Когото и да погледна ме обхваща ужас. Ту виждам любовник в брат си, ту в съпруга си — този, който ми е дал живот, а ако вашите погледи се обърнат към мен, аз забелязвам само адското чудовище, което заби кама в гърдите на сина си и причини смъртта на майка си. Мислите ли, че на небето може да има достатъчно мъчения за мен, допускате ли, че мога да търпя още миг дори бичовете, които изтезават сърцето ми?… Не, остава ми да извърша още едно престъпление, то ще отмъсти за всички.

И на мига нещастницата се спусна към пистолета на Сенвал, изтръгна го властно и си пръсна черепа, преди да успеят да отгатнат намерението й. Тя издъхна, без да пророни дума.

Г-н дьо Курвал припадна, потресеният му син извика за помощ с все сила. Сенките на смъртта се простираха вече върху челото на Флорвил, изкривените й черти изразяваха само ужасна смесица от насилствената смърт и гърчовете на отчаянието. Тя плуваше в своята кръв.

Пренесоха г-н дьо Курвал на леглото му. Там той полежа два месеца на ръба на смъртта. Синът му, в много тежко състояние, все пак имаше сили с нежност и помощ да върне баща си към живота. Но след безмилостните удари на съдбата и двамата решиха да се уединят. Скриха се завинаги от очите на техните приятели и в лоното на милосърдието и добродетелта и двамата завършиха спокойно своя тъжен и мъчителен живот, който им беше даден само, за да убеди тях и тези, които ще прочетат тази плачевна история, че само в гроба човек може да намери покоя, който му отнемат злобните себеподобни, обърканата страст и преди всичко — фаталните събития.

Бележки

[1] Нека не се забравя израза „една непозната за мен жена“, за да не стане грешка. Флорвил ще претърпи още няколко загуби, преди да се вдигне воалът и й покаже жената, която виждаше в съня си. — Б.а.

Край