Маркиз дьо Сад
Доржвил, или как от добродетел се стига до престъпление

Доржвил, син на богат търговец от Ла Рошел, замина много млад за Америка, носейки препоръки до своя чичо, чиито работи бяха потръгнали добре. Изпратиха го там, преди да навърши 12 години. Чичо му го отгледа, като отрано го насочи към кариерата, която му предстоеше и възпита у него всички добродетели.

Външно младият Доржвил не беше особено надарен от природата. В него нямаше нищо неприятно, но не притежаваше нито една от физическите дарби, заради които казваха за някой представител на неговия пол, че е хубав мъж. Впрочем, ако природата беше ощетила Доржвил в това отношение, тя му го връщаше в друго. Той беше умен, а често това е по-важно и от изключителна дарба, учудващо деликатна душа, открит, лоялен и искрен характер. С една дума, всички качества на почтен и чувствителен човек Доржвил ги имаше в излишък. По негово време те бяха предостатъчни, за да е сигурно, че ще е нещастен цял живот.

Доржвил едва беше навършил 22 години, когато чичо му почина и го остави начело на дома си, който през следващите три години той ръководи много разумно, но заради доброто си сърце се разори. Свърза се с много приятели, а те не бяха почтени като него и, въпреки че коварните им души скоро се проявиха, държеше да спази поетите задължения и скоро се погуби.

„Ужасно е човек да бъде толкова разпилян на моята възраст, казваше младежът. Но ако нещо ме утешава в тази мъка, то е увереността, че съм направил някои хора щастливи и не съм повлякъл никого с мен.“

Но не само в Америка на Доржвил не му вървеше. Собственото му семейство му причини големи страдания. Един ден получи вест, че сестра му, родена няколко години след неговото заминаване за новия свят, е опозорила и погубила всичко, което му принадлежи. Тази покварена осемнадесетгодишна девойка на име Виржини^[1], за съжаление била красива като ангел и се влюбила в един писар, който работел в тяхната кантора, и понеже не получила позволение да се омъжи за него, имала безсрамието да посегне пред очите му на живота на своите родители, а когато се готвела да избяга с част от парите, за щастие предотвратили грабежа, но не успели да хванат виновните. Сега се говори, че двамата били в Англия. В същото това писмо настояваха Доржвил да се върне във Франция, да поеме управлението на имотите си и със завареното богатство да компенсира загубите, които беше имал нещастието да претърпи.

Отчаян от тези възмутителни и смазващи събития, той се върна бързо в Ла Рошел. Там скоро осъзна цялата злокобност на получените вести. Отказа се от търговията, като си помисли, че няма да се справи с нея след сполетелите го злощастия. С част от останалото му имущество деликатният младеж изплати задълженията на своите съдружници в Америка, а с другата реши да закупи имение близо до Фонтене в Поату, където да прекара остатъка от живота си в покой, отдавайки се на благотворителност и милосърдие.

Речено — сторено. Доржвил се засели в малкото си имение, помагаше на бедните, утешаваше старци, жени, сираци, насърчаваше селяните, с една дума — стана най-почтената личност в малкия кантон, където живееше. Щом някой се почувствуваше нещастен, къщата на Доржвил мигом се отваряше за него. Щом трябваше да се извърши добро дело, той се състезаваше за тази чест със своите съседи. Щом някой проронеше сълза, Доржвил веднага протягаше ръка да я изтрие. Всички благославяха името му и си казваха, дълбоко в душите: „Ето човекът, когото природата ни праща, за да възмезди злите хора… Ето един от земните й дарове, за да ни утеши за злощастията, с които ни обсипва.“

Искаше им се Доржвил да се ожени. Хора от неговата кръв биха били ценни за обществото. Но не изпитал дотогава прелестите на любовта, Доржвил беше заявил, че сигурно няма да се ожени, освен ако случаят не го срещне с някоя девойка, която от признателност ще се почувствува задължен да направи щастлива. Предлагали му много девойки, но той не намирал в нито една нещо, което да го увери, че тя ще го обикне някой ден.

„Искам тази, която взема, да дължи всичко на мен — казваше Доржвил. — Да не е богата, нито много красива, че да ме обвърже по този начин. Искам да държи на семейството по задължение, да е така свързана с мен, че да не може да ме изостави или да ми изневери.“

Някои приятели на Доржвил не бяха съгласни с него.

„Каква може да бъде силата на тази връзка — му казваха те, — ако душата на тази, която ще ви подхожда, не е красива като вашата? Признателността не е за всички хора такава здрава верига, каквато е за вас. Има слаби души, които я презират; има горделивци, които се измъкват от нея. Не разбрахте ли от собствен опит, Доржвил, че като правят услуга хората много по-често се скарват, отколкото стават приятели?“

Тези доводи бяха правдиви, но, за съжаление, Доржвил съдеше винаги по себе си, а тъй като това го беше правило нещастен дотогава, то вероятно така щеше да продължи и до края на дните му.

Така разсъждаваше почтеният мъж, чиято история разказваме. И ето, че съдбата му представи, по доста необичаен начин, създанието, което му се стори пратено да сподели неговото богатство, като ценен дар за сърцето му.

Това се случи през онзи вълнуващ сезон на годината, когато ни се струва, че природата се сбогува с нас, като ни отрупва с дарове, когато безкрайните й грижи се множат цели няколко месеца, за да ни дадат всичко и да преживеем докато отново се пробуди; когато селяните често се събират, за да ходят заедно на лов, на гроздобер или по други занимания, така сладки за любителя на селския живот и толкова незначителни за студените и превзети същества, замаяни от лукса на градовете, изсушени от корупцията, които получават от обществото само болки или дребнавости, защото само на село има искреност, чистота, кротка сърдечност, които свързват така прелестно сърцата на хората. Изглежда, че единствено под чисто небе хората могат да бъдат чисти и че мътните изпарения, които изпълват въздуха на големите градове, омърсяват сърцата на клетите пленници, които сами се осъждат да не напускат техните очертания. И тъй, през месец септември Доржвил реши да посети един съсед, който го беше посрещнал при пристигането му в провинцията, и чиято кротка и състрадателна душа подхождаше на неговата.

Той яхна коня, придружен само от един слуга, и се отправи към замъка на своя приятел, отстоящ на пет левги от неговия дом. Доржвил беше изминал вече три, когато чу зад една ограда край пътя стонове. Спря се първо от любопитство, но скоро и от присъщия на сърцето му порив да помогне на всички страдалци. Остави коня си на слугата, прескочи рова, който го отделяше от оградата, заобиколи я и най-сетне стигна до мястото, откъдето идваха странните жалби.

— О, господине! — провикна се доста красива жена, държаща в ръце току-що родено дете. — Кой бог ви изпраща на помощ на една нещастница?… Аз съм толкова отчаяна, господине, — продължи обляната в сълзи жена — този злощастен плод на моя позор щеше само да зърне светлината и да склопи очи от моята ръка.

— Преди да минем с вас, госпожице, — каза Доржвил — към причините, заради които можехте да извършите такова ужасно деяние, позволете ми да ви помогна. Струва ми се, че на около стотина крачки оттук има плевня. Хайде да отидем там и след като получите грижите, от които се нуждаете във вашето състояние, ще се осмеля да ви попитам за подробности около нещастието, което изглежда ви е сполетяло. Аз ви давам дума, че моето любопитство ще цели само да ви бъда полезен и ще се огранича докъдето кажете.

Сесил благодари и прие предложението. Прислужникът се приближи и взе детето. Доржвил качи майката на коня до себе си и потеглиха към фермата. Тя принадлежеше на заможни селяни, които, по молба на Доржвил, посрещнаха много добре майката и детето. Приготвиха легло за Сесил, сложиха сина й в семейната люлка, а Доржвил, любопитен да узнае какво се е случило, изпрати да предупредят съседа да не го чака, тъй като реши да прекара в колибата деня и следващата нощ. Понеже Сесил се нуждаеше от отдих, той я помоли първо да си отпочине, а после да удовлетвори любопитството му. Вечерта тя все още не се чувстваше добре и той изчака до другата сутрин, за да попита очарователното създание с какво може да й помогне.

Разказът на Сесил не беше дълъг. Тя каза, че е дъщеря на благородник на име Дюперие, чието имение било на десет левги оттам. Имала нещастието да бъде прелъстена от млад офицер от Вермандския полк, отседнал по това време в гарнизона на Ниор, близо до замъка на баща й. Веднага щом разбрал, че е бременна, любовникът й изчезнал, но най-страшното било, че младият мъж паднал убит на дуел след три седмици и тя загубила честта си и надеждата някога да поправи грешката си. Крила колкото могла своето положение от родителите си, но когато станало невъзможно да ги мами повече, признала всичко и от този момент те започнали да се държат толкова лошо с нея, че решила да избяга. От няколко дни била в околността, без да знае какво да прави и тъй като не можела да се реши да изостави напълно бащиния дом и край, мъката надделяла и тя решила да убие детето, а след това може би и себе си. В този момент се явил пред нея Доржвил и благоволил да й окаже помощ и да я утеши.

Тези слова, изказани неволно от обаятелната жена, трогваха чувствителната душа на Доржвил.

— Госпожице, — каза той на злощастницата — много съм щастлив, че небето ви изпрати на мен. Две неща радват сърцето ми: че се запознах с вас и че сигурно ще намеря лек за вашите злощастия.

Тогава любезният утешител заяви на Сесил, че възнамерява да отиде до нейните родители и да я сдобри с тях.

— В такъв случай ще отидете сам, господине, — отговори Сесил — защото не мога да дойда с вас.

— Да, госпожице, първо ще отида сам, — каза Доржвил — но много се надявам да ми позволят и вас да заведа.

— О, господине, не разчитайте на това. Вие не познавате твърдостта на тези хора. Тяхната жестокост е толкова известна, а неискреността им толкова голяма, че дори да кажат, че са ми простили, няма да им повярвам.

Все пак Сесил се съгласи с Доржвил и като виждаше, че той е решен да замине на другия ден при Дюперие, тя го помоли да отнесе писмо за някой си Сен-Сюрен, един от прислужниците на баща й, който винаги се бил ползвал с нейното доверие поради голямата си привързаност към нея. Писмото бе връчено запечатано на Доржвил, а като му го даваше, Сесил го помоли да не злоупотребява с изключителното доверие, което има в него и да предаде писмото, без да го отваря.

Доржвил се ядоса, че може да се съмнява в неговата дискретност, след като се бе държал толкова почтено. Тя му поднесе хиляди извинения. Той прие поръчката, препоръча на селяните да се грижат за Сесил и замина.

Доржвил си мислеше, че в писмото до прислужника има добри думи за него и понеже не познаваше г-н Дюперие реши, че е най-добре първо да предаде писмото, а после да помоли прислужника да го представи. Тъй като си беше казал името на Сесил, той не се съмняваше, че тя е съобщила на Сен-Сюрен, чиято преданост беше похвалила, кой е човекът, проявил грижа за съдбата й. И така, той предаде писмото, а веднага щом го прочете, Сен-Сюрен се провикна, с неудържимо вълнение:

— А, вие ли сте това, господине… Нима Доржвил е покровител на нашата нещастна господарка. Сега ще съобщя за вас на нейните родители, господине. Но ви предупреждавам, че те са ужасно разгневени. Съмнявам се, че ще можете да ги сдобрите с дъщеря им. Както и да е, господине, — продължи Сен-Сюрен, който имаше приятно лице и изглеждаше умен младеж, — тази постъпка е толкова благородна, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да успеете…

Сен-Сюрен се качи веднага в апартаментите на своите господари да ги предупреди и се върна след четвърт час.

Съгласни били да видят господин Доржвил, защото си бил направил труда да дойде от толкова далеч. Но били много огорчени, че се е нагърбил с подобна задача. Не виждали никакъв начин да изпълнят молбата му заради едно прокълнато момиче, което заслужавало своята участ след сторения тежък грях.

Доржвил не се отчая. Въведоха го. Г-н и г-жа Дюперие бяха около петдесетгодишни, посрещнаха го достойно, макар и леко смутени, а Доржвил им разказа накратко какво го водеше в дома им.

— Ние с жена ми сме твърдо решени, господине, — каза съпругът — никога повече да не видим създанието, което ни опозори. Тя може да прави каквото иска, ние я оставяме на божието благоволение и се надяваме той справедливо да отмъсти за нас на това момиче…

Доржвил отхвърли техните жестоки намерения, доводите му бяха красноречиви и вълнуващи. След като не можа да ги убеди, се опита да трогне сърцата им… но те оказаха същата съпротива. Все пак жестоките родители обвиниха Сесил единствено в греховете, които самата тя беше признала. С една дума — оказа се, че разказът й напълно съвпада с обвиненията на нейните съдии.

Доржвил напразно казваше, че слабостта не е престъпление, че ако прелъстителят на Сесил не беше умрял, сватбата им щеше всичко да поправи, но и това не помогна. Нашият пратеник се оттегли неудовлетворен. Поискаха да го задържат за вечеря, но той благодари и като си отиваше даде да се разбере, че причината за отказа се крие в самите тях. Те не настояха и той излезе.

Сен-Сюрен очакваше Доржвил на изхода на замъка и запита със заинтересуван вид:

— Е, господине, видяхте ли, че бях прав, че усилията ви ще са напразни? Вие не познавате хората, с които разговаряхте, сърцето им е от камък. Те никога не са били човечни. Ако не уважавах и не бях привързан към скъпата госпожица, на която вие благоволявате да сте закрилник и приятел, отдавна щях да ги напусна. Честно казано, господине, след като днес загубих всякаква надежда отново да й служа, аз ще се опитам да си намеря работа другаде.

Доржвил успокои верния прислужник, посъветва го да не напуска господарите си и го увери, че може да е спокоен за съдбата на Сесил и че сега, когато тя е много нещастна и изоставена така жестоко от семейството си, той ще замести завинаги нейния баща.

Сен-Сюрен се разплака, целуна колената на Доржвил и го помоли за позволение да отговори на писмото, което беше получил от Сесил. Доржвил прие с удоволствие и се върна при клетницата, която за съжаление не успя да утеши.

— Уви, господине, — каза Сесил, когато научи за коравосърдечния отговор на своето семейство. — Това се очакваше. Бях сигурна, че така ще постъпят и сега не мога да си простя, че не ви спестих неприятното посещение.

Думите й бяха придружени от порой сълзи, които благодетелният Доржвил избърса, обещавайки на Сесил, че никога няма да я изостави.

След няколко дни, когато нашата вълнуваща авантюристка се почувствува по-добре, Доржвил й предложи да продължи възстановяването си в неговия дом.

— Ех, господине, — отговори Сесил кротко — нима мога да отхвърля вашето предложение, въпреки че трябва да се изчервя от срам като го приемам? Вие вече направихте много за мен. Изпитвам такава признателност към вас, че не бих отказала нищо, което да я засили и да направи нашите отношения още по-скъпи за мен.

Отидоха в дома на Доржвил. Малко преди да стигнат до замъка, г-ца Дюперие каза на своя благодетел, че желае да не се разгласява убежището, което той благоволяваше да й предостави. Въпреки че оттам до дома на баща й имаше около 15 левги, тя все пак се опасяваше, че ще я познаят, страхуваше се от гнева на безпощадното семейство, което я наказа толкова строго… за една тежка грешка… тя не го отричаше. Тази грешка можеше да се избегне, преди да се случи, вместо да я наказват така жестоко, когато вече беше късно. А дали щеше да е добре за самия Доржвил да се грижи открито за едно злочесто момиче, прокудено от своите родители и опозорено в очите на общественото мнение?

Почтеността на Доржвил не му позволи да приеме второто съображение, но първото го накара да се реши и той обеща на Сесил, че тя ще пристигне в дома му както желае, че ще я представи като своя братовчедка и че тя ще се вижда с малко чужди хора. Сесил отново благодари на своя великодушен приятел и те пристигнаха.

Време е да се каже, че Доржвил изпитваше към Сесил интерес, примесен с непознато дотогава чувство. Душа като неговата можеше да се предаде на любовта само под влияние на чувствителността или на благотворителността. Г-ца Дюперие имаше всички качества, за които Доржвил беше мечта! Странните обстоятелства, на които той желаеше да дължи сърцето на тази, за която ще се ожени, също бяха налице. Той винаги беше казвал, че желае признателността да го свърже с жената, на която ще даде ръката си, че той желае, така да се каже, тя да бъде най-важното чувство между тях. А не беше ли станало тъкмо това? В случай, че поривите на душата на Сесил се окажеха близки до неговите, като се има предвид виждането му по въпроса, той не трябваше ли да й предложи да я утеши с връзките на брака за непростимите грешки на любовта? Душата на Доржвил копнееше за нещо твърде деликатно, дошло свише — той щеше да бъде щастлив да възвърне на една нещастна жена честта, която й бе отнета от варварския предразсъдък, и нежността на семейството й, като го излекуваше от нечуваната му жестокост?

Потънал в тези мисли, Доржвил запита г-ца Дюперие дали е съгласна той да направи втори опит при нейните родители. Сесил не го разубеди, но се въздържа да го съветва, дори се опита да му даде да разбере, че е безполезно, като все пак го остави сам да реши. Накрая тя каза на Доржвил, че сигурно започва да му тежи, щом като така горещо иска да я върне в семейството й, което, както се вижда, я е отхвърлило.

Доржвил остана много доволен от отговора, който му подготви пътя да разкрие душата си. Увери я, че ако желае да я сдобри с нейното семейство, го прави единствено за нея и за пред хората, защото самият той не се нуждае от нищо, за да поддържа интереса, който тя поражда у него и смее да се надява, че грижите, които полага за нея, не са й неприятни. Дюперие отговори на тази галантност, като отправи нежен поглед на своя приятел, в който се четеше нещо повече от признателност. Доржвил забеляза това решен на всичко, за да върне най-сетне честта и спокойствието на момичето, реши да отиде втори път, два месеца след първото си посещение, при родителите на Сесил и да им заяви своите законни намерения, като не се съмняваше, че подобна постъпка от негова страна ще ги накара веднага да разтворят пак дома и обятията си за дъщеря им, която ще се радиа да поправи както грешката, която ги беше принудила грубо да прокудят надалеч дъщеря си, която в същото време обичаха дълбоко в сърцата си.

Този път Сесил не даде писмо на Доржвил за Сен-Сюрен, както беше направила по време на първото му посещение. Може би ние скоро ще узнаем причината за това.

Доржвил пак се обърна към същия слуга, за да го въведе отново при г-н Дюперие. Сен-Сюрен го прие с голямо уважение и удоволствие. Той го пита за Сесил с жив интерес и преклонение. След като научи причините за второто посещение на Доржвил, той изрази възхищение от благородната му постъпка, но каза, че успехът едва ли ще е по-голям от първия път. Нищо не беше в състояние да обезсърчи Доржвил и той влезе при семейство Дюперие. Той им казва, че дъщеря им е в неговия дом, че се грижи най-внимателно и за нея, и за детето, че тя напълно е осъзнала грешката си, че нито веднъж не се е оправдала в своите угризения и че, според него, подобно поведение заслужава известна снизходителност. Всичко казано от него бе изслушано от бащата и майката с най-голямо внимание. В един момент Доржвил дори помисли, че е успял. Но учудващото хладнокръвие, с което му отговориха не след дълго, го убеди, че разговаря с много сурови хора, които приличат на хищни зверове и са загубили всичко човешко.

Тяхното коравосърдечие смути Доржвил. Той пита г-н и г-жа Дюперие дали имат друга причина да се оплакват, или да мразят своята дъщеря, тъй като не разбира, как за подобна грешка могат да бъдат толкова сурови към едно кротко и нежно създание, което изкупва своите прегрешения с редица добродетели.

Тук Дюперие взе думата:

— Няма да ви отклоня ни най-малко, господине, — каза той — от добрините, които проявявате към тази, която някога наричах своя дъщеря и която стана недостойна за това име. В каквато и жестокост да ме подозирате, аз все пак не ще стигна дотам. За нас тя няма друго прегрешение, освен връзката й с един лош човек, когото изобщо не биваше да поглежда. В нашите очи тази грешка е много тежка и след като се е омърсила, ние решихме да не й позволим да ни види докато сме живи. В началото на нейното опиянение ние неведнъж предупреждавахме Сесил за последиците. Предсказахме й всичко, което й се случи, но нищо не я спря. Тя пренебрегна съветите ни, не ни послуша, с една дума — тя се хвърли доброволно в пропастта, въпреки че й показвахме къде ще пропадне. Дъщеря, която обича своите родители, не постъпва така. Докато я поддържаше нейният прелъстител, на когото дължи падението си, тя смяташе, че, може да ни напада дръзко и беше нахална. За да почувствува добре своите грешки, справедливо е да й откажем помощта си сега, след като навремето, когато имаше насъщна нужда от нея, я презря. Сесил извърши глупост, господине, скоро тя ще извърши и втора. Началото се вижда. Нашите приятели и близки знаят, че е избягала от бащината къща, засрамена от състоянието, до което я доведе нейното безпътство. Да спрем дотук и не ни карайте да отваряме отново сърцата си за едно бездушно и греховно създание, което ще се върне само, за да ни причини нови страдания.

— Какви ужасни и твърди възгледи — провикна се Доржвил, — изковани от опасни максими, които наказват момиче, сгрешило само от чувствителност. Подобно опасно отношение става причина за страшни нещастия. Жестоки родители, стига сте си въобразявали, че клетата жена е опозорена, защото е била прелъстена. Ако не беше по-малко доверчива и не по-малко набожна сигурно по-малко щеше да греши. Не я наказвайте, че е унижила добродетелта в своя порив. Вярно, че се е отклонила от правия път, но не я принуждавайте да върши подлости само защото е следвала природата си. Ето как понякога глупавите противоречия в нравите поставят честта в зависимост от най-извинителни грешки и водят до по-големи престъпления тези, за които срамът е по-ужасно бреме от угризенията. Ето как и в този случай, подобно на хиляди други, се предпочитат жестокости, които служат за прикритие на неприкриваеми грешки. Нека леките грешки не слагат клеймо върху виновните и тези, които са си ги позволили, никога повече не ще се отдадат на злото… Като оставим настрана предразсъдъците, какво безсрамно има в това, че клетата девойка се е отдала на най-естествени чувства и е заченала от прекалена чувствителност? За какво злодеяние е виновна тя? Къде са страшните грешки на душата и на ума й? Дали няма някога да съжалява, че втората грешка е само последица от първата, която всъщност не е срамна? Какво непростимо противоречие! Възпитаваме този нещастен пол във всичко, което може да доведе до неговото падение и го наказваме, че то се е случило. Жестоки бащи, не пречете на дъщерите си да бъдат, с когото искат от пагубен егоизъм, не ги правете вечно жертви на вашето скъперничество и амбиция. Те ще следват наклонностите си, ще виждат във вас само приятели и в светлината на вашите заповеди много ще внимават да не сторят грешките, до които би ги довел вашият отказ. Следователно, те ще грешат само заради вас… Само вие налагате върху челата им фаталния печат на безчестието… Те са послушали природата си, а вие я насилвате. Те са се огънали пред естествените закони, а вие ги задушавате във вашите души… Самите вие заслужавате безчестие и наказание, защото вие сте причина на злото, което те вършат и без вашата жестокост те не ще победят свенливостта и благоприличието, които небето е вложило в тях. Добре, — продължи Доржвил още по-разпалено — добре, господине, щом като не желаете да възстановите честта на вашата дъщеря, тогава аз сам ще се погрижа. Щом като сте толкова жесток, че виждате в Сесил само чужд човек, аз пък ви заявявам, че виждам в нея съпруга, поемам върху себе си нейните прегрешения, каквито и да са били. Ще я призная за своя жена пред цялата провинция. Едва ли е нужно вашето съгласие, господине, но въпреки начина, по който се държахте, от почтеност ви моля да го дадете… Мога ли да се надявам, че ще го получа?

В този момент обърканият Дюперие погледна Доржвил с изненада.

— Нима е възможно, господине, — му каза той — един изискан мъж като вас да се излага доброволно на опасностите, които крие този брак?

— Да, господине. Не ме тревожат грешките на вашата дъщеря преди тя да ме е познавала. Само един несправедлив мъж или човек с жестоки предразсъдъци може да обвини в низост и вина девойка, за това, че е обичала друг мъж, преди да срещне своя съпруг. Този начин на мислене се корени в непростимата гордост на мъжа, който, не стига, че господства над това, което има, но иска да властвува и над това, което е било преди… Не, господине, аз не изповядвам такива възмутителни и нелепи възгледи. Аз имам много по-голямо доверие в добродетелта на девойка, която е познала злото и се разкайва, отколкото на жена, която не е имала за какво да се упреква, преди да се омъжи. Едната познава пропастта и я избягва, другата я намира привлекателна и се хвърля в нея. И все пак, господине, очаквам само вашето съгласие.

— Няма защо да даваме съгласието си — поде твърдо Дюперие. — След като се отказахме от нашата власт над Сесил, след като я проклехме и се отрекохме от нея, вече нямаме никакви права над нея. За нас тя е чужд човек, случайно попаднал при вас. Тя е свободна, на нейните години, заради постъпките си и защото я изоставихме… С една дума, господине, можете да правите каквото желаете.

— Но, господине, няма ли да простите на г-жа Доржвил грешките на г-ца Дюперие?

— Ние прощаваме на г-жа Доржвил блудствата на Сесил, но тази, която носи и едното и другото име, твърде тежко се провини пред семейството си… и за когото и да се омъжи, за да се представи на родителите си, ние не ще я приемем под нито едно от тези имена.

— Обърнете внимание, господине, че обиждате мен в този момент и че вашето поведение става смешно в сравнение с моето благоприличие.

— Виждам, господине, и именно затова мисля, че е най-добре да се разделим. Щом като ви харесва, станете съпруг на една лека жена, ние нямаме никакво право да ви пречим. Но не си въобразявайте, че можете да ни принудите да приемем тази жена в нашия дом, след като тя го е изпълнила със скръб и горчилка… и го омърси с позор.

Разярен Доржвил стана и си тръгна, без да каже дума.

— Щях да смажа този жесток човек, — каза той на Сен-Сюрен, който му доведе коня, — ако не ме възпря човечността и ако не се женех утре за неговата дъщеря.

— Ще се ожените ли за нея, господине? — каза Сен-Сюрен, изненадан.

— Да, искам утре да възвърна честта й и да успокоя болката й.

— О, господине, какъв великодушен акт! Вие ще изобличите жестокостта на тези хора, вие ще върнете светлината в живота на най-нещастната, макар и най-добродетелна сред всички девойки. Вие ще се покриете с безсмъртна слава в очите на цялата провинция…

Доржвил замина в галоп.

Той се върна при девойката, която закриляше. Разказа й с най-големи подробности колко ужасно са го приели и я увери, че ако не беше тя, той сигурно щял да накара Дюперие да се разкайва за своето неприлично поведение. Сесил му благодари за благоразумието. Но когато Доржвил заговори отново и й каза, че въпреки всичко е решен да се ожени за нея на следващия ден, неволно смущение обзе младата девойка. Тя беше готова да заплаче… Думите заглъхнаха на устните й… Помъчи се да прикрие смущението, което я обзе…

— Аз ли, — казва тя, напълно объркана — аз ли да стана ваша съпруга… Ах, господине… защо така се жертвате за една клета девойка… толкова недостойна за вашите добрини към нея?

— Вие сте достойна за тях, госпожице, — поде живо Доржвил. — Грешката ви е наказана много жестоко и по начина, по който са се отнесли към вас и още повече с вашите угризения. Тази грешка не може да има последици, защото онзи, който ви е довел до нея, не съществува вече, а и грешката само ви е направила по-мъдра и даже ви е дала този фатален опит от живота, който винаги се добива само за собствена сметка… Такава грешка, повтарям, не ви опозорява в моите очи. Ако вярвате, че съм създаден, за да я поправя, аз ви предлагам, госпожице… моята ръка… моето богатство, всичко, което притежавам, е на вашите услуги… кажете…

— О, господине, — провикна се Сесил — извинете ме, ако прекаленото ми смущение ми попречи да го сторя. Можех ли да се надявам на такива добрини от ваша страна, след постъпките на моите родители? Как бих могла да се възползвам от това?

— Аз съм твърде далеч от строгостта на вашите родители, за мен лекомислената постъпка не е престъпление. Нека изтрия тази грешка, която ви струва толкова сълзи, като ви дам ръката си!

Г-ца Дюперие падна на колене пред своя благодетел. Тя нямаше думи да изрази чувствата, които изпълваха душата й. Тя така умело преплиташе любовта и дълга, та с една дума — здраво хвана мъжа, когото беше заинтересувана да плени. И преди да изтекат осем дни сватбата бе отпразнувана и тя стана г-жа Доржвил.

Но младоженката продължи да живее уединено. Тя уверяваше съпруга си, че тъй като не се е сдобрила със семейството си, приличието я задължава да вижда малко хора. Здравето също й служеше за довод и Доржвил са задоволи с компанията на домакините си и на някои съседи. През това време ловката Сесил направи всичко възможно, за да убеди мъжа си да напусне Поату, като му каза, че при стеклите се обстоятелства и двамата ще имат винаги големи неприятности и че ще бъде много по-прилично да отидат в някоя провинция, отдалечена от тази, където съпругата Доржвил е преживяла толкова неприятности и обиди.

Доржвил хареса предложението. Той дори писа на един свой приятел, който живееше близо до Амиен, да му потърси в околностите имение, където да доживее дните си с любезната млада дама, за която току-що се беше оженил, която беше скарана с родителите си и живота й в Поату срещаше само огорчения, които го принуждаваха да се пресели по-далеко.

Очакваха отговора от тези преговори, когато Сен-Сюрен пристигна в замъка. Преди да се осмели да се представи на своята бивша господарка, той поиска от Доржвил позволение да я поздрави и беше приет с радост.

Сен-Сюрен каза, че понеже горещо се застъпил за интересите на Сесил, загубил мястото си и е дошъл да потърси утеха в добрината й и да се сбогува с нея, преди да дири късмета си другаде.

— Не, вие няма да се разделите — каза Доржвил, развълнуван от състраданието и виждайки в този човек подарък, който сигурно ще се хареса на жена му. — Не, вие няма да ни напуснете.

Ето така Доржвил реши да направи приятна изненада на дамата, която обожава, влезе при Сесил и й представи Сен-Сюрен за първи прислужник на дома.

Трогната до сълзи г-жа Доржвил прегърна съпруга си, сърдечно благодари за това изключително внимание и изтъкна пред него колко е чувствителна към привързаността, която слугата е съхранил през цялото време към нея. Те поговориха малко за г-н и г-жа Дюперие. Сен-Сюрен ги описа и двамата като безжалостни, каквито си бяха в очите на Доржвил, и след това се заеха с плановете за скорошното заминаване.

Новините току-що бяха пристигнали от Амиен. Бяха намерили нещо подходящо и двамата съпрузи щяха да заминат да купят къщата, когато неочаквано ужасно събитие отвори очите на Доржвил, разби спокойствието му и разобличи подлото създание, което злоупотребяваше с него вече шест месеца.

Беше тихо и спокойно в замъка. Съвсем сами през този ден Доржвил и жена му току-що бяха вечеряли в мир. Те разговаряха в хола в радостта и покоя, които Доржвил изпитваше без страх и без угризения, но не така стояха нещата при жена му, която несъмнено не бе така чиста. Щастието и престъплението не вървят ръка за ръка. Поквареният човек може да се преструва, че изпитва тихото щастие така характерно за красивата душа, но това рядко му се случва. Изведнъж се чу страшен шум, вратите се отвориха с трясък, Сен-Сюрен, окован във вериги се появи сред група конни жандармеристи, сред които и приставът, който, следван от четирима мъже, се нахвърли върху Сесил. Тя поиска да избяга, но той я хвана и без да обръща внимание на нейните крясъци и на забележките на Доржвил, се приготви веднага да я отведе.

— Господине… господине, — провиква се Доржвил през сълзи — в името на Бога, изслушайте ме… какво ви е направила тази дама и къде възнамерявате да я отведете? Не знаете ли, че тя ми принадлежи и че вие сте в моя дом?

— Господине — отговори приставът малко поуспокоен, след като видя, че държи в ръцете си двете жертви, — най-голямото нещастие, което може да се случи на почтен човек като вас, е без съмнение да се ожени за такова създание. Но титлата, която е узурпирала най-безсрамно и подло, не може да я защити от участта, която я очаква… Питате ме къде я водя ли? В Поатие, господине, откъдето, според нейната присъда, произнесена в Париж и избегната досега от нея с хитрост, тя ще бъде изгорена жива утре, заедно с недостойния й любовник, който стои тук.

При тези злокобни думи силите на Доржвил го напуснаха, той падна в несвяст, притичаха му се на помощ. Уверен, че няма да изпусне пленниците си, приставът лично се зае да помогне на нещастния съпруг. Доржвил най-сетне се съвзе…

Сесил седеше на стол, пазена като престъпница в хола, където само преди час се разпореждаше като господарка… Сен-Сюрен беше в същото положение, на две-три крачки от нея, притиснат плътно, но много по-неспокоен от Сесил, чието лице не беше променило изражението си. Нищо не смущаваше спокойствието на тази злощастница и понеже душата й беше създадена за престъпления, тя очакваше наказанието без страх.

— Благодарете на Бога, господине — каза тя на Доржвил. — Това събитие ви спасява живота. На следващия ден след нашето пристигане в новата къща, където възнамерявахме да се преместим — продължи тя, като извади от джоба си пакет отрова, — това щеше да се смеси с вашата храна и вие щяхте да издъхнете шест часа по-късно. Господине, — обърна се ужасната жена към пристава — вие ме държите в ръцете си и един час повече или по-малко сигурно няма да е от значение, затова ви моля да разкажа на Доржвил необичайните обстоятелства, които го засягат. Да, господине, — продължи тя, като се обърна към своя съпруг, — да, вие сте замесен във всичко това много повече, отколкото си мислите. Помолете да ми дадат един час и ще научите неща, които ще ви изненадат. Дано успеете да ги изслушате докрай спокойно, защото са много страшни. Така ще разберете поне, че ако аз съм най-злощастната и най-престъпната жена… то това чудовище — каза тя, като показа Сен-Сюрен, — е несъмнено най-големият злодей сред мъжете.

Беше рано и приставът се съгласи неговата пленница да разкаже случилото се. Може би и за него щеше да е добре дошло да научи какви бяха престъпленията на арестантката и връзката им с Доржвил. В хола останаха само двама жандарми, приставът, двамата виновни и Доржвил. Останалите се оттеглиха, вратите се затвориха и мнимата Сесил Дюперие започна своя разказ:

— Вие виждате в мен, Доржвил, създанието, което небето доведе на бял свят, за да почерни дните ви и за позор на този дом. Още в Америка научихте, че няколко години след вашето заминаване от Франция ви се роди сестра. Много по-късно научихте, че тя, за да изживее свободно любовта с мъжа, когото обожаваше, се бе осмелила да вдигне ръка срещу тези, на които дължеше живота си, и след това избягала със своя любовник… Е, добре, Доржвил, тази престъпница е вашата нещастна съпруга, с нейния любовник — Сен-Сюрен… Сега виждате, че аз не отдавам голямо значение на престъпленията и умея да ги множа, когато се налага. Аз много ви лъгах, Доржвил… но успокойте се — каза тя, като видя своя нещастен брат да отстъпва от ужас, готов да припадне, — да, съвземете се, братко мой. Аз трябва да потръпвам… а вие виждате колко съм спокойна. Може би не съм била родена за престъпление и без коварните съвети на Сен-Сюрен тази струна никога нямаше да трепне в сърцето ми… На него дължите смъртта на нашите родители. Той ме посъветва и ми достави необходимото да ги убия. От неговата ръка получих също отровата, с която да сложа край на вашите дни. Още щом изпълнихме първите си планове, бяхме заподозрени. Наложи се да заминем, без да приберем парите. Скоро подозренията се превърнаха в доказателства. Заведоха дело срещу нас, произнесоха страшната присъда, а ние се отдалечихме… но не достатъчно, за съжаление. Пуснахме слух, че сме избягали в Англия и му повярваха. Бяхме достатъчно безразсъдни да решим, че това стига. Сен-Сюрен се представи за прислужник при г-н Дюперие. С качествата, които има, веднага беше приет. Той ме скри в едно село до имението на почтения господин. Там се срещахме тайно и през това време никой не ме видя, освен жената, при която бях настанена.

Животът, който водех, ме отегчаваше… Не се чувствах създадена за толкова безлично съществуване. Понякога в престъпната душа тлее амбиция. Разпитайте всички, които са успели без заслуги, и ще видите, че рядко са го постигнали без престъпления. Сен-Сюрен се съгласи на драго сърце да предприеме други начинания. Но аз бях бременна, трябваше преди всичко да се освободя. Сен-Сюрен реши да ме изпрати да родя в едно по-отдалечено село при една жена, приятелка на моята хазяйка. За да се запази тайната, решихме да отида там сама. И точно там отивах, когато вие ме срещнахте. Тъй като болките ме бяха хванали, преди да пристигна, аз се освободих сама до стъблото на едно дърво… и там ме обхвана пристъп на отчаяние… като се видях изоставена… аз, родената в охолство, която с порядъчно поведение можех да претендирам за най-добрите партии в провинцията, пожелах да убия плода на моето безпътство, след това и себе си. Вие минахте, братко мой, вие проявихте интерес към мен и изведнъж надеждата за нови престъпления замъждука отново в гърдите ми. Реших да ви измамя, за да подсиля вашия интерес. А Сесил Дюперие наистина току-що беше избягала от бащината къща, за да се спаси от наказанието и срама за грешка, сторена с любовник, и състоянието й беше също като моето. Знаех всичко много добре и реших да играя ролята на тази девойка. Бях сигурна в две неща — първо, че тя няма да се появи отново и че дори и да се хвърли в нозете на своите родители, те никога не ще й простят. Това ми стигаше, за да съчиня цялата история. Вие сам предадохте писмото, в което разказвах на Сен-Сюрен изненадващата среща с брат си, когото никога не бих познала, ако не си беше казал името, и за дръзката надежда да го използвам, без той да подозира, за да забогатеем.

Сен-Сюрен ми отговори по вас и от този миг, без вие да знаете, ние не престанахме да си пишем и дори да се виждаме понякога тайно. Спомняте си за неуспехите си при Дюперие. Аз съвсем не се противопоставях на вашите начинания, които не ме заплашваха с нищо от страна на този човек, а и като ви запознах със Сен-Сюрен, можех да ви насоча към любовника си, когото исках да приближа до вас. Вие ми показахте любов… вие се пожертвахте за мен. Всички тези постъпки съвпадаха с намеренията ми да ви пленя… Доржвил, видяхте какво ви отговорих… Връзките ми с вас щяха да ми попречат да създам семейство и да осъществя всичките си планове… които да ме спасят от позора, от унижението, от нищетата и които, след съответните престъпления, да ме отведат в една богата далечна провинция, най-сетне жена на моя любовник. Но Бог не пожела това да стане. Останалото знаете и виждате колко съм наказана за моите прегрешения… Сега ще бъдете освободен от едно отвратително чудовище, което всеки ден с удоволствие извършваше кръвосмешение, но и се отдаваше на този звяр, от момента, когато непредпазливо го допуснахте тук от прекалено милосърдие. Мразете ме, Доржвил… аз го заслужавам… презирайте ме, но като видите утре от вашия замък пламъците, които ще погълнат клетницата, която така жестоко ви излъга… и много скоро щеше да ви лиши от живот… не ми отнемайте поне утешението да вярвам, че с вашето чувствително сърце ще пролеете няколко сълзи и ще си спомните може би, че съм ваша родна сестра и независимо че ви донесох мъка и страдание, аз имам право на вашата милост.

Безсрамницата не се лъжеше. Тя развълнува сърцето на бедния Доржвил и той ронеше горчиви сълзи през целия разказ.

— Не плачете, Доржвил, не плачете — каза тя. — Не, аз не съм права да ви моля да плачете за мен. Аз не заслужавам сълзите ви, но тъй като сте добър и ги проливате, позволете ми да ги пресуша, като ви припомня в този миг само моите грешки. Обърнете очи към нещастницата, която ви говори, вижте в нея най-омразната извършителка на всички престъпления и ще потръпнете, вместо да я жалите…

При тези думи Виржини стана:

— Да вървим, господине, — каза тя на служителя — хайде да дадем на провинцията примера, който тя очаква от моята смърт. Нека всички жени научат като го видят, докъде води пренебрегването на дълга и изоставянето на Бога.

Когато слизаше по стъпалата към двора, тя поиска да види сина си. Доржвил, който благородно и великодушно възпитаваше детето най-грижливо, реши, че не може да й откаже тази утеха. Донесоха клетото създание. Тя го взе, притисна го до гърдите си, целуна го… после, задушавайки нежните си чувства, които размекваха душата, и можеха да я накарат да осъзнае целия ужас на положението, тя удуши детето със собствените си ръце.

— Няма смисъл да идваш на бял свят — каза тя, като го хвърли — само, за да познаеш срама, позора и нещастието. Нека на земята не остане и следа от моите престъпления. Ти ще си последната им жертва.

При тези думи, злодейката се качи в колата на пристава. Сен-Сюрен следваше отзад, завързан за кон и на другия ден, в пет часа вечерта, двете отвратителни създания умряха в страшните мъки, които им отредиха гневът на небето и правосъдието на хората.

Колкото до Доржвил, след тежко боледуване, той остави богатството си на различни сиропиталища, напусна Поату и се оттегли в Ла Трап, където почина две години по-късно, без да успее да унищожи в себе си нито чувствата на благотворителност и милосърдие, които красяха душата му, нито прекомерната обич, в която гореше до сетния си дъх към нещастната жена… станала позор на неговия живот и едничка причина за смъртта му.

О вие, читатели, дано тази история ви убеди в насъщната нужда да спазваме свещения дълг, защото всяко отклонение от него неизменно ни погубва. Ако, когато изпусне първата спирачка, угризението ни помогне да спрем дотам, добродетелта никога не ще се заличи. Но нашата слабост ни погубва. Ужасни съвети ни развалят, опасни примери ни покваряват, като че ли всички опасности се разпиляват и воалът се разкъсва едва когато мечът на правосъдието най-сетне спира хода на престъпленията. Тогава острието на разкаянието става непоносимо. Но вече е късно. Хората се нуждаят от отмъщение и онзи, който само е правил зло, рано или късно ще бъде наказан за назидание.

Бележки

[1] От virginite — непорочност — Б.пр. ↑