Уди Алън
Бог (Пиеса)

СЦЕНА

 

Актьорът: Нищо… Просто нищо…

Писателят: Какво?

Актьорът: Безсмислие, пустота.

Писателят: Край. Финал.

Актьорът: Разбира се. Какво обсъждаме ние? Обсъждаме края.

Писателят: Ние неизменно обсъждаме края.

Актьорът: Защото е безнадежден.

Писателят: Признавам, че е незадоволителен.

Актьорът: Незадоволителен? Дори не е правдоподобен. Когато пишеш пиеса, номерът е да започнеш от края. Изгради един добър здрав край и после пиши отзад напред.

Писателят: Опитвал съм. Получи се пиеса без начало.

Актьорът: Това е абсурдно.

Писателят: Абсурдно? Кое е абсурдно?

Актьорът: Всяка пиеса трябва да има начало, среда и край.

Писателят: Защо?

Актьорът: (с поверителен тон). Защото всичко в природата има начало, среда и край.

Писателят: А какво ще кажеш тогава за кръга?

Актьорът: (замислено). Добре… Кръгът няма начало, среда и край, но той, така или иначе, не представлява кой знае какво.

Писателят: Диабетес, мисли за края. Премиерата е след три дни.

Актьорът: Без мен. Не участвам в този предопределен провал. Имам определена репутация като актьор. Публиката очаква да ме види в по-подходяща постановка.

Писателят: Може ли да ти напомня, че ти си гладуващ безработен актьор и аз великодушно се съгласих да участваш в пиесата ми, за да ти помогна да се завърнеш на сцената.

Актьорът: Гладуващ — да… Безработен? Може би… Надяващ се на завръщане — вероятно… А пияница?

Писателят: Никога не съм казвал, че си пияница.

Актьорът: Да, но съм и пияница.

Писателят: (обзет от внезапно вдъхновение). А какво ще кажеш, ако персонажът ти изведнъж измъкне кинжал изпод тогата си и в изблик на отчаяние избоде очите си и ослепее безвъзвратно?

Актьорът: Аха. Голяма идея. Ял ли си нещо днес?

Писателят: Какво искаш да кажеш? Че не ти харесва?

Актьорът: Потискащо е. Само като види това, публиката ще…

Писателят: Ще повърне? Това ще означава, че съм я вкарал в шоково състояние, в оздравителен катарзис. Иска ми се поне веднъж да спечеля конкурса! И не толкова заради наградата — каса узо, — колкото заради честта си.

Актьорът: (изведнъж обзет от вдъхновение). Ами какво, ако царят изведнъж промени решението си? Това би било позитивна развръзка?

Писателят: Той никога не би го направил.

Актьорът: А ако царицата го убеди?

Писателят: Не ще го стори. Тя е кучка.

Актьорът: Но ако троянската армия се предаде…

Писателят: А, не. Ще се бият до смърт.

Актьорът: Не и ако Агамемнон се отвърне от обета си.

Писателят: Това не пасва на характера му.

Актьорът: Ами ако аз внезапно свърна от бойното поле и се разбунтувам?

Писателят: Не си такъв. Ти си страхливец, нищожество и роб с интелигентността на червей. Защо мислиш, че те наех?

Актьорът: Току-що ти подсказах шест възможни завършека!

Писателят: Всеки един по-нескопосан от другия.

Актьорът: Нескопосана е самата пиеса.

Писателят: В живота никой не постъпва така. Противоречи на човешката природа.

Актьорът: Какво значение има човешката природа? Блокирани сме от един безнадежден финал.

Писателят: Доколкото човек е рационално животно, като драматург аз не мога да позволя на някой персонаж да прави на сцената каквото и да било, което не би правил в реалния живот.

Актьорът: Да ти припомня ли, че ние въобще не съществуваме в реалния живот?

Писателят: Какво искаш да кажеш?

Актьорът: Даваш ли си сметка, че сме само герои в пиеса, която от този сезон се играе на сцената на един бродуейски театър? Не се сърди на мен, не съм я писал аз.

Писателят: Ние сме герои в пиеса, която е част от друга пиеса… пак моя пиеса, която скоро ще се играе. А те ни гледат.

Актьорът: Да. Това всъщност е във висша степен метафизично. Нали?

Писателят: Не само че е метафизично, но и е глупаво.

Актьорът: Ти би ли предпочел да си един от тях.

Писателят: (поглеждайки към публиката). Решително не. Виж ги само!

Актьорът: Тогава да караме нататък!

Писателят: (мърморейки). Те затова и са си платили.

Актьорът: Хепатитис, на теб говоря!

Писателят: Знам, проблемът е във финала.

Актьорът: Винаги е така.

Писателят: (обръщайки се рязко към публиката). А вие, добри хора, имате ли някакви предложения?

Актьорът: Не говори на публиката! Съжалявам, че я споменах.

Писателят: Не е ли странно? Ние сме двама древни гърци в Атина и се готвим да представим пиеса, която аз написах и в която играеш ти, а те са от Куинс или някое друго безобразно място от този род и в момента ни гледат в пиесата на някого другиго. Ами ако те на свой ред са действащи лица в някоя друга пиеса и някой гледа тях? Или пък ако нищо не съществува и всички ние населяваме нечий сън? Или пък, което е още по-лошо, съществува единствено дебелакът на третия ред?

Актьорът: Тъкмо така мисля и аз. Само си помисли какво би било, ако Вселената не е рационална и хората в нея не са предопределена даденост? Тогава ще можем да променяме финала, както си щем, а и въобще няма да се съобразяваме с установените правила. Следиш ли мисълта ми?

Писателят: Разбира се, че не. (Обръща се към публиката). Вие следите ли мисълта му? Имайте предвид, че е актьор и се храни в кръчмата „Сарди“.

Актьорът: Тогава персонажите не би трябвало да имат предопределени черти и би трябвало сами да избират характеристиките си. Аз не би трябвало да съм роб само защото ти си го определил. Бих могъл да избера да бъда супермен.

Писателят: Тогава вече няма пиеса.

Актьорът: Няма пиеса ли? Добре, отивам в „Сарди“.

Писателят: Диабетес, ти водиш нещата към хаос!

Актьорът: Свободата хаос ли е?

Писателят: Дали свободата е хаос? Хм… Това си е препъникамък. (Към публиката.) Свободата хаос ли е? Някой там да е завършил философия?

Момиче от залата: (откликва). Аз.

Писателят: Коя сте вие?

Момичето: Всъщност завърших колежа с философски профил.

Писателят: Може ли да дойдете тук?

Актьорът: Какво, по дяволите, правиш?

Момичето: Има ли значение, че колежът беше в Бруклин?

Писателят: В Бруклин ли? Няма значение, приемаме го спокойно.

 

Актьорът: Направо съм бесен!

Писателят: Какво те мъчи?

Актьорът: Ние сме насред пиеса. А кое е това момиче?

Писателят: След пет минути започва Атинският театрален фестивал, а пиесата ми няма финал.

Актьорът: Е, и?

Писателят: Тук бяха повдигнати сериозни философски въпроси. Съществуваме ли? Те (Сочи публиката.) съществуват ли? Каква е същинската природа на човека?

Момичето: Здравейте. Аз съм Дорис Ливайн.

Писателят: Аз съм Хепатитис, а той е Диабетес. И сме древни гърци.

Дорис: Аз пък съм от Грейт Нек.

Актьорът: Свали я от сцената!

Писателят: (открито оглеждайки хубавелката от горе до долу). Ама тя е много секси!

Актьорът: Какво общо има това с цялата работа?

Дорис: Основният философски въпрос е: Ако едно дърво падне в гората и наблизо няма никой, който да чуе падането му, как узнаваме, че това е било съпроводено с трясък?

Актьорът: Че какво ни дреме? Нали сега сме на Четирийсет и пета улица.

Писателят: (към Дорис). Ще спиш ли с мен?

Актьорът: Остави я на мира!

Дорис: (към актьора). Гледайте си вашата работа!

Писателят: (обръщайки се към кулисите). Може ли тук да спуснем завесата? Само за пет минутки. (После към публиката.) Останете си по местата. Ще я оправя по бързата процедура.

Актьорът: Възмутително! Това е абсурд! (после към Дорис.) Имате ли си някого?

Дорис: Разбира се. (Обръща се към публиката.) Даяна, ела тук. Очертава се нещо интересно с двамина гърци. (Никакъв отговор.) Тя е малко притеснителна…

Актьорът: Имаме да играем пиеса. Ще съобщя за всичко това на автора.

Писателят: Аз съм авторът!

Актьорът: Имам предвид истинския автор.

Писателят: (дискретно на актьора). Диабетес, мисля, че ще ми излезе късметът с нея.

Актьорът: Как ще ти излезе „късметът“? Имаш предвид съвкупление пред всички тези хора, пред цялата публика?

Писателят: Ще спуснем завесите. Пък и публиката ще прояви разбиране, все пак част от тях също правят такива неща… Е, далеч не всички де.

Актьорът: Идиот! Та тя е еврейка! Ако забременее и роди дете, имаш ли представа, на какво ще прилича?

Писателят: Хайде, хайде, може би все пак ще можем да прикоткаме приятелката й. Даяна! Това е шансът ти да имаш вземане — даване с актьор! При това много известен!

Актьорът: (придвижва се към телефона в лявата страна на сцената и вдига слушалката). Дайте ми външна линия!

Дорис: Не искам да причинявам неприятности…

Писателят: Няма никакви неприятности. Просто ние тук като че ли загубихме допир с действителността.

Дорис: Та кой ли знае какво е действителността?

Писателят: Толкова си права, Дорис!

Дорис: (философски). Хората често си мислят, че схващат действителността, а всъщност тънат в заблуда.

Писателят: Изпитвам влечение към теб и мисля, че е действително.

Дорис: Сексът дали е нещо реално?

Писателят: Дори и да не е, той си е една от най-приятните заблуди, на които човек може да се отдаде. (Придърпва я, тя се дърпа.)

Дорис: Не. Не тук!

Писателят: Защо не?

Дорис: Не знам точно. Въпрос на принцип.

Писателят: Правила ли си го досега с художествен образ?

Дорис: За последно с един италианец, но не зная дали беше художествен образ.

Актьорът: (държи слушалката, а от отсрещната страна се чуват звуци от шумна веселба). Ало?

Женски глас от телефона: Да, тук е жилището на господин Алън.

Актьорът: Може ли да говоря с господин Алън?

Женският глас: Кой се обажда, моля?

Актьорът: Един от героите в пиесата му.

Жената: Една секунда. Господин Алън, на телефона ви търси някакъв герой от пиеса!

Актьорът: (към писателя и Дорис). Сега ще видите какво ще стане с вас, похотливи гълъбчета!

Гласът на Уди Алън: Да, моля?

Актьорът: Господин Алън?

Уди: Да.

Актьорът: Обажда се Диабетес.

Уди: Кой?

Актьорът: Диабетес. Един от художествените образи, сътворени от вас.

Уди: А, да… Спомням си — вие бяхте един зле обрисуван образ… Твърде едноизмерен.

Актьорът: Благодаря.

Уди: Хей, пиесата не се ли играе в момента?

Актьорът: Точно затова се обаждам. На сцената има някакво странно момиче, което не желае да напусне, а отгоре на всичко Хепатитис взе, че си падна по нея.

Уди: Как изглежда тя?

Актьорът: Хубавка е, но не пасва на драматичната ситуация.

Уди: Руса ли е?

Актьорът: Брюнетка, с дълга коса.

Уди: И с хубави крака?

Актьорът: Да.

Уди: С големи гърди?

Актьорът: Мда, доста.

Уди: Задръж я там. Сега ще дойда.

Актьорът: Тя е студентка по философия. Но не е способна да даде убедителни отговори на някои философски въпроси. Типичен продукт на кафенето в Бруклинския колеж.

Уди: Странно! Използвах подобен образ в „Изиграй го пак, Сам!“

Актьорът: Надявам се, че там си е била на място.

Уди: Дай ми я.

Актьорът: На телефона?

Уди: Разбира се.

Актьорът: (към Дорис). Той те вика на телефона.

Дорис: (шептейки). Виждала съм го във филмите. Отрежи го.

Актьорът: Но той е написал пиесата!

Дорис: Претенциозна е.

Актьорът: (в слушалката). Не желае да говори с вас. Казва, че пиесата е претенциозна.

Уди: О, Господи! Добре, обади ми се пак, за да ми кажеш как е свършила пиесата.

Актьорът: Разбрано. (Полага слушалката обратно на вилката и остава замислен над последните думи на автора.)

Дорис: А дали ще се намери роля за мен в пиесата ви?

Актьорът: Не разбирам. Актриса ли си, или си момиче, което играе ролята на актриса?

Дорис: Винаги съм искала да бъда актриса. Майка ми се надяваше, че ще стана медсестра. Татко пък искаше да се омъжа в отбрано общество.

Актьорът: А сега какво работиш?

Дорис: В една фирма за производство на фалшив китайски порцелан.

 

Трихомонис: Диабетес, Хепатитис, аз съм — Трихомонис. (Поздравяват се взаимно.) Тъкмо се връщам от един спор със Сократ в Акропола, където той доказа, че не съществувам, тъй че доста съм разстроен. Като оставим това настрана, плъзна мълвата, че се нуждаете от финал на пиесата си. Мисля, че мога да ви предложа нещо, което ще ви свърши работа.

Писателят: Наистина ли?

Трихомонис: Коя е тази?

Дорис: Дорис Ливайн.

Трихомонис: Да не си от Грейт Нек?

Дорис: Да.

Трихомонис: Познаваш ли Рапапорт?

Дорис: Майрън Рапапорт?

Трихомонис: (кима). Двамата с него работехме за Либералната партия.

Дорис: Какво съвпадение!

Трихомонис: А ти нямаше ли вземане — даване с Мейър Линдзи?

Дорис: Аз — имах, но той с мен — не.

Писателят: Какъв е най-сетне финалът, който предлагаш?

Трихомонис: Ти си по-хубава, отколкото си мислех.

Дорис: Наистина ли?

Трихомонис: Искам да те обладая още сега.

Дорис: Явно тази вечер ми върви. (Трихомонис я хваща страстно за ръката.) Моля те, аз съм девствена! Така ли трябваше да кажа?

 

Суфльорът: „Моля те, та аз съм девствена!“ Точно така. (Отново се скрива.)

Писателят: И какъв е този проклет финал?

Трихомонис: А? А, да… (Провиква се.) Момчета! Неколцина гърци избутват на сцената някакво механично устройство.

Писателят: Какво е това, по дяволите?

Трихомонис: Краят на твоята пиеса.

Актьорът: Не разбирам.

Трихомонис: В тази машина, която в продължение на шест месеца проектирах в магазина на зет ми, лежи отговорът.

Писателят: Как така?

Трихомонис: На финала всичко изглежда черно, а злощастният роб Диабетес е в безнадеждно положение…

Актьорът: Е, и?

Трихомонис: Зевс, баща на боговете, слиза изотгоре и размахвайки мълниите си, донася спасение на благодарна, но не по-малко безпомощна група смъртни.

Дорис: Deus ex machina^[1].

Трихомонис: Хей, че името е много подходящо за това нещо!

Дорис: Баща ми работеше за Уестингхауз.

Писателят: Все още не схващам.

Трихомонис: Почакайте да го видите в действие. В него лети Зевс. С това изобретение ще направя състояние. Софокъл вече ми капарира за един брой. А Еврипид иска два.

Писателят: Но това променя смисъла на пиесата!

Трихомонис: Не говори, докато не си видял демонстрацията. Бурситис, влез в летящата сбруя!

Бурситис: Аз?

Трихомонис: Направи каквото ти казвам. Просто няма да повярваш!

Бурситис: Не обичам височините.

Трихомонис: Влез вътре! Побързай! Хайде! Само за една демонстрация!

Бурситис: (протестира). Искам да извикам моя агент!

Писателят: Значи, казваш, накрая идва Бог и оправя всичко?

Актьорът: Харесва ми! Има за какво да си дадат парите хората!

Дорис: Прав е. Точно като холивудските филми по Библията.

Писателят: (застава с лек драматизъм в средата на сцената). Но ако Бог оправя всичко, тогава човек не е отговорен за действията си!

Актьорът: А ти се чудиш защо не те канят на някои партита…

Дорис: Но без Бог Вселената е лишена от смисъл. Животът е лишен от смисъл. Ние сме лишени от смисъл. (Напрегната пауза.) Изведнъж ми се прищя някой да ме опъне.

Писателят: Сега пък аз не съм в настроение за задевки.

Дорис: Така ли? Някой от публиката няма ли да поеме грижата да свърши тази работа?

Актьорът: Стига вече! (Към публиката.) Тя не говори сериозно, добри хора.

Писателят: Потиснат съм.

Актьорът: Какво те тревожи?

Писателят: Не знам дали вярвам в Господ.

Дорис: (към публиката). Говоря много сериозно даже.

Актьорът: Ако няма Бог, кой тогава е създал Вселената?

Писателят: Още не съм сигурен.

Актьорът: Какво искаш да кажеш с това, че „още не си сигурен“? Кога ще го узнаеш?

Дорис: И какво? На никого ли не му стиска с мен да се натиска?

Един мъж: (от публиката). Аз ще се нагърбя да те задоволя, миличка, щом друг не смее.

Дорис: Ще го направите ли, сър?

Мъжът: (към залата). Какво ви става бе, хора? Да се назлъндисвате на толкова хубаво момиче! Няма ли тук яки мъжаги? Или до един сте копелета, евреи, педали или комунисти, а?

 

Лоренцо: Ей, вие, я веднага сядайте на мястото си!

Мъжът: Добре, добре.

Писателят: Кой сте вие?

Лоренцо: Лоренцо Милър. Аз създадох всичко това. Аз съм писател.

Писателят: Какво по-точно искате да кажете?

Лоренцо: Аз написах: „Голямо множество хора от Бруклин, Куинс, Манхатън и Лонг Айланд се стекоха в «Голдън Тиътър», за да гледат една пиеса“. И ето ги всички тук.

Дорис: (сочи към публиката). Искате да кажете, че те също са художествено творение? (Лоренцо кима утвърдително) Нима нямат свободна воля?

Лоренцо: Те си мислят, че имат, но не е така. Изведнъж една жена от публиката се изправя гневно.

Жената от публиката: Аз не съм художествена измислица!

Лоренцо: Съжалявам, мадам, но сте точно такава!

Жената от публиката: Но аз имам син в Харвардския бизнес колеж!

Лоренцо: Да, защото аз създадох сина ви. Той е измислен. И освен това е хомосексуалист.

Мъжът: Ще ви покажа каква художествена измислица съм! Напускам тази зала и искам обратно парите си! Това е тъпа пиеса! Всъщност не е никаква пиеса. Когато отивам на театър, очаквам да видя нещо с повествование, с начало, среда и край, а не боклук като този. Лека нощ! (Напуска гневно залата.)

Лоренцо: (към публиката). Не е ли забележителен персонаж? Дадох му характеристики на гневливец. По-късно обладан от чувство за вина, той се самоубива. (Чува се трясък от револверен изстрел.) Хей, казах по-късно.

Мъжът: (връща се с димящ револвер). Съжалявам! Избързах ли?

Лоренцо: Махай се от тук!

Мъжът: Ще бъда в „Сарди“. (Излиза.)

Лоренцо: Как е името ви, сър? Откъде сте? Ах, каква находка е този персонаж! Трябва обаче да бъде облечен различно. По-късно тази жена ще напусне съпруга си заради него. Не е за вярване. (Посочва друг от публиката.) А погледнете пък този. След време той ще изнасили оназ жена.

Писателят: Ужасно е да си измислен художествен образ! Толкова сме ограничени в действията си!

Лоренцо: Зависи от художествените възможности на драматурга. За нещастие вие сте били създадени от Уди Алън. Помислете си само какво щеше да бъде, ако бяхте творения на Шекспир!

Писателят: Възразявам! Аз съм свободен човек и не се нуждая от някой си Господ да спасява пиесата ми.

Дорис: Искате да спечелите Атинския театрален фестивал, нали?

Писателят: (с драматичен тон). Да. Искам да стана безсмъртен. Не желая просто да умра и да бъда забравен. Искам произведенията ми да продължават да живеят много след като изгния в земята. Искам бъдещите поколения да знаят, че съм съществувал! Моля те, не ме оставяй да бъда незначителна точка, рееща се из вечността…

Дорис: Не ме интересува какво твърди този или онзи. Аз съм реална.

Лоренцо: Не бих казал.

Дорис: И все пак мисля, че съм реална. Или по-точно казано, чувствам го — получавам оргазъм.

Лоренцо: Така ли?

Дорис: Постоянно.

Лоренцо: Наистина ли?

Дорис: Много често.

Лоренцо: Нима?

Дорис: Е, поне през по-голямата част от времето.

Лоренцо: Не думай!

Дорис: Добре де, през половината време.

Лоренцо: Не.

Дорис: Така е! Обаче само с някои мъже…

Лоренцо: Трудно е за вярване.

Дорис: Е, не непременно чрез сношение. Обикновено чрез орален подход.

Лоренцо: Аха…

Дорис: Разбира се, и тогава се преструвам. Не искам да обидя никого.

Лоренцо: Имала ли си въобще някога оргазъм?

Дорис: Всъщност не.

Лоренцо: То е, защото никой от нас не е реален.

Писателят: Но ако не сме реални, значи не можем да умрем.

Лоренцо: Не. Не и докато драматургът не реши да ни убие.

Писателят: Защо би направил подобно нещо? Иззад кулисите се появява Бланш Дюбоа.

Бланш: Защото, сладурче, това се изисква от нещо, което самите автори наричат тяхна естетска чувствителност.

 

Писателят: Коя сте вие?

Бланш: Бланш. Бланш Дюбоа. Преведено, името ми означава „бяла гора“. Не ставайте, моля ви. Аз просто минавам.

Дорис: Какво правите тук?

Бланш: Търся убежище. Да — в този стар театър… Без да искам, чух разговора ви. Бих ли могла да получа една кока-кола с малко бърбън в нея?

Актьорът: (появява се, без някой да си е дал сметка, че междувременно е бил изчезнал някъде). Вместо кока-кола един севънап ще свърши ли работа?

Писателят: Къде, по дяволите, беше?

Актьорът: В банята.

Писателят: По средата на пиесата?

Актьорът: Каква пиеса? (към Бланш.) Ще му обясните ли, че всички сме ограничени в действията си?

Бланш: Страхувам се, че е вярно. Твърде вярно и твърде призрачно. Ето защо аз се измъкнах от пиесата, в която се намирах. Избягах. Не че мистър Тенеси Уилямс не е голям автор, но, миличък, той ме бе запратил насред някакъв кошмар. Последното нещо, което си спомням, е, че ме отвлякоха двамина непознати, единият от които носеше тясно яке. Но след като се озовах извън жилището на Ковалски, се отскубнах и избягах. Трябва да вляза в друга пиеса, пиеса, в която Бог съществува… някъде, където най-сетне да намеря покой. Ето защо трябва да ме допуснете във вашата пиеса, в която, надявам се, Зевс, един млад и сияен Зевс, ще победи и ще триумфира със светкавиците си.

Трихомонис: (влиза). Готов съм за демонстрацията.

Бланш: Демонстрация? Колко хубаво!

Трихомонис: Готови ли сте всички? Това е финалът на пиесата. Всичко изглежда безнадеждно за роба. Останал е без всякакво упование в каквото и да било. Моли се. Давайте нататък!

Актьорът: О, Зевс всемогъщи! Ние сме едни объркани и безпомощни простосмъртни. Моля те, бъди милостив и промени живота ни! (Не се случва нищо.) Хей, Зевсе всевластний… О, върховний гръмовержеца!

 

Бурситис: (в ролята на Зевс). Аз съм Зевс — Бог на боговете! Чудотворец и Създател на Вселената! Нося спасение за всички!

Дорис: Ех, ако Уестингхауз можеше да види това!

Трихомонис: Е, Хепатитис, какво е мнението ти?

Писателят: Харесва ми! По-хубаво е, отколкото очаквах. И драматично, и същевременно пищно. Ще спечеля фестивала! Вече се виждам като победител, толкова е духовно — религиозно! Виж, направо съм настръхнал, Дорис! (Сграбчва я.)

Дорис: Не сега.

 

Писателят: Трябва веднага да направя някои промени.

Трихомонис: Ще ти дам под наем моята машина за двайсет и шест и петдесет на час.

Писателят: (към Лоренцо). Би ли представил пиесата ми?

Лоренцо: Разбира се. Да започваме.

 

Лоренцо: Добър вечер и добре дошли на Атинския театрален фестивал! Ще присъствате на забележително представление — нова пиеса от Хепатитис от Родос, озаглавена „Робът“ (Аплодисменти.) В ролите: Диабетес като роба, Бурситис като Зевс, Бланш Дюбоа и Дорис Ливайн от Грейт Нек. (Аплодисменти.) Това представление е реализирано благодарение на помощта на ресторанта за агнешки специалитети „Грегъри“, който се намира точно срещу Партенона. Не се оглеждайте като Медуза със змии на главите си, когато търсите място за вечеря. Насочете се право към ресторант „Грегъри“. Напомням ви, че и Омир го е предпочитал, въпреки че е бил сляп.

 

Хорът: Насам, о, гърци, за да чуете изпълнената и с мъдрост, и със страст история на Фидипид, влязла вовеки в съкровищницата на гръцките славни сказания!

Диабетес: Въпросът ми е — какво ще правим с толкова голям кон?

Приятел: Ама те искат да ни го дадат ей така, без пари, аванта.

Диабетес: И какво? На кого му е потрябвал? Просто един голям дървен кон… Какво, по дяволите, ще правиш с него? Дори не е и хубав. Чуй ме хубаво, Кратинус: като гръцки държавник никога нямам вяра в троянците. Не виждаш ли, че не познават отмора, нямат почивен ден?

Приятелят: Чу ли за циклопа? Бил получил инфекция на окото си.

Страничен глас: Фидипид! Къде ли се запиля този роб?

Диабетес: Идвам, господарю!

Господарят: (влиза). Фидипид, къде си? Има работа за вършене. Време е лозето да бъде обрано, колесницата ми се нуждае от поправка, трябва да се донесе вода от кладенеца, а ти се размотаваш!

Диабетес: Съвсем не, господарю, просто водех политически разговор.

Господарят: Роб да води разговор за политика? Ха, ха!

Хорът: Ха, ха… Няма що!

Диабетес: Съжалявам, господарю.

Господарят: Тръгвайте с новата юдейска робиня да изчистите къщата. Очаквам гости. После продължете с другите задачи.

Диабетес: Нова юдейка?

Господарят: Да, Дорис Ливайн.

Дорис: Викаш ли ме, господарю?

Господарят: Тръгвайте да чистите! И по-чевръсто!

Хорът: Злочестият Фидипид! Да е роб! И като всички роби едно стремление да има само!

Диабетес: Да бъда по-висок.

Хорът: Да бъдеш свободен.

Диабетес: Не желая да бъда свободен.

Хорът: Не ли?

Диабетес: Предпочитам да съм в това си положение. Така знам какво се очаква да върша. Грижат се за мен. Не ми се налага да правя какъвто и да е избор. Роден съм роб и ще си умра роб. Не страдам от съмнения по въпроса.

Хорът: Уви, уви…

Диабетес: Какво ли знаете вие, хористчета такива! (Той целува Дорис, тя се дърпа.)

Дорис: Недей!

Диабетес: Защо не? Дорис, сърцето ми е преизпълнено с любов не по-малко, отколкото вие, юдеите, сте пълни с поговорки. Имам нещо за теб.

Дорис: Няма да стане.

Диабетес: Защо не?

Дорис: Защото на теб ти харесва да бъдеш роб, а на мен ми е додеяло. Искам си свободата. Искам да пътувам, да пиша книги, да живея в Париж, а може би бих започнала да издавам женско списание.

Диабетес: Какъв е този въпрос със свободата? Та тя е опасна. Далеч по-безопасно е човек да си знае мястото. Не виждаш ли, мила: държавното управление минава от едни ръце в други, политическите водачи се взаимоубиват, градовете периодично се плячкосват, затворите са пълни, има глад, има войни. И кои са жертвите на всичко това? Ами свободните хора. А ние живеем в безопасност и сигурност, защото независимо кои са на власт, те се нуждаят от някого, който да върши черната работа.

 

Дорис: Недей. Докато съм робиня, не бих могла да изпитам радост от секса.

Диабетес: Но поне можеш да се преструваш, нали?

Дорис: О, я стига!

Хорът: И ето че един ден орисниците се намесват.

 

Боб: Здравейте. Ние сме орисниците — Боб и Уенди Парки. Търсим някого, който да отнесе спешно послание на царя.

Диабетес: На царя?

Боб: С това би направил голяма услуга на човечеството.

Диабетес: Тъй ли?

Уенди: Да, но това е опасна мисия и дори и да си роб, имаш правото да кажеш „не“.

Диабетес: Не.

Боб: Но пък ако се съгласиш, ще получиш възможност да видиш двореца в цялото му великолепие.

Уенди: И наградата ще бъде свободата ти.

Диабетес: Свободата ми? Ами с удоволствие бих ви помогнал, но съм сложил нещо за печене в огнището.

Дорис: Нека аз се заема с тази мисия.

Боб: Твърде е опасно за жена.

Диабетес: Тя е много добър бегач на дълги разстояния.

Дорис: Фидипиде, как може да отказваш подобно нещо?

Диабетес: Когато човек е страхливец, животът му е по-лек.

Уенди: Ние те умоляваме.

Боб: От това зависи съдбата на човечеството.

Уенди: Ние сме готови да разширим обсега на наградата: свобода за теб, а и за онзи, когото избереш.

Боб: Плюс комплект от шестнайсет сребърни подноса за ордьоври.

Дорис: Фидипиде, това е нашият шанс!

Хорът: Не се колебай, мижитурка такава!

Диабетес: Опасна мисия, последвана от лична свобода? Просто ми се гади!

Уенди: (подава му един плик). Занеси това послание на царя.

Диабетес: Защо не го занесете вие?

Боб: Заминаваме за Ню Йорк след броени часове.

Дорис: Фидипиде, ти каза, че ме обичаш…

Диабетес: Така е.

Хорът: Хайде, Фидипиде, пиесата върви към безизходица!

Диабетес: Решения, решения… (Телефонът иззвънява, той отива и вдига слушалката.) Ало?

Гласът на Уди: Ще занесеш ли на царя проклетото послание? Всички искаме да се измъкнем от тази ситуация!

Диабетес: (затваря телефона). Ще го занеса. Но само защото Уди иска това.

Хорът: (пеейки). Бедният професор Хигинс!…

Диабетес: Това е от друго представление, идиоти!

Дорис: Късмет, Фидипиде!

Уенди: Наистина ти е необходим.

Диабетес: Какво искате да кажете?

Дорис: След като станем свободни, ще се любим и може би чак тогава ще успея да изпитам удоволствие.

Хепатитис: (появява се на сцената). А нещо за изпроводяк?

Актьорът: Не знам, ти си писателят.

Дорис: Тръгвай!

Диабетес: Тръгвам!

Хорът: И тъй Фидипид пое на път с важно послание за цар Едип.

Диабетес: Цар Едип?

Хорът: Да.

Диабетес: Чувал съм, че той живее с майка си. Сценични ефекти: вятър и светкавици съпровождат първите стъпки на роба по пътя му.

Хорът: През дълбоки планини и високи долини…

Диабетес: През дълбоки планини и високи долини? Откъде взехме този хор?

Хорът: Винаги подвластен на добрата или злата воля на фуриите…

Диабетес: Фуриите са на вечеря с парките в китайския квартал в ресторанта на дебелия Хонг.

Хепатитис: (влиза). Ресторантът на Сам Ву е по-добър.

Диабетес: Той винаги е претъпкан и няма места.

Хорът: Не и ако се обадиш първо на Ли. Той ще ви намери място, но трябва да сложите нещичко в ръката му.

 

Диабетес: (гордо). До вчера бях презрян роб, който никога не бе напускал имението на господаря си. А днес нося послание до самия цар. Пред взора ми се е ширнал светът. Скоро ще бъда свободен човек. Изведнъж пред мен се отварят възможности безчет. И именно поради това изпитвам непреодолимо желание да повърна. Ох…

 

Хорът: Дните стават седмици, седмиците — месеци, а Фидипид продължава пътят си нелек…

Диабетес: Няма ли да изключите най-сетне този шибан вентилатор?

Хорът: О, Фидипид, простосмъртен клети…

Диабетес: Изтощен, болен и отчаян съм. Не бих могъл да продължа. Крайниците ми треперят. (Хорът тананика „Диксиленд“ мелодия в бавен вариант.) Около себе си виждам умиращи хора, война и несрета; богатият на традиции Юг срещу индустриалния Север. Президентът Линкълн изпраща юнионистката армия да унищожи плантациите, докато все още натоварени с бали памук кораби плават по течението на реката… (Влиза Хепатитис и се вглежда в него.) Боже, Боже, не мога да прекося леда. Ето ги и генералите Борегард и Робърт Е. Лий… (Забелязва втренчения в него Хепатитис.) Аз… отнесен съм, отнесен в пустошта.

 

Хепатитис: Ела тук! Какво, правиш, да те вземат мътните?

Диабетес: Къде е този дворец? Вървя вече толкова време! Каква е тази пиеса? Къде е проклетият дворец? В Бенсънхърст?

Хепатитис: Ти си вече в двореца и спри да съсипваш пиесата ми! Стража! Ела и въведи ред!

 

Стражът: Кой си ти?

Диабетес: Фидипид.

Стражът: Какво те води в двореца?

Диабетес: В двореца? В двореца ли съм?

Стражът: Да. Това е царският дворец. Най-прекрасната сграда в цяла Гърция — цялата от мрамор.

Диабетес: Нося послание за царя.

Стражът: А, да, той те очаква.

Диабетес: Гърлото ми е пресъхнало, а и не съм ял от сума време.

Стражът: Ще известя царя.

Диабетес: Не би ли могъл да се намери някой сандвич с печено телешко?

Стражът: Ще се върна и с царя, и със сандвича. Какъв го искаш?

Диабетес: Среден.

Стражът: (изважда бележник и записва). Един среден. Полага ти се и гарнитура.

Диабетес: Каква имате?

Стражът: За днес моркови или пържени картофи.

Диабетес: Нека бъдат пържени картофи.

Стражът: Кафе?

Диабетес: Ако обичате. И една бисквитка към него, ако може. И не забравяйте царя!

Стражът: Добре.

 

Боб: Как ти се вижда дворецът?

Диабетес: Харесва ми.

Боб: (подава фотоапарата на жена си). Снимай ни заедно.

 

Диабетес: Мислех, че се връщате в Ню Йорк.

Уенди: Знаеш колко променлива е съдбата.

Боб: Не можеш да се уповаваш на нея, трябва само да я приемаш спокойно.

Диабетес: (навежда се и помирисва цветето в ревера на Боб). Какво хубаво цвете!

 

Боб: Извинявай. Но не можах да се сдържа. (Подава му длан и Диабетес я стиска. Разтърсва го ток от шегаджийски зумер.)

Диабетес: Аааа!

 

Уенди: Той обича да си прави шегички с хората.

Диабетес: Вие знаехте, че ще ми изиграе тези номера.

Хорът: Той си е майтапчия.

Диабетес: Защо не ме предупредихте?

Хорът: Не обичаме да се намесваме.

Диабетес: Не обичате да се намесвате? Знаете ли, че неотдавна една жена е била пребита до смърт, а през това време шестнайсет души са стояли и гледали, без да се намесят?

Хорът: Четохме го в „Дейли Нюз“, а и го даваха по телевизията.

Диабетес: Ако някой бе имал смелостта да й се притече на помощ, може би днес тя щеше да е тук.

Една жена: (излиза на сцената със забит нож в гърдите й). Аз съм тук.

Диабетес: Е, все пак трябваше да пробутам тая история.

Жената: Както си четях вестник „Поуст“, шестима хулигани — наркомани — се нахвърлиха върху ми и ме проснаха на земята.

Хорът: Не са били шестима, а трима.

Жената: Няма значение, колко точно бяха. Имаха нож и искаха парите ми.

Диабетес: Трябваше да им ги дадете.

Жената: Така и направих. Но те продължиха да ме удрят.

Хорът: Това е то Ню Йорк. Даваш им парите си, а те продължават да те налагат!

Диабетес: Ню Йорк? Така е навсякъде. Веднъж вървяхме със Сократ в центъра на Атина, когато двама млади спартанци изскочиха иззад Акропола и поискаха всичките ни пари.

Жената: И какво стана?

Диабетес: Посредством проста логика Сократ им доказа, че злото произлиза от незнанието на истината.

Жената: И?

Диабетес: И те му разбиха носа.

Жената: Надявам се, че посланието, което носиш на царя, съдържа добри вести.

Диабетес: Най-искрено му го пожелавам.

Жената: Пожелай си го и на себе си.

Диабетес: Защо да го пожелая и на себе си? Какво искаш да кажеш?

Хорът: (насмешливо). Ха-ха-ха! Сценичното осветление става злокобно.

Диабетес: Осветлението се променя… Какво е това? Какво се случва, ако вестите са лоши?

Жената: В древността, когато вестоносец донасял добри вести на царя, той го възнаграждавал. Но ако били лоши…

Диабетес: Не, не ми казвай!

Жената: … тогава царят нареждал да умъртвят вестоносеца.

Диабетес: Ние в древността ли сме?

Жената: А ти как мислиш?

Диабетес: Разбирам. Хепатитис!

Жената: Ако все пак се случело царят да е в милозливо настроение, вестоносецът се разминавал само с отрязване на главата.

Диабетес: Милозливо отрязване на главата?

Хорът: Но ако вестите били твърде лоши…

Жената: Тогава опичали вестоносеца жив…

Хорът: На слаб огън.

Диабетес: Тъй като не си спомням да са ме пекли на слаб огън, не мога да зная дали ще ми хареса или не.

Хорът: Повярвай ни — няма да ти хареса.

Диабетес: Къде е Дорис Ливайн? Ах, ако ми падне в ръчичките тази юдейска робиня от Грейт Нек…

Жената: Тя не може да ти помогне, защото е далеч от тук.

Диабетес: Дорис! Къде си, по дяволите?

Дорис: (обажда се от залата). Какво искаш?

Диабетес: Какво правиш там?

Дорис: Пиесата ме отегчи.

Диабетес: Как така пиесата те била отегчила? Връщай се тук! Загазих заради теб!

Дорис: (качва се обратно на сцената). Съжалявам Фидипиде. Как можех да знам какво е ставало в древността? Учила съм само философия.

Диабетес: Ако вестите са лоши, ще умра!

Дорис: Чух какво каза жената.

Диабетес: Това ли е твоето схващане за свободата?

Дорис: Печелиш или губиш.

Диабетес: Печелиш или губиш? На това ли ви учат в бруклинския колеж?

Дорис: Хей, спри да се заяждаш с мен!

Диабетес: Ако вестите са лоши, свършено е с мен. Чакай малко! Вестите! Ей сега ще видя! (Бърка се, изважда плика, а от него — посланието. Чете.) Като най-добър поддържащ актьор победителят е… (Казва името на актьора в ролята на Хепатитис.)

Хепатитис: (внезапно се появява). С радост приемам тази награда и благодаря на Дейвид Мерик!…

Актьорът: Махни се! По погрешка съм извадил друго! (Изважда плика с вестите.)

Жената: Побързай! Царят идва!

Диабетес: Вижте дали носи сандвича ми.

Дорис: Побързай, Фидипиде!

Диабетес: (разтваря листа и чете). Вестта се състои от една-единствена дума!

Дорис: Да?

Диабетес: Откъде знаеш?

Дорис: Какво зная?

Диабетес: Това, че вестта гласи само „Да“.

Хорът: Дали е лошо туй или пък добро?

Диабетес: Това би трябвало да означава нещо утвърдително, а оттам и положително.

Дорис: Ами ако въпросът е бил: „Пипнала ли е царицата гонорея?“

Диабетес: И подобно предположение не е за отхвърляне.

Хорът: Негово величество царят! Фанфари, величествена поява на царя.

Диабетес: Ваше величество, има ли царицата гонорея?

Царят: Кой поръча този сандвич с телешко?

Диабетес: Аз, ваше величество. А това моркови ли са? Защото поисках пържени картофи.

Царят: Свършили сме пържените картофи.

Диабетес: Тогава задръжте си сандвича. Ще отида да потърся каквото ми трябва, оттатък улицата.

Хорът: Вест, вест! Той носи вест!

Царят: Жалък робе, нима имаш вест за мен?

Диабетес: Жалък царю, тоест… искам да кажа… всъщност да.

Царят: Добре.

Диабетес: Но кажете ми първо въпроса, на който отговаря това послание.

Царят: Първо вестта.

Диабетес: Не, първо въпроса.

Царят: Не, ти си пръв.

Диабетес: Не, вие.

Хорът: Нека Фидипид е пръв. Заповядай му, царю, по волята си царствена!

Царят: Вярно. Все пак аз съм царят. И така: какво гласи вестта?

 

Диабетес: Състои се само от една дума, ваше величество.

Царят: От една дума?

Диабетес: Странно, но факт.

Царят: Еднословен отговор на моя въпрос на въпросите, а именно: има ли Бог?

Диабетес: Това ли е въпросът?

Царят: Това е единственият въпрос.

Диабетес: (поглежда облекчено към Дорис). Тогава с гордост ви връчвам посланието. Отговорът е „Да“.

Царят: Да?

Диабетес: Да.

Хорът: Да.

Дорис: Да.

Диабетес: Твой ред е.

Жена: (говори с дефект — произнася „г“ вместо „д“). Га. (Диабетес й хвърля раздразнен поглед.)

Дорис: Нали е прекрасно?

Диабетес: (към царя). Зная, че сега вече мислите как да възнаградите верния си вестоносец. Ще ви улесня — връщането на свободата ни е повече от достатъчно. От друга страна, ако настоявате да проявите признателността си, мисля, че някой и друг скъпоценен камък ще свърши добра работа…

Царят: (замислено). Ако има Бог, това означава, че със сигурност ще бъда съден за греховете ми.

Диабетес: Моля?

Царят: Ще бъда съден за всичките ми грехове и престъпления. А те са много и ужасни. Обречен съм. Донесената вест ми предрича проклятие във вечността.

Диабетес: „Да“ ли казах? Всъщност исках да кажа „Не“.

Стражът: (взема плика и прочита посланието). Тук пише „Да“, ваше величество.

Царят: Това е възможно най-лошата вест.

Диабетес: (падайки на колене пред него). Царю, не нося никаква вина! Аз съм само един клет вестоносец, а не автор на вестта. Само я предавам. Така, както са предали и гонореята на нейно величество!

Царят: Ще бъдеш разчекнат между диви коне!

Диабетес: Знаех си, че ще проявите разбиране!

Дорис: Но той е само вестоносец. Не би трябвало да го разчекнете между диви коне. В такива случаи обикновено прибягвате до бавно изпичане на слаб огън.

Царят: Това би било твърде милостиво за този боклук!

Диабетес: Когато гадателят на времето предскаже дъжд, убивате ли го?

Царят: Да.

Диабетес: Разбирам. Значи си имам работа с шизофреник.

Царят: Задръжте го! Стражът изпълнява заповедта.

Диабетес: Чакайте, ваше величество, да кажа една дума в своя защита!

Царят: Да?

Диабетес: Това е само театрална пиеса.

Царят: Така казват всички. Дайте ми меч, че да се изкефя да го убия собственоръчно.

Дорис: Ох, не! Защо ли се забърках във всичко това?

Хорът: Не се тревожи, млада си; ще си намериш някого другиго.

Дорис: Което е право, право си е.

Царят: (вдига меча). Умри!

Диабетес: О, Зевсе, Бог на боговете, ела сред светкавици и гръм и ме спаси! (Всички се оглеждат. Не се случва нищо.) Ох, Зевсе! Ооо Зевсе!!!

Царят: А сега — умри!

Диабетес: Абе къде се е дянал тоя Зевс?

Хепатитис: (появява се на сцената и гледа нагоре). Ей, какво стана с машината! Давайте я долу!

Трихомонис: (влиза от другата страна). Заклещи се!

Диабетес: О, всемогъщи Зевсе!

Хорът: Участ обща е туй на мнозина!

Жената с ножа: Не мога да стоя и да гледам как го бъхтят и колят, както стана с мен наскоро!

Царят: Дръжте я!

 

Жената: Това ми е за втори път тази седмица! Копеле!

Диабетес: О, велики Зевсе, Господи, помогни ми! Светлинни и звукови ефекти. Зевс е спуснат тромаво и се полюшва по странен начин, докато не става ясно, че подемните въжета са го удушили. Всички гледат втрещено.

Трихомонис: Нещо не е наред с платформата! Блокирала е!

Хорът: Най-сетне дочакахме пришествието Господне!

 

Диабетес: Господи, Господи, добре ли си? Има ли лекар тук?

Доктор: (от публиката). Аз съм лекар.

Трихомонис: Машинката се прецака!

Хепатитис: Псст! Махни се! Разваляш пиесата!

Диабетес: Бог е мъртъв!

Лекарят: Има ли здравна осигуровка?

Трихомонис: Някой е натиснал погрешен лост.

Дорис: Вратът му е счупен.

Царят: (в стремеж да продължи пиесата). Е, вестоносецо, видя ли какво стори? (Вдига меча, но Диабетес го сграбчва.)

Диабетес: (продължава да го държи). Ще взема това.

Царят: Ама какво правиш, хей?

Диабетес: Ще ме убиваш, а? Дорис, ела тук!

Царят: Фидипиде, какви ги вършиш?

Стражът: Хепатитис, той съсипва финала!

Хорът: Що за приумица, Фидипиде? Царят трябва да те убие!

Диабетес: Кой го е казал? Къде е написано? Не, предпочитам аз да убия царя. (Опитва се да наръга царя, но мечът се оказва фалшив.)

Царят: Остави ме на мира… Този е луд… Спри! Гъдел ме е!

Лекарят: (проверява пулса на тялото на Бог). Мъртъв е. Най-добре е да го изнесем.

Хорът: Не искаме да имаме нищо общо с това. (Членовете му напускат сцената, отнасяйки Бог.)

Диабетес: Робът решава да бъде герой! (Мушка стража, но мечът си е все така фалшив.)

Стражът: Какво правиш, дявол да го вземе?

Дорис: Обичам те, Фидипиде! (Той я целува.) Моля те, сега не съм в настроение за това.

Хепатитис: Пиесата ми… Пиесата ми! (към хора.) Къде отивате?

Царят: Ще се обадя на агента си Сол Мишкин от „Уилям Морис“. Той знае какво да направи.

Хепатитис: Но това е много сериозна пиеса с послание! Ако се провали, посланието никога не ще стигне до хората.

Жената: Театърът е за развлечение. Една стара поговорка гласи: Ако искаш да изпратиш послание, обърни се към „Уестърн Юниън“.

Разносвач от „Уестърн Юниън“: (влиза с велосипед). Нося телеграма до публиката! В нея е посланието на пиесата. (Слиза от велосипеда и запява.) Честит рожден ден! Честит рожден ден!

Хепатитис: Нещо си се объркал.

Разносвачът: (зачита се в телеграмата). Извинявам се. А, ето я: „Бог е мъртъв. Точка. Оставени сте на собствената си воля“. Подписана е от Билярдна компания „Московиц“.

Диабетес: Разбира се, всичко е възможно. Сега аз съм героят.

Дорис: А аз съм сигурна, че ще получа оргазъм. Знам го.

Разносвачът: (продължава да чете). Дорис Ливайн може най-сетне да получи оргазъм. Точка. Ако желае това. Точка. (Той я сграбчва.)

Дорис: Спри!

 

Стенли: Стела! Стела!

Хепатитис: Вече няма действителност! Абсолютно никаква!

 

Мъжът: Щом като всичко е възможно, аз си отивам вкъщи, във Форест Хилс! Омръзна ми да работя на Уолстрийт. „Лонг Айланд Експресуей“ ме отвращава! (Награбва една жена от публиката, може и суфльорката. Разкъсва й блузата, запретва й полата.)

Хепатитис: Пиесата ми…

 

Хепатитис: Пиесата ми…

Диабетес: А иначе беше хубава пиеса. Единственото, от което се нуждаеше, беше финал.

Хепатитис: Но какъв е смисълът?

Диабетес: Никакъв. Просто никакъв…

Хепатитис: Какво?

Диабетес: Безсмислие. Празнота.

Хепатитис: Краят.

Диабетес: Разбира се. Какво обсъждаме? Обсъждаме края.

Хепатитис: Ние винаги обсъждаме края.

Диабетес: Защото е безнадежден.

Хепатитис: Признавам, че е незадоволителен.

Диабетес: Незадоволителен? Дори не е правдоподобен.

 

Диабетес: Номерът е писането на една пиеса да започне от края. Стъпи на здрав и убедителен край и после пиши отзад напред.

Хепатитис: Опитах това. Получи се пиеса без начало.

Диабетес: Това е абсурдно.

Хепатитис: Абсурдно? Какво е абсурдно?

Тъмтта.

Бележки

[1] Богът от машината (лат.) — в старогръцките трагедии често са прибягвали до подобен способ за разрешаване на трудни и заплетени проблеми. С механично приспособление бог слиза на сцената и въздава справедливост. — Бел.пр. ↑