Уди Алън
Ирландският гений

Издателство „Вискъс и синове“ обяви, че готви за печат книгата „Стихове от Шон О’Шон“ — великия ирландски поет, смятан за най-неразбираемия и затова най-изящен стихоплетец на своето време. За да разбереш творчеството на О’Шон, трябва да си добре запознат с интимния му живот, какъвто — според някои учени — той изобщо не е имал.

Ето един ярък пример от тази прелестна книга:

Отвъд кръвта на боговете

Да надуем платната

и да отплаваме към

Александрия, водени

от носа на Фогърти,

докато братята Биймиш

търчат към кулата,

ухилени до ушите

и горди с венците си.

Хиляда години минаха,

откак Агамемнон рече:

— Не отваряйте портите,

за чий ви е толкоз

голям дървен кон?

Каква е връзката?

Ами такава, че

преди да умре, Шонеси

отказа аперитив с

последното си блюдо,

въпреки че му се полагаше.

А храбрият Биксби,

макар и с клюн

като на кълвач,

не можа да си вземе

бельото от Сократ

без разписка.

Парнел знаеше отговора,

но никой не го попита.

Никой освен Лафърти,

стария майтапчия,

който преметна цяло

едно поколение и го

накара да учи самба.

Омир със сигурност

е бил сляп, иначе

не би се врял при

точно тези жени.

Но Егнюс и друидите са

неми свидетели

на човешкия стремеж

към свободна промяна.

И Блейк мечтаеше

за същото, и О’Хигинс,

дето му задигнаха

костюма от гърба.

Цивилизацията е

с формата на кръг

и се повтаря ли, повтаря…

А главата на О’Лиъри

е трапецовидна.

Радвай се! Радвай се!

И се обаждай на мама

от време на време.

„Да надуем платната“. О’Шон обичал да плава, въпреки че никога не го е правил по море. Като момче мечтаел да стане капитан на кораб, но мигом забравил за това, когато някой му обяснил що е то акула. По-големият брат Джеймс обаче взел, че постъпил в британския флот, но бил позорно уволнен, защото продал зелева салата на боцмана.

„Носът на Фогърти“. Без съмнение става дума за Джордж Фогърти, който убедил О’Шон да стане поет и го уверил, че дори да пропише, пак ще го канят на банкети. Фогърти издавал списание със стихове на млади поети, което придобило международна популярност, въпреки че го четяла само майка му.

Фогърти бил червендалест ирландец и веселяк, който се забавлявал най-много, като лягал на някой площад и се правел на пинцет. В крайна сметка той съвсем перкулясал и бил арестуван, защото изял чифт панталони на Разпети петък.

Носът на Фогърти често бил осмиван заради малкия му размер. Той бил почти незабележим и веднъж Фогърти казал на О’Шон: „Готов съм на всичко, за да се сдобия с по-голям. Ако скоро не намеря такъв, ще извърша нещо необмислено“. Съвсем случайно Фогърти бил и приятел на Бърнард Шоу, който веднъж дори му разрешил да погали брадата му с уговорката, че след това веднага ще си тръгне.

„Александрия“. Близкият изток присъства неизменно в творчеството на О’Шон. Стихотворението му, което започва с „Към Витлеем с пенливо пиво в ръка…“, подлага на язвителна критика хотелиерството, гледайки го през очите на една мумия.

„Братята Биймиш“. Двама полуидиоти, които се опитали да стигнат от Белфаст до Шотландия, като се таксуват един друг по пощата.

Лиъм Биймиш посещавал заедно с О’Шон йезуитско училище, но го изключили, защото веднъж се дегизирал като бобър. Куинси Биймиш бил по-самовглъбеният от двамата и до четирийсет и първата си година ходел с възглавничка на главата си.

Братята Биймиш често вземали О’Шон на подбив и излапвали закуската му, докато той се назлъндисвал. О’Шон обаче винаги си спомнял с умиление за тях и в най-добрия си сонет — „Любовта ми е като огромен, огромен як“, ги увековечил като крайни маси.

„Кулата“. Когато се изнесъл от дома на родителите си, О’Шон заживял в една кула южно от Дъблин. Тя била съвсем мъничка — метър и осемдесет, с пет сантиметра по-ниска от О’Шон. Той делял това жилище с Хари О’Конъл, приятел с претенции за литератор, чиято пиеса в стихове „Мускусният вол“ била свалена неочаквано от сцена, след като всички актьори от трупата се упоили с хлороформ.

О’Конъл оказал силно въздействие върху стила на О’Шон и накрая успял да го убеди, че стихотворението не се нуждае от начало — „Розите са червени, теменужките са сини“.

„Горди с венците си“. Братята Биймиш имали невероятно здрави венци. Лиъм Биймиш свалял изкуствените си ченета и дъвчел фъстъчени ядки до припадък всеки Божи ден в продължение на шестнайсет години, докато не му казали, че такава професия просто няма.

„Агамемнон“. О’Шон бил направо обсебен от Троянската война. Той не можел да повярва, че е възможно една армия да е толкова глупава, че да приеме дар от противника си. Още повече че като доближили дървения кон, троянците доловили отвътре кикот. Този епизод, изглежда травматизирал младия О’Шон и през целия си живот той внимателно оглеждал всеки получен подарък. Поетът стигнал дотам, че веднъж осветил с фенерче вътрешността на чифт ботуши, дадени му за рождения ден, и се провикнал.

— Има ли някой там? Я излизай бързо!

„Шонеси“. Майкъл Шонеси е писател окултист и мистик, убедил О’Шон, че има задгробен живот за онези, които са пестили ластици. Шонеси вярвал също, че Луната упражнява влияние над човешките действия и подстригването при пълно лунно затъмнение води до безплодие. Шон бил завладян от идеите на Шонеси и посветил голяма част от живота си на изучаване на свръхестествени явления, но така и не успял да осъществи мечтата си да се вмъкне в стая през ключалката.

Луната присъства неизменно в по-късните творби на О’Шон, който веднъж признал пред Джеймс Джойс, че за него върховното удоволствие било да си топне ръката в яйчен крем на лунна светлина.

Споменаването на факта, че Шонеси отказал аперитив, вероятно е свързано с известната вечеря на двамата мъже в Инесфрий, когато Шонеси започнал да обстрелва с грахови зърна, издухвани през сламка, дебела дама, която не споделяла възгледите му за балсамирането.

„Биксби“. Това е Иймън Биксби — политически фанатик, който проповядвал, че всички пороци на света може да се излекуват чрез говорене със стомаха. Той бил велик ученик на Сократ, но не бил съгласен с идеята на гръцкия философ за „добър живот“. Биксби смятал, че такъв е невъзможен, докато всички хора са с различно тегло.

„Парнел знаеше отговора“. О’Шон е имал предвид отговора „Никел“, а въпросът е: „Какво изнася най-много Боливия?“ Напълно разбираемо е, че никой не го е задал на Парнел. Веднъж обаче го помолили да каже кой е най-големият космат четирикрак бозайник, отървал се от изтребване. Той отговорил: „Пилето“, с което си навлякъл безброй критики.

„Лафърти“. Това е дерматологът, който се грижел за гъбичките по стъпалата на Джон Милингтън Синдж. Забележителен човек, който въртял страстна любов с Моли Блум, докато осъзнал, че тя е литературна героиня.

Лафърти много обичал да си прави майтапи с хората и веднъж намазал стелките на Синдж с овесена каша, подправена с яйца. В резултат на това Синдж придобил странна походка, а почитателите му започнали да имитират вдървената му стойка с надеждата, че това ще им помогне да пишат хубави пиеси като него. Оттук и стиховете: „… който преметна цяло едно поколение и го накара да учи самба“.

„Омир бил сляп“. В случая Омир олицетворява Томас Стърнс Елиът, когото О’Шон смятал за поет с „огромен взор, но почти без дъх“.

Двамата се запознали в Лондон на репетиция на пиесата „Убийство в катедралата“ (чието заглавие по онова време било „Крачета за един милион долара“). О’Шон убедил Елиът да си обръсне бакенбардите и да се откаже от идеята да стане танцьор на фламенко. След това двамата писатели съчинили манифест за целите на „новата поезия“, една от които била да се пишат по-малко стихотворения за зайци.

„Егнюс и друидите“. О’Шон бил повлиян от келтската митология и поемата му, започваща със „Заголи, загали бедрото дълго…“, разказва как боговете на древните ирландци превърнали двама влюбени в том от „Енциклопедия Британика“.

„Свободна промяна“. Това вероятно е свързано с желанието на О’Шон „да промени човешката раса“, която той смятал по принцип за онеправдана, особено жокеите. О’Шон определено бил песимист и смятал, че нищо добро не чака хората, докато отказват да свалят телесната си температура под 98,6 градуса по Фаренхайт, което му се струвало неразумно.

„Блейк“. О’Шон бил мистик и досущ като Блейк вярвал в невидими сили. Той окончателно се убедил в съществуването му, когато светкавица поразила брат му Бен, докато навлажнявал с език гърба на пощенска марка. Светкавицата не успяла да убие Бен, в което О’Шон видял ръката на Провидението, въпреки че минали седемнайсет години преди брат му да прибере отново езика в устата си.

„О’Хигинс“. Патрик О’Хигинс запознал О’Шон с Поли Флаърти, която станала госпожа О’Шон след десетгодишно ухажване, през което двамата не правели нищо друго, освен да се срещат тайно и да се задяват. Поли така и не осъзнала колко гениален бил нейният съпруг, и споделяла с приятелки, че той ще бъде запомнен не с поезията му, а с навика да надава неистов писък, преди да захапе ябълка.

„Главата на О’Лиъри“. Това е връх О’Лиъри, на който О’Шон направил предложение за женитба на Поли малко преди тя да се изтърколи по склона. О’Шон й отишъл на свиждане в болницата и спечелил сърцето й със стихотворението „Разлагащата се плът“.

„И се обаждай на мама“. На смъртния си одър Бриджит, майката на О’Шон, помолила сина си да се откаже от поезията и да стане продавач на прахосмукачки. О’Шон не могъл да обещае подобно нещо и страдал от угризения на съвестта до края на живота си. Все пак на международната конференция на поетите в Женева той пробутал на Уинстън Хю Одън и Уолъс Стивънс по една „Хувър“.