Уди Алън
Граф Дракула

Някъде в Трансилвания чудовището Дракула спи в своя ковчег и очаква падането на нощта. Тъй като слънчевите лъчи ще го убият, той стои защитен в подплатена с атлаз камера със сребърния герб на неговата фамилия. Най-сетне се смрачава и някакъв свръхестествен инстинкт кара демона да се измъкне от сигурността на прикритието си, да приеме отвратителните форми на прилеп или вълк, да броди из страната и да смуче кръвта на невинните си жертви. Накрая, преди първите лъчи на най-големия му неприятел — слънцето, да оповестят новия ден, той бърза да се прибере на сигурно място в своя скрит ковчег и ляга да спи, докато кръговратът започне отново.

Ето че той се размърдва. Клепачите му потрепват в отговор на някакъв древен и необясним инстинкт, че слънцето клони към заник и неговото време настъпва. Тази вечер чудовището е особено гладно и както лежи — вече напълно разсънено, в подплатена с червено мъжка пелерина, очакващо да долови с някакво свръхестествено възприятие момента на мрака, в който да отвори капака, обмисля кои да бъдат новите му жертви тази вечер. Хлебарят и жена му, решава той. Сочни, достъпни и нищо неподозиращи. Мисълта за непредпазливите съпрузи, чието доверие към него той бе изградил най-внимателно, възбужда жаждата му за кръв до степен на трескавост и той едва се стърпява още няколко последни секунди преди да изскочи от ковчега и да хукне да търси плячката си. Внезапно разбира, че слънцето е залязло. Изправя се светкавично като изчадие адово, превръща се в прилеп и полетява лудешки към къщата на апетитните си жертви.

— О, граф Дракула, каква чудесна изненада — възкликва жената на хлебаря, отваря вратата и го пуска да влезе. (Той отново е придобил човешки вид и прекрачва прага на техния дом, като очарователно прикрива своята хищна цел.)

— Какво ви води толкова рано насам? — пита хлебарят.

— Поканихте ме на вечеря — отвръща графът. — Надявам се, че не съм сбъркал датата. Нали беше за тази вечер?

— Да, за тази вечер, но дотогава има още седем часа.

— Моля? — пита Дракула и озадачено оглежда стаята.

— Сигурно сте дошли да наблюдаваме заедно слънчевото затъмнение?

— Слънчево затъмнение ли?

— Да. Днес има пълно слънчево затъмнение.

— Какво?

— Две минути пълна тъмнина след пладне. Погледнете през прозореца.

— Олеле… загазих!

— Моля?

— Може ли да ме извините…

— Какво има, граф Дракула?

— Трябва да вървя… ох… ох, Боже Господи… — като обезумял той търси пипнешком дръжката на вратата.

— Отивате ли си? Та вие току-що дойдохте!

— Да… но… струва ми се, че направих голям гаф…

— Граф Дракула, пребледняхте.

— Така ли? Ще изляза на свеж въздух. Беше ми много приятно…

— Елате. Седнете. Сега ще пийнем по нещо.

— Да пийнем ли? Не, не, бързам. Ей, настъпихте ми наметалото.

— Да, да. Успокойте се. Искате ли малко вино?

— Вино ли? О, не, оставете тази работа, нали знаете, черният дроб… А сега наистина трябва да изчезвам. Току-що си спомних, че забравих да угася осветлението в моя замък… Сметката ще бъде огромна…

— Но, моля ви — кани го хлебарят и прегръща приятелски графа през рамото. — Не се натрапвате. Прекалено сте учтив. Какво от това, че пристигнахте по-рано?

— Наистина бих искал да остана, но старите графове от града се събират тази вечер, а аз отговарям за студеното печено.

— Стига с това бързане. Чудно как все още не сте получили инфаркт!

— Да, да, точно така… а сега…

— Тази вечер сме приготвили пилешки пилаф — звънва гласът на жената на хлебаря. — Надявам се да ви хареса.

— Чудесно, чудесно — отвръща усмихнато графът, избутва я встрани и тя пада в коша с прането. После натиска погрешка бравата на килера и влиза вътре. — Божичко, къде е тази дяволска врата?

— Ах! — киска се жената на хлебаря. — Колко забавен е този граф!

— Знаех, че ще ви хареса — отвръща Дракула и се усмихва насила. — А сега се махнете от пътя ми.

Най-сетне намира входната врата, но вече е късно.

— Я погледни, майко — вика хлебарят, — затъмнението преминава. Слънцето отново се показва.

— Точно така — мълви Дракула и хлопва входната врата. — Реших да остана. Спуснете бързо щорите на прозореца, бързо! Хайде, спущайте!

— Какви щори? — учудва се хлебарят.

— Нямате щори? Така и предполагах. А къщата има ли мазе?

— Не — любезно отвръща домакинята. — Непрекъснато му повтарям на Ярослав да направи, но той не иска и да чуе. Такъв си е Ярослав, моят съпруг.

— Задушавам се. Къде е килерът?

— Вече влизахте в него, граф Дракула. Как се смяхме с жена ми.

— Ах, какъв смешен човек е този граф!

— Вижте, ще вляза в килера. Почукайте ми в седем и половина.

С тези думи графът прекрачва прага на килера и хлопва вратата след себе си.

— Ха, ха, колко е смешен, Ярослав!

— Ей, графе! Излезте от килера. Не се правете на глупак.

Отвътре се чува приглушеният глас на Дракула:

— Не мога… моля ви, повярвайте ми. Нека остана тук. Чувствам се чудесно. Наистина.

— Граф Дракула, престанете да се шегувате. Ще ни стане лошо от смях.

— Право да ви кажа, този килер ми харесва.

— Да, но…

— Зная, зная… струва ви се странно, но въпреки това ужасно се забавлявам. Онзи ден тъкмо казвам на госпожа Хес: Дайте ми един хубав килер — и аз ще остана с часове в него. Сладка жена е госпожа Хес. Дебела, но сладка… А сега си гледайте работата и ми се обадете по залез-слънце. Рамона, тра-ла-ла-ла-ла-ла, Рамона…

В този момент пристигат кметът и жена му Катя. Минавали край къщата и решили да навестят добрите си приятели — хлебаря и неговата съпруга.

— Здравейте, Ярослав. Надявам се, че не ви се натрапваме с Катя?

— Разбира се, че не, господин кмете. Излезте, граф Дракула! Имаме гости!

— И графът ли е тук? — диви се кметът.

— Да, и никога няма да се досетите къде е — обажда се жената на хлебаря.

— Много рядко може да го види човек толкова рано.

Всъщност не си спомням да съм го виждал някога през деня.

— Така е, но е тук. Излезте, граф Дракула!

— Къде е? — пита Катя, като не знае да се смее или не.

— Излезте! Хайде!

Нетърпение обзема жената на хлебаря.

— В килера е — някак си виновно обяснява хлебарят.

— Нима? — пита кметът.

— Хайде, излезте — настоява хлебарят уж с чувство за хумор и чука на вратата на килера. — Достатъчно! Кметът е тук!

— Хайде, Дракула, излизайте — вика негово благородие. — Да пийнем нещо.

— Не, не, започнете без мен. Имам малко работа.

— В килера?

— Да, нека не ви провалям деня. Чувам всичко, което говорите. Ако искам да кажа нещо, ще се включа в разговора.

Всички се споглеждат и свиват рамене. Наливат вино и пият.

— Каква слънчево затъмнение — обажда се кметът, като посръбва от чашата си.

— Да — съгласява се хлебарят. — Невероятно.

— Да! Сензационно! — чува се глас от килера.

— Какво казвате, Дракула?

— Нищо, нищо. Карай да върви.

Така минава времето, докато кметът не може повече да издържа, насилва вратата на килера и вика:

— Хайде, Дракула! Винаги съм ви смятал за разумен човек. Престанете с тези глупости.

Дневната светлина нахлува в килера, зловещото чудовище изпищява и бавно се превръща в скелет, а после се разсипва на прах пред очите на присъстващите четирима души. Жената на хлебаря се навежда над купчината бяла пепел върху пода на килера и вика:

— Значи ли това, че вечерята се отлага?