Уди Алън
Спомен от двайсетте години

В Чикаго отидох за първи път през двайсетте години, и то за да гледам боксов мач. Ърнест Хемингуей се беше лепнал за мен и двамата се настанихме в тренировъчния лагер на Джак Демпси. Хемингуей тъкмо бе привършил два разказа за боксьори. Гъртруд Стайн и аз смятахме, че са прилични, но трябва доста да се пипнат, та да станат, както трябва. Взех Хемингуей на подбив за романа му, който щяха да публикуват, и хубавичко се посмяхме. След което надянахме боксови ръкавици и той ми разби носа.

Същата зима Алис Токлас, Пикасо и моя милост взехме под наем една виличка в Южна Франция. По онова време работех върху нещо, което се очертаваше като голям американски роман, но шрифтът беше много дребен и това много ме затрудняваше.

Всеки следобед излизахме с Гъртруд Стайн на лов за антики из местните магазинчета. Спомням си как веднъж я попитах дали не смята, че трябва да стана писател. С типичния си прокобен израз, който толкова много ни забавляваше, тя отвърна: „Не“. Взех това за утвърдителен отговор и още на следващия ден заминах за Италия. Тази страна много ми напомняше за Чикаго, особено Венеция, защото и в двата града имаше канали и улици, украсени богато със статуи и катедрали на велики скулптори от Ренесанса.

Същия месец посетихме Пикасо в ателието му в Арл — градче, което се казвало Руан или Цюрих, докато французите не го прекръстили през 1589 г. при управлението на Луи Призрака. (Луи бил крал копелдак от XVI век, който гледал на всеки да прави мръсно.) Пикасо се канеше да започне онова, което по-късно стана известно като неговия „син период“, но с Гъртруд Стайн седнахме да изпием по едно кафе с художника и го отложихме с десет минути. Периодът продължи четири години, така че тези десет минути не бяха от голямо значение.

Пикасо бе дребен човечец, който ходеше по странен начин, като изнасяше едното си стъпало пред другото, та така докато направеше онова, което наричаше „крачка“. Много се смяхме на забавните му идеи, ала в края на трийсетте, когато се надигаше фашизмът почти не остана на какво да се смееш. Разгледахме много внимателно най-новите творби на Пикасо и Гъртруд Стайн заключи, че „изкуството във всичките му прояви не е нищо друго, освен израз на нещо“. Пикасо не бе на същото мнение и заяви „Оставете ме на мира. Бях седнал да обядвам“. Дълбоко в душата си чувствах, че е прав. Наистина бе седнал да обядва.

Ателието на Пикасо по нищо не приличаше на ателието на Матис — докато испанецът бе разхвърлян, при французина цареше идеален порядък. Колкото и странно да изглежда, всъщност бе точно обратното. През септември същата година поръчаха на Матис да нарисува алегория, но нали жена му все боледуваше, картината остана недовършена и я използваха за тапет. Спомням си всички тези събития много добре, защото по онова време цялата тайфа се бяхме наблъскали в евтин апартамент някъде в Северна Швейцария, където ни в клин, ни в ръкав започваше да вали дъжд и после, също толкова неочаквано, спираше. Испанският кубист Хуан Грис убеди Алис Токлас да му позира за натюрморт и с характерната за него абстрактна представа за предметите започна да цепи лицето и тялото и на основните им геометрични форми, докато не дойдоха полицаи да го отведат. Грис бе родом от провинциална Испания и според Гъртруд Стайн само истински испанец можел да има неговото поведение. То се изразяваше в това, че говореше на испански и сегиз-тогиз се прибираше при семейството си в Испания. Страхотно беше да наблюдаваш как го прави.

Сещам се за един следобед, когато се бяхме разплули в една кръчма за педерасти в Южна Франция. Седяхме си удобно с изпружени крака на високите столчета край барплота и Гъртруд Стайн заяви: „Драйфа ми се“. Пикасо намери това за много забавно, а ние с Матис решихме, че е сигнал да отпрашим за Африка. Седем седмици по-късно в Кения се натъкнахме на Хемингуей. Загорял и брадясал, той вече усъвършенстваше познатия равен стил на писане за очите и устата. Там, на неизследвания Черен континент, Хемингуей бе намерил дар слово.

— Как я караш, Ърнест? — го попитах.

Че като се отприщи на едни лакърдии за смърт и приключения, както само той може, краят им не се виждаше. Когато се събудих, беше стъкнал лагерен огън и ни приготвяше чревца за мезе. Докато си сръбвахме коняче, взех да подхвърлям шеги за брадата му и падна голям смях. После надянахме боксови ръкавици и той ми разби носа.

Същата година отидох за втори път в Париж, за да си похортувам с един изпосталял и доста изнервен европейски композитор с орлов профил и изключително неспокойни очи, който след време се прочу като Игор Стравински, а по-късно — като най-добрия му приятел. Отседнах в дома на Ман и няколко пъти за вечеря ни гостуваха Стинг Рей и Салвадор Дали. Дали се зарече да постави представление с един актьор и го направи, при това с огромен успех, защото наистина на сцената излезе само един човек. Изобщо изкарахме една весела и изискана френска зима.

Помня как една вечер Скот Фицджералд и жена му се прибраха у дома от новогодишното тържество. Беше през април. От три месеца не бяха вкусвали друго питие освен шампанско, а седмица преди това, издокарани като за коктейл, бяха скочили с лимузината си от трийсетметрова скала в океана — ей така, заради тръпката. Нещо реално лъхаше от Фицджералдови; ръководеха се от здрави ценности. Бяха много скромни хорица и когато Грант Ууд ги убеди да му позират за неговата картина „Американска Готика“, помня, че се чувстваха безкрайно поласкани. После Зелда ми разправи как по време на сеансите Скот все си изпускал тризъбеца.

През следващите няколко години със Скот станахме големи приятели и повечето наши познати бяха убедени, че главният герой в най-новия му роман е създаден по мое подобие, а аз пък съм заживял като героя от предишната му книга, което в крайна сметка приключи с това, че един измислен образ заведе дело срещу мене.

Слабото място на Скот бе творческата дисциплина и въпреки че всички обожавахме Зелда, виждахме нейния неблагоприятен ефект върху работата му. Тя го докара дотам, че вместо по роман на година той започна да пише само рецепти за морски специалитети и цели страници със запетайки.

Накрая, през 1929 г., цялата тайфа се замъкнахме в Испания, където Хемингуей ни запозна с Манолете, който бе чувствителен като девственица. Ходеше в тесни тореадорски панталони и само понякога ги сменяше с колоездачни шорти. Манолете беше велик, ама много велик художник. Ако не бе станал бикоборец, с този негов финес като нищо щеше да е световноизвестен счетоводител.

В Испания прекарахме много весело: пътувахме, пишехме, Хемингуей ме взе на лов за риба тон и извадих четири празни консерви. Голям смях падна и Алис Токлас ме попита дали съм влюбен в Гъртруд Стайн, защото и бях посветил томче със стихове — нищо, че ги бе писал Т. С. Елиът, — а аз рекох: да, обичам я, ама няма да ме огрее, тъй като тя е прекалено интелигентна за мен. Алис Токлас се съгласи с мен, след което надянахме боксови ръкавици и Гъртруд Стайн ми разби носа.