Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Governante, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Стефан Цвайг. Избрани творби. Том I

Немска. Първо и второ издание

Рецензент: Атанас Натев

Съставител: Богдан Мирчев

Редактори: Любомир Илиев, София Тоцева

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректори: Евгения Джамбазова, Лили Александрова

 

Дадена за набор януари 1987 г.

Подписана за печат май 1987 г.

Излязла от печат май. 1987 г.

Формат 84×106/32 Печатни коли 38.

Издателски коли 31,92. УИК 33,20

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Димитър Благоев“ — София


Сега двете деца са сами в стаята си. Светлината е угасена. Между тях се разстила мрак, само откъм леглата се носи лек бял блясък. Децата дишат съвсем леко, може да се каже, че спят.

— Ей! — казва единият глас. Дванайсетгодишната вика тихо, почти плахо в тъмнината.

— Какво има? — отговаря от другото легло сестрата. Тя е само с една година по-голяма.

— Ти си още будна. Така е добре. Аз… аз искам да ти разправя нещо…

От другата страна не идва отговор. Само шумолене в леглото. Сестрата се е изправила, гледа в очакване насам, може да се види как очите й искрят.

— Знаеш… исках да ти кажа… Но кажи ми най-напред, не си ли забелязала нещо у нашата госпожица през последните дни?

Другата се двоуми и премисля.

— Да — казва тя после, — но не мога да разбера какво е. Тя не е вече толкова строга. Напоследък два дни поред не си бях написала домашните и тя не ми каза нищо. И освен това е станала такава една, не знам каква. Мисля, че тя вече съвсем нехае за нас, седи винаги настрана и не играе с нас както по-рано.

— Мисля, че е много тъжна, а не иска да го покаже. Не свири вече и на пианото.

Пак мълчание.

После по-голямата подканва:

— Нали искаше да ми разкажеш нещо?

— Да, но не бива да казваш никому, наистина никому, нито на мама, нито на приятелката си.

— Няма, няма! — Тя е изгубила вече търпение. — Разправяй де!

— И тъй… одеве, като си легнахме, изведнъж се сетих, че не съм казала на госпожицата „лека нощ“. Бях си събула вече обувките, но при все това отидох оттатък в стаята й, знаеш, съвсем тихо, за да я изненадам. Отварям, значи, съвсем предпазливо вратата. Изпърво помислих, че я няма в стаята. Лампата гореше, но нея не виждах. После изведнъж… страшно се изплаших… чувам, че някой плаче, и виждам, че тя лежи облечена в леглото, заровила глава във възглавките. Така хлипаше, че аз изтръпнах. Но тя не ме забеляза. И тогава аз пак съвсем тихо затворих вратата. Един миг трябваше да стоя неподвижна, тъй се бях разтреперила. После още веднъж чух съвсем ясно през вратата това хлипане и веднага изтичах насам.

Двете мълчат. После едната казва съвсем тихо:

— Клетата госпожица!

Думите потреперват в стаята като залутан тъмен звук и после пак става тихо.

— Бих искала да зная защо плачеше! — подхваща по-малката. — През последните дни не се е карала с никого, мама също я остави на мира с нейните вечни мъчения, а ние двете с тебе наистина не сме й сторили нищо. Защо тогава плаче така?

— Сещам се вече — казва по-голямата.

— Защо, кажи ми, защо?

Сестрата се двоуми. Най-сетне казва:

— Мисля, че е влюбена.

— Влюбена? — просто изтръпва по-малката. — Влюбена? В кого?

— Нищо ли не си забелязала?

— Все пак не в Ото?

— Не ли? И той ли не в нея? Защо тогава той, който цели три години живее у нас и следва, никога досега не ни е придружавал, а сега изведнъж, от няколко месеца насам, всеки ден излиза с нас? Бил ли е някога по-рано мил към мене или към тебе, преди госпожицата да дойде у нас? А сега по цял ден се върти около нас. Винаги го срещахме случайно, случайно в Народната градина, в Градския парк или в Пратера, изобщо навсякъде, където отивахме с госпожицата. Нима това не ти направи впечатление?

Малката шушне съвсем изплашена:

— Да… да, естествено, забелязах го. Но винаги мислех, че…

Гласът й пресипва. Тя млъква.

— Отначало и аз мислех така, ние, момичетата, винаги сме тъй глупави. Но навреме забелязах, че ние му служим само като предлог.

Сега и двете мълчат. Разговорът им сякаш е приключен. Двете са унесени в мисли или вече в сънища.

Но малката казва още веднъж съвсем безпомощно в тъмнината:

— А защо тогава плаче? Та нали той я обича? Пък аз всякога съм си мислила, че трябва да е много хубаво, когато човек е влюбен.

— Не знам — казва по-голямата съвсем мечтателно, — и аз също вярвах, че трябва да е много хубаво.

И още веднъж, тихо и съчувствено, от вече морни за сън устни долита:

— Клетата госпожица!

После в стаята става тихо.

 

 

На сутринта те вече не говорят за това и все пак всяка усеща, че мислите на другата се въртят около същото. Минават една край друга, отбягват се, но все пак погледите им неволно се срещат, когато двете наблюдават отстрани гувернантката. На трапезата разглеждат като чужденец Ото, братовчеда, който от години живее в тяхната къща. Не говорят с него, но постоянно поглеждат крадешком изпод сведени клепки натам, да видят дали не се споразумява с очи с госпожицата. Безпокойство е завладяло и двете. Не играят днес, а в нервността си да узнаят тайната вършат безполезни и безразлични работи. Вечерта едната пита студено, като че й е съвсем безразлично:

— Забеляза ли пак нещо?

— Не — казва сестрата и се извръща.

И двете сякаш се страхуват да започнат разговор. И така продължава няколко дни, това безмълвно наблюдение и дебнене от страна на двете деца, които неспокойно и несъзнателно се чувствуват близо до някаква искрометна тайна.

Най-сетне, след няколко дни, едната забелязва на трапезата как гувернантката скрито дава знак с очи на Ото. В отговор той кимва с глава. Детето потрепва от възбуда. Улавя скрито под масата ръката на по-голямата си сестра. Когато тя се обръща към нея, момиченцето я поглежда с разискрени очи. По-голямата разбира веднага и също става неспокойна. И щом свършват яденето, гувернантката казва на момичетата:

— Идете в стаята си и се позанимавайте малко. Аз имам главоболие и ще си почина половин час.

Децата гледат надолу. Посбутват се предпазливо с ръце, като че взаимно да си обърнат внимание. И щом гувернантката излиза, малката се спуска към сестра си:

— Ще видиш, сега Ото ще отиде в стаята й.

— Разбира се! Нали тя затова ни отпрати!

— Трябва да подслушваме на вратата!

— Ами ако дойде някой?

— Че кой?

— Мама.

Малката се стрясва.

— Да, тогава…

— Знаеш ли какво? Аз ще подслушвам на вратата, а ти ще стоиш вън в коридора и ще ми дадеш знак, ако дойде някой. Така ще бъдем сигурни.

Малката се намусва:

— Но после ти няма да ми разправиш нищо!

— Всичко!

— Истина ли всичко… ама всичко?

— Да, честна дума. Ако чуеш, че иде някой, ще се изкашляш.

Те чакат в коридора треперещи, възбудени. Кръвта им бие бясно. Какво ще стане? Притискат се близо една до друга.

Стъпки. Те побягват в тъмното. Вярно: Ото е. Той хваща дръжката, вратата се затваря. По-голямата се спуска като стрела подире му, прилепва се до вратата и слухти, затаила дъх. Малката гледа жадно към нея. Любопитството я изгаря, откъсва я от посоченото място. Примъква се, ала сестрата гневно я блъсва. Тя пак чака вън — две, три минути, които й се струват цяла вечност. Тресе я от нетърпение, подскача като върху нажежена земя. Иде й вече да заплаче от възбуда и гняв, че сестра й чува всичко, а тя нищо. Изведнъж оттатък, през три стаи, хлопва врата. Тя кашля. И двете побягват презглава в стаята си. Спират се за миг бездиханни, с разтуптени сърца.

После малката напира жадно:

— Хайде… разправяй!

По-голямата придава замислено изражение на лицето си. Най-сетне казва, съвсем унесена, като че сама на себе си:

— Не мога да разбера!

— Какво?

— То е тъй особено!

— Какво… какво?

Малката просто изпъшква думите. Сега сестрата се мъчи да си спомни. Малката се е притиснала до нея, съвсем близо, за да не изпусне нито дума.

— Беше съвсем особено… съвсем не тъй, както си го мислех. Мисля, че като влезе в стаята, той поиска да я прегърне или целуне, защото тя му каза: „Остави това, трябва да поговоря сериозно с тебе.“ Не можах да видя нищо, ключът беше пъхнат отвътре, но чувах ясно всичко. „Какво се е случило?“ — рече след това Ото, обаче аз никога не съм го чувала да говори така. Нали знаеш, инак той обича да говори дръзко и високо, но тия думи изрече толкова колебливо, че аз веднага усетих: страх го е от нещо. А и тя трябва да забеляза, че той лъже, защото каза съвсем тихо: „Ти знаеш вече.“ — „Не, нищо не знам.“ — „Така — каза тя тогава, и то толкова тъжно, тъй страшно тъжно, — а защо изведнъж започна да страниш от мене? От осем дни не си ми продумал дума, отбягваш ме колкото можеш, не ходиш вече с децата, не идваш в парка. Толкова чужда ли ти станах изведнъж? О, ти знаеш защо изведнъж започна да се държиш настрана.“ Той помълча и после каза: „Чака ме изпит, имам много работа и не ми остава време за нищо друго. Сега не може другояче.“ Тогава тя започна да плаче и после му каза през сълзи, но тъй кротко и мило: „Ото, защо лъжеш? Кажи си истината, аз наистина не съм заслужила това от тебе. Вярно, аз не исках нищо, но все пак ние двамата трябва да поговорим за това. Ти знаеш какво имам да ти кажа, виждам го по очите ти.“ — „Е какво?“ — измънка той, но съвсем, съвсем тихо. И тогава тя каза…

Момичето изведнъж започва да трепери и не може да говори по-нататък от възбуда. Малката се притиска още повече до нея.

— Какво… какво стана?

— Тогава тя каза: „Аз имам дете от тебе!“

Малката трепва като светкавица:

— Дете! Дете! Та това е невъзможно!

— Но тя каза така.

— Сигурно не си чула добре.

— Не, не! И той го повтори; също като тебе подскочи и той и извика: „Дете!“ Тя мълча дълго и после каза: „Какво ще стане сега?“ И тогава…

— И тогава?

— Тогава ти се изкашля и аз трябваше да избягам.

Малката гледа вторачено, съвсем смутена, пред себе си.

— Дете! Та това е невъзможно! Къде ще е тогава детето й?

— Не знам. Тъкмо това не разбирам.

— Може би в дома, дето… преди да постъпи у нас. Естествено мама не й е позволила да го доведе заради нас. Затова е и толкова тъжна.

— Глупости, тогава тя още не се е познавала с Ото!

Те пак млъкват безпомощно и размишляват нерешително. Мисълта ги терзае. И пак малката започва:

— Дете? Това е съвсем невъзможно! Как може да има дете? Тя не е женена, а само женени хора имат деца, това поне знам.

— Може да е била женена.

— Не ставай толкова глупава. Дори да е женена… не с Ото!

— Но как тогава?…

Гледат се безпомощно, втренчено.

— Клетата госпожица! — казва едната съвсем тъжно.

Повтарят все тая дума, отекваща съчувствена въздишка. И все отново припламва любопитството.

— Дали е момиче или момче?

— Кой може да знае.

— Как мислиш… ако я попитам… съвсем, съвсем предпазливо…

— Ти си луда!

— Защо… тя е толкова добра към нас!

— Как можа да ти дойде на ума! На нас такива неща не се казват! Пред нас премълчават всичко. Когато влизаме в стаята, винаги прекъсват разговора си и започват да ни питат разни глупости, като че сме деца, а аз съм вече на тринайсет години. Защо ще я питаш, на нас винаги ни разправят само лъжи.

— Но толкова ми се иска да узная!

— Мислиш ли, че на мен не ми се иска?

— Знаеш ли… всъщност най не ми е ясно това, че Ото не бил знаел нищо за тая работа. Та всеки човек знае, че има дете, както всеки знае, че има родители.

— Той просто се преструваше, подлецът. Той винаги се преструва.

— Но в такива работи не може да има преструвки. Само… само… ако рече да ни хвърли прах в очите…

В тоя миг влиза госпожицата. Те веднага млъкват и си дават вид, че се занимават. Но отстрани я гледат изпод спуснати клепки. Очите й изглеждат зачервени, гласът й е малко по-дълбок и по-трепетен, отколкото преди. Децата са съвсем мирни, после изведнъж дигат със страхопочитание очи към нея. „Тя има дете — мислят те непрекъснато, — затова е толкова тъжна.“ И лека-полека те самите се натъжават.

 

 

На следния ден, на трапезата, ги очаква груба новина. Ото напуска тяхната къща. Заявил на чичо си, че скоро имал изпити, трябвало да работи напрегнато, а тука много го смущавали. Щял да си вземе някъде стая за тия един-два месеца, докато мине всичко.

Двете деца са ужасно възбудени, като чуват това. Те подозират някаква тайна връзка с вчерашния разговор, усещат с изострения си инстинкт някакво малодушие, бягство. Когато Ото понечва да се сбогува с тях те се държат грубо и му обръщат гръб. Но после поглеждат крадешком, когато той застава пред госпожицата. Нейните устни потрепват, но тя му подава спокойно, безмълвно ръка.

Децата съвсем са се променили през тия няколко дни. Загубили са игрите и смеха си, очите им нямат оня ведър, безгрижен блясък. В тях се таи безпокойство и несигурност, бясно подозрение срещу всички хора наоколо им. Те не вярват вече каквото им казват, надушват лъжа и преднамереност зад всяка дума. Гледат и следят през целия ден, дебнат всяко движение, всяко трепване, улавят всяко натъртване на думите. Движат се призрачно като сенки зад всичко, подслушват пред вратите, за да се доберат до нещо, в тях кипи някакво страстно усърдие да отърсят тъмната мрежа на тия тайни от непокорните си рамена или да хвърлят през някоя бримка поне един поглед в света на действителността. Детската вяра, тази ведра, безгрижна слепота, се е откъснала от тях. А освен това те усещат по душната атмосфера край себе си някакво ново избухване и се страхуват, че може да го пропуснат. Откакто знаят, че всичко около тях е лъжа, те са станали упорити и бдителни, дори лукави и лъжливи. В присъствието на родителите те се сгушват в някаква детинска наивност, но после пламват във внезапна подвижност. Цялото им същество се е разляло в нервно безпокойство, очите им, в които по-рано имаше лек кротък блясък, сега изглеждат по-пламенни и по-дълбоки. Толкова безпомощни са те в своето непрекъснато дебнене и шпиониране, че обичта им една към друга става по-съкровена. Понякога, подтикнати от чувството за своето неведение, те буйно се хвърлят в прегръдките си, отстъпили напълно пред внезапно бликналата потребност от нежност, или избухват в сълзи. Привидно без причина техният живот из един път се е превърнал в криза.

Измежду многобройните оскърбления, за които тяхното чувство едва сега е разбудено, те усещат най-дълбоко едно. Затова тихо, безмълвно са се задължили да създават колкото е възможно повече радост на госпожицата, която е толкова тъжна. Приготвят прилежно и грижливо домашните си работи, помагат си взаимно, мирни са, не се оплакват от нищо, предугаждат всяко нейно желание. Ала госпожицата съвсем не забелязва това и то им причинява истинска скръб. Съвсем друга е станала тя в последно време. Понякога, когато някое от момичетата я заговори, тя трепва като стресната от сън. И тогава погледът й всякога се връща като безпаметен от безкрайни далечини. Тя често седи неподвижно по цели часове и гледа унесено пред себе си. Тогава момичетата стъпват на пръсти, за да не я смутят, те чувствуват смътно и тайнствено: сега тя мисли за детето си, което е някъде далече. И те заобикват все повече и повече, из дълбините на своята пробуждаща се женственост, госпожицата, която е станала сега тъй мила и тъй кротка. Нейната по-рано бодра и самоуверена походка сега е станала по-плавна, движенията й са по-предпазливи и децата усещат във всичко това някаква скрита тъга. Не са я видели никога да плаче, но клепките й често са зачервени. Забелязват, че госпожицата иска да скрие от тях болката си, и са отчаяни, че не могат да й помогнат.

И веднъж, когато госпожицата се е извърнала към прозореца и избърсва с кърпичка очите си, по-малката внезапно добива смелост, улавя кротко ръката й и казва:

— Госпожице, в последно време сте тъй тъжна. Ние не сме виновни за това, нали?

Госпожицата я гледа развълнувана и погалва с ръка меките й коси.

— Не, дете, не — казва тя. — Разбира се, вие не сте виновни. — И я целува кротко по челото.

 

 

Дебнещи и наблюдаващи, неизпускащи нищо, което става в тяхното полезрение, през последните дни едно от момичетата, влязло ненадейно в стаята, е доловило няколко думи. Само едно изречение, защото родителите тутакси бяха прекъснали разговора, но сега всяка дума разпалва у децата хиляди предположения.

— И аз имам същото впечатление — бе казала майката. — Ще я разпитам после.

Изпърво детето бе помислило, че се касае за него, и почти изплашено бе изтичало при сестра си за съвет, за помощ. Но на обеда момичетата забелязват как очите на техните родители се спират изпитателно върху невнимателно унесеното лице на госпожицата и после се споглеждат. След обеда майката казва небрежно на госпожицата:

— Моля, елате после в стаята ми. Искам да поговоря с вас.

Госпожицата навежда леко глава. Момичетата треперят силно, усещат, че сега ще се случи нещо.

И веднага, когато госпожицата влиза в стаята на майката, те се спускат подире й. Това прилепване до вратите, тършуването из ъглите, подслушването и дебненето е станало нещо съвсем естествено за тях. Те съвсем не чувствуват вече грозното и дръзкото в това, те са обладани само от една мисъл: да се доберат до всички тайни, с които забулват очите им.

Те слухтят. Но чуват само тихо съскане на прошепнати думи. Телата им треперят нервно. Страхуват се, че всичко може да им се изплъзне.

Изведнъж един глас вътре става по-висок: гласът на майка им. Той звучи сърдито и свадливо:

— Нима си мислехте, че всички хора са слепи, че такова нещо остава незабелязано? Мога да си представя как сте изпълнявали дълга си с такива мисли и такъв морал. И на такъв човек поверих аз възпитанието на децата си, на дъщерите си, които вие един бог знае как сте занемарили…

Изглежда, че госпожицата отговаря нещо. Но тя говори извънредно тихо и децата не могат да разберат нищо.

— Не извъртайте, не извъртайте! Всяка лекомислена особа умее да извърта. Отдават се на първия срещнат и не мислят за нищо. Дядо господ все ще я нареди някак. И такава някаква иска да бъде възпитателка, да обучава момичета! Нахалство! Да не би да смятате, че ще ви държа и занапред у дома в това състояние?

Децата слухтят вън. По телата им минават тръпки. Те не разбират всичко това, но им става страшно, като чуват тъй гневния глас на майка си, а след това, като единствен отговор, тихото буйно хлипане на госпожицата. В очите им бликват сълзи. Но майка им, изглежда, се възбужда още повече.

— Това е единственото, което знаете, да плачете сега. То не може да ме трогне. Не изпитвам никакво съжаление към такива особи. Никак не ме засяга какво ще стане сега с вас. Вие самата сигурно знаете към кого трябва да се обърнете, съвсем не ви питам за това. Зная само, че не мога нито ден повече да търпя в къщата си човек, който тъй подло е пренебрегнал дълга си.

Отговаря само хлипане, отчаяно, животински буйно хлипане, което разтърсва децата отвън като треска. Те никога не са чували да се плаче тъй. И чувствуват неясно, че който плаче така, не може да няма право. Сега майка им мълчи и чака. После внезапно казва грубо:

— Така, само това исках да ви кажа. Приберете днес нещата си и утре сутринта елате да си получите заплатата. Сбогом!

Децата побягват от вратата и се скриват в стаята си. Какво беше това? Сякаш мълния бе паднала пред тях. Стоят неподвижни, бледи и изтръпнали. За пръв път се досещат някак си за действителността. И за пръв път дръзват да изпитат нещо като бунт срещу родителите си.

— Недостойно беше от страна на мама да говори така с нея — казва голямата с прехапани устни.

Малката се изплашва от дръзките думи.

— Но ние още не знаем какво е сторила тя! — заеква тя жаловито.

— Положително нищо лошо. Госпожицата не може да е сторила нищо лошо. Мама не я познава.

— И как плачеше! Просто се изплаших!

— Да, страшно беше. Но и как й викаше мама! Недостойно беше, казвам ти, недостойно беше!

Тя тропва с крак по пода. Сълзи замрежват очите й. В тоя миг влиза госпожицата. Изглежда твърде уморена.

— Деца, днес следобед ще бъда заета. Ще останете сами, мога да бъда спокойна за вас, нали? Вечерта ще дойда да ви видя.

Тя излиза, без да забележи възбудата на децата.

— Видя ли, очите й бяха подпухнали от плач. Не разбирам как можа мама да се отнесе така с нея!

— Клетата госпожица!

Това пак прозвучава съчувствено и скръбно до сълзи. Двете стоят съвсем объркани. После влиза майка им и пита дали искат да се разходят с нея с кола. Децата отговарят уклончиво. Страхуват се от майка си. А освен това ги възмущава, че тя не им казва нищо за уволнението на госпожицата. Предпочитат да останат сами. Хвърлят се насам-натам като две лястовички в тясна клетка, смазани от тая атмосфера на лъжа и премълчаване. Размислят дали не би трябвало да отидат в стаята при госпожицата и да я питат, да поговорят с нея за всичко, да й кажат, че трябва да остане и че майка им не е права. Но ги е страх да не я обидят. А освен това се срамуват, защото всичко, което знаят, е подслушано и тайно узнато от тях. Трябва да се правят на глупави, точно тъй глупави, каквито бяха до преди две-три седмици. Ето защо остават сами целия безкрайно дълъг следобед, като непрекъснато размишляват и плачат, а в ушите им непрекъснато кънтят тия ужасни гласове — злият, безсърдечен гняв на майка им и отчаяното хлипане на госпожицата.

Вечерта госпожицата се отбива съвсем набързо при тях и им казва „лека нощ“. Децата се разтреперват, като я виждат да излиза, биха желали да й кажат още нещо. Но ето че госпожицата, стигнала вече до вратата, ненадейно се обръща още веднъж назад, сякаш притеглена от това безмълвно желание. Нещо блести в техните очи, влажно и мътно. Тя прегръща двете деца, които започват буйно да хлипат, целува ги още веднъж и после бързо излиза.

Децата стоят потънали в сълзи. Чувствуват, че това беше раздялата.

— Няма вече да я видим! — плаче едната.

— Ще видиш, като се върнем утре от училище, тя няма да бъде вече тука.

— Може би ще можем някой път да й отидем на гости. Тогава тя сигурно ще ни покаже и детето си.

— Да, тя е толкова добра.

— Клетата госпожица!

Това е пак въздишка за тяхната собствена съдба.

— Можеш ли да си представиш какво ще бъде сега без нея?

— Никога не бих могла да търпя друга гувернантка.

— Аз също.

— Никоя няма да бъде тъй добра с нас. А освен това…

Не смее да го каже. Но несъзнателното чувство на женственост ги кара да чувствуват страхопочитание към нея, откакто знаят, че има дете. Двете мислят непрекъснато за това, и не вече с детско любопитство, а съкровено покъртени и със съчувствие.

— Слушай! — казва едната.

— Да?

— Знаеш ли какво? Бих искала да зарадвам с нещо госпожицата, преди да си отиде. За да знае, че ние я обичаме и не сме като мама. Искаш ли?

— Как можеш да питаш!

— Мислех си, че тя много обича бели рози, и затова си помислих, знаеш ли, че бихме могли утре рано, преди да отидем на училище, да купим няколко и да ги оставим в стаята.

— Но кога?

— На обяд.

— Тогава тя сигурно ще си е отишла вече. Знаеш ли какво? По-добре аз ще изтичам съвсем рано долу и бързо ще ги донеса, без някой да забележи. И после ще ги занесем в стаята й.

— Да, ще станем много рано.

Двете момичета вземат спестовните си касички и изсипват добросъвестно всичките си пари на купчина. Сега отново стават по-ведри, откакто знаят, че биха могли да засвидетелствуват на госпожицата своята безмълвна, всеотдайна обич.

 

 

Сутринта стават много рано. Но когато, с хубавите едри рози в леко трепереща ръка, похлопват на вратата на госпожицата, отвътре не се обажда никой. Мислят, че госпожицата още спи, и влизат на пръсти. Обаче стаята е празна, леглото не е побутнато, всичко лежи пръснато в безпорядък, върху тъмната покривка на масата се белеят няколко писма.

Децата се изплашват. Какво ли се е случило?

— Ще отида при мама — казва голямата решително.

Изправя се упорито, с мрачни очи, съвсем безстрашно пред майка си и пита:

— Къде е нашата госпожица?

— Трябва да е в стаята си — казва майката много учудена.

— Стаята й е празна, леглото непобутнато. Сигурно си е отишла още снощи. Защо не ни казахте нищо?

Майката съвсем не забелязва сърдития, предизвикателен тон. Тя е пребледняла и влиза при бащата, който, после бързо отива в стаята на госпожицата.

Той се забавя дълго. Детето наблюдава майката, която изглежда твърде развълнувана, с неизменно гневен поглед, който майчините очи не смеят да срещнат.

После бащата се връща. Лицето му е съвсем бледо, в ръката си носи писмо. Влиза с майката в стаята и говори вътре тихо с нея. Децата стоят навън и изведнъж вече не се решават да подслушват. Страх ги е от гнева на бащата, защото никога досега не са го виждали такъв.

Майка им, която сега излиза от стаята, е разплакана и гледа смутено наоколо. Децата отиват насреща й несъзнателно, като че тласкани от някакъв страх, и понечват пак да я попитат. Но тя казва сурово:

— Вървете сега на училище, късно е вече.

И децата трябва да отидат. Седят там като насън четири, пет часа сред другите и не чуват нито дума. После бегом се връщат у дома.

Там всичко си е както по-рано, само някаква страшна мисъл сякаш изпълва хората. Никой не говори, но всички, дори слугите, гледат тъй особено. Майката посреща децата. Изглежда, че се е подготвила да им каже нещо. Тя започва:

— Деца, вашата госпожица няма вече да дойде, тя е…

Не се решава да го изрече докрай. Тъй разискрено, тъй заплашително, тъй опасно са забити очите на двете деца в нейните, че тя не се решава да им каже някоя лъжа. Обръща се и си отива, побягва в стаята си.

Следобед ненадейно се явява Ото. Повикали са го, имало писмо за него. Той също е бледен. Гледа с блуждаещи очи наоколо. Никой не говори с него. Всички го отбягват. Тогава той вижда двете деца свити в ъгъла и понечва да ги поздрави.

— Не ме докосвай! — казва едната, изтръпнала от отвращение.

А другата го заплюва. Той се суети смутен, объркан още известно време наоколо. После изчезва.

Никой не говори нищо с децата. Те самите не разменят дума помежду си. Бледи и разстроени, подобно на зверове в клетка, се движат те непрекъснато из стаите, срещат се постоянно, гледат се с плувнали в сълзи очи и не продумват нито дума. Сега те знаят всичко. Знаят, че са били лъгани, че всички хора могат да бъдат лоши и подли. Не обичат вече родителите си, не им вярват вече. Разбрали са, че не бива да имат доверие в никого, сега върху техните тесни рамене ще се струпа целият товар на чудовищния живот. Като че от ведрия уют на своето детство са се сгромолясали в някаква пропаст. Те още не могат да схванат страшното, което се е случило край тях, но мисълта им ги гложди и заплашва да ги задави с него. Страните им горят в треска, погледът им е сърдит и раздразнен. Лутат се нагоре-надолу, като че зъзнещи в самотата си. Никой, дори родителите, не се решава да ги заговори, тъй страшно поглеждат те всекиго, непрекъснатото им блуждаене отразява възбудата, която ги разкъсва отвътре. И в двете личи някаква ужасяваща общност, макар че те не си говорят. Мълчанието, непроницаемото, ненарушимо мълчание, коварната, затворена в себе си болка без вик и без сълзи ги прави чужди и опасни за всички. Никой не се доближава до тях, достъпът до техните души е прекъснат може би за години напред. Всички наоколо чувствуват, че те са станали врагове, решителни врагове, които не могат вече да простят. Защото от вчера те не са вече деца.

Този следобед те остаряват с много години. И чак вечерта, когато остават сами в тъмнината на стаята си, в тях се пробужда детският страх, страхът от самотата, от образите на мъртъвците и още някакъв пълен с предчувствие страх от неопределени неща. Във всеобщото семейно безпокойство са забравили да затоплят стаята им. Затова те се сгушват зъзнещи заедно в едно легло, прегръщат се крепко с крехките си детски ръце и притискат едно в друго слабите си, още неразцъфнали тела, като че търсят помощ срещу страха си. Все още не се решават да започнат разговор. Но накрая малката избухва в сълзи и голямата заридава буйно с нея. Те плачат, крепко прегърнати, къпят лицата си с топлите, изпърво бавно и после бързо ронещи се сълзи, гръд до гръд улавят една от друга тласъка на риданието и си го връщат изтръпнали. Двете са една обща скръб, едно общо плачещо в тъмнината тяло. Сега вече те не плачат за госпожицата, нито за родителите, които са загубени за тях, не — разтърсва ги внезапен ужас, страх от всичко онова, което ще дойде после от тоя непознат свят, към който те днес бяха хвърлили първия уплашен поглед. Страх ги е от живота, в който ще растат занапред, от живота, изправил се тъмен и заплашителен пред тях като мрачен лес, през който трябва да минат. Тяхното объркано чувство на страх става все по-здрачно, наподобява вече сън, риданията им стихват все повече. Дишането им се прелива кротко едно в друго, както преди сълзите. И така най-сетне те заспиват.

Край