Юлия Стефанова
Писмата на Байрон

Сега не ми е до разни тънкости и писане по правилата. Имам по-важна работа.

Сервантес, „Дон Кихот“

Всяко писмо притежава стойност като свидетелство „за“ или „против“ своя автор. Ако този автор с жизненото си дело успее да влезе в историята, ценността на епистоларните му изяви закономерно пораства. Но не винаги цената на авторовата личност се повишава, ако към нея се прибави съдържанието на писмата, които волно или неволно е оставила за очите на бъдните поколения читатели и почитатели. При създател на художествени реалности частните писма и дневници често сгъстяват ефирността на творческите му въплъщения, втечняват парите на въображението, които забулват или в най-добрия случай замрежват житейския му лик.

Колкото по-назад отиваме във времето, толкова по-подробни съвестно написани стават писмата на хората, толкова по-обилна е кореспонденцията помежду им, защото е основно средство за духовно общуване. Писането на писма и дневници е и начин на себеизразяване и не случайно в литературата е признато като отделен жанр и композиционен принцип на други жанрове, например в романа. Особено развитие писмото добива през епохата на просвещението. Тогава в по-големите европейски страни се създават пощенски съобщения и идеята за всеобщо образование на базата на позитивно познание и самопознание намира плодоносна почва.

Границата между частното писмо и посланието към публичния читател още тогава е относителна, за да избледнее съвсем през периода на романтизма. Писмовният обмен между поетите и писателите също е подчинен на законите на творчеството, той е негово своеобразно продължение и отразява индивидуалното съзнание в състояние на естетическо търсене. Не на последно място писмото е и форма за усъвършенствуване на литературния език. От това време са запазени блестящи образци на епистоларно общуване — кореспонденцията между йенските романтици, между Гьоте и Бетина фон Арним, писмата на Джон Кийтс, Шели и др.

Байрон заема особено място сред майсторите-писмописци, защото той е сред малцината, които малко се възползуват от готовите орнаменти, установените клишета и условности, и постига голяма свобода и спонтанност на изразяване, едновременно романтична и много съвременна.

Интересно, е да се отбележи, че при Байрон — творец с такава драматична биография и най-вече репутация — писмата и дневниците не хвърлят сянка върху яркостта на неговия дух; по-скоро те хвърлят светлина върху тъмнеещите му кътчета и показват неразделността между живота на поета, конкретния му опит и неговия художествен еквивалент.

Писмата и дневниците на Байрон разкриват или по-точно потвърждават една основна истина за него, която той сам формулира: „Великата цел на живота е усещането, чувството, че съществуваме — макар да ни боли. Именно тази «ламтяща празнота» ни тласка към хазарт, към битки, към пътешествия — към какви ли не безумни, но ярки преживявания, привлекателни за нас главно заради възбудата, която неизменно ги съпътствува.“ С други думи, да се живее, е за Байрон върховно благо, по-висше и от творчеството. С това той малко се отделя от своите романтични събратя (Уърдсуърт, Колридж, Шели) и още повече се доближава до нас. От друга страна, с този си не съвсем романтичен подход към дилемата живот-творчество Байрон става най-успешният популяризатор на романтическото светоусещане в Англия и почти в цяла Европа. В юнския брой на литературното списание „Единбург Ривю“ от 1830 г. английският историк Маколи пише следното: „Сред онази многочислена група млади хора, които четат почти единствено произведения, създадени от въображението, популярността на лорд Байрон беше почти безгранична. Те си купуваха негови изображения, ревностно пазеха и най-дребните реликви, свързани с него, учеха стихотворенията му наизуст и правеха всичко възможно да се научат да пишат като него и да изглеждат като него. Мнозина прекарваха часове пред огледалото с надеждата да уловят извивката на горната му устна и едната вежда, която се вижда на някои от портретите му. Неколцина се отказаха да носят шалчета около врата, подражавайки на своя велик учител. Години наред «Минерва Прес» не издаваше роман, в който да няма някой загадъчен и нещастен благородник, подобен на Лара. Неизброими станаха ония изпълнени с оптимизъм студенти, особено по медицина, които изведнъж изпаднаха в плен на мрачни видения, при които свежите пориви на сърцето престанаха да падат като капки роса, чиито страсти се бяха изпепелили и на които бе отказана утехата на сълзите.“

Популярността на Байрон в Европа едва ли може да се обясни единствено с кариерата му на поет, на човек на мисълта, още повече, че преводите не винаги са го представяли достоверно, а и често са били „прочиствани“ от прекалено размирните елементи. Както твърди френският изследовател на Байрон, Робер Ескарпи, „за него се е говорело много повече, отколкото са чели творбите му“ и макар никой да не оспорва влиянието му върху Юго, Алфред дьо Вини, Алфред дьо Мюсе и Ламартин, несравнимо повече французи са издъхвали по барикадите между 1820 и 1871 г., окрилени от житейския пример на поета и по-точно от неговата смърт в Месолонги. В Русия волният и дързък стих на Байрон е удивявал и вдъхновявал Жуковски, Пушкин, Лермонтов, но и декабристите в тяхната борба. Естествено, най-силно е въздействието на Байрон в Италия и Гърция, където поетът съзнателно става боец, перото му става пика, а словото — дело. Може би само в Германия байронизмът не е политически действен, но пък в литературно отношение добива внушителни размери и името на Байрон благоговейно се споменава редом с това на Шекспир.

Въпреки че в байроническата поза неизменно присъствува доза „tedium vitae“, авторът се отличава с една завидна житейска и творческа енергия, която не пресъхва до сетния му дъх, независимо че той говори другояче. Доста големият брой произведения (самият Байрон признава рисковете на своята плодовитост), както и техният характер, не могат да се сведат до харолдовската враждебност и разочаровано самотничество. Основната черта на Байроновия темперамент е ироническото, сатирическото начало, което кулминира в „Дон Жуан“, а то не може да се развива и укрепва без конкретен, жив досег с действителността и обществото. Писмата и дневниците на поета свидетелствуват за същото.

Първото нещо, което привлича в тях, е този спонтанен еготизъм, за който проницателно говори Оскар Уайлд в началото на „Критикът като художник“. Той ни се рисува ако не в обикновена, то поне в естествена светлина и така по-лесно можем да го причислим към класа, към типа, към множеството и дори да го преценим критически. Още като дете у него изпъква едно силно и лесноранимо честолюбие, което се дължи отчасти на телесния недъг, отчасти на гордия аристократизъм, който за жалост няма финансово покритие. Чувството за уязвимост и несрета се подхранва от напрегнатите отношения с майка му, жена с неспокоен и деспотичен нрав, чието разочарование от безпътния капитан Байрон често рецидивира в ожесточение срещу неговия потомък. В Хароу наред с приятели Байрон среща и злоба, и присмех, и през 1804 г. пише с горчивина на доведената си сестра Огъста: „Аз съм най-злочестото създание в Хароу или може би в целия християнски свят.“ В повечето случаи обаче враждебното обкръжение го настройва борбено, отрано събужда бунтара у него и поражда амбиции, които звучат пророчески. В едно писмо от същата година четем: „Аз ще си прокарам път към величието, но никога с безчестие.“

Струва ми се, че тази остра чувствителност у младия Байрон, която има реални и външни причини, се съчетава и с една вътрешна склонност към драматизиране на собственото битие. Това като че ли най-добре личи в самопреценките му, които често се оцветяват от моментни настроения, породени от временни емоционални несполуки. Особено силен е мотивът на самотността, която остава непроменена от победите на любовната страст. На деветнадесет години той пише: „Природата ме топна в боята на безразличието. Смятам, че не съм роден да бъда щастлив, макар в някои отношения да имам късмет. Аз съм едно самотно същество на тая земя, без никаква връзка, която да ме прикрепи към живота, ако не се смятат няколко съученици и двайсетина жени.“ Една година по-късно равносметката звучи още по-горчиво, но и по-твърдо: „Аз съм много нещастен човек, защото си мисля, че поначало имах добро сърце, но то бе толкова тъпкано и мачкано, че вече е станало твърдо като подметката на шотландски планинец“. В „Сбогом на оръжията“ Хемингуей подема същата мисъл, но добавя продължение, което сигурно би заинтригувало Байрон: „Светът пречупва всички и у мнозина пречупеното място става по-здраво, но ония, които не се оставят да бъдат сломени, тях светът ги убива“

Външно животът на Байрон, особено в Кеймбридж и Лондон, е един „неспирен разгул“, който шокира благоприличните и дава храна на хорските уста, но човек добива впечатлението, че той няма нищо против от раздухването на този мит. В едно писмо до Робърт Чарлс Далъс от 1808 г. се долавя едва ли не нотка на гордост: „Моят кратък живот е изпълнен с необикновени преживявания и макар че гордостта, която наричат чест, ме предпази и вярвам ще ме предпазва от позора на някое подло или страхливо деяние, вече ме сочат като Жрец на разгула и Ученик на безбожието.“

Същата година пише на Джон Хансън: „Не изпитвам никакво удоволствие от модните увлечения в разгул. Аз съм млад и умерен в начина си на живот“

Много често Байрон е непоследователен в мислите си, което по моему се дължи на две неща: раздвоението между защитната поза и истинските му чувства и силното въздействие на моментните обстоятелства върху настроенията му. През 1813 г. след първата обиколка на Европа и Ориента той записва в дневника си: „Всъщност аз взех своя пай от онова, което наричат сладостите на живота…“ През 1818 г. във Венеция, очевидно в състояние на емоционален подем, поетът отбелязва с решителност: „Аз ще изтръгна и последната златоносна жилка от мината на моята младост и после — лека нощ.“

Любопитно е, че Байроновата склонност към артистично акцентиране на отрицателния опит съседствува и с едно меланхолично предусещане за ранна смърт, което за жалост се потвърждава. Далеч преди истинския сблъсък с нещата от живота Байрон смята за „доста вероятно“, както признава пред Огъста, „някой пищов или треска да прекъснат нишката на моето съществуване“.

Всъщност всички тези настроения, цялата тая нагласа дава чудесен материал за постройката на една поетическа хипостаза — т.нар. байронически герой. Ето как го определя споменатият Маколи: „Човек горд, мрачен, скептичен, с предизвикателно смръщено чело и мъка, стаена в сърцето, презиращ себеподобните си, безпощаден в отмъщението си, но въпреки това способен на дълбоки и силни чувства.“

В интерес на истината това е само външната страна на Байроновата душевност. Тя е станала представителна за него фасада и обект на подражание, защото най-много е използувана в поезията му. Наравно с нея обаче у поета-човек живее светла жажда за привързаност, приятелство и вярност, която, когато се утоли, сама се превръща в пълноводен поток. Байрон е притежавал значителен запас от емоционална енергия, която щедро е разпилявал като парите си. Той е способен силно да люби и мрази, макар и временно, но импулсивната му натура изисква непрестанно подхранване на чувствата. Необикновено истински звучи признанието пред бъдещата му съпруга Анабела Милбанк от 29 ноември 1813 г.: „Аз не мога да съществувам без някакъв нов обект на симпатия.“ Към приятелите си (Делауеър, Едълстън, Хобхаус, Чарлс Гордън, Томас Мур и др.) Байрон е щедър, благороден, мил до интимност. По-противоречиво е отношението му към жените. В кореспонденцията и дневниците не откриваме много „класически“ любовни писма и излияния. В биографията му обаче са зарегистрирани множество любовни трусове по универсалната човешка скала, но все пак нито едно разрушително душетресение, което да измени релефа на неговото съзнание. Той често се хвали с любовните си истории, като винаги може да види и смешната им страна и обикновено говори леконравно и скептично за „безподобното женско племе“. В едно писмо до Огъста Лий например казва: „Умът е голям дефект за жена, защото я прави надменна“. В друго писмо до Мъри от 1817 г. продължава: „Жените ме отегчават като цяло, защото са досадни по природа.“ На Мур пък признава: „Цяло нещастие е, че нито можем да живеем с жените, нито можем без тях.“ А в „Дон Жуан“ обобщава, че любовта на мъжа е нещо отделно от неговия живот, докато за жената тя изпълва цялото и съществуване.

Писмата и дневниците дават много интересна информация за отношението на Байрон към поезията, поетическата традиция, творческия процес. До значителна степен възгледите му влизат в противоречие с що-годе установените ни представи за романтизма като литературно направление, но това не значи, че трябва да му търсим място другаде, а по-скоро, че трябва да углъбим понятията си, като слезем по-близо до реалния факт, до реалната динамика на явлението и увеличим размерите на прокрустовото ложе на теорията.

В контраст с повечето английски романтици, за които поезията е най-достойната човешка дейност, по-висша от науката, историята и философията, Байрон упорито й отрежда второстепенно място в собствената си ценностна йерархия, пък и изобщо. През 1807 г., когато наистина е още начеващ писач, той пише на Уилям Банкс: „поетическата слава съвсем не е пределът на моите желания“. През 1819 г., когато зад гърба му са „Чайлд Харолд“, „Източни приказки“, „Манфред“, а в главата му е „Дон Жуан“, той пак ни шокира: „Ако човек не може да си намери друго занимание, освен да пише поезия, по-добре да стане изкопчия“. Разбира се, всички тези изявления имат и обратна страна, както всичко у Байрон. Истината е, че той съвсем не е подценявал писането на поезия и далеч не е бил нечувствителен към поетическата слава, но както и в любовта вътрешната си неувереност е прикривал с външно безразличие, безгрижие, дори небрежност. Как иначе да си обясним крайно острата реакция срещу критиката на първите му поетически опити в „Английски барди и шотландски критици“? По-късно той ще съжалява за нея, но и ще каже на Шели: „Усещах бяс, бунт и желание за удовлетворение, но никакво униние или отчаяние“ Характерна проява на същото отношение са несериозно честите му обещания, че прекратява писателските си занимания, особено като се има предвид внушителният брой творби, създадени от него. Същевременно в дневника от 1814 г. е вписал: „Какво общо имам с писателствуването? Вече е късно да му мисля и всякакви съжаления са безполезни. Но ако всичко започваше отначало, предполагам, че пак щях да пропиша.“

Все в същия неромантичен лад е и уважението на Байрон към поетите неокласици и особено Александър Поуп. Онова, което особено му допада у Поуп, е „благородството на идеята и стила“, образованото остроумие и сатирическото начало, т.е. основните съставки на неговия собствен темперамент. Що се отнася до тематиката, емоционалния диапазон, отношението към действителността и обществото и пр., Байрон е много по-близо до романтичната чувствителност, отколкото до самодоволно оптимистичния дух на компромис през ранното Просвещение.

Много интересни са разсъжденията на поета за творческия процес. Неколкократно и с особена настоятелност той, подчертава ролята на конкретния, материален опит в създаването на поетическия образ. Като че ли въображението при него няма онази автономност, надтелесност и самостоятелна творческа сила като при Колридж, Уърдсуърт, Шели или ранния Кийтс. Не случайно Кийтс, обект на насмешка и снизхождение у Байрон, пише в едно свое писмо: „Между мен и лорд Байрон съществува голяма разлика: той описва това, което вижда, аз описвам онова, което си представям. Моята задача е най-трудна.“ Ето и признанието на самия Байрон: „Мога да опиша нещо, което съм видял по-добре, отколкото ако си го измислям.“ В друго писмо до издателя Мъри от 1817 г. казва: „И най-летливите фантазии трябва винаги да имат някаква фактическа основа, а чистата измислица доказва единствено наличието на дарба за лъжа.“ А на Мур пише: „Не мога да опиша нищо, което лично не съм преживял или почувствувал.“

Голяма част от природната обстановка в драмата „Манфред“ е плод на впечатленията му от пътуването из Алпите. Защищавайки се от обвиненията, че е заимствувал от Гьотевия „Фауст“, поетът споделя с Мъри: „Виждам цялата обстановка в Манфред, сякаш беше вчера, и мога да я покажа местенце по местенце, с водопадите му и пр.“

Тази особеност на творческия процес у Байрон като че ли обяснява приликата на неговите герои с него самия, а категоричният му отказ да се отъждестви с тях почива върху един друг негов възглед за поезията изобщо. В писмо до Мур от 1821 г. Байрон пише: „Не мога да накарам хората да разберат, че поезията изразява страстите в състояние на възбуда, което не може да съществува в обикновения живот, тъй както е невъзможно да има непрекъснато земетресение или вечна треска. Освен това кой би могъл да се обръсне в подобно състояние?“

Използуването на личния опит като почти единствен източник на поетически материал сочи връзката на английския романтизъм със сенсуализма на Лок, но и нещо друго, специфично за неговата естетика. Аз-ът на поета не е частен случай, макар и изключителен. Неговата изключителност се състои в неговата универсална валидност. Със своите мисли, емоции, усещания и преживявания поетът става изразител на съвкупния човешки дух. Оттук поезията става наука, философия, прогностика. Макар външно Байрон да се отграничава от този възглед, вътрешно му принадлежи. За това свидетелствува едно негово определение за поезията: „Какво е поезията? Усещане за един отминал и за един бъдещ свят.“

Отношението на Байрон към света и обществото, така както се разкрива в писмата и дневниците, пък и в поезията му, се оформя по две линии: като индивид, поставен да действува сред враждебно обкръжение, който се мъчи да разреши моралните проблеми на своя живот и съдбата на човечеството, и като проницателен наблюдател и критик на съвременните му събития, история и нрави. Както вече споменах, телесният недъг, семейната атмосфера и аристократичната му гордост създават у него още от най-ранна възраст едно остро и бдително чувство за самоценност, достойнство и нетърпимост към всяко посегателство над личната свобода. Постъпването в Тринити Коледж, Кеймбридж, е за него един вид избавление от „майчиния хомот“. През ноември 1805 г. той пише на Огъста: „Стипендията ми е 500 лири на година, имам слуга, кон и се чувствувам независим като немски принц, който сам сече парите си, или като ирокезки вожд, който не сече никакви пари, но се наслаждава на нещо, което е по-ценно — свободата. Изпадам във възторг, когато говоря за тази богиня, защото милата ми майка беше такъв деспот.“ Вътрешно духът на неподчинение се утаява и като отчужденост към света, самотност, изолираност и пр, На двайсет и три години Байрон като че ли вече е събрал достатъчно опит, за да формулира едно явление, което днес наричаме алиенация: „Те (хората — б.а.) винаги ще бъдат егоисти и недостойни за доверие — за мене изключения не съществуват. Причината за това е положението в обществото, в света. Всеки трябва да се оправя сам. Безполезно е, може би даже егоистично да се очаква нещо от съседа. И все пак не мисля, че сме се родили такива, защото в ученическите години и изобщо преди двайсетата си година човек намира и приятелство, и достатъчно любов.“

В сферата на обществения живот Байрон ненавижда най-вече демагогията, фалшивата благочестивост, насилието и тиранията. Още с първата си реч пред Парламента в защита на лудитите той смело афишира своето несъгласие с официалното буржоазно законодателство, вдига глас срещу антихуманните последици на индустриалната революция в подкрепа на работниците. Ето какво пише в писмо до водача на умерените виги лорд Холанд: „… аз гледам на работниците като на една много онеправдана група хора, жертва на представите на някои люде, обогатили се чрез дейности, които са лишили тъкачите от работа. Например чрез въвеждането на някакво ново устройство един работник извършва работа на седмина, поради което шестима са изхвърлени на улицата… Наистина, милорд, колкото и да се радваме на постиженията на техниката, която може да принася полза на човечеството, не трябва да допускаме хората да се принасят в жертва на машините. Животът и благоденствието на отрудените хора е по-важно за нашето общество, отколкото обогатяването на няколко монополисти чрез усъвършенствуване на оръдията за производство, което лишава работника от хляб и прави труженика недостоен за своята плата“.

По време на Наполеоновите войни английското правителство въвежда сурови мерки за потискане на вълнуващите се маси, потъпква техните свободи, излага ги на глад и безработица. Външната му политика обвързва Англия със Свещения съюз срещу Наполеон. Байрон, както и повечето негови радикално настроени съвременници, вижда в държавника Касълрей въплъщение на крайно реакционната позиция на Англия и негодува срещу него със суифтовска страст. Противоречиво е отношението му към Наполеон, каквото е впрочем и отношението на всички романтици към него. От една страна, той го отрича като „Анаким на световната анархия“ и деспотизъм, а от друга, му се възхищава като силна личност, забележителен военачалник и човек на действието. По принцип Байрон е против насилието и военщината, но не е безразличен към военната слава, когато каузата е добра. Всъщност единствената добра кауза за него е каузата на свободата и републиката. Това той доказва и със стих, и с щик.

Характерно за Байрон е отсъствието на абстрактен романтичен идеализъм и социален утопизъм. Връзката му с графиня Гуичоли в Италия го въвлича в борбата на карбонарите срещу австрийското потисничество и му действува като катализатор по особен начин. От една страна, го обогатява емоционално, а от друга, способствува за духовното му възмъжаване, пораждайки едва ли не бароков конфликт между любовта и дълга в полза на дълга. В случая дългът се изразява в желанието да подпомогне „добрата кауза“ на италианците, както и в едно ново отношение към личностната реализация. Любовта към Тереза като че ли отстъпва място на новото съзнание за житейско назначение: „Ако я напусках заради друга жена, щеше да има някакво основание да се оплаква, но когато един мъж чисто и просто иска да се захване със сериозна работа в името на добра кауза, този женски егоизъм е наистина непоносим.“

Още по-забележителна е дейността на поета в Гърция. Може определено да се каже, че там Байрон намира себе си, т.е. в истинския смисъл на думата става човек на действието. Заедно с опасната революционна дейност обаче той продължава да твори. Показателно е, че именно тогава завършва поемата „Дон Жуан“ — най-характерното за него произведение. На рождения си ден, 22 януари 1824 г., по-малко от три месеца преди смъртта си, пише и забележителното стихотворение „На тоя ден навършвам тридесет и шест години“, което завършва така:

„Ако за младост жалиш, за какво си

живял? Родината за смърт почтена

пред теб е. Млъквай с твоите въпроси

и свършвай с повестта си тленна.

 

Което търсиш вече — намери си:

войнишки гроб, под който да заглъхнеш!

Огледай се и място избери си,

та най-подир да си отдъхнеш!“

За да подпомогне делото на гръцките патриоти, Байрон им предоставя девет хиляди тогавашни лири, продава яхтата си „Боливар“ и се разделя разкошната си каляска, изработена по подобие на Наполеоновата, с която предприема второто си пътуване из Европа.

Всеобщата благодарност на гърците и двадесетдневният национален траур, обявен в страната след смъртта на поета, е свидетелство за значението, което сам Байрон е отдавал на тяхното дело, за йерархията на собствените му ценности. Неговото участие в революционната борба не е авантюристична поза, суетна любов към риска и опасността, а ясно осъзната идейна необходимост. Интересно е да се отбележи, че английското общество дълго време не прощава на своя свободомислещ отрицател и критик и едва през 1969 г. му отрежда кът в Уестминстърското абатство.

В конфликта на Байрон с английското общество, в презрението му към лицемерното обществено мнение и фалшивите буржоазни ценности има нещо общо с драмата на Оскар Уайлд в последните десетилетия на века, но краят на двамата е много различен. При първия епилогът е кулминация, а при втория — криза.

В отрицание на ценностите на съвременното буржоазно общество Байрон закономерно стига и до отрицание на религиозната ортодоксия. Всъщност повечето английски романтици на някакъв етап на своето духовно и творческо съзряване нападат нездравата църковна институция, лицемерната благочестивост и търсят заместител на установената религия. Повечето го намират в природата, други го рационализират в метафизически абсолюти, но и тук Байрон като че ли остава сам. Част от безрезервното приемане на рационалиста Поуп е изявлението, че „живея като деист“ и „се оставям на Великата, но непонятна Първопричина“, вместо на традиционната представа за християнския бог. Според мен по-близо до истината е, че Байрон не се е интересувал особено от религия и философия и неговото отхвърляне на християнската догма е част от цялостното му противопоставяне на обществото и неговите институции. Впрочем ето как той сам говори за това в едно писмо до Франсис Ходжсън от 1811 г.: „Не съм платонист, не съм никакъв. Но по-скоро бих станал павликянец, манихеец, спинозист, езичник, пиронист или зороастриец, отколкото член на някоя от седемдесетте и две разбойнически секти, които се разкъсват на парчета в името на любовта към бога си от омраза една към друга.“

Писмата (около три хиляди на брой) и дневниците на Байрон впечатляват с широкия диапазон от мисли, чувства, настроения, както и със способността на пишещия да ги улавя, анализира и предава в ярката им моментност. В тях поетът се е нарисувал с бои, които не избледняват от времето и не се нуждаят от реставрация. Тайната на техния състав, изглежда, се крие в неугасимия му стремеж за пълнокръвна жизненост и хуманност. Този стремеж се е отпечатал безпогрешно в езика на автора и потвърждава формулировката на Бюфон, че стилът е самият човек.

Стилът на повечето писма и дневници е разговорен, без традиционните епистоларни украси и предвзетост, с малко протоколни клишета и пр., но все пак сложен поради разнородните си съставки. За разлика от Шели или Кийтс например Байрон пише различни писма на различните си кореспонденти, не теоретизира в тях, не високопарничи (освен с иронична умисъл), а с една особена небрежна лекота постига директност, уместност, епиграматична точност на фразата си. Често прибягва до цитати, които издават начетеност или добра памет, но и показателни предпочитания — Скот, Шекспир („Макбет“, „Хамлет“, „Хенри IV“, „Хенри VI“), Поуп, Шеридан и др. Неговият благонравен и здрав скептицизъм, съзнанието му за несъответствието между хорските претенции и слабости (много подобно на суифтовското) се оглежда в остро чувство за хумор, в изобилие от словесни изобретателства — преди всичко зевгми, хиперболи, каламбури и др.

В едно писмо до лейди Блесингтън Байрон казва, че „присмехът е единственото оръжие, което не ръждясва от английския климат“. Присмехът при него е оръжие, с което той воюва не само срещу световните предразсъдъци и недъзи, но и срещу собствените си слабости и несъвършенства. Оттам иде искреността, хуманността, понятността на писмата и дневниците му. Освен това сред тях има образци (дневникът от пътуването из Алпите, описанието на екзекуцията на крадците в Италия и др.), които притежават „документалната студенина“ и лаконичност на съвременна проза от висок разряд.

Трудно е сред такова разнообразие да се улови единната посока на развитието на Байрон като личност и поет. Всъщност повечето му идеи се вкостяват доста отрано и не претърпяват непредвидимо развитие. Може би движението е към една по-осмислена хуманност, към по-голяма толерантност, която идва със зрелостта, но няма нищо общо с улегналото примирение със status rerum.

Писмата и дневниците на Байрон са драгоценна добавка към голямата му поезия. Макар да ни го показват на ежедневна светлина, те не го откъсват от света на художествените му превъплъщения; напротив, придават им по-голяма истинност и пророческа сила. Така звучат и думите на Харолд, когато ги отнесем към неговия създател:

„Но аз живях — и не напразен бил е

животът ми! Духът ми, мойта плът

в тъга ще гаснат, може би без сили;

но знам, че друго има в мойта гръд —

страдания не ще го заглушат,

неземно, непохулено и вечно

ще диша то, когато ще замрат

словата ми — и в бъднина далечна

любов ще буди то в тълпата безсърдечна!“