Димитър Стефанов
Йозеф Томан и неговият Дон Жуан

От комедията на Калдерон преди три века и половина името на Дон Жуан шествува в световната литература. То става един от нарицателните образи в нея редом с безумния мечтател и рицар на правдата Дон Кихот, разпънатия между съмнението и делото Хамлет, устремения към щастието Фауст… Над двеста автори са посягали към донжуановската тема, а между тях са и Тирсо де Молина, Голдони, Молиер, Шилер, Байрон, Пушкин, Балзак, Мюсе, Мериме, Дюма, Бодлер, Шоу, Ростан (да не говорим за композитори)… Образите на Дон Кихот и Хамлет придобиват отведнъж окончателните си черти изпод гениалните пера на Сервантес и Шекспир (друго нещо са читателските и критическите тълкувания), а и Гьоте поставя Фауст в ония висоти на стремежа и делото, недосегаеми за легендите и описателите на предишния алхимик и съдружник на дявола. А образът на Дон Жуан, непостоянният любовник, който търси щастието в любовта, е променял своя характер не само изпод перото на различни добри или знаменити автори, под диктовката на различни литературни школи, но и под влиянието на различни обществени идеали. Дон Жуан е бил герой и на комедии, и на трагедии. Дон Жуан за различните автори е живял и през седемнадесети, и през осемнадесети, и през деветнадесети век. Бил е ту сантиментален любовник, ту безогледен прелъстител, ту бунтар срещу морала на своето време, дори богоборец. Даже историческата легенда за първообраза на Дон Жуан се изменя. Тирсо де Молина и редица автори след него споменават, че това е дон Жуан Тенорио. По-късно в „донжуановските“ произведения идва другият, „истинският“ Дон Жуан — историческата личност граф Мигел де Маняра, живял през годините 1626–1679. И чешкият писател Йозеф Томан се спира на версията за испанския идалго от XVII век, за живота и смъртта на дон Мигел де Маняра, за времето на остри противоречия и на йезуитската инквизиция в Испания.

Но кой е този чешки автор, който пише романа си на части между 1941 и 1944 година, когато в протектората Чехия и в завладяна Европа фашистката инквизиция е модернизирала целия арсенал на средновековните ужаси — от йезуитското мракобесие на мисълта до масовите клади на войната и на концентрационните лагери?

Йозеф Томан тогава е надхвърлил четиридесетте (роден е през 1899 година), автор вече на три стихосбирки през двадесетте години, след това — на редица новели и романи, а със съпругата си Мирослава Томанова — и на пиеси, играни с успех в пражките театри и сваляни от сцената от официалната власт. Следвал е търговска академия, бил е чиновник в Прага и две години в Италия, дълги години е работил в издателството на Дружеството на художниците „Манес“, пътувал е из много страни на Европа, из Мала Азия и Северна Африка, а през 1936 година, два месеца преди избухването на Гражданската война, е посетил и Испания, местата на бъдещия си роман. През годините на войната, когато пише „Дон Жуан“, той е и член на нелегалния Комитет на интелигенцията.

Романът „Дон Жуан“ излиза през 1944 година, окастрен от фашистката цензура. При второто издание след освобождението зачеркнатите страници са възстановени. Пред мен е вече току-що излязлото десето чешко издание на „Дон Жуан“, по което правя тези свои бележки.

Заедно с романа за античния Рим „След нас и потоп“ (1963) от същия автор „Дон Жуан“ е едно от най-значителните произведения на съвременния чешки исторически роман на европейско ниво и има вече двадесетина издания в чужбина — от Съветския съюз до Съединените американски щати.

Йозеф Томан дава нова обществена насока на чешката историческа проза. В своите романи той избира сюжети от възлови моменти на човешката цивилизация: от античността („След нас и потоп“), от славянската праистория („Славянско небе“, 1948), от Ренесанса (хумористичният роман „Човекът отникъде“, 1933), от Контрареформацията („Дон Жуан“), от капиталистическото общество („Гнездо на оси“, 1938, издаден през 1956 година под заглавие „Дом на картите“), от съвременността („Накрай света“, 1957, заедно с Мирослава Томанова). Тези романи са богати с цяла галерия образи, пропити са с вечния човешки копнеж по свобода, справедливост и щастие, наситени са с динамична епика и лирична образност, написани са на превъзходен чешки език.

Несъмнено най-четеният роман на Йозеф Томан е „Дон Жуан. Животът и смъртта на дон Мигел де Маняра“, добил широка популярност и извън родината на писателя. Това се дължи в немалка степен на донжуановската тема. Но не само на нея. Героят се развива и променя душевно и социално. И това писателят го е постигнал с отлично познаване на една епоха, на нейната атмосфера, на нейните обществени сблъсъци, на човешките характери, на душевните трепети.

Дон Жуан или Мигел де Маняра, както е обрисуван от своя автор, носи черти на ренесансова личност, която изживява един бурен живот, за да стигне до хуманистичния идеал на своята епоха — да служи на човека. Младият герой търси изход от религиозното мракобесие, очертано в конфликтните характери на бащата и майката, на отец Грегорио и йезуита Трифон, в конфликта между здравите човешки чувства и фанатизма на Инквизицията, между човешката любов и религиозното притворство. Пламенната душа на дон Мигел де Маняра мрази нерешителността, липсата на всеотдайност, покорството, посредствеността и незначителността, неговите „любовни похождения“ в началото са индивидуален бунт срещу тях в търсене на щастието. Но в утоляване на своите копнежи и неудовлетвореност той стига до егоизма, отчаянието, душевната празнота и пустота. „Себелюбецът минава през трупове, търсейки бленуваната жена. Унищожава живота и спокойствието на девойки и жени и разбива семейното щастие… Роб на страстта си, на ненавистното си влечение, той се хвърля от прегръдка в прегръдка, откъсва се от обятията на женитеՠразочарован, незадоволен, още по-гладен и още по-нещастен…“ С цялата си действена природа Мигел де Маняра руши морала и религиозността на своята епоха. „Бог? Не разбирам тази дума. Може би става дума за мен?“ Дори отец Грегорио, който от дете го е обичал, възкликва: „Какво себично изчадие!“

Истинската любов към Хиролама го избавя от престъплението, но не и от егоизма, от спомена за миналото и угризенията на съвестта. Нещастието от смъртта на истински обичаната жена го примирява като че ли най-после с бога. Но Дон Жуан остава далеч както от религиозното мракобесие на своята епоха, така и от обикновеното религиозно смирение. Сега негово „щастие и проклятие“ са любовта към хората и делата за облекчаване на тяхното нещастие. „Отдалечава се от бога“ — говорят за него с болка и гняв редовите братя в „Санта Каридад“. И те са прави. Мигел наистина се отдалечава от бога с разума и сърцето си, без дори да съзнава това. И нещо по-лошо: не се измъчва, когато братята го упрекват. Той се измъчва, че температурата на просяка Фернандо не спада, че младата тъкачка Анита все още не може да стъпи на премазания си крак; измъчва се, когато лекарите му кажат за някого от болните, че тук вече само бог може да помогне. Познава тези ужасни слова от присъдата над Грегорио и болестта на Хиролама. „Вие, вие помогнете! — настоява той отново пред лекарите. — Не се осланяйте на бога!“

Авторът е останал верен на духа на епохата, в която е живял Дон Жуан, на шекспировския подход към характерите, видял е ограничения исторически характер на оня хуманизъм, проследил е с проникновение пътя на една личност от себичността, от течното неудовлетворение у човека до всеотдайността към хората.

Романът щеше да загуби много от социалното си прозрение за епохата, ако Йозеф Томан не беше обрисувал с толкова топлота и обич образа на отец Грегорио, човека от народа, свързан с народа и с най-прогресивните идеи на своето време, намерил смъртта си на кладата. Органично свързан с донжуановската тема в романа, и тук отец Грегорио е една от верните посоки в основния мотив за любовта и щастието в нея: „Де да можеше да обичаш тъй, че да се наситят не само твоите сетива, но и твоето чувство и разум.“