Хорхе Луис Борхес
Пясъчната книга

… твоето пясъчно въже…

Джордж Хърбърт (1593–1623)

Линията се състои от безкраен брой точки; плоскостта — от безкраен брой линии; обемът — от безкраен брой плоскости; свръхобемът — от безкраен брой обеми… Не, да започна разказа си така, по геометричен начин, решително не е най-добрият начин. Твърдението, че случката е истинска, вече е обичаен похват на всички фантастични разкази; ала все пак моята история се случи в действителност.

Живея сам, на четвъртия етаж на една сграда на улица „Белграно“. Една привечер преди няколко месеца чух как някой потропа на вратата ми. Отворих; влезе някакъв непознат. Беше висок мъж с неясни черти или може би моите късогледи очи ги възприеха така. Цялата му външност говореше за почтена бедност. Бе облечен в сиво и носеше сив куфар в ръка. Веднага почувствах, че е чужденец. Отначало ми се стори стар; после забелязах, че ме е заблудила рядката му коса, която бе светлоруса, почти бяла, като на скандинавец. В хода на разговора ни, продължил навярно по-малко от час, узнах, че бил родом от Оркнейските острови^[1].

Посочих му един стол. Човекът не заговори веднага. Излъчваше меланхолия, както и аз самият сега.

— Продавам библии — рече.

Отвърнах му не без известна дребнавост:

— В тази къща има няколко английски библии, включително първата, на Джон Уиклиф. Имам също версията на Сиприано де Валера, на Лутер (която от литературна гледна точка е най-лошата от всички) и един латински екземпляр на Вулгатата^[2]. Както виждате, едва ли се нуждая тъкмо от библии.

След кратко мълчание той добави:

— Не продавам само библии. Мога да ви покажа една свещена книга, която може би ще ви заинтригува. Сдобих се с нея в пределите на Биканер^[3].

Отвори куфара си, извади книгата и я сложи на масата. Беше осмина формат, с платнена подвързия. Личеше си, че е преминала през много ръце. Разгледах я; необичайната й тежест ме изненада. На гърба й се четеше надписът „Свето писание“ и отдолу „Бомбай“.

— Вероятно е от деветнайсети век — отбелязах.

— Не зная — бе отговорът. — Никога не съм знаел.

Отворих я напосоки. Буквите ми бяха непознати. На страниците, които ми се видяха изтъркани и с лоша типография, текстът бе в две колони, както е характерно за библиите. Бе напечатан сбито и подреден в стихове. В горния ъгъл на страниците имаше арабски цифри. Вниманието ми бе привлечено от следния факт: някоя четна страница бе означена с числото 40,514, да речем, а следващата нечетна — с 999. Щом я обърнах, видях, че следващата е означена с осемцифрено число. Имаше и една малка илюстрация, като онези, които са обичайни за речниците: котва, нарисувана с перо, сякаш от несръчната ръка на някое дете.

Именно тогава непознатият ми каза:

— Хубаво я разгледайте, защото никога вече няма да я видите.

Тези думи прозвучаха заплашително за разлика от гласа му.

Отбелязах си мястото и затворих книгата. Веднага я отворих пак. Напразно търсих рисунката на котвата, лист подир лист. За да прикрия объркването си, запитах:

— Това е превод на Светото писание на някакъв индостански език, нали?

— Не — отвърна мъжът. После сниши глас, сякаш се канеше да сподели някаква тайна: — Сдобих се с нея в едно селище в равнините срещу няколко рупии и библия. Собственикът й не знаеше да чете. Подозирам, че възприемаше Книгата на Книгите като амулет. Беше от най-низшата каста; хората не можеха дори да стъпят върху сянката му, без да се омърсят. Каза ми, че книгата му се нарича „Пясъчната книга“, защото както пясъкът, така и тази книга нямат нито начало, нито край.

Помоли ме да потърся първата страница.

Хванах корицата с лявата ръка и отворих книгата с палец, почти допрян до показалеца. Напразно се стараех — няколко страници все се вмъкваха между корицата и ръката ми. Сякаш изникваха от самата книга.

— А сега потърсете края.

Отново претърпях провал; едва успях да измънкам с глас, който не беше мой:

— Това не може да бъде.

Все така тихо продавачът на библии рече:

— Не може да бъде, ала е. Броят на страниците в тази книга наистина е безкраен. Никоя от тях не е първа; никоя не е последна. Не зная защо са номерирани така произволно. Може би за да покажат, че членовете на една безкрайна серия допускат да бъдат означени с кое да е число — после добави, сякаш размишляваше на глас: — Ако пространството е безкрайно, ние сме в коя да е точка от пространството. Ако времето е безкрайно, ние сме в коя да е точка от времето.

Разсъжденията му ме подразниха. Запитах го:

— Вие без съмнение сте вярващ, нали?

— Да, презвитерианец съм. Съвестта ми е чиста. Сигурен съм, че не съм измамил онзи туземец, когато му дадох Божието слово в замяна на неговата дяволска книга.

Уверих го, че няма за какво да се упреква, и попитах дали просто минава по нашите земи. Отвърна, че смятал да се върне в родината си след няколко дена. Именно тогава узнах, че е шотландец, от Оркнейските острови. Казах му, че имам лична слабост към Шотландия заради любовта си към Стивънсън и Хюм.

— И Роби Бърнс^[4] — поправи ме той.

Докато разговаряхме, аз все разглеждах безкрайната книга. С престорено безразличие попитах:

— Смятате ли да предложите този любопитен образец на Британския музей?

— Не. Предлагам го на вас — отвърна той и назова една огромна сума.

Отговорих му съвсем искрено, че тази сума не е по силите ми, но в същото време трескаво мислех. След няколко минути вече бях скроил един план.

— Какво ще кажете да направим размяна — рекох. — Вие сте се сдобили с този том срещу няколко рупии и Светото писание; аз ви предлагам цялата си пенсия, която току-що получих, и библията на Уиклиф с готически шрифт. Наследих я от родителите си.

— A black-letter Wyclif^[5]! — промълви той.

Отидох в спалнята си и му донесох парите и книгата. Разгърна страниците и огледа обложката с пламенното усърдие на библиофил.

— Дадено — рече.

Учудих се, че не се пазари. Чак по-късно щях да осъзная, че е влязъл в дома ми с намерението да продаде книгата. Прибра банкнотите, без да ги преброи.

Поговорихме за Индия, за Оркнейските острови и за норвежките вождове, които са ги управлявали. Свечеряваше се, когато мъжът си тръгна. Оттогава не съм го виждал, нито пък зная името му.

Мислех си да сложа „Пясъчната книга“ на празното място, където преди стоеше Уиклиф, но накрая реших да я скрия зад непълните томове на „Хиляда и една нощ“.

Легнах си, но не можах да заспя. В три или четири сутринта запалих лампата. Измъкнах невъзможната книга и заразгръщах страниците й. На една от тях видях гравюра на маска. В ъгъла на страницата имаше число, вече не помня кое точно, повдигнато на девета степен.

Не показах съкровището си на никого. Към радостта от притежанието се прибави страхът, че ще ми го откраднат, а после и подозрението, че не е действително безкрайно. Тези две тревоги изостриха още повече отколешната ми мизантропия. Бяха ми останали само неколцина приятели, но престанах да се виждам и с тях. Превърнах се в затворник на книгата и почти не излизах от къщи. Разгледах с лупа изтрития гръб и кориците и отхвърлих възможността за някаква измама. Проверих, че малките илюстрации са разположени през две хиляди страници една от друга. Започнах да ги отбелязвам по азбучен ред в тефтерче, което твърде скоро попълних. Никога не се повтаряха. Нощем в редките мигове, когато излизах от плена на безсънието, сънувах книгата.

Лятото преваляше и аз разбрах, че книгата е чудовищна. Никак не ме утешаваше мисълта, че не по-малко чудовищен съм и аз, който я виждах с очите си и я докосвах с десетте си пръста от плът и кръв. Усещах, че е нещо кошмарно, нещо неприлично, което опозорява и покварява действителността.

Помислих за огън, но ме хвана страх, че изгарянето на една безкрайна книга може да трае също тъй безкрайно и да задуши с дим планетата.

Спомних си, че съм чел как най-доброто място да скриеш лист от дърво е гората. Преди пенсионирането си работех в Националната библиотека, в която се съхраняват деветстотин хиляди книги; зная, че вдясно от фоайето една вита стълба се спуска към подземието, където са вестниците и географските карти. Възползвах се от невниманието на служителите, за да изгубя „Пясъчната книга“ на един от влажните рафтове. Постарах се да не забележа на каква височина я оставям, нито пък на какво разстояние от вратата.

Изпитвам известно облекчение, но оттогава избягвам да минавам по улица „Мексико“^[6].