Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Avelino Arredondo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2012)
Разпознаване и корекция
Alegria (2012 г.)
Корекция
NomaD

Издание:

Хорхе Луис Борхес. Смърт и компас

ИК „Труд“, София, 2004

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

История

  1. — Добавяне

Това се случи в Монтевидео през 1897 година.

Всяка събота приятелите заемаха една и съща странична маса в кафене „Глобо“ като почтени бедняци, които знаят, че не могат да покажат дома си пред хора, или просто избягват собствената си обстановка. Всички бяха от Монтевидео; отначало им бе трудно да се сприятелят с Аредондо, човек от провинцията, който нито споделяше сведения, нито задаваше въпроси. Беше малко над двайсет години, слаб и мургав, по-скоро нисък и може би донякъде тромав. Лицето му би било почти безлично, ако не го спасяваха очите — едновременно сънливи и искрящи от енергия. Беше продавач в галантерийния магазин на улица „Буенос Айрес“ и сегиз-тогиз учеше право. Когато другите осъждаха войната[1], която опустошаваше страната и която по всеобщо мнение президентът проточваше по недостойни причини, Аредондо не се обаждаше. Мълчеше си и когато му се подиграваха, че е стиснат.

Малко след битката при Серос Бланкос Аредондо каза на приятелите си, че няма да го виждат известно време, защото трябвало да отиде в Мерседес. Вестта не разтревожи никого. Някой го предупреди да внимава със сбирщината гаучоси на Апарисио Саравия[2]; Аредондо отвърна с усмивка, че не се бои от белите. Събеседникът му, който бе станал член на партията, не каза нищо.

По-трудно му бе да се сбогува с Клара, годеницата си. Послужи си с почти същите думи. Предупреди я да не очаква писма, защото щял да бъде затрупан с работа. Клара, която нямаше навика да пише, прие условието без възражения. Двамата много се обичаха.

Аредондо живееше в покрайнините на града. Прислужваше му една мулатка, която носеше същото фамилно име, защото предците й били роби на семейството по времето на войната. Можеше да й се има пълно доверие; той й заръча да казва на всички, които го търсят, че е отишъл на село. Вече бе получил последната си заплата в галантерийния магазин.

После се премести в една стая в дъното на дома, която гледаше към вътрешния двор от отъпкана пръст. Мярката беше безполезна, но му помогна да започне онова заточение, което му налагаше собствената му воля.

От тесния железен креват, в който постепенно си възвърна навика да подремва следобед, гледаше с известна тъга празната лавица за книги. Бе продал всичките си книги, включително учебниците по право. Остана му само една Библия, която никога не бе чел; така и не успя да я довърши.

Прехвърли я страница по страница, понякога с интерес, а понякога с досада, и си наложи задачата да научи наизуст някоя глава от Изход и края на Еклесиаста. Не се опитваше да проумее онова, което четеше. Беше свободомислещ, но не пропускаше нито вечер, без да каже „Отче наш“, както бе обещал на майка си на тръгване за Монтевидео. Нарушаването на това синовно обещание можеше да му донесе лош късмет.

Знаеше, че целта му е утрото на 25 август. Знаеше точния брой на дните, които трябваше да изтекат дотогава. Достигнеше ли целта си, времето щеше да спре или по-скоро нямаше да е от значение, какво щеше да стане нататък. Очакваше датата като човек, който очаква щастие и избавление. Бе спрял часовника си, за да не го гледа постоянно, но всяка нощ, щом чуеше дванайсетте далечни удара на камбаната, откъсваше един лист от календара и си мислеше: „Един ден по-малко“.

Отначало искаше да установи някакъв ред в ежедневието си. Да пие мате, да пуши собственоръчно свити черни цигари, да чете и да препрочита определен брой страници, да се опитва да побъбри с Клементина, когато тя му носеше храна на поднос, да повтаря и да доукрасява една реч, преди да загаси свещта. Да се води разговор с Клементина, жена вече на възраст, не беше много лесно, защото паметта й се бе задържала далеч от града, в селското ежедневие.

Разполагаше и с шахматна дъска, на която разиграваше объркани партии, без някога да ги изкара докрай. Липсваше му един топ, който обикновено заместваше с куршум или с монета.

За да запълни времето, Аредондо всяка сутрин чистеше стаята си с парцал и четка и гонеше паяците. На мулатката не й се нравеше, че той се унижава с тази шетня, която бе нейна работа и която Аредондо бездруго вършеше доста зле.

Би предпочел да се събужда, когато слънцето вече е високо, но навикът му да става на разсъмване бе по-силен от волята му. Тъгуваше силно за приятелите си, макар да съзнаваше без горчивина, че те не тъгуват за него поради непреодолимата му сдържаност. Един следобед някой от тях дойде да пита за него, но бе отпратен още от преддверието. Мулатката не го познаваше; Аредондо така и не научи кой точно е бил. Бе ненаситен читател на вестници и му струваше големи усилия да се откаже от тези музеи на мимолетни дреболии. Нямаше слабост към умуването и размишляването.

Дните и нощите му бяха еднакви, но най-тягостни бяха неделите.

В средата на юли предположи, че е извършил грешка, разделяйки на части времето, което тъй или иначе ни отнася. Тогава остави въображението си да броди из обширната уругвайска земя, днес окървавена, из неравните поля на Санта Ирене, където бе пускал хвърчила; стигна и до един нисък пъстър кон, навярно вече умрял, и до прахоляка, който вдига добитъкът, подкарван от говедарите, до уморения дилижанс с цял товар дреболии, пристигащ всеки месец от Фрай Бентос, до залива Ла Аграсиада, където са пуснали котва Трийсет и тримата; до Ервидеро, до хребетите, планините и реките, до Ел Серо[3], който бе изкатерил чак до фара, смятайки, че по двата бряга на Ла Плата няма друг като него. От хълма при залива мисълта му премина към хълма върху герба; сетне заспа.

Всяка нощ бризът носеше прохлада, благодарение на която се радваше на здрав сън. Нямаше безсънни нощи.

Горещо обичаше годеницата си, но си бе казал, че мъжът не бива да мисли за жени, особено когато му липсват. Селският живот го бе научил на целомъдрие. Що се отнася до другата работа… опитваше се да мисли колкото се може по-малко за мъжа, когото мразеше.

Звукът от дъжда по покрива му правеше компания.

За затворника или слепеца времето се носи надолу по течението, сякаш по лек наклон. По средата на своето заточение Аредондо постигна неведнъж това време, което е почти безвремие. В първия вътрешен двор имаше резервоар за вода, в който живееше една жаба; на Аредондо никога не му дойде на ум, че всъщност търси времето на жабата, което граничи с вечността.

Когато датата наближи, отново взе да става нетърпелив. Една нощ не можа да издържи и излезе на улицата. Всичко му се стори различно и някак по-голямо. Завивайки на някакъв ъгъл, видя светлина и влезе в малката кръчма. За да оправдае присъствието си, поръча горчива тръстикова ракия. Няколко войници разговаряха, облегнали лакти на дървения тезгях. Един от тях каза:

— Знаете, че е строго забранено да се дават новини за сраженията. Вчера следобед ни се случи нещо, което ще ви развесели. Минах край редакцията на вестник „Ла Расон“ заедно с едни другари от казармата. Отвън чухме някакъв глас, който нарушаваше тази заповед. Влязохме, без да губим време. В редакцията беше тъмно като в рог, ама ние изпонадупчихме с куршуми оня, дето дрънкаше. Когато най-сетне млъкна, го потърсихме, за да го измъкнем за петалата, ама тогава видяхме, че е оная машина, дето й викат фонограф и си говори сама!

Всички прихнаха да се смеят.

Аредондо се бе заслушал. Войникът му рече:

— Ей, земляк, как ви се струва тоя провал, а?

Аредондо не каза нищо. Униформеният мъж доближи лице до него и кресна:

— Викни веднага: „Да живее президентът на нацията Хуан Идиарте Борда!“

Аредондо не се възпротиви. Сред подигравателни ръкопляскания успя да стигне до вратата. Вече на улицата го шибна една последна обида.

— Бъзливците не са глупави, нито се ядосват лесно.

Бе се държал като страхливец, но знаеше, че не е такъв. Бавно се прибра у дома.

На 25 август Авелино Аредондо се събуди малко след девет. Първата му мисъл бе за Клара; чак след това се сети за датата. Каза си с облекчение: „Сбогом на чакането. Денят дойде“.

Избръсна се, без да бърза; от огледалото го погледна обичайното лице. Избра червена вратовръзка и най-хубавите си дрехи. Обядва късно. Сивото небе заплашваше да посипе ситен дъжд; винаги си бе представял, че в този ден ще е искрящо. Бодна го някакво горчиво усещане, когато напусна завинаги влажната стая. В преддверието се натъкна на мулатката и й даде последните пари, които му бяха останали. На табелата на галантерийния магазин видя цветни ромбове и осъзна, че повече от два месеца не е помислял за тях. Отправи се към улица „Саранди“. Беше почивен ден и по улиците имаше съвсем малко хора.

Камбаната още не бе ударила три часа, когато стигна до площад „Матрис“. Вече бяха приключили с литургията; група изискани господа, военни и висши духовници тъкмо слизаха по бавните стълби на църквата. На пръв поглед цилиндрите, които някои все още държаха в ръка, униформите, златните нашивки, оръжията и наметалата можеха да създадат илюзията, че са мнозина; всъщност едва ли бяха повече от трийсет души. Аредондо, който не изпитваше страх, все пак усети някакво уважение. Запита кой е президентът. Отвърнаха му:

— Онзи, който върви до архиепископа с митрата и жезъла.

Тогава извади револвера и стреля.

Хуан Идиарте Борда направи няколко крачки, падна ничком и рече много ясно: „Убиха ме“.

Аредондо се предаде на властите. По-късно щеше да заяви:

— Червен съм и се гордея да го кажа. Убих президента, който предаваше и петнеше нашата партия. Скъсах с приятелите и с годеницата си, за да не ги забърквам в това; не четях вестници, за да не може никой да каже, че те са ме подтикнали. Този акт на справедливост е само мой. А сега ме съдете.

Навярно така са протекли събитията[4], макар и по един по-сложен начин; мога да сънувам, че така са станали.

Бележки

[1] Става въпрос за гражданската война непосредствено след битката при Монте Касерос през 1852 г., когато Уругвай извоюва независимостта си. Съперничат си две партии — консервативните бели (бланкоси) и либералните червени (колорадоси). През 1894 г. кандидатът на червените — Хуан Идиарте Борда, е избран за президент. През 1897 г. белите вдигат въстание, водено от гаучото Апарисио Саравия (1856–1904) — бел.прев.

[2] Апарисио Саравия (1856–1904) — земевладелец с магнетично влияние върху гаучосите от вътрешността на страната. Воюва на страната на бланкосите — бел.прев.

[3] Хълм с конична форма, разположен срещу Монтевидео; на върха му са издигнати укрепление и фар. Изобразен е в горния десен ъгъл на държавния герб. Изброените в пасажа места са все крайъгълни камъни на уругвайския патриотизъм; Аредондо мисли за страната си в най-героичните й проявления — бел.прев.

[4] Лицата и събитията в този разказ са „истински“. Реалният Авелино Аредондо действително е убиецът на реалния Хуан Идиарте Борда — бел.прев.

Край