Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El espejo y la máscara, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2012)
Разпознаване и корекция
Alegria (2012 г.)
Корекция
NomaD

Издание:

Хорхе Луис Борхес. Смърт и компас

ИК „Труд“, София, 2004

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

История

  1. — Добавяне

Когато приключи битката при Клонтарф, в която норвежецът бе унизен, Върховният крал се обърна към поета и рече:

— Най-дивните подвизи губят блясъка си, ако не се изсекат в звънки слова. Искам да възпееш моята победа и да я възхвалиш. Аз ще съм Еней; ти бъди моят Вергилий. Смяташ ли, че си достатъчно даровит за това начинание, което ще обезсмърти и двама ни?

— Да, кралю — отвърна поетът. — Аз съм Олан. Изучавал съм изкуството на метриката в продължение на дванайсет зими. Зная наизуст триста и шейсетте басни, които са основата на всяка истинска поезия. Ълстърският и Манстърският цикъл[1] са скрити в струните на арфата ми. Законите ми дават право да сипя щедро най-древните слова на езика и най-сложните метафори. Владея тайнописа, който брани изкуството ни от любопитните очи на простолюдието. Умея да славя любовта, кражбите на добитък, мореплаванията, войните. Знам потеклото на всеки кралски род в Ирландия чак до митичните им прадеди. Овладял съм свойствата на билките, астрологията, математиката и каноническото право. Разгромил съм съперниците си в открита надпревара. Усвоил съм тънкостите на сатирата, която причинява кожни болести, даже и проказа. Сръчен съм и с меча — доказах го в последното сражение. Само едно не зная — как да ти благодаря за честта, с която ме удостояваш?

Кралят, който лесно се изморяваше от дългите речи на други люде, въздъхна с облекчение:

— Отлично ми е известно всичко това. Току-що ми казаха, че славеят вече пеел в Англия. Когато дъждовете и снеговете преминат, когато прелетните птици се завърнат от южните земи, ти ще изпееш твоята възхвала пред кралския двор и пред Събранието на поетите. Давам ти една цяла година. Ще изваеш до съвършенство всяка буква, всяко слово. Отплатата ми, както знаеш, ще е достойна за кралските ми привички и за безсънните нощи на вдъхновението ти.

— Кралю, най-щедра награда за мен е да виждам лика ти — отвърна поетът, който бе и царедворец.

Сетне се оттегли с поклон, като в ума си вече оформяше някой и друг стих.

Изтече уречената година — година, запомнена с чума и въстания — и той представи хвалебствената ода. Изпя я с бавна увереност, без да хвърли дори бегъл поглед към ръкописа. Кралят слушаше и кимаше одобрително. Всички му подражаваха, дори и скупчените край портите люде, които не чуваха ясно ни думичка. Накрая владетелят заговори:

— Приемам труда ти. Той е още една победа. Придал си на всяко слово същински смисъл, на всяко съществително име — епитета, отреден му от първите поети. В цялата възхвала няма ни един-едничък образ, който да не са използвали класиците. Войната е „дивна тъкан от люде“, а кръвта е „водата на меча“. Морето има своя бог, а облаците предсказват бъдещето. Умело си си послужил с римата, алитерацията, асонанса, с количествата и майсторството на учената реторика, с мъдрото редуване на стъпките. Дори да се изгуби цялата ирландска книжнина — опазил Бог!, — то тя би могла да се възстанови без загуба само по твоята класическа ода. Трийсет писари ще я препишат дванайсет пъти — настъпи мълчание, сетне кралят продължи: — всичко това е хубаво и все пак нищо не се случи. Кръвта не закипя във вените ни. Ръцете не потърсиха лъковете. Никой не пребледня, никой не нададе боен възглас, никой не изпъна гръд, за да се възправи срещу викингите. След една година, поете, ще приветстваме друга възхвала. Като знак за нашето одобрение приеми това сребърно огледало.

— Благодарен съм и разбирам — отвърна поетът.

Небесните светила отново изминаха своя сияен път. Славеят пак огласи саксонския лес с песента си и поетът се върна с новия ръкопис, този път по-кратък от предишния. Не го повтори по памет; прочете го с видима неувереност, като пропускаше някои места, сякаш сам не ги разбираше изцяло или не искаше да ги принизи. Стиховете бяха някак особени. Не описваха битката — те бяха самата битка. Във войнственото им безредие се надигаха Богът, който е Трима и все пак Един, езическите божества на Ирландия и онези, които щяха да воюват след стотици години, в началото на „Старата Еда“. Формата на творбата бе не по-малко чудновата. Съществително в единствено число можеше да изисква глагол в множествено. Предлозите бяха чужди на обикновените правила. Суровост се редуваше с нежност. Метафорите бяха произволни или поне така изглеждаха.

Кралят размени няколко думи с книжовниците, събрали се край него, сетне изрече следното:

— За първия ти химн можах да кажа, че е сполучливо обобщение на всичко, що се е пяло в Ирландия. Новата поема надминава и заличава всичко предходно. Тя удивлява, поразява, заслепява със сиянието си. Невежите не я заслужават, само малцината учени са достойни за нея. В ковчеже от слонова кост ще съхраняваме единствения брой. Ала от перото, създало тъй възвишена творба, можем да очакваме нещо още по-великолепно — сетне добави с усмивка: — Всички сме герои на басня; справедливо е да си припомним, че в басните първо по важност е числото три.

Поетът се осмели да промълви:

— Трите дара на вълшебника, триадите и безспорната Троица…

Кралят продължи:

— Като залог за нашето одобрение приеми тази златна маска.

— Благодарен съм и разбирам — отвърна поетът.

Уречената година се изниза. Дворцовите стражи забелязаха, че поетът не носи ръкопис. Кралят го погледна не без изумление — сякаш друг човек стоеше пред него. Нещо друго освен изтеклото време бе набраздило и преобразило лицето му. Очите сякаш гледаха много надалеч или бяха ослепели. Поетът помоли да размени няколко думи с краля насаме. Робите напуснаха залата.

— Нима не си написал одата? — запита кралят.

— Написах я — печално отговори поетът. — Де да бе ми забранил Иисус Христос, нашият Господ!

— Можеш ли да я повториш?

— Не смея.

— Аз ще ти дам смелостта, която ти липсва — заяви кралят.

Поетът произнесе поемата. Състоеше се от един-единствен ред. Не дръзвайки да я изрекат на висок глас, поетът и неговият крал я вкусваха с наслада, сякаш бе тайна молитва или богохулство.

Кралят бе не по-малко очарован и сразен от царедвореца. Двамата се спогледаха силно пребледнели.

— Веднъж на младини — рече кралят — плавах към заник слънце. На един остров видях сребърни хрътки, които умъртвяваха златни глигани. На друг ни храниха с уханието на вълшебни ябълки. На трети съгледах огнени стени. А на най-далечния остров една сводеста река браздеше небето и водите й гъмжаха от риба и кораби. Това са все чудеса, ала те не могат да се сравняват с твоята поема, която по някакъв начин ги включва всичките. Какво чародейство ти я даде?

— Призори — каза поетът — се събудих, изричайки някакви слова, които отпърво не разбрах. Това бе поемата. Почувствах, че съм извършил грях, може би онзи грях, който Духът не може да прости.

— А сега и двамата го споделяме — прошепна кралят. — Грехът да познаеш Красотата, която е дар, забранен за людете. Сега ни се пада да го изкупим. Дадох ти огледало и златна маска; ето ти и третия дар, който ще е последен.

И той сложи в десницата на поета кинжал.

За поета знаем, че е отнел живота си на излизане от двореца; а за краля — че е просяк, който броди по пътищата на прежното си кралство Ирландия и никога не е изрекъл повторно поемата.

Бележки

[1] Става въпрос за части от ирландски стихотворни саги — бел.прев.

Край