Включено в книгата
Оригинално заглавие
There are more things, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
sir_Ivanhoe (2012)
Разпознаване и корекция
Alegria (2012 г.)
Корекция
NomaD

Издание:

Хорхе Луис Борхес. Смърт и компас

ИК „Труд“, София, 2004

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова


В памет на Хауърд П. Лъвкрафт

Тъкмо преди да взема последния си изпит в Тексаския университет в Остин, научих, че чичо ми Едуин Арнет е починал в далечния край на континента от аневризма. Изпитах обичайното чувство, което винаги ни изпълва, щом някой умре — тъгата (вече безполезна), че нищо не ни е струвало да бъдем по-добри към него приживе. Човек забравя, че е мъртвец, който разговаря с мъртъвци. Бях студент по философия; спомних си, че чичо ми, без да се позове на нито едно име, ми бе разкрил красивите лабиринти на тази дисциплина — там, в Червената къща, близо до Ломас. Един от поднесените за десерт портокали бе инструментът, с чиято помощ той ме въведе в идеализма на Бъркли; шахматната дъска му бе достатъчна, за да ми покаже елейските парадокси[1]. Години по-късно той ми зае трактатите на Хинтън, които се стремят да докажат реалността на четвъртото измерение в пространството; читателят сам може да го долови интуитивно посредством сложни упражнения с цветни кубове. Никога няма да забравя призмите и пирамидите, които издигахме на пода в кабинета му.

Чичо ми беше инженер. Работеше в железниците и преди да се пенсионира, реши да се установи в Турдера — невзрачно градче, което му предлагаше предимствата на почти пустинното усамотение и същевременно близостта на Буенос Айрес. За архитект на дома си бе избрал, както можеше да се предвиди, своя близък приятел Александър Муър. Този строг човек изповядваше строгото учение на Нокс[2]; чичо ми, като почти всички господа на своето време, беше свободомислещ или по-скоро агностик, но се интересуваше от теология — така както се интересуваше и от лъжливите кубове на Хинтън или добре скроените кошмари на младия Уелс. Обичаше кучета; имаше един голям овчарски пес, който бе закичил с прозвището Самюъл Джонсън[3] в памет на Личфийлд, далечния си роден град.

Червената къща се намираше на един хълм; от запад я ограждаха тресавища. Араукариите, които растяха отвъд решетестата ограда, не успяваха да смекчат потискащия й вид. Най-горе завършваше не с открита тераса, а с двускатен, покрит с шисти покрив и квадратна кула с часовник, които сякаш смазваха с тежестта си стените и малкото прозорци. Като момче приемах тези грозотии, така както се приемат всички несъвместими неща, които само поради съвместното си съществуване носят названието „вселена“.

Върнах се в родината през 1921 година. Установих, че са продали къщата на търг, за да избегнат съдебни спорове; бе я купил някакъв чужденец на име Макс Преториус, който заплатил сума, надхвърляща двойно най-високата предложена цена. След подписването на нотариалния акт той пристигнал надвечер с двама помощници и заедно изхвърлили в една канавка, недалеч от Военния път, всички мебели и книги и изобщо цялата покъщнина. (Спомних си с тъга диаграмите в томовете на Хинтън и големия глобус.) На следващия ден отишъл да разговаря с Муър и му предложил да направи по къщата някои изменения, които архитектът с възмущение отхвърлил. Впоследствие едно столично предприятие се заело да извърши тази работа. Местните дърводелци отказали да обзаведат наново къщата с мебели; накрая някой си Мариани от съседния град Глу приел да изпълни условията, наложени от Преториус. В продължение на две седмици трябвало да работи нощем, при затворени врати. Пак през нощта новият обитател се настанил в Червената къща. Прозорците вече не се отваряли, но в мрака смътно се виждали процепи светлина. Една сутрин млекарят се натъкнал на обезглавения и осакатен труп на овчарското куче, който лежал проснат на пътеката. През зимата изсекли до корен и араукариите. Никой повече не видял Преториус, който, изглежда, скоро напуснал страната.

Тези новини, както лесно може да се предположи, ме обезпокоиха. Зная, че съм печално известен с любопитството си — то ме е тласкало ту към брак с жена, която ми бе изцяло чужда (само за да разбера коя е и какво представлява), ту към употреба на лауданум (без особен резултат), ту към изучаване на безкрайните числа, а в крайна сметка ме накара да предприема и зловещото приключение, което се каня да разкажа тук. Неизбежното ми решение бе да разчопля тази работа докрай.

Първата крачка, която предприех, бе да посетя Александър Муър. Спомнях си го като тъмнокос мъж с изправена стойка и тяло, което изглеждаше силно въпреки мършавостта си; сега се бе превил от годините, а някогашната гарвановочерна брада бе посивяла. Той ме прие в къщата си в Темпърли; тя, както можеше да се очаква, наподобяваше досущ къщата на чичо ми, тъй като и двете бяха издигнати в съответствие със солидните норми на добрия поет и лош строител Уилям Морис[4].

Разговорът ни бе твърде лаконичен; неслучайно символът на Шотландия е магарешкият бодил. Все пак почувствах, че силният цейлонски чай и подобаващо отрупаният с плоски кифлички (които моят домакин начупи и намаза с масло, сякаш още бях дете) поднос всъщност са скромно калвинистко пиршество в чест на племенника на покойния му приятел. Богословските му пререкания с чичо ми бяха една дълга игра на шах, която изискваше от всеки участник сътрудничество с противника.

Времето си минаваше, а аз все не се осмелявах да зачекна темата. След неловко мълчание самият Муър я подхвана.

— Young man (младежо) — рече той, — не сте били път чак дотук, за да разговаряме за Едуин или за Съединените щати — страна, която твърде слабо ме интересува. Виждам, че сън не ви хваща заради продажбата на Червената къща и онзи тайнствен купувач. И с мен е така. Честно казано, тази история ми е крайно неприятна, но ще ви кажа каквото мога, а то не е много — след малко добави, без да бърза: — Преди Едуин да умре, кметът ме повика в кабинета си. Там беше и енорийският свещеник. Предложиха ми да направя чертежи за католически параклис. Трудът ми щял да бъде добре възнаграден. Незабавно им отказах. Аз служа на Господа и не мога да извърша мерзостта да издигам олтари за идолопоклонничество.

Той замълча.

— Това ли е всичко? — осмелих се да попитам.

— Не. Онзи чифут Преториус поиска да унищожа труда си и на негово място да изтипосам една чудовищна сграда. Мерзостта има множество лица.

Муър изрече тези думи със сериозен тон и се изправи.

Когато завивах зад ъгъла, насреща ми се зададе Даниел Ибера. Познавахме се, както се познават хората в малките градчета. Предложи ми да повървим заедно. Никога не съм имал слабост към злосторници и предчувствах, че ще чуя някоя гнусна върволица от кръчмарски истории, повече или по-малко апокрифни и брутални, но с примирение се съгласих. Смрачаваше се. Когато видя през няколко пресечки хълма, на който се издигаше Червената къща, Ибера свърна по друга улица. Попитах го защо. Отговорът му бе доста неочакван.

— Аз съм дясната ръка на дон Фелипе. Никой не може да ме нарече бъзливец. Навярно си спомняш оня хлапак Ургойти, който дойде да ме търси чак от Мерло, и какво му се случи, когато ме намери. Чуй сега, преди няколко нощи се връщах от гуляй. На около осемдесет метра от къщата видях нещо. Конят ми се подплаши и ако не се бях задържал на седлото и не го бях накарал да кривне в уличката, може би сега нямаше да ти разправям тая история. А онова, което видях, не беше какво да е.

Той изпсува сърдито, разгорещен от спомена.

Онази нощ не можах да заспя. На разсъмване сънувах една гравюра в стила на Пиранези[5], която никога не бях виждал или може би бях зърнал някъде и после забравил; изобразяваше прочутия лабиринт. Това всъщност бе каменен амфитеатър, ограден с кипариси, но най-горната му част се издигаше над върховете на дърветата. Нямаше нито врати, нито прозорци, само една безкрайна редица от тесни отвесни процепи. Опитвах се да намеря минотавъра с увеличително стъкло. Най-сетне го съзрях. Беше чудовище, родено от чудовище; приличаше по-скоро на бизон, отколкото на бик, и изтегнал на земята човешкото си тяло, сякаш спеше и сънуваше. Сънуваше, ала какво — или кого?

Същия следобед минах покрай къщата. Вратата на оградата бе затворена и подсилена с усукани метални пръчки. Онова, което някога бе градина, сега тънеше в плевели. Вдясно имаше плитка канавка с отъпкан бордюр.

Оставаше ми един последен ход, който реших да отложа няколко дена не само защото чувствах, че е съвсем безполезен, но и защото щеше да ме повлече към неизбежното, към окончателното.

Отидох в Глу без особени надежди. Мариани, дърводелецът, беше шишкав румен италианец вече на години — извънредно простоват, сърдечен човек. Достатъчно бе да го видя, за да изоставя сложните стратегически ходове, намислени от предната вечер. Подадох му визитката си, която той тържествено засрича на глас с почтително запъване на титлата „доктор“. Казах му, че се интересувам от мебелите, които е измайсторил за някогашния имот на чичо ми в Турдера. Човекът се зае да обяснява надълго и широко. Няма да се опитвам да предам словоизлиянията му, подкрепени с буйно ръкомахане; той ми заяви, че девизът му е „Задоволи всички изисквания на клиента, колкото и да са смахнати“ и че е изпълнил възложената му задача до най-малката подробност. След като порови в няколко чекмеджета, измъкна и ми показа някакви документи, подписани от неуловимия Преториус, които не можах да разчета. (Несъмнено ме взе за адвокат.) Когато се сбогувахме, Мариани довери, че и за всичкото злато на света кракът му вече нямало да стъпи в Турдера, камо ли в онази къща. Добави, че клиентът винаги е прав, но според скромното му мнение сеньор Преториус бил просто луд. После млъкна изведнъж — явно се разкайваше за думите си. Нищо повече не можах да изкопча от него.

Бях предвиждал този провал, но едно е да предвиждаш нещо, а съвсем друго е да го преживееш.

Много пъти си повтарях, че единствената истинска загадка е времето — тази безкрайна плетеница от вчера, днес, утре, винаги и никога. Тези дълбоки размишления се оказаха безполезни; посвещавах вечерите си на изучаването на Шопенхауер или Ройс[6], а сетне неизменно поемах, нощ след нощ, по коларските пътища, които минаваха край Червената къща. Понякога съзирах горе на хълма една ослепително бяла светлина; друг път ми се струваше, че дочувам стенания. Така продължи до 19 януари.

Това бе един от онези дни в Буенос Айрес, когато човек се чувства не само изтерзан и оскърбен от лятото, но даже и унижен. Бурята се разрази някъде към единайсет през нощта. Най-напред връхлетя южният вятър, а после и дъждът рукна като из ведро. Лутах се в мрака, търсейки дърво, под което да се скрия. При внезапния ослепителен блясък на една светкавица видях, че се намирам само на няколко крачки от оградата. Побутнах портата — не зная дали със страх или с надежда. Тя неочаквано се отвори. Тръгнах напред, брулен от бурята. И небето, и земята ме заплашваха. Вратата на къщата също бе полуоткрехната. Дъждът ме шибна по лицето с нова сила и аз се вмъкнах вътре.

Плочките на пода бяха махнати; усетих, че стъпвам по туфи трева. Из цялата къща се носеше някаква сладникава, противна миризма. Вляво или вдясно (не съм напълно сигурен) се блъснах в каменен парапет. Бързешком последвах пътя му. Почти без да се замисля, натиснах ключа на лампата.

Трапезарията и библиотеката от моите спомени сега бяха превърнати (след събарянето на разделителната им стена) в едно голямо разхвърляно помещение, в което тук-там бяха пръснати някакви мебели. Няма да се опитвам да ги описвам, защото въпреки безпощадната бяла светлина не съм сигурен, че ги видях. Нека обясня какво имам предвид: за да можеш да видиш дадено нещо, трябва да го разбереш. Едно кресло загатва човешкото тяло, ставите и крайниците му; ножиците предполагат действието рязане; погледът на дивака не може да възприеме Библията на мисионера; пасажерът на кораба не вижда такелажа му така, както го вижда екипажът. Ако действително виждахме вселената, навярно щяхме да я разберем.

Никоя от безсмислените гледки, които тази нощ разкри пред мен, не съответстваше на нещо познато като фигура или понятно като употреба. Изпитах отвращение и ужас. В един ъгъл зърнах отвесна стълба, която водеше към горния етаж. Широките й железни стъпала, не повече от десет на брой, бяха разположени на неравни разстояния. Тази стълба, която изискваше ръце и крака, беше нещо разбираемо и някак си ме успокои. Загасих лампата и известно време почаках в мрака. Не долавях и най-малък шум, но присъствието на толкова неразбираеми вещи ме смущаваше. Накрая взех решение.

Качих се горе и ръката ми за втори път плахо натисна ключа на лампата. Кошмарът, загатнат на долния етаж, буйно процъфтяваше на горния. Имаше много предмети или може би само няколко, които се преплитаха и преминаваха един в друг. Сега си спомням нещо, напомнящо дълга операционна маса с U-образна форма, много висока и с кръгли дупки в краищата. Помислих си, че това би могло да е леглото на обитателя, чиято чудовищна анатомия косвено се разкриваше чрез този предмет точно както анатомията на някое животно или божество се разкрива чрез формата на сянката му. От някоя страница на Лукан[7], прочетена преди години и вече забравена, на езика ми дойде думата „амфисбена“ — тя загатваше, но не изчерпваше напълно онова, което очите ми щяха да видят впоследствие. Спомням си и едни V-образно подредени огледала, които се губеха нагоре в мрака.

Какво ли представляваше обитателят на тази къща? Какво ли търсеше тук, на тази планета, която сигурно бе не по-малко ужасна за него, отколкото той за нас? От кои тайни краища на мирозданието или времето, от кой древен и вече неразгадаем здрач бе достигнал това южноамериканско предградие и точно тази нощ?

Почувствах се натрапник в хаоса. Навън дъждът бе спрял. Погледнах часовника си и с изумление видях, че часът е почти два. Оставих лампата запалена и започнах предпазливо да се спускам по стълбата. Да сляза оттам, откъдето се бях качил, не беше невъзможно; да сляза, преди обитателят да се е върнал. Предположих, че е оставил и двете врати отворени, защото не е знаел как да ги затвори.

Краката ми вече се опираха о предпоследното стъпало на стълбата, когато долових, че нещо се катери по каменния парапет, нещо тежко, бавно и множествено. Любопитството надделя над страха ми и не затворих очи.

Бележки

[0] Има повече неща (англ.) — бел.прев.

[1] Джордж Бъркли (1685–1753) — английски философ, представител на субективния идеализъм — бел.прев.

[2] Джон Нокс (1505 или ок. 1514–1572) — деятел на Реформацията, основател на презвитерианската църква в Шотландия — бел.прев.

[3] Самюъл Джонсън (1709–1784) — английски критик, лексикограф, есеист и поет, роден в гр. Личфийлд — бел.прев.

[4] Уилям Морис (1834–1896) — английски художник и поет — бел.прев.

[5] Джовани Пиранези (1720–1778) — италиански гравьор и архитект — бел.прев.

[6] Джосая Ройс (1855–1916) — американски философ идеалист — бел.прев.

[7] Марк Аней Лукан (39–65) — римски поет, племенник на Сенека — бел.прев.

Край