Хорхе Луис Борхес
Недостойният

Представата за града, която обикновено имаме, винаги се оказва остаряла. Кафенето се е изродило в бар; вестибюлът, през който сме съзирали вътрешните дворове и лозницата, сега е някакъв мрачен коридор с асансьор в дъното му. Така например години наред съм смятал, че книжарница „Буенос Айрес“ винаги ще стои на едно определено място на улица „Талкауано“, но една сутрин установих, че сега на нейното място има антикварен магазин, и ми казаха, че дон Сантяго Фишбайн, собственикът на книжарницата, бил починал. Той бе доста пълен; помня главно дългите ни разговори, не толкова какви бяха чертите му. Беше уверен и спокоен човек, често осъждаше ционизма — който според него щял да превърне евреина в обикновен човек, свързан както всички останали с една-единствена традиция и с една-единствена страна, лишени от многостранността и противоречията, които сега го обогатяват. Помня, че ми бе споменал за подготвян нов, обширен сборник с творби на Барух Спиноза, освободен от евклидовския начин на изложение, който толкова затруднява четенето и придава на фантастичната му теория някаква мнима строгост. Показа ми и не поиска да ми продаде един куриозен екземпляр от Розенротовата „Kabbala denudata“, но все пак в библиотеката ми има няколко тома на Гинзбург и на Уейт, които носят печата на неговата книжарница.

Един следобед, когато се случихме сами, той ми довери един епизод от живота си, който днес вече мога да разкажа. Ще променя някоя и друга подробност — както може да се очаква.

— Ще ви открия нещо — подхвана Фишбайн, — което не съм споделял с никого. Не го знаят нито жена ми Ана, нито най-близките ми приятели. Тази история се случи преди толкова много години, че сега изпитвам чувството, че сякаш въобще не съм я преживял. Може би ще ви послужи за някой разказ, който, разбира се, ще поразкрасите, като прибавите бой с ножове и туй-онуй. Не знам дали съм ви споменавал, че съм от провинция Ентре Риос. Не казвам, че сме били еврейски гаучоси, евреин гаучо никога не е имало. Бяхме си търговци и дребни чифликчии. Роден съм в град Урдинарайн, но си го спомням едва-едва. Когато родителите ми пристигнаха в Буенос Айрес да отворят дюкян, бях съвсем малък. Наблизо беше квартал Малдонадо^[1] и оттам нататък почваха пущинаците.

Карлайл пише, че хората се нуждаят от герои. В „История“ Гросо допуска, че Сан Мартин може да бъде въздигнат в култ, но лично аз съзирам в Сан Мартин просто един военен, който се е сражавал в Чили, а сега се е превърнал в бронзова статуя и име на площад. На мен случайността ми предложи съвсем различен герой — Франсиско Ферари, и това донесе нещастие на двама ни. Сигурен съм, че за пръв път чувате името му.

Кварталът не беше от тези с най-лоша слава, както казват, че били Лос Коралес и Ел Бахо, но все пак нямаше кръчма, в която да не се събира постоянно някоя банда нехранимайковци. Бърлогата на Ферари беше в кръчмата на ъгъла на улиците „Триунвирато“ и „Тамес“. Там именно присъствах на случката, заради която станах един от верните му хора. Бях отишъл да си купя малко мате. Появи се някакъв непознат мъж с дълги коси и мустаци и поиска една хвойнова ракия. Ферари го запита:

— Кажете ми — гласът му беше мек като коприна, — не се ли видяхме завчера на танците у Хулиана? Откъде сте?

— От Сан Кристобал — отвърна другият.

— Съветвам ви — подхвърли Ферари — повече да не се мяркате тук. Навъртат се непочтени хора, които могат да ви създадат доста неприятности.

Оня от Сан Кристобал се измете с все мустаците си. Може и да не е бил по-малко мъж от Ферари, ала разбра, че иначе ще трябва да се изправи срещу цялата банда.

След тая вечер Франсиско Ферари се превърна в героя, за когото мечтаеха моите петнайсет години. Беше мургав, над среден на ръст, строен, хубавец — от тези, които се харесваха по това време. Обличаше се винаги в черно. Всъщност една друга случка ни сближи толкова. Бях с майка си и с леля си; разминавахме се с някакви младежи, когато един от тях каза високо на останалите:

— Дайте път на дъртите кокошки. Вижте ги, мязат на мърши.

Не знаех какво да направя. В този миг Ферари, който излизаше от дома си, се намеси. Той се изпъчи право срещу подстрекателя и каза:

— Ако си търсиш с кого да се сбиеш, пробвай с мен, а? — после бавно повтори въпроса, обръщайки се към всеки от тях, но никой не отговори и дума. Познаваха го добре. Накрая той сви рамене, поздрави ни и си отиде. Но преди да се отдалечи, рече: — Ако нямаш какво да правиш, ела после там, където се събираме.

Останах като втрещен. Леля ми Сара отбеляза поучително:

— Ето един кавалер, който кара и другите да уважават дамите.

А майка ми, за да ме извади от затруднението, отбеляза:

— По-скоро е нехранимайко, който не търпи други като него.

Не зная как да ви обясня нещата. Сега съм си извоювал положение. Притежавам тази книжарница, която ми допада, чета книгите в нея, имам добри приятели, жена и деца, член съм на социалистическата партия и съм добър аржентинец и добър евреин. Уважаван човек съм. Сега ме виждате почти плешив; тогава бях бедно руско еврейче с червеникави коси и живеех в един краен квартал. Хората ме гледаха отвисоко. Като всички младежи исках да не бъда различен от останалите. Преименувах се Сантяго^[2], за да се отърва от Яков, обаче Фишбайн си остана. Ние всички приличаме на образа, на представата, която имат за нас. Чувствах презрението на хората и сам се презирах. По онова време и преди всичко в оная среда беше важно човек да е смел; а аз знаех, че съм страхлив. Жените ме смущаваха; изпитвах таен срам от боязливото си целомъдрие. Нямах приятели на моя възраст.

През оная нощ не отидох в бара при ъгъла, където те се събираха. Ще ми се никога да не бях го сторил. В края на краищата разбрах, че в тази покана имаше и заповед; една събота, след като се наобядвах, влязох в кръчмата.

Ферари беше заел председателското място на една от масите. Другите ги познавах по физиономия, бяха около седмина. Той беше най-възрастният, ако не се брои един стар мъж, който говореше рядко и малко; само неговото име е останало в паметта ми — дон Елисео Амаро. Голям белег прорязваше широкото му и отпуснато лице. По-късно ми казаха, че е лежал в затвора.

Ферари ме накара да седна от лявата му страна; дон Елисео се видя принуден да смени мястото си. Не бях на себе си от смущение. Боях се, че Ферари можеше да спомене неприятния инцидент отпреди няколко дни. Нищо подобно не се случи; говориха за жени, за карти, за избори, за някакъв певец гаучо, който трябвало да дойде, а не бил дошъл, за разни квартални истории. В началото им бе трудно да ме възприемат; после се примириха, защото такава беше волята на главатаря им. Въпреки че повечето от фамилните им имена бяха италиански, те до един смятаха себе си за креоли и дори гаучоси. Повечето бяха общи работници — някои бяха каруцари, други колачи в кланиците; поради работата с животните бяха подобни на хората от село. Подозирам, че най-голямата им мечта е била да бъдат като Хуан Морейра^[3]. Накрая започнаха да ме наричат Еврейчето, но в прякора не влагаха презрение. От тях се научих да пуша, усвоих и други полезни неща.

В една къща на улица „Хунин“ някой ме попита дали съм приятел на Франсиско Ферари. Отговорих, че не съм, защото се притеснявах, че ще ме сметнат за самохвалко, ако отговорех положително.

Една вечер нахлу полицията и ни претърси. Закараха някои в участъка, но Ферари не го закачиха. След две седмици сцената се повтори; тоя път арестуваха и Ферари, защото в пояса му била затъкната кама. Може би бе загубил благоразположението на местните власти.

Сега смятам, че Ферари е бил просто един беден, измамен с предателство младеж; ала тогава го смятах за бог.

Приятелството, както знаете, е не по-малко тайнствено от любовта или от която и да е друга изява на тази неразбория, наречена живот. Понякога съм си мислил, че само щастието не е тайнствено, защото то оправдава само себе си. Въпросът е, че Франсиско Ферари — смелият, силният — изпита симпатия към мен, презрения. Струваше ми се, че греши, че не съм достоен за приятелството му. Опитвах се да го избягвам, ала той не ми позволи. Притесненията ми се засилваха още повече, защото майка ми не одобряваше връзките ми с онези, на които се стремях да подражавам и които тя наричаше „измет“. Главното в историята, която ви разказвам, е връзката ми с Ферари, а не онези долни факти, за които днес не се разкайвам. Вината трае, докато има разкаяние.

Една вечер, когато влязох в бара, видях, че старият отново бе заел мястото си до Ферари и му шепнеше нещо тайно. Сигурно крояха нещо. Стори ми се, че от другия край на масата дочух името Вайдеман — собственик на тъкачната фабрика, която се намираше в края на квартала. Малко по-късно, без много обяснения, ми възложиха да обиколя фабриката и да запомня добре къде са входовете. Нощта вече се спускаше, когато прекосих рекичката и железопътните линии. Спомням си няколко разпръснати къщички, върбалак и няколко ями. Фабриката беше нова, но изглеждаше самотна и занемарена; червеният й цвят в паметта ми и сега се слива със залеза. Беше заобиколена с ограда. Освен главния вход в дъното имаше още две врати, които гледаха на юг; през тях се влизаше направо в помещенията.

Признавам, че много късно разбрах това, за което вие навярно вече се досещате. Докладвах, а едно от момчетата потвърди сведенията ми. Сестра му работела във фабриката. Ако бандата отсъстваше от кръчмата събота вечер, всички щяха да забележат; затова Ферари реши, че нападението ще се извърши следващия петък. На мен ми се падна да пазя отвън. Добре беше междувременно никой да не ни вижда заедно. Щом останах на улицата сам с Ферари, го запитах дали наистина ми има доверие.

— Да — отвърна той. — Знам, че ще се държиш като мъж.

Спах добре тази и следващите две нощи. В сряда казах на майка си, че отивам в центъра да гледам някакъв нов каубойски филм. Облякох най-хубавите си дрехи и се отправих към улица „Морено“. Пътуването с влак се проточи цяла вечност. В полицейското управление ме накараха да чакам, но накрая ме прие един от служителите — някой си Илд или Алт. Казах му, че искам да говоря с него по поверителен въпрос. Отговори ми да разказвам без страх. Разкрих му какво крои Ферари. Много се изненадах, че не знаеше името му; виж, когато му заговорих за дон Елисео, нещата се промениха.

— Аа! — възкликна той. — Оня от уругвайската банда?

Илд или Алт прати да повикат офицера, който отговарял за моя район, сетне двамата си зашушукаха нещо. Единият ме попита подигравателно:

— Дошъл си да ни съобщиш, защото се смяташ за добър гражданин, така ли?

Осъзнах, че надали ще ме разбере, и отвърнах:

— Да, господине, защото съм добър аржентинец.

Казаха ми да изпълня задачата, с която ме беше натоварил шефът ми, но да не изсвирвам, когато видя полицаите. На сбогуване единият от двамата ме предупреди:

— И внимавай. Нали знаеш какво се случва на предателите? Полицаите, също като децата от четвърти клас, изпитват страшно удоволствие да говорят на лунфардо^[4].

Отговорих:

— Дано ме убият. Това е най-доброто, което може да ми се случи.

В петък още от зори усетих облекчение, че е дошъл определеният ден, а също така и угризение, че не изпитвам никакво угризение.

Часовете се влачеха много бавно. Едва се докосвах до яденето. В десет часа вечерта започнахме да се събираме в близост до тъкачната фабрика. Един от нашите го нямаше; дон Елисео каза, че винаги се намира по някой страхливец. Помислих си, че после на него ще прехвърлят вината за всичко. Готвеше се да завали. Уплаших се да не би някой да остане с мен, но ме оставиха сам пред една от задните врати. Малко по-късно се появиха полицаите с един офицер. Бяха оставили конете си, за да не привличат вниманието, и вървяха пеша. Ферари вече беше разбил вратата, така че влязоха безшумно. Няколкото залпа ме стреснаха и ме извадиха от вцепенението ми. Помислих си, че там, вътре, в тъмното, се избиват. След малко полицаите излязоха, като водеха окованите в белезници момчета от бандата. След това двамина агенти извлякоха Франсиско Ферари и дон Елисео Амаро, чиито тела бяха надупчени на решето от куршумите. По време на съдебното следствие бе заявено, че оказали съпротива при задържането и първи открили огън. Но аз знаех, че това е лъжа, защото никога не ги бях виждал с револвери. Полицията бе използвала случая за уреждане на стари сметки. Няколко дни по-късно узнах, че Ферари се опитал да избяга, но един куршум го довършил в гръб. Вестниците го превърнаха, разбира се, в герой — такъв, какъвто той може би никога не е бил; герой, какъвто бях мечтал да бъде.

А мен ме арестуваха заедно с другите, но не след дълго ме освободиха.