Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Предговор
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2012)
Разпознаване и корекция
Alegria (2012 г.)
Корекция
NomaD

Издание:

Хорхе Луис Борхес. Смърт и компас

ИК „Труд“, София, 2004

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

История

  1. — Добавяне

Без да си поставям предварително такава цел, посветих моя дълъг живот на литературата, преподаването, безделието, на спокойните приключения на диалога, на филологията, за която не зная почти нищо, на тайнствения опит на Буенос Айрес и на онези изумителни неща, които не без известно високомерие носят названието метафизика. В живота ми не липсваше и дружбата на неколцина приятели, а в крайна сметка това е важното. Мисля, че нямам нито един враг или пък, ако имам, никога не съм бил уведомен за това. Истината е, че могат да ни наранят единствено хората, които обичаме. Сега, в седемдесетата година от живота ми (фразата е на Уитман), публикувам тази пета книга със стихове.

Карлос Фриас ми предложи да се възползвам от предговора, за да изложа естетиката си. Както бедността ми, така и волята ми се опълчват срещу този съвет. Не притежавам естетика. Времето ме научи на някои хитрости: да избягвам синонимите, които страдат от недостатъка да загатват въображаеми различия; да избягвам испанизмите, аржентинизмите, архаизмите и неологизмите; да предпочитам ежедневно употребяваните думи пред необичайните; да вмъквам в разказите си обстоятелствени черти, изисквани понастоящем от читателите; да симулирам лека неувереност, защото действителността може да е точна, но паметта не е; да разказвам събитията така, сякаш не съм ги разбрал напълно (това го научих от Киплинг и от исландските саги); никога да не забравям, че установените норми не са задължителни и че времето ще има грижата да ги отмени. Подобни хитрости или привички със сигурност не могат да съставят естетика. Освен това нямам доверие в естетиките. Като цяло те не са нищо повече от безполезни абстракции; различни са не само за всеки автор, но даже и за всеки отделен текст и не могат да бъдат нищо друго освен случайни творчески стимули или инструменти.

Това, както вече споменах, е петата ми стихосбирка. Разумно е да се предположи, че няма да е по-добра или по-лоша от останалите. Към огледалата, лабиринтите и мечовете, които моят примирен читател вече е свикнал да очаква, са прибавени две нови теми — старостта и етиката. Последната, както е добре известно, постоянно е вълнувала един скъп приятел, с когото ме запозна литературата — Робърт Луис Стивънсън. Една от добродетелите, заради които предпочитам протестантските народи пред католическите, е тяхната загриженост за етиката. Милтън е искал децата в неговата академия да получат познания по физика, математика, астрономия и естествени науки, а д-р Джонсън отбелязва в средата на осемнайсети век: „Благоразумието и справедливостта са предимства и добродетели, които съответстват на всяко време и място; ние винаги сме моралисти, а геометри — само понякога“.

На тези страници съжителстват — в хармония, надявам се — формите на прозата и поезията. Бих могъл да се позова на знаменити предшественици — „Утешението на философията“ на Боеций[1], разказите на Чосър, „Хиляда и една нощ“; все пак предпочитам да заявя, че тези отклонения ми изглеждат случайни и бих искал тази книга да се чете по-скоро като стихосбирка. Един том сам по себе си не е естетически факт, а физически обект между други такива; естетическият момент може да настъпи само докато този том се пише или чете. Често се твърди, че белият стих е просто типографски призрак; мисля, че в това твърдение се спотайва грешка. Отвъд ритъма си типографската форма на стиха служи, за да обяви на читателя, че той трябва да очаква поетично чувство, а не сведения или разсъждения. Някога копнеех за мощния дъх на Псалмите[2] или на Уолт Уитман; след толкова години откривам, не без известна меланхолия, че съм се ограничил с няколко класически стъпки — александрийския стих, единайсетстъпния и хептаметъра.

В една милонга съм се опитал да подражавам почтително на цветистата дързост на Аскасуби[3] и на строфите от предградията.

Поезията е не по-малко загадъчна от останалите елементи на света. Някой сполучлив стих не може да ни накара да се възгордеем, защото е дар от Сляпата съдба или Духа; единствено грешките ни са наши собствени. Надявам се читателят да открие в моите страници нещо, което да си струва да запомни; красотата на този свят е обща.

Х.Л.Б.

Буенос Айрес, 24 юни 1969 г.

Бележки

[1] Боеций (480–524) — латински писател от VI в. „Утешението на философията“ представлява ведри размисли върху битието, съчинени в затвора, където е хвърлен от варварския крал Теодорих — бел.прев.

[2] Съзнателно изписвам тази дума psalmos вместо salmos. Членовете на Испанската кралска академия искат да наложат на нашия континент своите фонетични непохватности; съветват ни да употребяваме провинциални форми — neuma вместо pneuma, sicologia вместо psicologia, siquico вместо psiquico. Напоследък даже им е хрумнало да изписват vikingo вместо viking. Подозирам, че твърде скоро ще чуем да се говори за творчеството на „Киплинго“ — бел.авт.

[3] Иларио Аскасуби (1807–1875) — писател, автор предимно на „гаучоска“ поезия и проза. Пламенно се противопоставя на режима на диктатора Хуан Мануел Росас (1793–1877), заради което е хвърлен в затвора, а през 1832 г. бяга в Уругвай — бел.прев.

Край