Хорхе Луис Борхес
Очакването

Файтонът спря пред номер четири хиляди и четири на тази улица в северозападната част на града. Беше преди девет часа сутринта; мъжът огледа със задоволство петнистите платанови дървета, квадрата пръст под всяка от тях, скромните къщички с балкони, съседната аптека, избледнелите ромбове от фирмата на магазина за бои и железария. По продължение на отсрещния тротоар се издигаше дълъг сляп болничен зид; по-нататък слънцето проблясваше в стъклата на някакви оранжерии. Мъжът помисли, че тези неща (сега произволни и случайни, подредени как да е, както в сънищата) след време с божията помощ ще станат за него неизменни, необходими и обичайни. На витрината на аптеката имаше надпис от фаянсови букви: „Бреслауер“; евреите постепенно изместваха италианците, които пък бяха изместили креолите. Още по-добре, той предпочиташе да не общува с хора от своята кръв.

Файтонджията му помогна да свали сандъка. Най-сетне една жена, която изглеждаше разсеяна или уморена, отвори вратата. От капрата файтонджията му върна една от монетите, които беше дал. Уругвайски винтен, който се мотаеше в джоба му след онази нощ, прекарана в хотела в Мело. Мъжът даде на файтонджията четирийсет сентаво и веднага съжали: „Трябва да се държа така, че да не правя впечатление. Допуснах две грешки — дадох чуждестранна монета и показах, че тази грешка е от значение за мен“.

Той последва жената, прекоси пруста и първия вътрешен двор. За щастие стаята, запазена за него, гледаше към втория. Леглото беше от желязо и майсторът му бе придал причудливи извивки, наподобяващи клони и филизи. Имаше и висок шкаф от чамово дърво, нощна масичка, етажерка с книги, поставена направо на пода, два нееднакви стола и умивалник с леген като сапуниерка и голяма бутилка от тъмно стъкло. Карта на провинция Буенос Айрес и едно разпятие украсяваха стените. Тапетите бяха карминови, с повтарящо се изображение на паун с разперена опашка. Единствената врата водеше към двора. За да се побере сандъкът, трябваше да разместят столовете. Наемателят одобри всичко, а когато жената го запита за името му, той отговори: Виляри — не като тайно предизвикателство, нито за да смекчи някакво унижение, каквото всъщност не изпитваше, а просто защото това име не му даваше покой, защото не беше способен да измисли друго. Той в никакъв случай не беше изкушен от литературната заблуда, че е хитрост да вземеш името на врага.

В началото сеньор Виляри не напускаше къщата; след няколко седмици почна да излиза за малко, след като се стъмнеше. Понякога ходеше в киното, което се намираше през три улици. Никога не сядаше другаде освен на последния ред; винаги си тръгваше малко преди края на представлението. Видя трагични разкази за престъпния свят; в тях имаше без съмнение някои пропуски; но в тях имаше без съмнение и картини, които напомняха предишния му живот. Виляри не го забеляза, защото му беше чужда мисълта, че между изкуство и реалност може да има съвпадение. Опитваше се да се примири, да му харесват нещата; желаеше да изпревари намерението, с което му се показваха. За разлика от тези, които са чели романи, никога не откриваше в себе си чертите на герой от произведения на изкуството.

Никога не получи нито едно писмо, нито дори един рекламен проспект, но четеше със смътна надежда една от колоните на вестника. Вечер преместваше един от столовете до вратата и пиеше мате замислен, втренчил поглед в бръшляните, виещи се по зида на съседната двуетажна жилищна сграда. Годините, прекарани в самота, го бяха научили, че в спомените дните са сякаш еднакви, а всъщност няма ден, който, дори и прекаран в затвора или в болницата, да не носи някаква изненада. При други случаи на принудително затваряне се беше поддавал на изкушението да брои дните и часовете, но този затвор беше различен, защото нямаше да има край — освен ако някоя сутрин във вестника не се появеше новината за смъртта на Алехандро Виляри. А възможно беше Виляри вече да е умрял и тогава този живот тук щеше да е бил само сън. Тази възможност го безпокоеше, защото той не знаеше дали това би било облекчение или нещастие; накрая си каза, че тази възможност е абсурдна, и я отхвърли. Някога, в далечни дни, по-малко далечни поради изминалото време, отколкото поради две-три невъзвратими обстоятелства, той беше пожелавал много неща с безскрупулна страст; тази могъща воля, предизвикала някога омразата на мъжете и любовта на някои жени, вече не желаеше нищо особено; искаше само едно — да живее, да се съхрани. Стигаха му вкусът на матето, ароматът на черния тютюн, мракът, който постепенно забулва двора.

В къщата имаше едно куче вълча порода, вече остаряло. Виляри се сприятели с него. Говореше му на испански, на италиански, с малкото думи, които още помнеше от селския диалект на своето детство. Виляри се опитваше да живее единствено в настоящето, без спомени и без предвиждания; първите бяха за него по-маловажни от вторите. Смътно прозираше, че миналото е материята, от която е направено времето, затова именно то веднага се превръща в минало. Имаше дни, в които умората му наподобяваше щастие; в такива моменти той не беше много по-сложен от кучето.

Една нощ го изненада внезапна пареща болка в дъното на устата, от която се разтрепери. Това ужасно чудо се повтори няколко минути по-късно и после отново призори. На следващия ден Виляри поръча файтон, който го отведе в един зъболекарски кабинет в квартал Онсе. Там му извадиха кътника. В това премеждие той не се показа нито по-страхлив, нито по-смел от който и да било друг човек.

Друга вечер на излизане от киното усети, че някой го блъсна. Разгневен, възмутен и с тайно облекчение, той се втренчи в нахалника и избълва мръсна ругатня; другият, изумен, промърмори някакво извинение. Беше висок млад човек с черни коси, а жената, която го придружаваше, приличаше на германка. През тази нощ Виляри дълго си повтаряше, че не ги познава. И все пак минаха четири-пет дни, преди да излезе отново на улицата.

Между книгите на етажерката се намираше и екземпляр от „Божествена комедия“ със стария коментар на Андреоли. Подтикван по-скоро от чувство за дълг, отколкото от любознателност, Виляри се хвърли да чете този шедьовър. Преди ядене прочиташе по една песен и след това много методично бележките към нея. Не му се сториха невероятни или прекалени мъките на ада и не му хрумна, че Данте би го осъдил на мъки в последния кръг, където зъбите на Уголино гризат безспир тила на Руджери.

Пауните върху карминовите тапети сякаш бяха създадени, за да предизвикват тежки кошмари, но Виляри нито веднъж не сънува чудовищна беседка, направена от заплетени една в друга птици.

На разсъмване той сънуваше един и същ сън, еднакъв по същество и с променящи се подробности. Двама мъже и Виляри влизат с револвери в стаята или пък го нападат на излизане от киното, или пък те, тримата едновременно, са непознатият, който го беше блъснал, или пък притаени го причакват в двора, като се правят, че не го познават. В края на съня изваждаше револвера от чекмеджето на нощното си шкафче (той наистина криеше револвер в това чекмедже) и го изпразваше срещу мъжете. Изстрелите го събуждаха, но се оказваше, че сънува, а пък в следващ сън нападението се повтаряше и в трети сън се налагаше отново да ги убива.

Една мрачна юлска сутрин той се събуди от присъствието на непознати хора (а не от шума на вратата, когато я отваряха). Високи в сумрака на стаята, учудващо неясни в полусянката (в сънищата на страха бяха винаги по-ясни), бдящи, неподвижни, търпеливи, свели поглед сякаш от тежестта на оръжието. Виляри и един непознат се бяха добрали най-сетне до него. Той ги помоли с жест да почакат и се обърна към стената, сякаш искаше да продължи да спи. Защо го направи? Дали за да предизвика състрадание у тези, които идваха да го убият, или защото е по-леко да се понесе едно ужасно събитие, отколкото да си го представяш и да го очакваш безкрайно; или — а може би това е най-вероятното — за да се окаже, че убийците са само сън, както се беше оказвало вече толкова пъти на същото място и по същото време?

Вярваше в това вълшебство, когато изстрелът го покоси.