Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El Zahir, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2012)
Разпознаване и корекция
Alegria (2012 г.)
Корекция
NomaD

Издание:

Хорхе Луис Борхес. Смърт и компас

ИК „Труд“, София, 2004

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

История

  1. — Добавяне

В Буенос Айрес Заир е обикновена монета от двайсет сентаво; драскотини от кама или джобно ножче са набраздили буквите N и T и цифрата две; 1929 е годината, отпечатана на лицевата страна. (В Гуджарат в края на осемнайсети век Заир е бил тигър; на остров Ява — слепец от джамията в Суракарта, убит с камъни от вярващите; в Персия — един астролаб, който Надир Шах[1] е повелил да хвърлят в дълбините на морето; в занданите на Махди[2] около 1892 година — малък компас, загърнат в парцал от тюрбан, който Рудолф Карл фон Слатин[3] е успял да докосне; в джамията на Кордоба според Зотенберг[4] Заир е бил жилка в мрамора на една от хиляда и двестате колони; в еврейското гето на Татуан — дъното на някакъв кладенец.) Днес е 13 ноември; на 7 юни на разсъмване Заир се озова в моите ръце; не съм вече човекът, който бях тогава, но все още ми е позволено да си спомням случилото си, може би дори да го разкажа. Все още, поне донякъде, съм Борхес.

На 6 юни почина Теоделина Виляр. Към 1930 година светските списания гъмжаха от нейните снимки; това изобилие навярно допринесе за славата й на голяма красавица, въпреки че не всички изображения подкрепяха безусловно тази оценка. Между другото основната грижа на Теоделина Виляр бе не толкова красотата, колкото съвършенството. Евреите и китайците са създали съответни правила за поведение при всички житейски обстоятелства; в Мишна се казва, че в съботния ден, щом се здрачи, шивачът не бива да излиза на улицата с игла в ръка; в „Записки за обредите“[5] четем, че след първата чаша гостът трябва да изглежда сериозен, а след втората — да си придаде почтително и щастливо изражение.

Също тъй строги порядки бе възприела Теоделина Виляр и се придържаше към тях дори с още по-голяма взискателност. Като конфуцианците или талмудистите тя търсеше безукорна коректност във всяко действие, но усърдието й бе толкова по-възхитително и настойчиво, защото нормите на нейното верую не бяха вечни, а се определяха от приумиците на Париж или Холивуд. Теоделина Виляр се показваше на подходящи места в подходящ час окичена с подходящи атрибути и с подходящо за случая равнодушие, но равнодушието, атрибутите, часът и местата почти веднага излизаха от мода и служеха (по думите на самата Теоделина Виляр) за отличителен знак на безвкусицата. И тя като Флобер търсеше абсолютното, но нейният абсолют се криеше в мимолетното. Живееше образцово и при все това неспирно я глождеше вътрешно отчаяние. Изпробваше най-различни метаморфози, сякаш за да избяга от самата себе си; цветът на косата и прическите й се отличаваха с изключително непостоянство. Променяха се и усмивката, и тенът, и очертанията на очите. След 1932 година прилежно се втали… Войната й даде сериозен повод за размисъл. При положение че Париж бе окупиран от немците, как да следи човек модните тенденции? Един чужденец, към когото винаги бе изпитвала известни подозрения, си позволи да злоупотреби с добрата й воля, като й продаде няколко цилиндрични шапки; година по-късно стана всеизвестно, че тези грозотии никога не са се носили в Париж, и следователно не бяха шапки, а случайни и съмнителни капризи. Злото не идва само; доктор Виляр бе принуден да се премести на улица „Араос“[6] и снимките на дъщеря му взеха да красят разни реклами на кремове и автомобили. (Кремовете, които някога употребяваше в изобилие, автомобилите, които вече не притежаваше!)

Тя знаеше, че се нуждае от голямо състояние, за да упражнява изкуството си с подобаващ размах; предпочете да се оттегли, вместо да изневери на принципите си. Освен това бе твърде неприятно да се състезава с лекомислени хлапачки. Мрачният апартамент на „Араос“ се оказа непосилно скъп; на 6 юни Теоделина Виляр допусна неблагоприличието да умре в сърцето на Южния квартал. Нужно ли е да признавам, че, тласкан от най-искрената от всички аржентински страсти — снобизма, се бях влюбил в нея и смъртта й ме трогна до сълзи? Читателят навярно и сам се е досетил.

По време на бдение процесът на разлагане възвръща някогашните черти на покойника. В онази смутна нощ на 6-и Теоделина Виляр за миг стана същата, каквато беше преди двайсет години — сякаш с вълшебна пръчица; чертите й отново добиха онова властно изражение, което придават надменността, парите, младостта, съзнанието, че си каймакът на обществото, липсата на въображение, ограничеността, плиткоумието. Мислите ми бяха приблизително следните: никой от многобройните образи на това лице, което не ми е давало мира, няма да се отпечата в паметта ми тъй ярко, както този; редно е той да бъде последният, след като се оказа и първият. Оставих я строго неподвижна сред цветята да усъвършенства презрението си към смъртта. Когато си тръгнах от там, навярно е било два часа през нощта. Обичайните редици от ниски едноетажни къщи бяха добили онзи абстрактен вид, който често добиват нощем, когато мракът и безмълвието опростяват формите им. Опиянен от едно почти безлично състрадание, вървях из улиците. На ъгъла на „Чили“ и „Такуари“ видях отворена кръчма. За мое нещастие в тази кръчма трима мъже играеха труко[7].

Във фигурата, която се нарича оксиморон, към дадена дума се прилага епитет с привидно противоречиво значение; така гностиците са говорили за тъмна светлина, а алхимиците — за черно слънце. Да си взема последно сбогом с Теоделина Виляр и после да изпия чаша ракия в някаква кръчма, бе своего рода оксиморон; изкушиха ме неговата вулгарност и изпълнимост. (Контрастът се усилваше от обстоятелството, че там се играеше на карти.) Поръчах си портокалова ракия; с рестото получих и Заир; погледнах го за миг; излязох на улицата, може би с начална треска. Мина ми през ум, че всяка монета е символ на неизброимите монети, чийто блясък изпълва историята и преданията. Помислих си за обола на Харон; за обола, който просел Велизарий[8]; за трийсетте сребърника на Юда; за драхмите на куртизанката Лаис[9]; за старинната монета, която предложил един от спящите от Ефес; за сияйните монети на чародея от „Хиляда и една нощ“, превърнали се впоследствие в хартиени кръгчета; за неизчерпаемия денарий на Исаак Лакедем; за шейсетте хиляди сребърни монети, по една за всеки стих от епопеята, които Фирдоуси[10] върнал на султана, понеже не били златни; за златната унция, която Ахав[11] наредил да заковат на мачтата; за безвъзвратно изчезналия флорин на Леополд Блум[12]; за луидора, чието изображение издало бягащия Луи XVI близо до Варен.

Както става в сънищата, мисълта, че всяка монета позволява такива бележити асоциации, ми се стори от огромна, макар и необяснима важност. Вървях с все по-ускорена крачка из пустите улици и площади. На един ъгъл спрях, надвит от умората. Видях пострадала от времето решетъчна врата; зад нея зърнах черно-белите плочи в притвора на църквата „Непорочно зачатие“. Бях се лутал в кръг; сега се намирах на една пресечка от кръчмата, в която ми бяха дали Заир.

Завих; тъмният силует отдалеч ми подсказа, че кръчмата вече е затворена. На улица „Белграно“ взех такси. Разсънен, оживен, почти щастлив, помислих, че нищо не е по-малко материално от парите, защото всяка монета (да речем, една монета от двайсет сентаво) в действителност съдържа цял репертоар от възможни варианти на бъдещето. Парите са абстрактни, повтарях си, парите са бъдеще време. Те могат да бъдат вечер, прекарана в покрайнините на града, могат да бъдат музика на Брамс, могат да бъдат географски карти или шахмат, или пък кафе, или словата на Епиктет, които ни учат да презираме златото; парите са един Протей, по-променлив от онзи на остров Фарос. Те са непредвидимо време, Бергсоново време, не строго установеното време на исляма или на стоиците. Детерминистите отричат, че на света има, макар и едно възможно събитие, id est събитие, което може да се случи от само себе си; една монета символизира свободната ни воля. (Не подозирах, че тези „мисли“ са противодействие срещу Заир, а също и наченките на демоничното му влияние.) След упорити размишления най-сетне заспах и сънувах, че съм монети, пазени от някакъв грифон.

На другия ден реших, че съм бил пиян. Реших също така да се отърва от монетата, която ми създаваше такива тревоги. Разгледах я: не се отличаваше с нищо особено, като изключим няколко драскотини. Щеше да е най-добре да я заровя в градината или да я пъхна в някое ъгълче на библиотеката, но аз исках да се отдалеча от нейната орбита. Избрах да я изгубя. Тази сутрин не отидох нито в църквата „Пилар“, нито на гробищата[13]; отидох с метрото до площад „Конститусион“, а от там — до Сан Хуан и Боедо.

Внезапен импулс ме накара да сляза на Уркиса; поех на запад, после на юг; умишлено се лутах и сменях посоките и на една улица, която ми се стори досущ като всички останали, влязох в първата изпречила се кръчма, поръчах си чаша ракия и я платих със Заир. Примижах зад опушените стъкла в старанието си да не видя номерата на къщите и името на улицата. Тази нощ взех таблетка веронал и спах спокойно.

До края на юни работата над един фантастичен разказ ме отвлече от тези мисли. Разказът включва две-три загадъчни парафрази — вместо кръв се употребява вода на меча, вместо златоложе на змея, и е написан от първо лице. Разказвачът е аскет, отрекъл се от общение с човешкия род и заселил се в някаква пустош. (Гнитахейд е името на това място.) Поради невинността и простотата на живота му някои го смятат за ангел; това е едно благочестиво преувеличение, защото никой не е безгрешен на тоя свят. Да посочим най-близкия пример — той самият е заклал баща си; наистина, бащата бил прочут чародей, завладял несметно съкровище с магическото си изкуство. Да опази съкровището от безумната алчност на людете — на тази задача е посветил живота си и денонощно бди над него. Скоро, може би твърде скоро това бдение ще приключи; звездите са му предрекли, че вече е изкован мечът, който ще го срази веднъж завинаги. (Грам е името на този меч.) С все по-заплетена реч разказвачът възхвалява лъскавината и гъвкавостта на своето тяло; на едно място говори разсеяно за люспи; другаде казва, че съкровището, което варди, е от пламтящо злато и червени пръстени. Накрая ни става ясно, че аскетът е змеят Фафнир, а съкровището, върху което лежи, е златото на нибелунгите. Появата на Сигурд рязко прекъсва повествованието[14].

По-горе споменах, че съчиняването на тази нищо и никаква история (в която с псевдоерудиция вмъкнах няколко стиха от „Fafnismal“[15]) ми помогна да забравя монетата. Имаше нощи, в които — поради силната си увереност, че съм способен да я забравя — умишлено си я спомнях. Истината е, че злоупотребих с това занимание; оказа се далеч по-лесно да започна, отколкото да спра. Безуспешно си повтарях, че този противен никелов диск по нищо не се отличава от другите, които минават от ръка на ръка, еднакви, несметни и безобидни. Въодушевен от това разсъждение, положих усилия да насоча мислите си към друга монета, но не успях. Спомням си няколко несполучливи опита с монети от пет и десет чилийски сентаво и с един уругвайски винтен. На 16 юли се сдобих с една лира стерлинг; цял ден не я погледнах, но вечерта (както и други вечери) я сложих под увеличително стъкло и дълго я изучавах под светлината на силна електрическа лампа. После поставих върху нея лист хартия и я прекопирах с молив. Безполезни се оказаха за мен и блясъкът й, и драконът, и свети Георги; така и не ми се удаде да се отърва от натрапчивата си идея.

През август реших да потърся съвет от психиатър. Не му доверих абсурдната си история изцяло; казах му, че много ме мъчи безсъние и постоянно ме преследва образът на някой случаен предмет, да речем, някакъв пул или монета… Скоро след това изрових от една книжарница на улица „Сармиенто“ екземпляр от „Urkunden zur Geschichte der Zahirsage“[16] (Бреслау, 1899) от Юлиус Барлах. В тази книга бе изложена моята трагедия. От предговора ставаше ясно, че авторовата цел е „да събере в един том джобен формат всички документи, свързани с поверието за Заир, в това число четири произведения от архива на немския ориенталист Максимилиан Хабихт и оригиналния ръкопис на доклада на Филип Медоуз Тейлър“[17].

Легендата за Заир е ислямска и по всяка вероятност датира от XVIII век. (Барлах оспорва пасажите, които Зотенберг приписва на сирийския историк Абу-л-Фида.) Захир на арабски означава „явен, видим“; в този смисъл е едно от деветдесет и деветте имена на Бога; простият народ в мюсюлманските земи нарича така „съществата или вещите, които имат страховитото свойство да остават неизличими в паметта и чийто образ в крайна сметка докарва хората до лудост“. Първото неопровержимо свидетелство принадлежи на персийския историк Лутф Али Азур.

В основополагащите страници на биографичната енциклопедия, озаглавена „Храм на огъня“, този полиграф и дервиш разказва, че в една школа в Шираз имало меден астролаб, „изработен по такъв начин, че който го види само веднъж, вече не е способен да мисли за нищо друго, затова владетелят повелил да хвърлят астролаба в морските дълбини, да не би хората да забравят Вселената“. По-обстойни са сведенията на Медоуз Тейлър, който е служил при низама на Хайдарабад и е написал прочутия роман „Confessions of a Thug“ („Изповеди на удушвача“). Към 1832 година Тейлър чул в предградията на Бхудж необичайния израз „той е видял тигъра“ (verily he has looked on the Tiger), с който обозначавали умопомрачение или святост. Казали му, че става дума за някакъв магически тигър, погубващ всички, които са го зърнали дори от разстояние, защото вече не можели да спрат да мислят за него чак до края на дните си. Някой разказал как един от тези клетници избягал в Майсур, където нарисувал тигъра в един дворец. След години Тейлър посетил тъмниците на онова кралство; в затвора на Нитур губернаторът му показал една килия, по чийто под, стени и свод някакъв мюсюлмански факир бил нарисувал (с твърде ярки цветове, които времето завоалирало, преди да ги изличи) един безкраен тигър. По изумителен начин този тигър бил съставен от множество тигри; надлъж и шир го прекосявали тигри, ивиците му били от тигри, обхващал цели морета, Хималаите и войски, които също изглеждали като тигри. Художникът отдавна бил умрял в същата килия; произлизал от Синд или може би от Гуджарат и първоначалната му идея била да начертае карта на света. Чудовищното изображение съдържало следи от това намерение. Тейлър споделил историята с Мохамед ал-Йемени от Форт Уилям; той пък му казал, че няма същество на тоя свят, което да е неспособно да стане Zaheer[18], но Всемилостивият не допуска две неща да бъдат едновременно Заир, защото е достатъчно едно-единствено, да омагьоса цели тълпи.

Обяснил му, че винаги съществува един Заир и че в Епохата на Невежеството това бил идолът, наречен Яук, а по-късно — някакъв пророк от Хорасан, който носел покривало, обсипано със скъпоценни камъни, или златна маска[19]. Казал още, че Бог е непостижим.

Много пъти препрочетох монографията на Барлах. Не мога да разкрия точно какви бяха чувствата ми; спомням си с какво отчаяние разбрах, че вече нищо не може да ме спаси, спомням си вътрешното облекчение от съзнанието, че не съм виновен за нещастието си, завистта към онези хора, за които Заир не е бил монета, а мраморен къс или тигър. Да не мислиш за тигър, е лесна работа, разсъждавах аз. Спомням си и особената тревога, с която прочетох следния пасаж: „Един от коментаторите на «Голшан-е-Раз»[20] казва, че, който е видял Заир, скоро ще види и Розата, и се позовава на един стих, вмъкнат в «Асрар Наме» («Книга за незнайното») от Аттар: «Заир е сянка на Розата и раздиране на Булото»“.

В нощта на бдението на Теоделина с изненада забелязах отсъствието на госпожа Абаскал, по-малката й сестра. През октомври една нейна приятелка ми каза:

— Клетата Хулита, беше станала наистина много странна и я настаниха в частната клиника „Бош“. Как ли ще се измъчат сестрите, които трябва да я хранят с лъжица. А тя все настоява за някаква монета, също като шофьора на Морена Сакман.

Времето, което замъглява спомените, изостря спомена за Заир. Преди си представях първо лицевата страна, после опаката; сега ги виждам и двете едновременно. Но това не става така, сякаш Заир е от стъкло, защото двете страни не се наслагват; все едно зрението ми е станало сферично и Заир изпъква в самия център. Онова, което не е Заир, стига до мен като през сито и сякаш отдалеч; презрителното изражение на Теоделина, физическата болка. Тенисън е казал, че ако можехме да проумеем поне едно цвете, щяхме да узнаем кои сме и какво е светът. Навярно е искал да каже, че и най-скромното събитие съдържа цялата световна история с безкрайната й плетеница от причини и следствия. Навярно е искал да каже, че видимият свят се проявява изцяло във всяка представа точно както волята според Шопенхауер се проявява изцяло у всеки субект. Кабалистите са били на мнение, че човекът е микрокосмос, символично огледало на Вселената; всичко според Тенисън би могло да се окаже такова. Всичко, даже и непоносимият Заир.

Още преди 1948 година ще ме сполети участта на Хулия. Ще се наложи да ме хранят и да ме обличат, няма да знам дали е вечер или сутрин, няма да знам кой е бил Борхес. Да определя това бъдеще като ужасно, би било лицемерие, тъй като обстоятелствата му вече няма да ми влияят по никакъв начин. Със същия успех можем да твърдим, че под наркоза човек изпитва ужасна болка, когато му отварят черепа. Вече няма да възприемам Вселената, ще възприемам само Заир. Според идеалистическото учение глаголите „живея“ и „сънувам“ са абсолютни синоними; от хиляди привидности ще премина към една; от един много сложен сън — към един много прост. Другите ще сънуват, че съм луд, а аз ще сънувам Заир. Когато всички хора на тази земя започнат да мислят денонощно за Заир, кое ще бъде сън и кое реалност — земята или Заир?

В безлюдните нощни часове все още мога да се разхождам из улиците. Зората най-често ме заварва на някоя пейка на площад „Гарай“, където седя и мисля (опитвам се да мисля) за онзи пасаж от „Асрар наме“, който назовава Заир сянка на Розата и раздиране на Булото. Свързвам това твърдение със следното: за да се слеят с Бога, суфиите повтарят своето име или деветдесет и деветте божествени имена, докато изгубят всякакво значение. Копнея да извървя този път. Накрая може би ще изчерпя Заир, като мисля неспирно за него; може би зад монетата се крие Бог.

 

На Уоли Ценър

Бележки

[1] Надир Шах (1688–1747) — ирански шах, провеждал политика на централизация; завоевателните му войни довеждат до създаването на обширна империя — бел.прев.

[2] Мухаммад Ахмад Махди (1844–1885) — вожд на освободителното движение в Судан, основал суданската Махдитска държава — бел.прев.

[3] Рудолф Карл фон Слатин Паша (1857–1932) — австрийски генерал, воювал срещу Махди, негов пленник в продължение на 11 години; оставил книга със спомени за суданския период от живота си — бел.прев.

[4] Ерман Зотенберг — френски арабист и преводач на „Хиляда и една нощ“ — бел.прев.

[5] Сборник от закони на юдаизма; „Записки за обредите“ (Лидзи) — един от основните текстове на конфуцианството, влизащ в т.нар. Петокнижие — бел.прев.

[6] През 30-те години на XX в. улица „Араос“ е била населявана от обеднялата средна класа — бел.прев.

[7] Вид игра на карти, от която Борхес бил очарован заради онова съчетание от съдба и шанс, което според него ръководи както човешкия живот, така и игрите; посветил й е есе и две-три стихотворения; изразът „за мое нещастие“ подчертава неумолимата привлекателност на играта, явно разказвачът не може да устои да не влезе в кръчмата — бел.прев.

[8] Велизарий (ок. 504–565) — византийски пълководец; според едно предание завършил живота си в мизерия — бел.прев.

[9] Лаис — гръцка куртизанка от V-IV в. пр.Хр.; на старини водила жалко и просешко съществуване, за което разказва гръцкият автор Атиней — бел.прев.

[10] Фирдоуси (ок. 940-1020/1030) — персийски поет; тук се споменава една легенда за неговата поема „Шах-наме“ (994–1010), поднесена като дар на султан Махмуд Газневи. Вместо обещаните 60 000 жълтици султанът изплатил същата сума, но от сребърни дирхами; обиденият поет върнал парите — бел.прев.

[11] Герой от романа на Х. Мелвил „Моби Дик“ (1851); тук става дума за епизод от глава XXXVI на романа — бел.прев.

[12] Герой от романа на Дж. Джойс „Одисей“; споменатият епизод за белязания и незавърнал се при притежателя си флорин е разказан в глава XIV на романа — бел.прев.

[13] Тоест разказвачът не е отишъл на погребението на Теоделина. Базиликата „Пилар“ е една от най-внушителните църкви в центъра на Буенос Айрес, близо до гробището „Реколета“, където несъмнено е щяла да бъде погребана Теоделина Виляр — бел.прев.

[14] Гнитахейд, Грам, Фафнир, Сигурд (Зигфрид) — реалии и герои от германо-скандинавския епос „Песен за нибелунгите“ — бел.прев.

[15] „Словата на Фафнир“ — скандинавска митологична поема — бел.прев.

[16] „Документи към историята на преданието за Заир“ (нем.) — бел.прев.

[17] Филип Медоуз Тейлър (1808–1876) — английски писател, автор на екзотични романи, описващи живота в Индия — бел.прев.

[18] Така Тейлър изписва тази дума — бел.авт.

[19] Барлах отбелязва, че Яук се споменава в Корана (71, 23) и че пророкът е Ал-Моканна Забуления, но никой друг освен удивителния събеседник на Филип Медоуз Тейлър не ги е свързвал със Заир — бел.авт.; Яук — в мюсюлманската традиция име на едно от древните божества, за исляма въплъщение на дяволската съблазън — бел.прев.

[20] Трактат на арабския философ Махмуд Шабустари (умрял 1320 г.), в който са изложени основните понятия на суфизма — бел.прев.

Край