Включено в книгата
Оригинално заглавие
La secta del Fénix, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)
Сканиране
sir_Ivanhoe (2012)
Разпознаване и корекция
Alegria (2012 г.)
Корекция
NomaD

Издание:

Хорхе Луис Борхес. Смърт и компас

ИК „Труд“, София, 2004

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова


Всички, които пишат, че сектата на Феникса се е зародила в Хелиопол[1] и води началото си от религиозната реставрация, последвала смъртта на реформатора Аменофис IV[2], цитират текстове на Херодот и Тацит, както и някои надписи на египетските паметници; ала тези хора не знаят — или не искат да знаят, — че въпросното название се появява едва в епохата на Рабан Мавър и че най-древните извори („Сатурналиите“ или Йосиф Флавий[3], да речем) говорят само за Людете на Обичая или Людете на Тайната. Грегоровиус отбелязва, че Фениксът се споменавал извънредно рядко в устната реч; в Женева съм заговарял занаятчии, които не ме разбираха, когато ги разпитвах дали са хора на Феникса, но затова пък незабавно си признаваха, че са хора на Тайната. Ако не греша, така стоят нещата и при будистите; името, под което са известни на света, не съвпада с произнасяното от самите тях.

На една твърде прочута страница Миклошич[4] приравнява членовете на тази секта с циганите. В Чили и в Унгария има и цигани, и следовници на Феникса; като оставим настрана вездесъщността им, двете групи имат твърде малко общи черти. Циганите са джамбази, бакърджии, ковачи и гадатели; членовете на сектата на Феникса обикновено успешно упражняват свободните професии. Циганите имат характерен физически облик и говорят — или поне преди говореха — на таен език; сектантите са напълно неотличими от останалите хора, доказателство за което е фактът, че никога не са били подлагани на гонения. Циганите са живописни и често са извор на вдъхновение за лошите поети; затова пък романсите, хромолитографиите и болерата изобщо не споменават членовете на сектата…

Мартин Бубер[5] твърди, че евреите са патетични по природа; не всички последователи на Феникса са такива, а някои направо се отвращават от патоса. Тази публична и добре известна истина е достатъчна да опровергае вулгарната грешка (нелепо поддържана от Урман), според която сектата на Феникса води началото си от Израел. Хората разсъждават горе-долу така: Урман е бил чувствителен човек, бил е евреин, посещавал е членовете на сектата в еврейските гета на Прага — следователно родството, изпитвано от Урман, доказва един реален факт. Честно казано, не мога да се съглася с това съждение. Обстоятелството, че в еврейско обкръжение членовете на сектата приличат на евреи, нищо не доказва; безспорно е, че приличат на останалите хора по света, тъй както безкрайният Шекспир прилича на Хазлит[6]. Те са всичко за всички, също като Апостола; само преди няколко дена доктор Хуан Франсиско Армаро от Пайсанду описваше лекотата, с която навсякъде усвояват местните нрави и обичаи.

Споменах, че историята на сектата не познава гонения. Това е вярно, но тъй като всеки етнос включва и привърженици на Феникса, не по-малко вярно е, че няма гонения и жестокости, на които сектата да не е била жертва или изпълнител. Във войните на Запад, както и далеч на Изток те са проливали кръвта си като миряни под вражи знамена; нищо не им струва да се отъждествят с всички народи по Земното кълбо.

Без свещена книга, която да ги обединява така, както Писанията обединяват Израел, без обща памет, без онази друга памет, която е общият език, разпилени по лицето на Земята, различни по цвят и черти, те са свързани само от едно нещо — Тайната; тя ще продължава да ги свързва до края на дните. Някога в добавка към Тайната е съществувала и една легенда (а може би и космогоничен мит), но повърхностните люде на Феникса са я забравили и сега пазят само неясното предание за едно наказание. За наказание, договор или привилегия, защото версиите се различават, но все пак в тях смътно се долавя присъдата на един Бог, който обещава на част от човешкия род самата вечност, ако потомците й, поколение след поколение, изпълняват определен ритуал. Сверил съм сведенията на пътешествениците, разговарял съм с патриарси и богослови; мога да потвърдя, че изпълнението на ритуала е единствената религиозна практика, спазвана от членовете на сектата. Именно този ритуал представлява Тайната. Той, както вече посочих, се предава от поколение на поколение, но традицията не позволява на децата да го научават от майките си или от свещенослужителите; посвещението в мистерията е задача, поверена на най-нискостоящи индивиди в групата. Някой роб, прокажен или просяк играе ролята на посветител в тайнството. Възможно е даже дете да стане наставник на друго дете. Самото действие е тривиално, краткотрайно и не изисква описание. Материалите, използвани при обреда, са корк, восък или гума арабика. (В литургията се споменава и тиня, която също се използва често.) Няма храмове, посветени изрично на тези богослужения; напълно подходящи за целта могат да бъдат някоя съборетина, зимник или пруст. Тайната е свещена, но това не й пречи да бъде и малко смехотворна; ритуалът се изпълнява скришом, крадешком и адептите не говорят за него. Няма почтени думи, с които да се назове, но се подразбира, че всички думи го назовават или по-скоро неизбежно го загатват; в един разговор казах нещо незначително и някои привърженици се засмяха, а други се смутиха, защото почувстваха, че съм се докоснал до Тайната. В литературата на германските народи има стихотворения, написани от членове на сектата; тези творби на пръв поглед описват морето или вечерния здрач, ала постоянно чувам да се говори, че по някакъв начин символизират Тайната. Orbis terrarum est speculum Ludi[7], казва една апокрифна пословица, която Шарл дьо Канж[8] е отбелязал в своя „Тълковен речник“. Някакъв свещен ужас не позволява на редица верни последователи да изпълняват дори най-простия ритуал; останалите ги презират, ала те самите се презират още повече. Затова пък на голяма почит се радват онези, които съзнателно отхвърлят утвърдената практика и постигат пряко общение с божеството; за да изразят това общение, те си служат с образи от литургията. Тъй Сан Хуан де ла Крус (Св. Йоан на Кръста) е написал:

Нека знаят Деветте небосвода,

че Бог е прелестен като Корка и Тинята.

На три континента успях да заслужа приятелството на мнозина привърженици на Феникса; зная, че Тайната отначало им се е струвала незначителна, тягостна, вулгарна и (което е още по-странно) невероятна. Не се примиряваха да признаят, че родителите им са се принизявали до такива дяволии. Удивително е, че Тайната не се е изгубила още преди време; напук на световните превратности, напук на войните и масовите изселвания тя достига с огромна сила до всички верни следовници. Даже някой не се поколеба да заяви, че вече е станала инстинктивна.

Бележки

[1] Древноегипетски град от IV хилядолетие пр.Хр., главен център на култа към бог Ра Атум — бел.прев.

[2] Аменофис (Аменхотеп) IV (1419 — ок. 1400 г. пр.Хр.) — фараон от XVIII династия, забранил култа към Амон Ра и провъзгласил нов държавен култ към бог Атон, в чиято чест приел името Ехнатон („полезен на Атон“) — бел.прев.

[3] Рабан Мавър (ок. 785–856) — бенедиктински монах и писател; Йосиф Флавий (37 — ок. 100) — древноеврейски историк, по време на Юдейската война (66–73) преминал на страната на римляните и назначен за историограф на Флавиите, чието родово име приел. Съчиненията му са важен източник на сведения за историята на древните народи, тъй като цитират множество ценни източници и документи, нестигнали до наши дни — бел.прев.

[4] Франц Миклошич (1813–1891) — австрийски и словенски лингвист; изучава старославянския и циганския език; изследва взаимодействието на славянските езици с езиците на съседните народи — унгарци, румънци, албанци — бел.прев.

[5] Мартин Бубер (1878–1965) — еврейски религиозен философ и писател; отделя особено внимание на пантеистичните тенденции на хасидизма — бел.прев.

[6] Уилям Хазлит (1778–1830) — английски критик и есеист — бел.прев.

[7] Orbis terrarum est speculum Ludi (лат.) — Светът е огледало на Играта — бел.прев.

[8] Шарл дьо Канж (1610–1688) — френски ерудит, автор на трудове за Византия и Източната Латинска империя, както и на два тълковни речника — бел.прев.

Край