Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El Espejo de Tinta, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2012)
Разпознаване и корекция
Alegria (2012 г.)
Корекция
NomaD

Издание:

Хорхе Луис Борхес. Смърт и компас

ИК „Труд“, София, 2004

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

История

  1. — Добавяне

Историята разказва, че най-жестокият управител на Судан бил Якуб Болнавия, който предал страната си на беззаконията на египетските бирници и умрял в една от залите на двореца си на четиринайсетия ден от месец бармаджат 1842 година. Някои намекват, че магьосникът Абдерахман ал-Махмуди (чието име може да се преведе като „слуга на Милостивия“) го погубил с нож или отрова, но най-вероятно е да се е споминал от естествена смърт — въпреки че му викали Болнавия. Все пак капитан Ричард Франсис Бъртън разговарял с въпросния магьосник през 1853 година и твърди, че чул от него историята, която преписвам тук:

„Истина е, че бях пленник в крепостта на Якуб Болнавия заради заговора, изтъкан от брат ми Ибрахим с лъжливата и безполезна помощ на черните вождове от Кордофан, които го предадоха. Брат ми загина, покосен от меч върху кървавата кожа на правосъдието, ала аз се хвърлих в презрените нозе на Болнавия и му казах, че съм магьосник и че ако ми подари живота, ще му покажа форми и видения, по-удивителни дори от онези във фануси джихал (магическия фенер). Тиранинът настоя за незабавно доказателство. Поисках да ми дадат пръчица за писане от тръстиково стъбло, ножици, голям лист венецианска хартия, рог с мастило, мангал, няколко семенца от кориандър и една унция благовонна смола. Нарязах листа на шест ивици и написах разни заклинания и магически слова върху първите пет, а на последната написах следните думи от славния Коран: «Снехме булото ти — твоят взор е пронизващ». После нарисувах един магически квадрат върху дясната ръка на Якуб, помолих го да присвие леко пръсти и капнах в дланта му кръгло петно мастило. Попитах го дали може да види ясно отражението си в този кръг, и той отвърна, че го вижда. Казах му да не вдига поглед. Запалих смолата и кориандъра в мангала и изгорих там заклинанията. Помолих Болнавия да назове онова, което би желал да види. Той помисли малко и отвърна, че иска да види един див кон — най-красивия жребец, който пасе по ливадите, граничещи с пустинята. Погледна и съзря зелени безметежни поля, а сетне и кон, който се приближаваше към него, пъргав като леопард и с бяла звезда на челото. Тогава пожела цял табун коне, също тъй съвършени като първия, и видя на хоризонта огромен облак прах, а след него и табуна. В този миг разбрах, че съм си спасил живота.

Щом почнеше да се развиделява, двама войници влизаха в килията ми и ме отвеждаха в покоите на Болнавия, където вече ме чакаха тамянът, мангалът и мастилото. Така ден след ден той ми поставяше все нови изисквания, а аз му показвах всички видения на света. Този ненавистен за мен мъртвец е държал в ръката си всичко, което са видели мъртвите и виждат живите — градовете, страните и царствата, на които се разделя земята, съкровищата, скрити в недрата й, корабите, порещи морето, инструментите на войната, на музиката и хирургията, изящните жени, неизменните звезди и планети, багрите, с които си служат неверниците, за да рисуват презрените си картини, минералите и растенията със скритите в тях тайни и добродетели, сребърните ангели, чиято храна е прославата и оправданието на Господа, раздаването на награди в училищата, статуите на птици и царе, стаени в сърцето на пирамидите, сенките на бика, чиито плещи крепят земята, и на рибата под бика, и пустините на Всемилостивия Аллах. Болнавият видя неописуеми неща — като улиците, осветени с газ, и като кита, който умира, щом чуе човешки вик. Веднъж ми заповяда да му покажа града, който се нарича Европа. Показах му най-голямата тамошна улица и мисля, че именно в този пълноводен поток от хора, до един облечени в черно и мнозина от тях с очила, той за пръв път зърна Маскирания.

Оттам насетне тази фигура, понякога в суданска носия, друг път в униформа, но винаги със забулено лице, трайно проникна във виденията му. Присъстваше неизменно, но така и не можехме да отгатнем коя е. Все пак виденията в мастиленото огледало, в началото мимолетни или неподвижни, с течение на времето ставаха все по-сложни; те изпълняваха заповедите ми незабавно и угнетителят можеше да ги следи съвършено ясно. Сигурно е, че и двамата твърде често оставахме изтощени от тези занимания. Свирепото естество на сцените бе друг източник на умора. Те показваха все мъчения, въжета за изтезания, осакатявания — насладите на палача и на кръвожадния.

Тъй стигнахме до утрото на четиринайсетия ден от месец бармаджат. Мастиленото кръгче бе налято в дланта, смолата бе посипана в мангала, заклинанията — изгорени. Бяхме само двамата с Болнавия. Той ми нареди да му покажа едно окончателно и справедливо наказание, защото този ден сърцето му жадуваше да види нечия смърт. Показах му войниците с барабаните, опънатата бича кожа, щастливците, които можеха да видят събитието, палача с меча на правосъдието в ръка. Като го зърна, Болнавия се изуми и ми рече: «Та това е Абу Кир, човекът, който посече брат ти Ибрахим и ще сложи край и на твоите дни, щом се сдобия с умението да призовавам тези фигури без твоя помощ». После пожела да доведат осъдения. Когато го доведоха, Болнавия трепна, защото това бе загадъчният мъж, чието лице винаги бе забулено с бяла кърпа. Тогава тиранинът ми заповяда, преди да убият мъжа, да му снемат маската. Аз се хвърлих в нозете му и рекох: «О, царю на времето и материята, несравнима същност на столетието, този човек не е като останалите, защото не знаем неговото име, нито името на предците му или на родния му град; поради това аз не смея да се допра до него, за да не си навлека някой грях, за който после ще трябва да отговарям». Болнавия прихна да се смее и накрая се закле, че ако имало някакъв грях, той щял да го поеме. Закле се в меча си и в Корана. Тогава заповядах да съблекат осъдения, да го проснат върху опънатата бича кожа и да му снемат маската. Всичко това бе изпълнено. Смаяните очи на Якуб най-сетне можаха да видят лицето на мъжа — което бе неговото собствено лице. Той побърза да закрие очи, обзет от страх и лудост. Хванах разтрепераната му ръка с моята твърда десница и му заповядах да продължи да гледа церемонията на своята смърт. Той сякаш бе обсебен от огледалото — дори не се опита да отвърне поглед или да изсипе мастилото. Когато мечът във видението се стовари върху виновната глава, Болнавия нададе стон, който не събуди жал у мен, и рухна мъртъв на пода.

Слава на Онзи, който не умира и държи в ръката Си двата ключа — на безграничното опрощение и на безкрайното наказание“.

(От книгата „Езерните райони на Екваториална Африка“ на Ричард Франсис Бъртън[1].)

Бележки

[1] Тази история всъщност не се явява никъде в „Езерните райони…“ на Бъртън и бегло е загатната в книгата, която Ди Джовани и редица други посочват като неин източник: „Нрави и обичаи на съвременните египтяни“ (1837) на Едуард Уилям Лейн — бел.ред.

Край