Серия
Преспанска тетралогия (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 96 гласа)

По-долу е показана статията за Гласовете ви чувам от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
„Гласовете ви чувам“
Автор Димитър Талев
Първо издание 1966 г.
България
Издателство Български писател
Оригинален език български
Жанр исторически роман
Вид роман
Предходна Илинден

„Гласовете ви чувам“ е последният роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония през XIX и началото на XX век, включваща още „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“.

Романът е завършен през лятото на 1965 година и е публикуван през пролетта на 1966 година[1].

Сюжет

Сюжетът на творбата проследява живота на младия син на Лазар и Ния Глаушеви Борис след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание.

В гр. О.

Борис Глаушев се настанява в гр. О. (Битоля), където става учител в местно българско училище и е избран за член на окръжния комитет на ВМОРО. Глаушев става свидетел на конфликтите в комитета между социалиста Стефан Кибаров, председателят Богдан Бобев и секретарят Симеон Венчев, който на своя глава решава да си сътрудничи със сърбите и сърбоманите. Венчев е отстранен от комитета, след което негов човек прострелва Кибаров. В отговор поддръжникът на Кибаров, евреинът Езра, убива Венчев, а Кибаров е откаран от своите хора на лечение в България.

Йосиф от Рапа

Сърбоманът Йосиф от Рапа (литературен образ на Глигор Соколович – Ляме[2]) повежда чета из Македония с цел посредством подкупи, заплахи и насилие да сърбизира българското население. Той е уловен в засада от българския войвода Дойчин (чийто прототип е Арсо Локвички[3]), но успява да се измъкне с помощта на писмо, подписано и подпечатано от секретаря на О-ския окръжен революционен комитет Орловски (Симеон Венчев) и датирано от ноември 1905 г., в което се казва „ ... Той се ползва с нашето доверие ... ако се подчинява на Устава ... да му се помага ... въпреки че е дошъл от Сърбия.“ и с думите, че се е срещнал с Пере Тошев, който бил одобрил дейността му, стига да е верен на организацията. „За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в организацията нямаше.“ Той пуска Йосиф, но му заповядва да не се връща повече в неговия район. След като се измъква от засадата Йосиф се ожесточава поради унижението, което е преживял пред четниците си и решава да започне открита сърбоманска дейност. Той отива в село Дупки, където Дойчин е застрелял неговия човек Мишко. Йосиф събира селото, но селският ръководител на ВМОРО Алексо се крие от сърбоманския войвода в хамбара си. Йосиф вика жената на Алексо, която идва с малкия си син и отрича мъжа ѝ да е в селото. Когато обаче Йосиф заплашва да отреже главата на сина ѝ, Алексо се появява на площада. След като не може да го накара да се обяви за сърбин, Йосиф кара „доктора на четата“, Бърко, да го дере жив, след което го обесва с краката надолу и го застрелва.

Ангелика Милонас

От прозореца на стаята, където живее под наем, Борис Глаушев вижда през улицата младата гъркиня Ангелика Милонас, която живее в отсрещната къща и се показва на балкона, за да полива цветята си. Хазяйката му Фотина, гъркиня, женена за българин, посредничи между двамата и те се срещат. Младите се влюбват един в друг без да го признават пред себе си, а още по-малко пред другия. Когато вече са увлечени, Борис казва на Фотина да му купи обувки за малкия му син, чиято майка Ружа е убита от турците по време на въстанието, след което заминава да види родителите си в Преспа за Бъдник. Фотина е шокирана от новината, а и Борис се страхува, че узнавайки за това Ангелика няма да го погледне отново. В Преспа майката на Борис Ния кани младата вдовица и учителка Дона Крайчева на Бъдни вечер. Скоро след това опитът на българите да съборят камбанария, издигната от сърбомани е отблъснат от турския аскер с убийството с щик на Дона Крайчева, последвано от залп в множеството. Като се връща в Преспа Борис споделя с майка си Ния за Ангелика. След завръщането си в О. той узнава от Фотина, че Ангелика е болна, но все още иска да го вижда, въпреки новината, която е научила от Фотина за неговото положение. Борис иска веднага да я посети, но Фотини го възпира от страх от братята и бащата на Ангелика. Ангелика се разплаква от радост, научавайки, че Борис се е върнал и иска от Фотини да ѝ помогне да се изправи, за да погледне през прозореца. Борис е застанал на прозореца си и двамата се виждат за пръв път от толкова време. В стаята обаче влиза бащата на Ангелика Костас Милонас и научава за увлечението на дъщеря си по българина. Бащата забранява на Ангелика да се среща отново с Борис и предава чрез Фотини заплаха на Борис да не се среща с Ангелика „ако му е мил животът“. Фотина му казва, че майката на Борис е гъркиня (всъщност прабаба му по майчина линия е била гъркиня), но това не омеква сърцето на Костас. Той иска от Фотина да изпъди българина, обещавайки да ѝ плаща „кирата“, докато тя си намери друг „кираджия“. Фотина се уплашва и предупреждава Борис, но когато той я пита дали го пъди, тя не го прави. Борис казва, „Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.“

След като се връща от комитетско заседание Борис намира в стаята си писмо на френски от Ангелика донесено от малкия ѝ племенник Ригас, в което тя за първи път открито изразява любовта си към него и му изказва съжалението си, че не може го вижда колкото ѝ се иска, защото баща ѝ е научил за увлечението ѝ и я пази. Тя го предупреждава да се пази от братятя ѝ, които и баща ѝ не смее да уведоми за него, и го моли да има търпение тя да „прехвърли тая страшна планина“ (на омразата между гърците и българите) преди той да направи нещо.

След като изтича известно време Борис неочаквано намира самата Ангелика да го чака у дома му и те правят любов в стаята му. Когато се връща при своите Ангелика е пресрещната от брат си Димитрис. Тя признава пред него за връзката си с Борис Глаушев и заедно с по-големия им брат Ставрос Димитрис заплашва, че ще убият Борис, ако отново двамата влюбени се погледнат. Ангелика отново изпраща писмо на Борис, в което му казва да не я търси, да не показва, че се интересува от нея, поне за известно време и да бъде търпелив и много предпазлив.

Комитетски дела

Докато е в Преспа за Бъдник Борис е изпратен заедно с други двама членове на околийския комитет, даскали като него, да вразуми войводата Кольо Ганев в село Дреново, който е решил да изгори селата Рапа и Пресад, защото някои от жителите им са се обявили за сърби под натиска на сърбоманския войвода Йосиф от Рапа. След като ядно ги изслушва и изпраща да спят обаче Ганев ги заплашва със смърт, което е дочуто и предадено на селския ръководител Кръстьо, който моли пратениците на комитета да напуснат селото, за да не може „улавия“ Ганев да изпълни заканата си. Те неохотно напускат селото под прикритието на нощта. На сутринта въоръжен с пушката си Кръстьо се изправя пред Ганев на селския мегдан. Ганев се разгневява, че даскалите са избягали, заплашва Кръстьо с „петдесет по голо“ и заповядва на четниците си да го хванат. Кръстьо ги предупреждава да не се приближават. Тогава Ханджията го застрелва отстрани.

Глаушев отива на заседание на комитета, на което се появява Даме Груев. Груев влиза в спор със социалиста Кибаров. Кибаров в подкрепа на социалистическите си идеали се позовава на устава на ВМОРО, който казва, че организацията се бори за автономна Македония, за освобождението на всички македонци, без оглед на вера и народност, и обвинява Груев, че е поискал помощ от България по време на Илинденското въстание. Груев казва, че може би трябва да се преосмисли устава и открито да се заяви, че целта на организацията е Македония да стане част от България, с което да се спечели подкрепата на българската държава и армия, тъй като гърците не са приели идеята за автономия и целят да се присъденият към Гърция, а новопоявилите се сърби също казват, че тази земя ще стане част от Сърбия. На заседанието се решава окръжният войвода Петър Донев-Караджата да отиде с чета от 25 човека да прогони гръцките андарти (четници) от района на Мариовските села, които „са пропищели“ от тях, а Борис Глаушев, по прякор Милостивият, да придружи българския владика, който ще отиде по селата да раздава дарения, получени от България.

Борис тръгва с владиката и кервана с помощите от България, но владиката го заставя да остави револвера си, а на турския онбашия (десетник) казва, че му стига един човек охрана, а не трима, както са били изпратени, на което турчина склонява. Владиката и Борис отсядат в едно село, което през нощта е нападнато от гръцки андарти, а на селяните не достигат пушките, тъй като са скрили част от тях в планината. Андартите подпалват селската църква и няколко къщи и убиват няколко селяни, но се появява друга вълна от изстрели, оказала се от четата на Караджата, която изтласква гърците. На заседание на окръжния комитет в О., на което присъстват Петър Донев-Караджата и Борис Глаушев единодушно е решено в отговор да бъдат избити 12 гръцки първенци в О., включително гръцкия консул и двамата братя на Ангелика Милонас. Извършени са няколко покушения срещу гърците. Братята на Ангелика замислят убийството на Борис Глаушев, но Ставрос е ранен в краката от нападатели и е пренесен в къщата.

Битката на Стражица

Ангелика отива при Борис и го пита дали е участвал в решението за опита за покушение срещу братята ѝ, на което той отговаря утвърдително. Ангелика му казва, че е била решила да остане при него, но знанието, че той е решавал убийството на братята ѝ не ѝ позволява. Тя се връща в къщата на родителите си, взема нож от кухнята и чист чаршаф от един скрин, качва се на тавана, постила чаршафа на прашния под, коленичи на него и се пробожда в сърцето. На сутринта Борис чува писък от съседната къща. Димитрис Милонас хуква нагоре по улицата да доведе лекар. Борис кара Фотини да разбере какво е станало и след малко Фотини му казва, че Ангелика се е пробола с нож. Борис се облича за излизане и отива у Милонас, където е срещнат от Димитрис, който по молба на Борис не го връща. Борис е заведен до леглото на мъртвата, а баща ѝ казва на гръцки „Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...“

Борис Глаушев тръгва с чета из планините. Йосиф от Рапа научава, че организационните чети от три съседни околии са се събрали в една долина, дълбоко скрита в планините, за да решават съдбата му. Той се изкачва на скалите на един връх над долината, откъдето вижда 150 четници и още толкова селско опълчение. Йосиф праща двама селяни по различни пътеки към Преспа, за да кажат на каймаканина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“

Комитите са предупредени за предателството от пратеник на околийския комитет в Преспа малко преди да се появят над хиляда души аскер откъм прохода при Стражица и други роти от други страни. Четиримата войводи повеждат хората си по уговорен план, но четниците, застанали на позиция да вардят прохода при Стражица отказват да ги последват. Заедно с четника Цветко, Борис Глаушев отива да им предаде строгата заповед на войводите да отстъпят. Четиридесетимата четници, заели позиция на една скална площадка и водени от Костурчето, Кирил Кончев и Юнкерът, обаче заявяват решимостта си да не отстъпят позицията. Глаушев решава да остане с тях, а с него и Цветко, „Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърцето ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като... Пък, най-после, каквото даде Бог.“ С падането на нощта турците обсаждат върха.

Битката започва призори, най-напред при Стражица, а след това и на други две места в планината (виж: Битка на Ножот). Когато турците се приближават на сто и петдесет или двеста крачки, четниците откриват огън: „Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити.“ Аскерът, воден от офицерите с извадени саби, достига до скалистата височина, където е разпръснат „сред трясъка на десетки бомби“. „Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия ѝ връх.“ Жегата напича, а на турците е раздаден обяд. Следобед турци се изкачват на съседен на Стражица рид и започват стрелба с маузери. Костурчето е първият покосен от огъня. Турците превземат с щурм каменната полщадка под върха и избиват двайсетината ѝ защитници. Другите двайсетина четници са между скалите при върха, където „викаше Юнкерът: „Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам... Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали са улучили куршумите му...“ Борис разбива о скалата пушката си, после и Цветковата, хваща Цветко под мишница и го повежда към едно по-широко място, където са се уговорили да се съберат четниците. Там останалите живи четници викат, прегръщат се, чупят пушките си, за да не попаднат в ръцете на турците. Цветко откопчава една бомба от патрондаша си, отвинтва капачката ѝ и я удря в камъка.

В Преспа се разчува за засадата и битката в планината. Загинали са една трета от четниците, а Йосиф от Рапа останал незасегнат и навлязъл с четата си и по тамошните села. При Лазар Глаушев идва „капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове.“ Той показва на Лазар „кадро“, което е направил на загиналите на Стражица. Лазар Глаушев разпознава тялото на сина си. Офицерът оставя снимката на Глаушев, който я скрива от жена си и не ѝ казва какво е научил.

На другия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влиза председателя на околийския комитет в Преспа и му казва, че Борис е тежко ранен, но жив и е отнесен от другарите му от О. „в некакво село“. След няколко дена при тях пристига учителката от О. Мария Йорданова, която им съобщава, че Борис е изпратен по канала на организацията в България. Учителката им предлага да му занесе нещо, тъй като заминава да следва в Софийския университет.

„През зимата на тая година в сражение с турците бе убит Даме Груев.“ – така завършва сагата на Димитър Талев.

Издания

  • Книгата е издадена от изд. „Български писател“ на 30 април 1966 г., по-малко от 6 месеца преди смъртта на автора, в тираж 20 100.
  • Преиздадена е от същото издателство през 1976, 1980, 1986, 1989 г.
  • Издание на ИК „Анубис“, 2000 г.
  • Издание на изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г. (ISBN 9547394436)

Бележки

  1. Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува, в-к „Македония“, брой 34, 23 септември 1998 г.
  2. Църнушанов, Коста. Сърбизиране на македонския казионен „литературен език“. Част втора. // Македонски преглед XIV (2). 1991. с. 22.
  3. Църнушанов, Коста. Героите на Димитър Талев, Спектър 69. Книга за наука, техника и култура, с. 167.

Външни препратки

     Портал „Македония“         Портал „Македония    

VIII

Консулът изви едрата си глава към тъмния прозорец и каза, като да беше сам в стаята:

— Има нещо недобро… нездраво в цялата наша работа. Ние не можем и досега да използуваме добре поражението на българите след въстанието им. Подгонени са, притиснати са от всички страни и уж разногласия между тях, но… имам сведения, че патриаршеските села усилено преминават към Българската екзархия. Напущат, отказват се от нашата патриаршия. Само до юли миналата година са преминали седемдесет и едно село към екзархията. В Леринско, Костурско, Преспанско,

---

1Вулгарос на ми мини! (Българин да не остане!) Това е било девиз на гръцките андарти в Македония.

 

Солунско, Серско … И най-много от нашите райони. — Той рязко се извърна от прозореца и спря строг поглед върху единия офицер, после върху другия: — Това е голям неуспех за нашето дело. Как ще си го обясните, господа?

— Пипаме меко — отговори веднага поручикът. — Въпреки въстанието и така нататък българите са силни. Трябва да ги уловим с желязна ръка. Четите ни са малко. Трябва да доведем още хора и добре да ги подбираме. Хора, които са готови да мрат.

— Нека Павлос Мелас ни служи за пример — намеси се пак другият офицер.

— Да — кимна поручикът, без да го погледне, и продължи, като да не бяха го прекъсвали: — На тукашните хора не може да се разчита. Да дойдат повече хора от свободна Гърция. Да обхванем здраво всички райони и където ударим, да се запомни. Да внушим страх и трепет. Преминали към екзархията… камък върху камък да не остане от такива села! Ние сме отмъстители! Ние сме войници и защитници на православната вяра срещу подлите схизматици1…

— Да, да — прекъсна го консулът съчувствено, ала и нетърпеливо. Поручикът и сам се сепна в своите буйни възгласи. Консулът продължи: — Всичко това е ясно. И сега, в скръбта си поради трагичния край на Мелас, поради някои наши временни неуспехи да не бъдем песимисти. Да се държим здраво. Тук в О. и в други градове. Ще им вземем силата и по селата. Но трябва да стегнем редовете си по-добре. Да изясним по-добре отношенията си с турците. Те не ни вярват, не им вярваме и ние, но срещу българите можем да бъдем заедно. Имаме и друг съюзник. Съюзник и съперник, който засега не е много опасен: сърбите. Сърбия. Пълзят от север. Опитват се да свият гнездо и тук, в О. Та дори и в Солун. Да. Те сами ни протягат ръка. Директорът на тукашната тяхна гимназия ми иска среща. Ще му я дам. Не консулът им, а техният просветител иска среща. Консулът им се държи официално. Има тук някакъв план, някакъв умисъл. Искат да излязат по-хитри. Да.

---

1 Схизматици — разколници, отказали се от гръцката патриаршия, привърженици на Българската екзархия.

 

А сега този дрипльо. Съгледвач е. Ще го накараме да ни каже нещо повече за своите, отколкото е можал да научи за нас. После… ще си получи наградата.

Той дигна от писалището сребърно звънче с абаносова дръжка и го заклати. Влезе друг един от пазачите на консулството. Консулът заповяда:

— Доведете копача. Пазачът се изпъна по войнишки и излезе. Двамата

офицери се преместиха със столовете си от двете страни на консулското писалище. Пазачът побутна в стаята селянина и отново излезе. Селянинът застана омърлушен до затворената врата. Тримата мъже го гледаха мълчаливо някое време. Консулът заговори на книжовен български език, със забележим чужд акцент:

— Ако ми кажеш самата истина, ще получиш двойно за работата си днес, пък и още по-голяма награда. Мога да те настаня и на добра служба. Ако пък се опитваш да ме заблуждаваш, няма да излезеш жив оттук. Разбра ли, човече? Ето, аз те питам, ти ще отговаряш.

Селякът отеднаж се съвзе може би от българския говор на консула и дори пристъпи по-близу към писалището му:

— Сиромах човек съм аз… цел ден ви работих, защо не ме пущат да си отида, децата ме чакат, тъмно е веке, нощ. Що има да те лъжа аз, платете ми за работата, цел ден… и пуснете ме да си ида при децата…

Поручикът махна сърдито с ръка и каза на гръцки:

— Стой там, при вратата! Не се приближавай!

Селякът не разбра гръцкия му език, но разбра сърдития му жест и се дръпна до вратата. Той проплака, търкулнаха се и сълзи по четинестите му бузи:

— Моля ти се, господине… Защо ме мъчите… Аз… за хлеба на децата. От изгорените села съм, с четири дребни деца побегнах…

Консулът пак дигна сребърното звънче и позвъни. Пазачът влезе на часа. Слагайки внимателно звънчето на мястото му върху писалището, консулът рече:

— Доведи господин Петракис.

Лицето на селянина в миг побеля, очите му потъмняха и хлътнаха в дупките си. Той преглътна шумно. извърна се да погледне вратата, но поручикът скочи и застана до него. Вратата пак се отвори, влезе около

петдесетгодишен мъж в дълга до под колената антерия1, с подплатена с кожа чохена салтамарка. Селянинът примига бързо-бързо — предния ден той го бе видял как влиза в консулството, видял го бе и когато излезе, и бе скрил лице от него. Сега той нямаше как да скрие лицето си. Петракис лукаво се усмихваше насреща: — Не ме ли познаваш, Зарче?

— Не те познавам — отвърна сопнато Зарчето, макар и с отчаяно лице. — Аз…

— Как да не ме познаваш, нели сме тукашни? — И той добави още повече усмихнат: — Лошо зарче си хвърлил тоя път.

Чу се гласът на консула:

— Достатъчно, кир Петракис. Благодарим ти. Довиждане, кир Петракис.

Кир Петракис се поколеба, види се, не му се излизаше толкова скоро, но се поклони леко към консула и послушно напусна стаята. Консулът попита пак на български:

— Е, още ли ще се преструваш? Обърни се, обърни се към мене, погледни ме!

Сега се виждаше целият Зарче — такъв, какъвто си беше, макар и облечен в дрипави селски дрехи, с проскубана селска капа. Той втренчи в консула горящи очи, но и сълзи блестяха в очите му. Консулът продължи:

— Кажи кой те прати! Бобев? С каква цел, каква беше задачата ти?

Зарчето мълчеше и само очите му заблестяха още повече, от още повече влага в тях. И като че ли за да спре сълзите си или да спре думите, които напираха на езика му, той прехапа долната си устна и започна да я гризе до кръв. Сетне внезапно заговори:

— Не ме питай повеке. Нищо нема да ти кажа. Ако отворя уста и взема да ям лайна, нели знайш, и там куршум ме чака или нож в гърлото. И как ще се явя пред другарите си! Ето — раздвижи се той живо и бързо се прекръсти два-три пъти с набожно изражение на лицето: — Ето, жив ми кръст, клетва давам, нема да кажа нищо,

---

1 Антерия — горна дреха от тънък памучен, вълнен или копринен плат.

 

какЕсто съм видел тука, и… и веке нема да се захващам с такива работи, на, жив ми кръст, нели сме християни…

— Хитруваш, но това няма да ти помогне. Кажи ми всичко и ще те пусна веднага. Ако приемеш да ни служиш отсега нататък, ще получаваш по три лири на месец. И никой нищо няма да узнае. Само аз и ти. Дума ти давам. Тия хора тук нищо не разбират от разговора ни. Те са от Гърция. Избирай. Избери по-доброто за себе

си, човече!

Зарчето чуваше всяка дума на консула, а в същото време вървеше възбудено подир собствените си мисли. Намираше се в стаята на Симеон Венчев; богато наредена, с килим, с червени кресла и висулки по тях, маса, покрита с коприна до пода; широко легло с много възглавници и с лъскави месингови топки. Зарчето не знаеше къде да седне, не се решаваше да седне. И той самият срещу него — Венчев, с големите си блестящи очи. Чуваше гласа му: „Ще седиш пред консулството и всичко ще следиш! Гледай да не те подушат гърците.“ „Не бой се, господин Венчев. Хитър съм аз.“ Но ето влезе в ръцете им. Хванаха го здраво. Хитрата лисица право в стъпица. Ах, тоя Петракис! Зарчето го видя как влезе и излезе от консулството. Нищо съмнително не забеляза той, хитрият Зарче; влизаха, излизаха и други тукашни гърци. Надхитриха го гърците. Какво ще каже сега господин Венчев, какво ще каже Коте? Коте искаше да седне срещу консулството, а Зарчето — не, аз! Тъкмо за мене е тая работа. Ха сега да те видя! Ама чакай, той може би пак ще се провре. Ех, да излезе още един път на улицата… И да не дърдори сега много. За страха си от Венчев, от другарите. Те наистина бяха по-страшни от консула. Ще му кажат: издайник. И така и така смърт, но издайник — не, не! Венчев, Коте, другарите… Стани, Давидов, от гроба черен! Три лири на месец! Ами издайник? Как не си сложи леворвера в пояса! И сега на тоя консул — трае, трае, трае! Де да му дойде на ум, че ще го вкарат вътре… Сега умната и… дано помогне бог.

— Три лири, казваш, секой месец… Не са малко. Две деца имам. Сиромах човек. Какво ще искате за тия три лири, господин консуле?

— Няма да ти бъде трудна работата. Ще си стоиш

там, където си бил досега. И ще бъдеш още по-запален за българския комитет. Ще следиш какво се говори, какво се крои против нас или против турците. И ще ми съобщаваш навреме. Аз ще ти кажа как ще става това. Ще гледаш само да не те усетят. Това ще ти бъде най-трудното. Ти пък да не си глупак! Виждаш: работа лесна и… три златни лири на месец. Ние не сме като българите, ние имаме много пари. А като дойде Гърция тук, и добра служба ще ти дадем.

„Хитър грък — мислеше си Зарче. — Тя, лесна е работата, но тежкото и най-тежкото е другаде: издайник! Дръж си парите, господин консуле, ама дано ми помогне господ, аз да излеза по-хитър от тебе.“

— Е, харно, господин консуле. Три лири. Хубави парици за мене. Нема къде другаде да вървя аз, господин консуле, щом влезнах тука, при вас. И добра служба, а? Като стане гръчко тука. Сиромах човек съм аз и е добро това за мене, много добро. И работата, както казваш, ще ми бъде лека. Къде по-хубаво за мене, така премислих аз, господин консуле. Само ме е страх да не ме хванат. Вие требва да ме пазите, а другото е лесно.

— Ние ще те пазим, но и ти си отваряй очите. Поручикът седна отново и промърмори на гръцки!

— Мина му страхът изглежда…

Обади се и другият офицер — той все като ехо:

— Изглежда, добре го подхвана господин консулът.

Зарче мигаше добродушно, укротен, примирен, сякаш разбираше думите на двамата офицери и ги одобряваше. Той се реши сега и да ги погледне, весело някак и съучастнически. Ето, ставаме дружина… Поручикът строго поприсви вежди.

— Да започнем работа още сега — рече консулът и угаси цигарата си в пепелника. И тъй, небрежно, добави: — И още тая вечер ще си излезеш оттук с три лири в джеба. Ще ги получиш в предплата. — Той се изправи на стола си, сложи длани на писалището пред себе и като се загледа мълчаливо в лицето на Зарче, попита изтихо: — Кажи ми сега, кой те прати да следиш консулството?

Зарче пак попримига, като в последно колебание, сетне бързо отговори:

— Кибаров, Кибаров ме изпрати. Учителят Кибаров, Дето ходи с капела.

Консулът продължаваше да го гледа, но мина сянка по лицето му. После той се усмихна криво, само с устни, приподигна рамена:

— Хм… Ти ме лъжеш. Искаш лесно да се изплъзнеш. Учителят Кибаров не се занимава с такива работи, макар че е във вашия комитет. Изпратил те е или Бобев, или Венчев. Никой друг. Ти си прост и глупав човек. Не знаеш дори и да лъжеш. Върви по дяволите! — добави консулът на гръцки.

Поручикът стана отново, побърза да стане и друтият офицер. Без да разбират разговора между консула и Зарче, схванаха смисъла му по лицата им, по сърдития глас на своя началник.

„Сега веке съвсем…“ — помисли Зарче и лицето му рязко се промени, показа се там и отчаянието му от новата грешка, и страхът му, и цялото негово безсилие.

Консулът извърна поглед навъсен и каза пак на

гръцки:

— В дупката.

Офицерите сграбчиха Зарчето от двете му страни, изведоха го от стаята. Вън чакаха двамата пазачи. Запалиха фенер. Четиримата гърци обградиха Зарчето от всички страни. Бързите разбъркани стъпки прокънтяха през празното преддверие, по дървената стълба надолу. Зарчето вървеше между четиримата мъже и нито помисли да се спре да се противи. Нямаше никакви мисли в ума му, отворила се бе там тъмна празнина, по-голяма от главата му. Изпълнила го бе някаква непоносима студенина и той, вървейки, цял трепереше. Изведоха го на двора, минаха и петимата през градината, чак до дъното й, спряха се пред дълбоката дупка между бъзовия храсталак. Тоя с фенера остана малко по-назад. В сгъстилата се тъмнина светна блед пламък, чу се изстрел. Зарчето хлътна в черната дупка. Двамата офицери се върнаха към консулството. Един-единствен изстрел в градината на гръцкото консулство, сред гръцките махали — кой ли ще дойде да търси и проверява? Тук беше във всяко отношение по-сигурно за подобни работи. Така мислеше поне господин консулът.

Двамата пазачи сложиха фенера по-близу до дупката и взеха да хвърлят с лопати в нея прясната пръст. На дъното й лежеше Зарчето, присвит надве. Изпочупените бъзови клонки издаваха гъст, сладникав мирис.