Серия
Преспанска тетралогия (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 96 гласа)

По-долу е показана статията за Гласовете ви чувам от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
„Гласовете ви чувам“
Автор Димитър Талев
Първо издание 1966 г.
България
Издателство Български писател
Оригинален език български
Жанр исторически роман
Вид роман
Предходна Илинден

„Гласовете ви чувам“ е последният роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония през XIX и началото на XX век, включваща още „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“.

Романът е завършен през лятото на 1965 година и е публикуван през пролетта на 1966 година[1].

Сюжет

Сюжетът на творбата проследява живота на младия син на Лазар и Ния Глаушеви Борис след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание.

В гр. О.

Борис Глаушев се настанява в гр. О. (Битоля), където става учител в местно българско училище и е избран за член на окръжния комитет на ВМОРО. Глаушев става свидетел на конфликтите в комитета между социалиста Стефан Кибаров, председателят Богдан Бобев и секретарят Симеон Венчев, който на своя глава решава да си сътрудничи със сърбите и сърбоманите. Венчев е отстранен от комитета, след което негов човек прострелва Кибаров. В отговор поддръжникът на Кибаров, евреинът Езра, убива Венчев, а Кибаров е откаран от своите хора на лечение в България.

Йосиф от Рапа

Сърбоманът Йосиф от Рапа (литературен образ на Глигор Соколович – Ляме[2]) повежда чета из Македония с цел посредством подкупи, заплахи и насилие да сърбизира българското население. Той е уловен в засада от българския войвода Дойчин (чийто прототип е Арсо Локвички[3]), но успява да се измъкне с помощта на писмо, подписано и подпечатано от секретаря на О-ския окръжен революционен комитет Орловски (Симеон Венчев) и датирано от ноември 1905 г., в което се казва „ ... Той се ползва с нашето доверие ... ако се подчинява на Устава ... да му се помага ... въпреки че е дошъл от Сърбия.“ и с думите, че се е срещнал с Пере Тошев, който бил одобрил дейността му, стига да е верен на организацията. „За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в организацията нямаше.“ Той пуска Йосиф, но му заповядва да не се връща повече в неговия район. След като се измъква от засадата Йосиф се ожесточава поради унижението, което е преживял пред четниците си и решава да започне открита сърбоманска дейност. Той отива в село Дупки, където Дойчин е застрелял неговия човек Мишко. Йосиф събира селото, но селският ръководител на ВМОРО Алексо се крие от сърбоманския войвода в хамбара си. Йосиф вика жената на Алексо, която идва с малкия си син и отрича мъжа ѝ да е в селото. Когато обаче Йосиф заплашва да отреже главата на сина ѝ, Алексо се появява на площада. След като не може да го накара да се обяви за сърбин, Йосиф кара „доктора на четата“, Бърко, да го дере жив, след което го обесва с краката надолу и го застрелва.

Ангелика Милонас

От прозореца на стаята, където живее под наем, Борис Глаушев вижда през улицата младата гъркиня Ангелика Милонас, която живее в отсрещната къща и се показва на балкона, за да полива цветята си. Хазяйката му Фотина, гъркиня, женена за българин, посредничи между двамата и те се срещат. Младите се влюбват един в друг без да го признават пред себе си, а още по-малко пред другия. Когато вече са увлечени, Борис казва на Фотина да му купи обувки за малкия му син, чиято майка Ружа е убита от турците по време на въстанието, след което заминава да види родителите си в Преспа за Бъдник. Фотина е шокирана от новината, а и Борис се страхува, че узнавайки за това Ангелика няма да го погледне отново. В Преспа майката на Борис Ния кани младата вдовица и учителка Дона Крайчева на Бъдни вечер. Скоро след това опитът на българите да съборят камбанария, издигната от сърбомани е отблъснат от турския аскер с убийството с щик на Дона Крайчева, последвано от залп в множеството. Като се връща в Преспа Борис споделя с майка си Ния за Ангелика. След завръщането си в О. той узнава от Фотина, че Ангелика е болна, но все още иска да го вижда, въпреки новината, която е научила от Фотина за неговото положение. Борис иска веднага да я посети, но Фотини го възпира от страх от братята и бащата на Ангелика. Ангелика се разплаква от радост, научавайки, че Борис се е върнал и иска от Фотини да ѝ помогне да се изправи, за да погледне през прозореца. Борис е застанал на прозореца си и двамата се виждат за пръв път от толкова време. В стаята обаче влиза бащата на Ангелика Костас Милонас и научава за увлечението на дъщеря си по българина. Бащата забранява на Ангелика да се среща отново с Борис и предава чрез Фотини заплаха на Борис да не се среща с Ангелика „ако му е мил животът“. Фотина му казва, че майката на Борис е гъркиня (всъщност прабаба му по майчина линия е била гъркиня), но това не омеква сърцето на Костас. Той иска от Фотина да изпъди българина, обещавайки да ѝ плаща „кирата“, докато тя си намери друг „кираджия“. Фотина се уплашва и предупреждава Борис, но когато той я пита дали го пъди, тя не го прави. Борис казва, „Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.“

След като се връща от комитетско заседание Борис намира в стаята си писмо на френски от Ангелика донесено от малкия ѝ племенник Ригас, в което тя за първи път открито изразява любовта си към него и му изказва съжалението си, че не може го вижда колкото ѝ се иска, защото баща ѝ е научил за увлечението ѝ и я пази. Тя го предупреждава да се пази от братятя ѝ, които и баща ѝ не смее да уведоми за него, и го моли да има търпение тя да „прехвърли тая страшна планина“ (на омразата между гърците и българите) преди той да направи нещо.

След като изтича известно време Борис неочаквано намира самата Ангелика да го чака у дома му и те правят любов в стаята му. Когато се връща при своите Ангелика е пресрещната от брат си Димитрис. Тя признава пред него за връзката си с Борис Глаушев и заедно с по-големия им брат Ставрос Димитрис заплашва, че ще убият Борис, ако отново двамата влюбени се погледнат. Ангелика отново изпраща писмо на Борис, в което му казва да не я търси, да не показва, че се интересува от нея, поне за известно време и да бъде търпелив и много предпазлив.

Комитетски дела

Докато е в Преспа за Бъдник Борис е изпратен заедно с други двама членове на околийския комитет, даскали като него, да вразуми войводата Кольо Ганев в село Дреново, който е решил да изгори селата Рапа и Пресад, защото някои от жителите им са се обявили за сърби под натиска на сърбоманския войвода Йосиф от Рапа. След като ядно ги изслушва и изпраща да спят обаче Ганев ги заплашва със смърт, което е дочуто и предадено на селския ръководител Кръстьо, който моли пратениците на комитета да напуснат селото, за да не може „улавия“ Ганев да изпълни заканата си. Те неохотно напускат селото под прикритието на нощта. На сутринта въоръжен с пушката си Кръстьо се изправя пред Ганев на селския мегдан. Ганев се разгневява, че даскалите са избягали, заплашва Кръстьо с „петдесет по голо“ и заповядва на четниците си да го хванат. Кръстьо ги предупреждава да не се приближават. Тогава Ханджията го застрелва отстрани.

Глаушев отива на заседание на комитета, на което се появява Даме Груев. Груев влиза в спор със социалиста Кибаров. Кибаров в подкрепа на социалистическите си идеали се позовава на устава на ВМОРО, който казва, че организацията се бори за автономна Македония, за освобождението на всички македонци, без оглед на вера и народност, и обвинява Груев, че е поискал помощ от България по време на Илинденското въстание. Груев казва, че може би трябва да се преосмисли устава и открито да се заяви, че целта на организацията е Македония да стане част от България, с което да се спечели подкрепата на българската държава и армия, тъй като гърците не са приели идеята за автономия и целят да се присъденият към Гърция, а новопоявилите се сърби също казват, че тази земя ще стане част от Сърбия. На заседанието се решава окръжният войвода Петър Донев-Караджата да отиде с чета от 25 човека да прогони гръцките андарти (четници) от района на Мариовските села, които „са пропищели“ от тях, а Борис Глаушев, по прякор Милостивият, да придружи българския владика, който ще отиде по селата да раздава дарения, получени от България.

Борис тръгва с владиката и кервана с помощите от България, но владиката го заставя да остави револвера си, а на турския онбашия (десетник) казва, че му стига един човек охрана, а не трима, както са били изпратени, на което турчина склонява. Владиката и Борис отсядат в едно село, което през нощта е нападнато от гръцки андарти, а на селяните не достигат пушките, тъй като са скрили част от тях в планината. Андартите подпалват селската църква и няколко къщи и убиват няколко селяни, но се появява друга вълна от изстрели, оказала се от четата на Караджата, която изтласква гърците. На заседание на окръжния комитет в О., на което присъстват Петър Донев-Караджата и Борис Глаушев единодушно е решено в отговор да бъдат избити 12 гръцки първенци в О., включително гръцкия консул и двамата братя на Ангелика Милонас. Извършени са няколко покушения срещу гърците. Братята на Ангелика замислят убийството на Борис Глаушев, но Ставрос е ранен в краката от нападатели и е пренесен в къщата.

Битката на Стражица

Ангелика отива при Борис и го пита дали е участвал в решението за опита за покушение срещу братята ѝ, на което той отговаря утвърдително. Ангелика му казва, че е била решила да остане при него, но знанието, че той е решавал убийството на братята ѝ не ѝ позволява. Тя се връща в къщата на родителите си, взема нож от кухнята и чист чаршаф от един скрин, качва се на тавана, постила чаршафа на прашния под, коленичи на него и се пробожда в сърцето. На сутринта Борис чува писък от съседната къща. Димитрис Милонас хуква нагоре по улицата да доведе лекар. Борис кара Фотини да разбере какво е станало и след малко Фотини му казва, че Ангелика се е пробола с нож. Борис се облича за излизане и отива у Милонас, където е срещнат от Димитрис, който по молба на Борис не го връща. Борис е заведен до леглото на мъртвата, а баща ѝ казва на гръцки „Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...“

Борис Глаушев тръгва с чета из планините. Йосиф от Рапа научава, че организационните чети от три съседни околии са се събрали в една долина, дълбоко скрита в планините, за да решават съдбата му. Той се изкачва на скалите на един връх над долината, откъдето вижда 150 четници и още толкова селско опълчение. Йосиф праща двама селяни по различни пътеки към Преспа, за да кажат на каймаканина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“

Комитите са предупредени за предателството от пратеник на околийския комитет в Преспа малко преди да се появят над хиляда души аскер откъм прохода при Стражица и други роти от други страни. Четиримата войводи повеждат хората си по уговорен план, но четниците, застанали на позиция да вардят прохода при Стражица отказват да ги последват. Заедно с четника Цветко, Борис Глаушев отива да им предаде строгата заповед на войводите да отстъпят. Четиридесетимата четници, заели позиция на една скална площадка и водени от Костурчето, Кирил Кончев и Юнкерът, обаче заявяват решимостта си да не отстъпят позицията. Глаушев решава да остане с тях, а с него и Цветко, „Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърцето ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като... Пък, най-после, каквото даде Бог.“ С падането на нощта турците обсаждат върха.

Битката започва призори, най-напред при Стражица, а след това и на други две места в планината (виж: Битка на Ножот). Когато турците се приближават на сто и петдесет или двеста крачки, четниците откриват огън: „Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити.“ Аскерът, воден от офицерите с извадени саби, достига до скалистата височина, където е разпръснат „сред трясъка на десетки бомби“. „Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия ѝ връх.“ Жегата напича, а на турците е раздаден обяд. Следобед турци се изкачват на съседен на Стражица рид и започват стрелба с маузери. Костурчето е първият покосен от огъня. Турците превземат с щурм каменната полщадка под върха и избиват двайсетината ѝ защитници. Другите двайсетина четници са между скалите при върха, където „викаше Юнкерът: „Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам... Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали са улучили куршумите му...“ Борис разбива о скалата пушката си, после и Цветковата, хваща Цветко под мишница и го повежда към едно по-широко място, където са се уговорили да се съберат четниците. Там останалите живи четници викат, прегръщат се, чупят пушките си, за да не попаднат в ръцете на турците. Цветко откопчава една бомба от патрондаша си, отвинтва капачката ѝ и я удря в камъка.

В Преспа се разчува за засадата и битката в планината. Загинали са една трета от четниците, а Йосиф от Рапа останал незасегнат и навлязъл с четата си и по тамошните села. При Лазар Глаушев идва „капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове.“ Той показва на Лазар „кадро“, което е направил на загиналите на Стражица. Лазар Глаушев разпознава тялото на сина си. Офицерът оставя снимката на Глаушев, който я скрива от жена си и не ѝ казва какво е научил.

На другия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влиза председателя на околийския комитет в Преспа и му казва, че Борис е тежко ранен, но жив и е отнесен от другарите му от О. „в некакво село“. След няколко дена при тях пристига учителката от О. Мария Йорданова, която им съобщава, че Борис е изпратен по канала на организацията в България. Учителката им предлага да му занесе нещо, тъй като заминава да следва в Софийския университет.

„През зимата на тая година в сражение с турците бе убит Даме Груев.“ – така завършва сагата на Димитър Талев.

Издания

  • Книгата е издадена от изд. „Български писател“ на 30 април 1966 г., по-малко от 6 месеца преди смъртта на автора, в тираж 20 100.
  • Преиздадена е от същото издателство през 1976, 1980, 1986, 1989 г.
  • Издание на ИК „Анубис“, 2000 г.
  • Издание на изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г. (ISBN 9547394436)

Бележки

  1. Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува, в-к „Македония“, брой 34, 23 септември 1998 г.
  2. Църнушанов, Коста. Сърбизиране на македонския казионен „литературен език“. Част втора. // Македонски преглед XIV (2). 1991. с. 22.
  3. Църнушанов, Коста. Героите на Димитър Талев, Спектър 69. Книга за наука, техника и култура, с. 167.

Външни препратки

     Портал „Македония“         Портал „Македония    

XLVII

Вечерта, след като прекара няколко часа с Бориса Глаушев, Ангелика излезе от стаята му, обладана от дълбоко спокойствие, което чувствуваше и с душата си, и с тялото си като нещо осезаемо. То беше и една непоколебима смелост, непреклонна решителност. Още щом излезе от стаята на любимия, тя почувствува, че сега ще й са нужни тъкмо смелост и решителност. И беше спокойна — те бяха в сърцето й. На чардака я пресрещна Фотина. Изпаднала бе в някакво безумство стопанката, махаше ръце, сякаш да се нахвърли върху момичето, лицето й се бе разкривило, очите й — да изскочат от дупките си, сълзи на поточета течаха от тях и размазваха червилото по бузите й. Не можа да свърже веднага и приказките си Фотина, в гръцкия си език бъркаше ш български думи:

— Що стана… що направи! Ангелика! Ти! Никога не бих повярвала, че ти… Толкова време сами! Ще ти го кажа направо: аз не съм дете, сещам се. Стоите затворени вътре, мълчите, не се чува дума. Знам що става. Ами сега? Ами сега! Братята ти, баща ти, ще ме заколят. Всички гърци в О. против мене. Жива ще ме изгорят!

Ангелика я слушаше търпеливо, но нямаше какво повече да слуша.

— Успокой се, лельо Фотини. Не викай. И мълчи ей за всичко, мълчи си! Кой може да узнае? И не е станало нищо лошо. Каквото и да стане най-после, аз сама ще си отговарям. Пред когото и да е. Сбогом, лельо Фотини. И мълчи си, мълчи си!

Тя забеляза още от прага на портата, че по улицата бе започнало вечерното раздвижване. Нищо. Прекоси улицата. Поздрави две съседки, които чакаха да видят какво ще каже, какво ще направи. Чу ги как зашушукаха зад гърба й, захихикаха в един глас. Нищо. Тъкмо да прекрачи прага на бащината си къща, пред нея се изправи Димитрис. Лицето му беше леко побледняло, очите му я гледаха като замръзнали. Отстъпи една крачка, пусна я да влезе. Попита я тихо, с пресъхнал глас:

— При него ли беше?

Ангелика помълча само един миг. После кимна с глава:

— При него.

— През цялото време?

Тя пак кимна с глава. Лицето на Димитрис побледня още повече, ала очите му, бялото на очите му като че ли започна да червеней. Той продължи, без да повиши глас:

— Издебнала си, когато мама и Дросо не са вкъщи. — Мама не би ме пуснала, а какво да кажа на Дросо?

— Сега аз ще кажа на всички.

Ангелика не се помръдна, не трепна дори с очи.

Той занемя. Задъхваше се. Широките му ноздри потреперваха и шумно поемаха въздух. Виждала го бе Ангелика и друг път в такава възбуда. Нищо.

— Ела с мене! — рязко се обърна той и я поведе към стаята си, на долния кат, откъм градината зад къщата.

Пусна я да влезе, влезе и той, внимателно затвори вратата. Стаята му тук беше някак по-отдалечена от другите стаи в къщата — да бъде по-далеко и от погледите на домашните му. Най-вече поради неговата работа в гръцкия комитет. Такъв беше и целият му живот — някак затворен и в много случаи по-далеко от другите.

Ангелика отдавна не беше влизала в тая стая. За чистотата и реда в стаята се грижеше майката — кира Ксантула Милонас — и още повече нейният обитател — Димитрис. Той рядко допущаше тук Дросо или Ангелика. Стаята беше наредена с вкус и дори с изящество. В ъгъла до единия прозорец беше сложена неголяма писмена маса от орехово дърво, в другия ъгъл беше леглото, също от

изкусно изработено дърво и с винаги опната тъмночервена, копринена покривка. Димитрис не даваше на приятелите си да сядат на леглото му и те свикнаха, не се и решаваха да се докоснат до него. В стаята имаше две плюшени кресла, нови виенски столове — гостите да заповядат; леглото е свещено място и принадлежеше само на стопанина му. На стената висеше само един портрет на Павлос Мелас тежка позлатена рамка. В ъгъла зад писалищната маса беше изправен тесен шкаф, също от масивно дърво и добре заключен, с две тайни, хитро покрити отделения в него. Всеки предмет беше на определено, постоянно място и блестеше от чистота. Цялата стая беше пропита със застояла миризма на тютюнев пушък -самият Димитрис Милонас не пушеше, но търпеше тая слабост на приятелите си, които прекарваха с часове при него, винаги само по комитетска работа.

— Седни — каза Димитрис на сестра си и сам седна на стола до писмената маса. Ангелика не седна и той продължи, като да не забеляза това: — Докъде си стигнала с него?

— Бих ти отговорила, че това не е твоя работа, но ти си ми брат и… ще ти кажа: аз ще се омъжа за него.

Той усети в думите й нещо повече от това, което чу.

— Питам те: докъде си стигнала с него… Той… докосвал ли се е до тебе.

— Приличните хора не говорят за това със сестрите си.

— Мене пък всичко мие ясно. Очите ти те издават, макар да ме гледаш с такова безсрамие.

— Кажи ми защо ме доведе тук.

— Далече си отишла ти и може би… Може би до самия край.

— Аз съм като тебе: първото момиче, в което се влюби, ти обяви за своя годеница и всички знаем, че тя именно ще ти бъде жена. Никоя друга. Ала ние само дотук си приличаме с тебе. — Тя се усмихна само с устни, очите й гледаха строго, дори предизвикателно: — Ами… Димитрис… дали си прегърнал годеницата си поне един път досега?

По невисокото му, твърдо чело изби влажна руменина:

— Сега пък аз ще ти кажа: не се ли срамуваш от приказките си? Разкриваш се не такава, каквато…

Ангелика изви омекнал поглед към прозорците, дето гаснеха последните светлини на деня, и побърза да @дог пълни:

— И самата аз се виждам по-друга. Ти няма и да ме разбереш, какъвто си строг и… много последователен. Сега аз съм по-добра, по-богата, всичко ми е по-ясно, по-лесно. Сега аз съм по-силна. И всичко иде от него. Всичко добро. Той…

— Ти знаеш ли кой е той? — прекъсна я Димитрис и тя го погледна сякаш учудена от гласа му. Димитрис продължи: — Той е член на техния окръжен комитет и праща убийците на твоите сънародници, които падат по улиците на О. Това ли е доброто за тебе?

— Не. Не. Той не праща, не може да праща убийци. И после… тая ваша борба… Падат и техни хора. Кой им праща убийците? Аз искам да бъда далече от всичко това. От тая вражда, от тая кървава омраза.

— Не можеш да бъдеш далече, щом си гъркиня. И ако си добра гъркиня.

— Добра гъркиня значи…

— Внимавай!

— Добра гъркиня значи да обичаш народа си, отечеството си, да си готова дори да умреш за тях. Това знае всеки. Още в училището…

— Има още, още. Значи да се бориш за величието на своето отечество, за неговото пълно освобождение, за възкресяването на неговата слава. Значи също да мразиш до смърт неговите врагове, да се стремиш да ги обезвредиш и омаломощиш, да ги унищожиш, ако е нужно.

Ангелика се озърна: в стаята беше вече почти тъмно. Тя се загледа пак в светлеещите прозорци, помълча. Сетне попита:

— Ние живеем в О., в Турция, и кое е нашето отечество?

— Нашето отечество е Гърция, но за нас и тук е Гърция.

— Той казва: Македония е наше общо отечество. На всички, родени на македонска земя: гърци, българи, турци, власи.

— Евреи, цигани… Глупости! Говориш глупости, не виждаш ли?

— Димитрис… Тук, в Македония, българите са много повече от нас. Но той казва: Македония е наше общо

отечество. Той е по-справедлив. И защо ние, гърците, да не кажем също, че Македония е наше общо отечество, на всички, които живеят в нея? Тогава няма да се мразим, ще вървим заедно и ще се борим заедно.

— Той те е осакатил. Той те е отровил. И за това сега аз го мразя сто пъти повече.

Тя обърна отново поглед към него — меко, тъжно просветваха в здрача големите й очи. Тъжен, отпаднал беше и гласът й:

— Какво говориш, Димитрис… Ти си много умен, но има неща… ти просто обезумяваш. Гърция… Българите… Не можеш ли и за тия неща да говориш умно, спокойно? — Тя пристъпи, опря длани на писмената му маса, гласът й се изясни: — Като него. И ако за това го мразиш повече, ти ме приближаваш повече към него и ме отдалечаваш от себе си. Аз искам да бъда щастлива, радостна, а той… той ми дава всичко, което ми е нужно. Освобождава ме от всичко, което ме измъчва, което ме наскърбява. А ти — плъзна тя към него тесните си длани, които се белееха нежно в здрача, върху тъмното дърво, — ти ме заплашваш дори с Гърция. Той знае, че съм гъркиня, и ме обича, а ти искаш да го мразя, защото съм гъркиня. С него ми е всичко по-ясно, тебе, брате, не те разбирам.

Той скочи и каза със заглушен, съскащ глас:

— Иди си! Иди си или… ще те ударя. Ще те убия! Ангелика го погледна мълчаливо, обърна се и излезе от стаята.

След вечерята тримата Милонас — Костас Милонас и двамата му синове — влязоха в гостната стая на горния кат. Дълго се чуваха гласовете им зад плътно затворената врата на тържествената стая. Жените ходеха умълчани, всяка по работата си сега, преди лягане, ослушваха се накъм гостната стая. Само Ангелика знаеше що става там. Най-сетне вратата се отвори и гласът на Димитрис се чу низ цялата къща:

— Ангелика!

Нямаше защо да крещи толкова — Ангелика очакваше да я повикат. Тя влезе в студената мрачна стая. На кръглата маса в средата гореше ламба с мътно оцветен глобус, мътно лъщеше коприната на покривката. Там бяха седнали бащата Милонас и по-големият му син Ставрос; старият човек беше наметнат с някаква връхна дреха. Димитрис стоеше прав до масата. Край стените и в мрачните ъгли се спотайваха мебелите — тежки, неподвижни и като че ли цяла тълпа в стаята. Девойката виждаше и знаеше, че от стените я гледаха всичките живи и мъртви роднини на семейството Мило-нас, всички славни герои на Гърция, още по-строги в своите тежки, позлатени рамки. Тя потърси погледа на баща си, но старият като че ли се криеше в мътната светлина на абажура. Сепна я твърдият, студено тържествен глас на Димитрис:

— Ние знаем всичко. Ето тук и татко. Слушай и запомни добре какво ще ти кажа: от днес нататък, от тоя час, ти ще прекъснеш всякакви връзки с българина отсреща. ВсЯкакви връзки! Да не си посмеяла дори да го погледнеш и да не се мярваш вече пред очите му! В противен случай той ще бъде убит. За няколко дни. За ден или два. В това можеш да бъдеш напълно сигурна.

Пламъчето на ламбата, затворено в стъкления глобус, тихо съскаше. Загледана някъде пред себе си с огромни очи, Ангелика промълви:

— Сигурна съм. — И добави: — Ти ще пратиш някого…

— Ще пратя!

— А можем и ние самите да го убием това мръсно куче! — викна, протегнал врат към нея, Ставрос, по-старият й брат.

— Вярвам.

— И да знаеш — продължи Ставрос Милонас, — да знаеш, че ние тук вземаме твоята работа в ръцете си. Бяхме те изпуснали, разглези се ти, глупачка такава. В скоро време ние ще ти намерим мъж, няма да те оставим да ни позориш пред целия град. Чу ли добре?

— Чух.

— Хайде излизай сега! Ангелика излезе.