Серия
Преспанска тетралогия (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 96 гласа)

По-долу е показана статията за Гласовете ви чувам от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
„Гласовете ви чувам“
Автор Димитър Талев
Първо издание 1966 г.
България
Издателство Български писател
Оригинален език български
Жанр исторически роман
Вид роман
Предходна Илинден

„Гласовете ви чувам“ е последният роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония през XIX и началото на XX век, включваща още „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“.

Романът е завършен през лятото на 1965 година и е публикуван през пролетта на 1966 година[1].

Сюжет

Сюжетът на творбата проследява живота на младия син на Лазар и Ния Глаушеви Борис след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание.

В гр. О.

Борис Глаушев се настанява в гр. О. (Битоля), където става учител в местно българско училище и е избран за член на окръжния комитет на ВМОРО. Глаушев става свидетел на конфликтите в комитета между социалиста Стефан Кибаров, председателят Богдан Бобев и секретарят Симеон Венчев, който на своя глава решава да си сътрудничи със сърбите и сърбоманите. Венчев е отстранен от комитета, след което негов човек прострелва Кибаров. В отговор поддръжникът на Кибаров, евреинът Езра, убива Венчев, а Кибаров е откаран от своите хора на лечение в България.

Йосиф от Рапа

Сърбоманът Йосиф от Рапа (литературен образ на Глигор Соколович – Ляме[2]) повежда чета из Македония с цел посредством подкупи, заплахи и насилие да сърбизира българското население. Той е уловен в засада от българския войвода Дойчин (чийто прототип е Арсо Локвички[3]), но успява да се измъкне с помощта на писмо, подписано и подпечатано от секретаря на О-ския окръжен революционен комитет Орловски (Симеон Венчев) и датирано от ноември 1905 г., в което се казва „ ... Той се ползва с нашето доверие ... ако се подчинява на Устава ... да му се помага ... въпреки че е дошъл от Сърбия.“ и с думите, че се е срещнал с Пере Тошев, който бил одобрил дейността му, стига да е верен на организацията. „За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в организацията нямаше.“ Той пуска Йосиф, но му заповядва да не се връща повече в неговия район. След като се измъква от засадата Йосиф се ожесточава поради унижението, което е преживял пред четниците си и решава да започне открита сърбоманска дейност. Той отива в село Дупки, където Дойчин е застрелял неговия човек Мишко. Йосиф събира селото, но селският ръководител на ВМОРО Алексо се крие от сърбоманския войвода в хамбара си. Йосиф вика жената на Алексо, която идва с малкия си син и отрича мъжа ѝ да е в селото. Когато обаче Йосиф заплашва да отреже главата на сина ѝ, Алексо се появява на площада. След като не може да го накара да се обяви за сърбин, Йосиф кара „доктора на четата“, Бърко, да го дере жив, след което го обесва с краката надолу и го застрелва.

Ангелика Милонас

От прозореца на стаята, където живее под наем, Борис Глаушев вижда през улицата младата гъркиня Ангелика Милонас, която живее в отсрещната къща и се показва на балкона, за да полива цветята си. Хазяйката му Фотина, гъркиня, женена за българин, посредничи между двамата и те се срещат. Младите се влюбват един в друг без да го признават пред себе си, а още по-малко пред другия. Когато вече са увлечени, Борис казва на Фотина да му купи обувки за малкия му син, чиято майка Ружа е убита от турците по време на въстанието, след което заминава да види родителите си в Преспа за Бъдник. Фотина е шокирана от новината, а и Борис се страхува, че узнавайки за това Ангелика няма да го погледне отново. В Преспа майката на Борис Ния кани младата вдовица и учителка Дона Крайчева на Бъдни вечер. Скоро след това опитът на българите да съборят камбанария, издигната от сърбомани е отблъснат от турския аскер с убийството с щик на Дона Крайчева, последвано от залп в множеството. Като се връща в Преспа Борис споделя с майка си Ния за Ангелика. След завръщането си в О. той узнава от Фотина, че Ангелика е болна, но все още иска да го вижда, въпреки новината, която е научила от Фотина за неговото положение. Борис иска веднага да я посети, но Фотини го възпира от страх от братята и бащата на Ангелика. Ангелика се разплаква от радост, научавайки, че Борис се е върнал и иска от Фотини да ѝ помогне да се изправи, за да погледне през прозореца. Борис е застанал на прозореца си и двамата се виждат за пръв път от толкова време. В стаята обаче влиза бащата на Ангелика Костас Милонас и научава за увлечението на дъщеря си по българина. Бащата забранява на Ангелика да се среща отново с Борис и предава чрез Фотини заплаха на Борис да не се среща с Ангелика „ако му е мил животът“. Фотина му казва, че майката на Борис е гъркиня (всъщност прабаба му по майчина линия е била гъркиня), но това не омеква сърцето на Костас. Той иска от Фотина да изпъди българина, обещавайки да ѝ плаща „кирата“, докато тя си намери друг „кираджия“. Фотина се уплашва и предупреждава Борис, но когато той я пита дали го пъди, тя не го прави. Борис казва, „Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.“

След като се връща от комитетско заседание Борис намира в стаята си писмо на френски от Ангелика донесено от малкия ѝ племенник Ригас, в което тя за първи път открито изразява любовта си към него и му изказва съжалението си, че не може го вижда колкото ѝ се иска, защото баща ѝ е научил за увлечението ѝ и я пази. Тя го предупреждава да се пази от братятя ѝ, които и баща ѝ не смее да уведоми за него, и го моли да има търпение тя да „прехвърли тая страшна планина“ (на омразата между гърците и българите) преди той да направи нещо.

След като изтича известно време Борис неочаквано намира самата Ангелика да го чака у дома му и те правят любов в стаята му. Когато се връща при своите Ангелика е пресрещната от брат си Димитрис. Тя признава пред него за връзката си с Борис Глаушев и заедно с по-големият им брат Ставрос Димитрис заплашва, че ще убият Борис, ако отново двамата влюбени се погледнат. Ангелика отново изпраща писмо на Борис, в което му казва да не я търси, да не показва, че се интересува от нея, поне за известно време и да бъде търпелив и много предпазлив.

Комитетски дела

Докато е в Преспа за Бъдник Борис е изпратен заедно с други двама членове на околийския комитет, даскали като него, да вразуми войводата Кольо Ганев в село Дреново, който е решил да изгори селата Рапа и Пресад, защото някои от жителите им са се обявили за сърби под натиска на сърбоманския войвода Йосиф от Рапа. След като ядно ги изслушва и изпраща да спят обаче Ганев ги заплашва със смърт, което е дочуто и предадено на селския ръководител Кръстьо, който моли пратениците на комитета да напуснат селото, за да не може „улавия“ Ганев да изпълни заканата си. Те неохотно напускат селото под прикритието на нощта. На сутринта въоръжен с пушката си Кръстьо се изправя пред Ганев на селския мегдан. Ганев се разгневява, че даскалите са избягали, заплашва Кръстьо с „петдесет по голо“ и заповядва на четниците си да го хванат. Кръстьо ги предупреждава да не се приближават. Тогава Ханджията го застрелва отстрани.

Глаушев отива на заседание на комитета, на което се появява Даме Груев. Груев влиза в спор със социалиста Кибаров. Кибаров в подкрепа на социалистическите си идеали се позовава на устава на ВМОРО, който казва, че организацията се бори за автономна Македония, за освобождението на всички македонци, без оглед на вера и народност, и обвинява Груев, че е поискал помощ от България по време на Илинденското въстание. Груев казва, че може би трябва да се преосмисли устава и открито да се заяви, че целта на организацията е Македония да стане част от България, с което да се спечели подкрепата на българската държава и армия, тъй като гърците не са приели идеята за автономия и целят да се присъденият към Гърция, а новопоявилите се сърби също казват, че тази земя ще стане част от Сърбия. На заседанието се решава окръжният войвода Петър Донев-Караджата да отиде с чета от 25 човека да прогони гръцките андарти (четници) от района на Мариовските села, които „са пропищели“ от тях, а Борис Глаушев, по прякор Милостивият, да придружи българския владика, който ще отиде по селата да раздава дарения, получени от България.

Борис тръгва с владиката и кервана с помощите от България, но владиката го заставя да остави револвера си, а на турския онбашия (десетник) казва, че му стига един човек охрана, а не трима, както са били изпратени, на което турчина склонява. Владиката и Борис отсядат в едно село, което през нощта е нападнато от гръцки андарти, а на селяните не достигат пушките, тъй като са скрили част от тях в планината. Андартите подпалват селската църква и няколко къщи и убиват няколко селяни, но се появява друга вълна от изстрели, оказала се от четата на Караджата, която изтласква гърците. На заседание на окръжния комитет в О., на което присъстват Петър Донев-Караджата и Борис Глаушев единодушно е решено в отговор да бъдат избити 12 гръцки първенци в О., включително гръцкия консул и двамата братя на Ангелика Милонас. Извършени са няколко покушения срещу гърците. Братята на Ангелика замислят убийството на Борис Глаушев, но Ставрос е ранен в краката от нападатели и е пренесен в къщата.

Битката на Стражица

Ангелика отива при Борис и го пита дали е участвал в решението за опита за покушение срещу братята ѝ, на което той отговаря утвърдително. Ангелика му казва, че е била решила да остане при него, но знанието, че той е решавал убийството на братята ѝ не ѝ позволява. Тя се връща в къщата на родителите си, взема нож от кухнята и чист чаршаф от един скрин, качва се на тавана, постила чаршафа на прашния под, коленичи на него и се пробожда в сърцето. На сутринта Борис чува писък от съседната къща. Димитрис Милонас хуква нагоре по улицата да доведе лекар. Борис кара Фотини да разбере какво е станало и след малко Фотини му казва, че Ангелика се е пробола с нож. Борис се облича за излизане и отива у Милонас, където е срещнат от Димитрис, който по молба на Борис не го връща. Борис е заведен до леглото на мъртвата, а баща ѝ казва на гръцки „Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...“

Борис Глаушев тръгва с чета из планините. Йосиф от Рапа научава, че организационните чети от три съседни околии са се събрали в една долина, дълбоко скрита в планините, за да решават съдбата му. Той се изкачва на скалите на един връх над долината, откъдето вижда 150 четници и още толкова селско опълчение. Йосиф праща двама селяни по различни пътеки към Преспа, за да кажат на каймаканина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“

Комитите са предупредени за предателството от пратеник на околийския комитет в Преспа малко преди да се появят над хиляда души аскер откъм прохода при Стражица и други роти от други страни. Четиримата войводи повеждат хората си по уговорен план, но четниците, застанали на позиция да вардят прохода при Стражица отказват да ги последват. Заедно с четника Цветко, Борис Глаушев отива да им предаде строгата заповед на войводите да отстъпят. Четиридесетимата четници, заели позиция на една скална площадка и водени от Костурчето, Кирил Кончев и Юнкерът, обаче заявяват решимостта си да не отстъпят позицията. Глаушев решава да остане с тях, а с него и Цветко, „Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърцето ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като... Пък, най-после, каквото даде Бог.“ С падането на нощта турците обсаждат върха.

Битката започва призори, най-напред при Стражица, а след това и на други две места в планината (виж: Битка на Ножот). Когато турците се приближават на сто и петдесет или двеста крачки, четниците откриват огън: „Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити.“ Аскерът, воден от офицерите с извадени саби, достига до скалистата височина, където е разпръснат „сред трясъка на десетки бомби“. „Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия ѝ връх.“ Жегата напича, а на турците е раздаден обяд. Следобед турци се изкачват на съседен на Стражица рид и започват стрелба с маузери. Костурчето е първият покосен от огъня. Турците превземат с щурм каменната полщадка под върха и избиват двайсетината ѝ защитници. Другите двайсетина четници са между скалите при върха, където „викаше Юнкерът: „Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам... Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали са улучили куршумите му...“ Борис разбива о скалата пушката си, после и Цветковата, хваща Цветко под мишница и го повежда към едно по-широко място, където са се уговорили да се съберат четниците. Там останалите живи четници викат, прегръщат се, чупят пушките си, за да не попаднат в ръцете на турците. Цветко откопчава една бомба от патрондаша си, отвинтва капачката ѝ и я удря в камъка.

В Преспа се разчува за засадата и битката в планината. Загинали са една трета от четниците, а Йосиф от Рапа останал незасегнат и навлязъл с четата си и по тамошните села. При Лазар Глаушев идва „капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове.“ Той показва на Лазар „кадро“, което е направил на загиналите на Стражица. Лазар Глаушев разпознава тялото на сина си. Офицерът оставя снимката на Глаушев, който я скрива от жена си и не ѝ казва какво е научил.

На другия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влиза председателя на околийския комитет в Преспа и му казва, че Борис е тежко ранен, но жив и е отнесен от другарите му от О. „в некакво село“. След няколко дена при тях пристига учителката от О. Мария Йорданова, която им съобщава, че Борис е изпратен по канала на организацията в България. Учителката им предлага да му занесе нещо, тъй като заминава да следва в Софийския университет.

„През зимата на тая година в сражение с турците бе убит Даме Груев.“ – така завършва сагата на Димитър Талев.

Издания

  • Книгата е издадена от изд. „Български писател“ на 30 април 1966 г., по-малко от 6 месеца преди смъртта на автора, в тираж 20 100.
  • Преиздадена е от същото издателство през 1976, 1980, 1986, 1989 г.
  • Издание на ИК „Анубис“, 2000 г.
  • Издание на изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г. (ISBN 9547394436)

Бележки

  1. Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува, в-к „Македония“, брой 34, 23 септември 1998 г.
  2. Църнушанов, Коста. Сърбизиране на македонския казионен „литературен език“. Част втора. // Македонски преглед XIV (2). 1991. с. 22.
  3. Църнушанов, Коста. Героите на Димитър Талев, Спектър 69. Книга за наука, техника и култура, с. 167.

Външни препратки

     Портал „Македония“         Портал „Македония    

XLIII

На улицата пред широката порта на българската митрополия Борис Глаушев завари над тридесетина коне и мъски, всички вече натоварени с вързопи, пълни врещи, сандъци. Двама коняри и някакво момче припряно се провираха между добичетата, отваряха си път ту с удар на лакътя, ту с ритник, ту с юмрук по муцуната — проверяваха за последен път въжетата, с които бяха навързани товарите, проверяваха оглавниците, връзките на самарите под издутите кореми. И колкото беше вече излишна тая работа, толкова по-нервно и по-шумно я вършеха двамата коняри, надавайки ненужно сърдити викове по конете или по момчето, което вървеше след тях

с уплашено лице и непохватно се опитваше да им подражава. Край високата стена току до портата гавазинът на митрополията държеше за юздите други два коня със седла; държеше ги той някак поотдалеко — пазеше от добичетата своята гъсто надиплена снежнобяла фустанел а и лъснатите си като стъкло обуща. Натиснал над очите си висок, въз морав фес, гавазинът арнаутин гледаше намръщен с нескрито презрение шумните коняри, натоварените коне, които бяха изпълнили улицата, и ту един, ту друг по-нататък подигаше опашка и изтърсваше на калдъръма цяла купчина лъскави, гладки топки тор или пък шурваше изпод корема на добичето жълта струя пикоч и между нозете му бързо се набираше широка, пенеста локва. В студения утринен въздух над кафявите купчини и жлътналите се локви се надигаше бяла пара, арнаутинът гнусливо стискаше устни и вдишваше острата, кисела воня. Ранните минувачи се промъкваха край отсрещната стена, някои и се поспираха да погледат конете, конярите, наперения гавазин и още повече тежките товари.

Борис влезе в митрополията. Посрещна го Петко, прочутият по целия град слуга на владиката.

— Даскале, ти така ли…

Борис се бе облякъл както всеки ден, сложил си бе само по-здрав и обуща.

— Немам друго за път.

Петко приподигна рамена и затрополи по ходника с подкованите си ботуши. Какъвто беше дребничък, сякаш цял се бе заврял в ботушите, набубурен с дебела шаячна полушубка. Той въведе Бориса при владиката.

Владиката стоеше прав сред стаята. Борис го бе виждал на няколко пъти и само в тържествените му одежди, когато по дежурство бе водил ученици в църква. Сега митрополитът беше облечен за път, с дълга зимна дреха, изпод която едва се показваше расо и обутите му също в груби обуща нозе. Нахлупил бе черна калугерска капа, под която беше скрита дългата духовническа коса, и едрата му глава изглеждаше още по-едра. Той беше над петдесетгодишен човек, почти нисък, широк, застанал здраво на нозете си. Дебели тъмни вежди подпираха челото му, едва показало се изпод черната капа, а в сянка под тях остро, бдително проблясваха големи, също тъмни очи. И под тежката зимна дреха личаха широките, издути гърди, правият му гръб. Гъсто прошарената му брада покриваше половината лице, до леко изпъкналите бледи скули, и лежеше широко на гърдите му. Дълбок, плътен прозвуча и неговият глас:

— Донеси мушамата. Мене не ми трябва. Петко веднага се досети:

— Те, даскалите, се така. Во сичко. На път, по планините тръгваме, а още е, речи си, зима. Къде тъй…

Владиката помръдна пръсти, както се подаваха от широкия ръкав, и бъбривият слуга изчезна от стаята.

— На добър път, господин Глаушев. Бог да ни закриля — рече митрополитът. Той произнасяше отчетливо всеки звук, да каже което беше нужно и както беше нужно, а големите му очи, умни и бдителни, оставаха все същите.

— На добър път, ваше високопреосвещенство.

— Наричайте ме дядо владика. Както ни нарича народът. И е по-практично сега, през време на нашето пътуване. Навярно сте закусил.

— Да.

— Носите ли оръжие, господин Глаушев?

— Да. Револвер.

— Моля ви да го оставите тук, в митрополията. Петко ще го прибере. Като се върнем, ще си го вземете.

— Мене… мене ми е нужен, дедо владика.

— Сега не ви е нужен. Аз тръгвам с кръста, и вие с мене. Не ви е нужно оръжие, щом сте тръгнал с мене.

Влезе Петко, шумолейки с дългата, широка мушама. Глаушев мълчаливо разкопча връхната си дреха, измъкна кожен патронташ, по който бяха наредени лъскави патрони, окачен беше и наган в кафяв калъф.

— Прибери това нещо, Петко.

Слугата му подаде мушамата, пое патронташа. Владиката попита:

— Готово ли е всичко?

— Готово е всичко. Довтасаха и заптиите. Последни. Не са свикнали да стават рано.

Владиката се прекръсти три пъти, бавно, с широк замах, слугата отвори вратата пред него.

Долу, пред портата на митрополията, сега стояха и трима конни заптии, слезли и тримата от конете си. Владиката ги поздрави:

— Сабахаиролсун1… — Той продължи все така на турски: — Ще пътува с мене само един от вас, а другите двама да се върнат. Един стига.

Отговори онбашията2 между тях и някак настойчиво:

— Така е заповядано, деспот ефенди. Трима да сме. Владиката сякаш не го и чу; строго, непреклонно

гледаха очите му изпод дебелите вежди:

— Един стига, казвам. Колкото да се знае, че пътуваме под сянката на негово императорско величество падишаха. Евалла3 на пашата, че ми праща трима, но за моята работа и един стига.

Онбашията поомекна:

— Да отида да попитам барем…

— Не е нужно. Ти сам избери, онбаши, кой ще върви с мене, а другите да се връщат.

Владиката се обърна към гавазина и му кимна да доведе коня. Спусна се и Петко да помага, хвана се за едното стреме. Владиката се дигна твърде ловко за тежкото си тяло и седна удобно, сигурно върху широкото седло. Гавазинът му подаде почтително юздата. Борис Глаушев се качи на другия кон и те двамата тръгнаха надолу по улицата. Последва ги и Петко, също на кон, с възглавничка на самара. След тях подкара катаната си онбашията, сложил дълга пушка на колената. Насъбралите се там люде проследиха мълчаливо с погледи малката дружина на владиката. След някое време по улицата се проточи и върволицата на натоварените коне и мулета, сред продраните викове на двамата коняри. Така бе наредил владиката — керванът му да го настигне далеч от града. Той не искаше да минава през О. като керванбашия, да привлича любопитството на зяпачите, но вече вън от града търпеливо дочака кервана, за да бъде под окото му по дългия път нататък.

Утринният час на тоя предпролетен ден все още не се свършваше, макар да се бе съмнало отдавна. Високите стръмнини на планината току над града чезнеха в мъгли; бяла, гъста мъгла лежеше и по височините на североизток, неподвижна, светнала като огромна снежна преспа — слънцето беше току зад нея, от нея извираше и светлината на новия ден. Не се виждаше и гигантската планинска верига далеч на юг.

---

1 Сабахаиролсун — добро утро.

2 Онбашия — десетиик.

3 Евалла — благодаря, също и поздрав.

 

Само високо горе светлееше широк кръг бледо небе. Хладният, дори студен въздух тежеше от влага; тъмнееше влажна и земята по голите угари, също през бледозелените ранни посеви от двете страни на пътя. Чернееха се все още голи и разперените гранки на дървесата, но сякаш отдалеко се усещаше напорът на раздвижилите се под кората им животворни сокове. Виждаха се и люде низ полето наоколо, срещаха се и по пътя — надигнали мотики или пък тръгнали с торби за млада коприва. Владиката се поклащаше ритмично на своя кон, умълчан, загледан пред себе си. Мълчеше и Глаушев току до него, само Петко, слугата, малко по-назад, се опитваше да влезе в разговор с навъсения недоволен онбашия. Рядко се дочуваха сега и подвикванията на конЯрите някъде по-назад.

О-ското поле тук се вдаваше като залив между планинските стръмнини вляво и вдясно. Пътниците вървяха доста време през него, между две редици тополи, които се белееха високо нагоре с голите си гранки, неподвижни в застоялия въздух — дълги редици по ниските брегове край пътя, като бели, угаснали свещи. После четиримата конници прегазиха бърз, бистър поток и бавно се изкачиха на един невисок рид — най-далечното разклонение на планинския лабиринт на югозапад от О., закъдето го водеше техният дълъг път. Пълзеше след тях и керванът, като жива броеница по завоите на пътя — поизвърна се владиката да го погледне от височината. Извърна се и Борис Глаушев, позадържа коня си. Слънцето тъкмо се измъкваше от белите мъгли по ридовете насреща. Внезапно подух на топъл ветрец от далечината, сякаш облекчителна въздишка на самото слънце, което бързо изправи огнената си глава. Равнината се разтвори още по-широка в слънчевия блясък, гола, пропита от влага, като бледи, прозрачни сенки се зеленееха по нея покаралите посеви и треви. Блестяха туктам застояли води и по-нататък широките завои на разлялата се река. Виждаше се в далечината и градът, прострял се нашироко в подножията на планината — стена до стена под прихлупени червени покриви, а над тях се издигаха куполите на църквите, белите вкаменени стрели на минаретата, четвъртитата кула на градския часовник.

— Вие какво? — чу се гласът на владиката. — Да не би да искате да се върнете?

— Не, не…

Глаушев припряно подръпна юздата на коня.

Мисълта му наистина бе полетяла назад към града. От няколко дни той пак не беше виждал Ангелика. Завесите на прозорците й бяха все спуснати, затворена стоеше вратата на балкона, враждебно умълчана изглеждаше цялата къща срещу неговите прозорци. Умълчала се бе и Фотина, но Борис не искаше да я разпитва — какви посредници можеше да има между нето и Ангелика след това, което стана? На тръгване тая сутрин той каза на хазайката си.

— Заминавам по работа. За десет или петнайсет дни.

Това беше за Ангелика. Не каза той нищо повече. И тръгна с натежало сърце. Що бе станало с Ангелика? Не ще узнае той нищо за нея през тия десет-петнайсет дни. Градът бе задържал погледа му — редиците светло боядисани стени, куполите на църквите, белите островърхи минарета, които оставаха все по-далеко. Там, в далечината, оставаше и тя…

Заредиха се един след друг голи, високи и по-високи ридища, конниците се спущаха в дълбоки долини и пак се изкачваха нагоре, все по-ясно се открояваха в далечината на югозапад модри планински върхове. Слънцето се изкачи високо и вървеше след пътниците, топлеше гърбовете им. Владиката яздеше мълчаливо, но лицето му се бе разведрило. Мълчеше край него и Борис. Като че ли нямаше и що да говорят те двамата. Дълъг беше пътят пред тях и нека не спират в това слънчево време. Напечената свежа тревичка по изпънатите гърбове на ридовете издаваше ободряващ дъх, весело се белееше туктам по нея измито от дъждовете камъче, червенееха се проядени брегове и дол чинки. Тихо беше. по тая гола, хълмиста местност, не се виждаха ни люде, ни села, още по-тихо беше в дълбоките долини, край разхвърляните купчини саморасли дървеса с разперени голи гранки. Само подвикванията на конярите час по час нарушаваха пустинната тишина, също и монотонните гласове на няколкото звънеца по шиите на конете от кервана. Те ту заглъхваха, изостанали в някой дол, ту звъннаха по-ясно, когато керванът се изкачваше на рида и се проточваше по-близу след четиримата ездачи, които го водеха.

— Слънчице… Толкова рано още. Е… юг — продума митрополитът след дълго мълчание. После се придръпна на седлото, огледа се: — А каква пустош! Няма ли живи люде по тия места?

— Не съм минавал насам — рече Глаушев.

— А пък аз за втори път. Като дойдох най-напред. Трябваше да обиколя епархията си. Казваха ми, че допреди стотина години по тия хълмища е имало вековни гори. Огън ги е унищожил. Земя без стопанин. И водица не е останала по доловете.

— Те и нарочно палят горите. Агаларите — добави Глаушев изтихо.

Онбашията яздеше немного далеко след тях. Петко бе го изоставил. Присъединил се бе слугата към конярите, за да има с кого да приказва.

Слънчевата радост на предпролетния ден не продължи много. Над далечните планински върхове насреща неусетно се бяха надигнали облаци и бързо изправяха нагоре гигантски рамена, гърди, извръщаха към слънцето бели, безоки лица, издуваха гуши и коремища. Плътната облачна маса пълзеше все по-нашироко в сгъстилата се нататък небесна синилка, след нея вървяха тъмнини, потъмняха и планините, погълна ги надигащият се мрак. Дотича оттам и остър пронизващ ветрец — бърз, нерадостен вестител, — а скоро след него с вой връхлетя силен вихър и вече не спря. Слънцето се въземаше срещу надигналата се от запад мрачна стихия, заоблените краища на облаците горяха с ослепително бели пламъци, ала тъмните облачни грамади обхващаха небето все по-нашироко и леденият вятър злобно възпяваше растящото тържество на мрака.

Владиката се загърна в горната си дреха, закопча я чак под брадата си. Прошумоля и мушамата, която бе облякъл Глаушев в митрополията.

— Тръгнал бях… наистина по даскалски — усмихна се той.

Владиката нищо не отговори. Той гледаше напред изпод черната си капа и държеше здраво юздата е лявата си ръка. Слънцето изеднаж угасна, останалата след него небесна синева бързо чезнеше. Изчезна и ведрината по лицето на владиката. Загледан все напред, към сгъстилото се чернило на запад, той каза:

— Това е като че ли истинският образ на тая земя.

Борис Глаушев помълча един дълъг миг и сетне попита:

— Обичате ли вие, дедо владика, тая земя?

— Защо ме питате?

— Дошъл сте отдалеко. От свободна България. По

служба или… по дълг. А ето наистина е такъв нейният истински образ.

Владиката обърна лице към него:

— Аз съм българин, господин Глаушев. Дойдох да служа на тая земя. Молих да ме изпратят тук, а не другаде. Можех да си остана в България и даже в моя роден град. Аз молих да ме изпратят тук.

И той пак се загледа пред себе си.

С други очи го погледна сега Глаушев:

— Чувах в О., че сте дошъл по принуждение или поне тъй, по служба.

— Да, дойдох да й служа, да служа тук на своя род български. — Владиката продължи все така, без да се обръща към Бориса: — Но не като вас, господин Глаушев. Не като подобните на вас.

— Е, да. Ние се борим за… автономна Македония

и Одринско.

— С това започват и всичките ви грешки.

Облаците бяха покрили цялото небе, наоколо всичко помръкна. Само вятърът шеташе по голите ридища, втурваше се по доловете, свиреше проточено, изчезваше някъде и пак долиташе още по-зъл. Не спираше и дългата редица коне, самотно се обаждаха звънчетата като загубени сред околната пустош, сред сърдития вой на вятъра, който заглушаваше продължително треперливия им звън. Заговори пак владиката, плътен, силен звучеше гласът му и в шума на вятъра:

— Ей от такива тъмнини излезе народът ни, срещу такава буря тръгна. Срещу такава буря тръгнаха навремето такива като вашия баща Лазар Глаушев, видях го аз и говорих с него, когато слязох в Преспа за пръв път след моето назначение. Не ги спря ни бурята, ни мракът. Изведоха народа ни от бурята и мрака. Не с оръжие, а с мъдрост и живо слово. Вие всички се лъжете с вашето оръжие.

— По-късно и баща ми прибегна към същото оръжие, към нашето.

— Да. То е като обща лудост, това, което вършите вие сега. А ние не бива да изоставяме старото, изпитано оръжие. Мъдростта и живото слово. И вярата си също в бога, без чиято воля и косъм не пада от главата на човека, както е казано.

— Верата в бога. Вашата църковна вера е много небесна. Говоря за чистата вера, но не за лъжата и тъмнината в нея. Нашата пък вера е земна, човешка.

— Говорете. Слушам.

— Ако говорим за бога, за християнството… Бог! Не мога да го отрека, но и не мога да го обхвана в мислите си. Какво чудо е вселената и всеко нещо в природата около нас, до най-дребните неща… Мравката, която се труди, цветецът, който се разтваря, за да се оплоди. Но защо е толкова забъркан човешкият живот? Човекът, който е създаден по образа божи. Кой ще даде едната от двете си ризи, кой ще обърне и другата си буза, когато… И точно така ли требва да бъде? От друга страна, сами вие, божите служители… прощавайте, но аз искам да бъде откровен с вас… Делата на самите божи служители, животът им много често е в противоречие с евангелието, негово отрицание. Исус Христос, апостолите, всички мъченици на християнството, е да, но после то се наложи с огън и меч. Създадоха се църквите и техното господство над хората. Инквизицията…

— Вие сте социалист, Глаушев.

— Не. Говорил съм за тия неща с Кибаров. Стефан Кибаров, социалист, учител беше в нашата гимназия… познавате ли го?

— Не го познавам. Борис не спираше.

— Говорил съм с него, чел съм и сам съм мислил. Баща ми беше набожен човек, християнин, и, мога да кажа, той е последователен в живота си, но и той прие нашата революционна организация. — Той живо се обърна към владиката: — Нашата вера е по-проста, по-земна, по-човешка. Ние искаме от човека само това, което може да даде, издигаме го само дотам, докъдето наистина може да се издигне, обещаваме му живот и бъдеще, което може той самият да създаде.

Владиката нищо не отговори. Той седеше все тъй здраво на седлото, широкото му лице беше обърнато

срещу вятъра, който час по час развяваше присмехулно почти бялата му брада.

Потъмнялото небе се бе снишило, хоризонтът се бе сключил по-близу наоколо, планините в далечината бяха изчезнали. Студен, ситен дъждец шибаше лицата на пътниците при всеки порив на вятъра, като че ли самият вятър се превръщаше в облак от дребни, бодливи капчици. През сгъстената мрежа на дима се показа ниско долу неголямо село — купчина притиснати към земята къщи. Владиката рече глухо, хрипливо:

— Нямаме работа тук, но ще трябва да се отбием. При такова време…