Серия
Преспанска тетралогия (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 97 гласа)

По-долу е показана статията за Гласовете ви чувам от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
„Гласовете ви чувам“
Автор Димитър Талев
Първо издание 1966 г.
България
Издателство Български писател
Оригинален език български
Жанр исторически роман
Вид роман
Предходна Илинден

„Гласовете ви чувам“ е последният роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония през XIX и началото на XX век, включваща още „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“.

Романът е завършен през лятото на 1965 година и е публикуван през пролетта на 1966 година[1].

Сюжет

Сюжетът на творбата проследява живота на младия син на Лазар и Ния Глаушеви Борис след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание.

В гр. О.

Борис Глаушев се настанява в гр. О. (Битоля), където става учител в местно българско училище и е избран за член на окръжния комитет на ВМОРО. Глаушев става свидетел на конфликтите в комитета между социалиста Стефан Кибаров, председателят Богдан Бобев и секретарят Симеон Венчев, който на своя глава решава да си сътрудничи със сърбите и сърбоманите. Венчев е отстранен от комитета, след което негов човек прострелва Кибаров. В отговор поддръжникът на Кибаров, евреинът Езра, убива Венчев, а Кибаров е откаран от своите хора на лечение в България.

Йосиф от Рапа

Сърбоманът Йосиф от Рапа (литературен образ на Глигор Соколович – Ляме[2]) повежда чета из Македония с цел посредством подкупи, заплахи и насилие да сърбизира българското население. Той е уловен в засада от българския войвода Дойчин (чийто прототип е Арсо Локвички[3]), но успява да се измъкне с помощта на писмо, подписано и подпечатано от секретаря на О-ския окръжен революционен комитет Орловски (Симеон Венчев) и датирано от ноември 1905 г., в което се казва „ ... Той се ползва с нашето доверие ... ако се подчинява на Устава ... да му се помага ... въпреки че е дошъл от Сърбия.“ и с думите, че се е срещнал с Пере Тошев, който бил одобрил дейността му, стига да е верен на организацията. „За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в организацията нямаше.“ Той пуска Йосиф, но му заповядва да не се връща повече в неговия район. След като се измъква от засадата Йосиф се ожесточава поради унижението, което е преживял пред четниците си и решава да започне открита сърбоманска дейност. Той отива в село Дупки, където Дойчин е застрелял неговия човек Мишко. Йосиф събира селото, но селският ръководител на ВМОРО Алексо се крие от сърбоманския войвода в хамбара си. Йосиф вика жената на Алексо, която идва с малкия си син и отрича мъжа ѝ да е в селото. Когато обаче Йосиф заплашва да отреже главата на сина ѝ, Алексо се появява на площада. След като не може да го накара да се обяви за сърбин, Йосиф кара „доктора на четата“, Бърко, да го дере жив, след което го обесва с краката надолу и го застрелва.

Ангелика Милонас

От прозореца на стаята, където живее под наем, Борис Глаушев вижда през улицата младата гъркиня Ангелика Милонас, която живее в отсрещната къща и се показва на балкона, за да полива цветята си. Хазяйката му Фотина, гъркиня, женена за българин, посредничи между двамата и те се срещат. Младите се влюбват един в друг без да го признават пред себе си, а още по-малко пред другия. Когато вече са увлечени, Борис казва на Фотина да му купи обувки за малкия му син, чиято майка Ружа е убита от турците по време на въстанието, след което заминава да види родителите си в Преспа за Бъдник. Фотина е шокирана от новината, а и Борис се страхува, че узнавайки за това Ангелика няма да го погледне отново. В Преспа майката на Борис Ния кани младата вдовица и учителка Дона Крайчева на Бъдни вечер. Скоро след това опитът на българите да съборят камбанария, издигната от сърбомани е отблъснат от турския аскер с убийството с щик на Дона Крайчева, последвано от залп в множеството. Като се връща в Преспа Борис споделя с майка си Ния за Ангелика. След завръщането си в О. той узнава от Фотина, че Ангелика е болна, но все още иска да го вижда, въпреки новината, която е научила от Фотина за неговото положение. Борис иска веднага да я посети, но Фотини го възпира от страх от братята и бащата на Ангелика. Ангелика се разплаква от радост, научавайки, че Борис се е върнал и иска от Фотини да ѝ помогне да се изправи, за да погледне през прозореца. Борис е застанал на прозореца си и двамата се виждат за пръв път от толкова време. В стаята обаче влиза бащата на Ангелика Костас Милонас и научава за увлечението на дъщеря си по българина. Бащата забранява на Ангелика да се среща отново с Борис и предава чрез Фотини заплаха на Борис да не се среща с Ангелика „ако му е мил животът“. Фотина му казва, че майката на Борис е гъркиня (всъщност прабаба му по майчина линия е била гъркиня), но това не омеква сърцето на Костас. Той иска от Фотина да изпъди българина, обещавайки да ѝ плаща „кирата“, докато тя си намери друг „кираджия“. Фотина се уплашва и предупреждава Борис, но когато той я пита дали го пъди, тя не го прави. Борис казва, „Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.“

След като се връща от комитетско заседание Борис намира в стаята си писмо на френски от Ангелика донесено от малкия ѝ племенник Ригас, в което тя за първи път открито изразява любовта си към него и му изказва съжалението си, че не може го вижда колкото ѝ се иска, защото баща ѝ е научил за увлечението ѝ и я пази. Тя го предупреждава да се пази от братятя ѝ, които и баща ѝ не смее да уведоми за него, и го моли да има търпение тя да „прехвърли тая страшна планина“ (на омразата между гърците и българите) преди той да направи нещо.

След като изтича известно време Борис неочаквано намира самата Ангелика да го чака у дома му и те правят любов в стаята му. Когато се връща при своите Ангелика е пресрещната от брат си Димитрис. Тя признава пред него за връзката си с Борис Глаушев и заедно с по-големия им брат Ставрос Димитрис заплашва, че ще убият Борис, ако отново двамата влюбени се погледнат. Ангелика отново изпраща писмо на Борис, в което му казва да не я търси, да не показва, че се интересува от нея, поне за известно време и да бъде търпелив и много предпазлив.

Комитетски дела

Докато е в Преспа за Бъдник Борис е изпратен заедно с други двама членове на околийския комитет, даскали като него, да вразуми войводата Кольо Ганев в село Дреново, който е решил да изгори селата Рапа и Пресад, защото някои от жителите им са се обявили за сърби под натиска на сърбоманския войвода Йосиф от Рапа. След като ядно ги изслушва и изпраща да спят обаче Ганев ги заплашва със смърт, което е дочуто и предадено на селския ръководител Кръстьо, който моли пратениците на комитета да напуснат селото, за да не може „улавия“ Ганев да изпълни заканата си. Те неохотно напускат селото под прикритието на нощта. На сутринта въоръжен с пушката си Кръстьо се изправя пред Ганев на селския мегдан. Ганев се разгневява, че даскалите са избягали, заплашва Кръстьо с „петдесет по голо“ и заповядва на четниците си да го хванат. Кръстьо ги предупреждава да не се приближават. Тогава Ханджията го застрелва отстрани.

Глаушев отива на заседание на комитета, на което се появява Даме Груев. Груев влиза в спор със социалиста Кибаров. Кибаров в подкрепа на социалистическите си идеали се позовава на устава на ВМОРО, който казва, че организацията се бори за автономна Македония, за освобождението на всички македонци, без оглед на вера и народност, и обвинява Груев, че е поискал помощ от България по време на Илинденското въстание. Груев казва, че може би трябва да се преосмисли устава и открито да се заяви, че целта на организацията е Македония да стане част от България, с което да се спечели подкрепата на българската държава и армия, тъй като гърците не са приели идеята за автономия и целят да се присъденият към Гърция, а новопоявилите се сърби също казват, че тази земя ще стане част от Сърбия. На заседанието се решава окръжният войвода Петър Донев-Караджата да отиде с чета от 25 човека да прогони гръцките андарти (четници) от района на Мариовските села, които „са пропищели“ от тях, а Борис Глаушев, по прякор Милостивият, да придружи българския владика, който ще отиде по селата да раздава дарения, получени от България.

Борис тръгва с владиката и кервана с помощите от България, но владиката го заставя да остави револвера си, а на турския онбашия (десетник) казва, че му стига един човек охрана, а не трима, както са били изпратени, на което турчина склонява. Владиката и Борис отсядат в едно село, което през нощта е нападнато от гръцки андарти, а на селяните не достигат пушките, тъй като са скрили част от тях в планината. Андартите подпалват селската църква и няколко къщи и убиват няколко селяни, но се появява друга вълна от изстрели, оказала се от четата на Караджата, която изтласква гърците. На заседание на окръжния комитет в О., на което присъстват Петър Донев-Караджата и Борис Глаушев единодушно е решено в отговор да бъдат избити 12 гръцки първенци в О., включително гръцкия консул и двамата братя на Ангелика Милонас. Извършени са няколко покушения срещу гърците. Братята на Ангелика замислят убийството на Борис Глаушев, но Ставрос е ранен в краката от нападатели и е пренесен в къщата.

Битката на Стражица

Ангелика отива при Борис и го пита дали е участвал в решението за опита за покушение срещу братята ѝ, на което той отговаря утвърдително. Ангелика му казва, че е била решила да остане при него, но знанието, че той е решавал убийството на братята ѝ не ѝ позволява. Тя се връща в къщата на родителите си, взема нож от кухнята и чист чаршаф от един скрин, качва се на тавана, постила чаршафа на прашния под, коленичи на него и се пробожда в сърцето. На сутринта Борис чува писък от съседната къща. Димитрис Милонас хуква нагоре по улицата да доведе лекар. Борис кара Фотини да разбере какво е станало и след малко Фотини му казва, че Ангелика се е пробола с нож. Борис се облича за излизане и отива у Милонас, където е срещнат от Димитрис, който по молба на Борис не го връща. Борис е заведен до леглото на мъртвата, а баща ѝ казва на гръцки „Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...“

Борис Глаушев тръгва с чета из планините. Йосиф от Рапа научава, че организационните чети от три съседни околии са се събрали в една долина, дълбоко скрита в планините, за да решават съдбата му. Той се изкачва на скалите на един връх над долината, откъдето вижда 150 четници и още толкова селско опълчение. Йосиф праща двама селяни по различни пътеки към Преспа, за да кажат на каймаканина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“

Комитите са предупредени за предателството от пратеник на околийския комитет в Преспа малко преди да се появят над хиляда души аскер откъм прохода при Стражица и други роти от други страни. Четиримата войводи повеждат хората си по уговорен план, но четниците, застанали на позиция да вардят прохода при Стражица отказват да ги последват. Заедно с четника Цветко, Борис Глаушев отива да им предаде строгата заповед на войводите да отстъпят. Четиридесетимата четници, заели позиция на една скална площадка и водени от Костурчето, Кирил Кончев и Юнкерът, обаче заявяват решимостта си да не отстъпят позицията. Глаушев решава да остане с тях, а с него и Цветко, „Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърцето ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като... Пък, най-после, каквото даде Бог.“ С падането на нощта турците обсаждат върха.

Битката започва призори, най-напред при Стражица, а след това и на други две места в планината (виж: Битка на Ножот). Когато турците се приближават на сто и петдесет или двеста крачки, четниците откриват огън: „Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити.“ Аскерът, воден от офицерите с извадени саби, достига до скалистата височина, където е разпръснат „сред трясъка на десетки бомби“. „Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия ѝ връх.“ Жегата напича, а на турците е раздаден обяд. Следобед турци се изкачват на съседен на Стражица рид и започват стрелба с маузери. Костурчето е първият покосен от огъня. Турците превземат с щурм каменната полщадка под върха и избиват двайсетината ѝ защитници. Другите двайсетина четници са между скалите при върха, където „викаше Юнкерът: „Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам... Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали са улучили куршумите му...“ Борис разбива о скалата пушката си, после и Цветковата, хваща Цветко под мишница и го повежда към едно по-широко място, където са се уговорили да се съберат четниците. Там останалите живи четници викат, прегръщат се, чупят пушките си, за да не попаднат в ръцете на турците. Цветко откопчава една бомба от патрондаша си, отвинтва капачката ѝ и я удря в камъка.

В Преспа се разчува за засадата и битката в планината. Загинали са една трета от четниците, а Йосиф от Рапа останал незасегнат и навлязъл с четата си и по тамошните села. При Лазар Глаушев идва „капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове.“ Той показва на Лазар „кадро“, което е направил на загиналите на Стражица. Лазар Глаушев разпознава тялото на сина си. Офицерът оставя снимката на Глаушев, който я скрива от жена си и не ѝ казва какво е научил.

На другия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влиза председателя на околийския комитет в Преспа и му казва, че Борис е тежко ранен, но жив и е отнесен от другарите му от О. „в некакво село“. След няколко дена при тях пристига учителката от О. Мария Йорданова, която им съобщава, че Борис е изпратен по канала на организацията в България. Учителката им предлага да му занесе нещо, тъй като заминава да следва в Софийския университет.

„През зимата на тая година в сражение с турците бе убит Даме Груев.“ – така завършва сагата на Димитър Талев.

Издания

  • Книгата е издадена от изд. „Български писател“ на 30 април 1966 г., по-малко от 6 месеца преди смъртта на автора, в тираж 20 100.
  • Преиздадена е от същото издателство през 1976, 1980, 1986, 1989 г.
  • Издание на ИК „Анубис“, 2000 г.
  • Издание на изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г. (ISBN 9547394436)

Бележки

  1. Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува, в-к „Македония“, брой 34, 23 септември 1998 г.
  2. Църнушанов, Коста. Сърбизиране на македонския казионен „литературен език“. Част втора. // Македонски преглед XIV (2). 1991. с. 22.
  3. Църнушанов, Коста. Героите на Димитър Талев, Спектър 69. Книга за наука, техника и култура, с. 167.

Външни препратки

     Портал „Македония“         Портал „Македония    

XLI

Борис се огледа по улицата и като че ли внезапно излезе на открито, излезе от някакво мрачно подземие. Това беше далечен блясък на пролетта, която наближаваше, проникнал бе неусетно и неудържимо през зимните мъгли и облаци. Въздухът се бе избистрил, разчистило се бе нашироко и небето, младото пролетно слънце изглеждаше наедряло и като че ли бе слязло по-близу до земята. Людете на улицата се бяха разбързали, наизлезли бяха от дюкяните си, разговаряха високо, подвикваха, махаха с ръце. Няколко измършавели кучета се надбягваха тъкмо по средата на улицата, настигаха се и се боричкаха, но никой не се сещаше да дигне камък, да ги подгони. Насреща идеше заптие с разкопчана куртка, извил бе турчинът ръце безгрижно назад, пискюлът на феса му се размахваше току пред блажено примижалите му очи, а и цялото му лице беше отпуснато, спокойно — той не мислеше ни за повели и наредби, ни за проклетите непокорни гяури, вдал се бе в някаква своя радостна или примамлива мисъл или пък и нищо не мислеше, ходеше по улицата с олекнало сърце. Всичко това беше от слънцето, от блясъка му, от топлината му, за пръв път изгряло през разкъсаните бели облаци след толкова студени, мрачни дни. Зимата беше още тук — калта край едрите камъни на калдъръма и както се бе набрала по краищата, изпомачкана, набръчкана, беше все още замръзнала и посивяла от леда, по покривите откъм сенчестата страна се белееха широки късове замръзнал сняг, по стрехите там висяха сребристосиви ледени висулки с обърнати надолу изострени върхове. Зимата беше още тук, но слънцето бе слязло по-близу, бързаше насам и пролетта, усещаше се отдалеко топлият й дъх. Борис Глаушев зави накъм жилището си. Може би ще го съгледа от своя

прозорец Ангелика, макар и по това необичайно време, да може за един миг да зърне лицето й, да срещне погледа й — нищо друго не желаеше и не очакваше той сега, нищо повече не му беше нужно.

Никой не се показа на прозорците на Ангелика, неподвижни висяха белите завеси. Борис влезе в мрачния ходник под жилището си с наново приведена глава, като да се почувствува измамен. Ала тъкмо се изкачи на чардака на горния кат, той се спря със замряло сърце. От стаята на хазаите му излезе Ангелика, току зад нея се показа и Фотина. Той вече отдавна не беше виждал девойката така отблизу, отпреди заболяването й. И като да я виждаше за пръв път — с такава сила се бъхтеше сърцето му в гърдите. В същото време той почувствува с чудна, изумителна яснота, че бяха паднали всички прегради между тях. Това прочете Глаушев и по лицето на девойката, и как иначе, след като бяха мислили толкова дълго един за друг, стремили се бяха един към друг с голяма жажда. Дошла бе сама по себе си една близост без прегради или това беше любовта, която ги беше обладала с еднаква сила, и те нямаше какво да крият повече. Фотина се дръпна зад вратата на стаята си и остави двамата млади сами на чардака.

Ангелика приподигна ръка за поздрав или пък искаше да го докосне, но по-ясно говореха очите й — широко разтворени, каквито бяха, топла, влажна светлина изпълваше дълбините им. Борис грабна бледата, хладна ръка и поведе момичето към стаята си. Лек шемет правеше стъпките му несигурни, изпълваше главата му с далечен примамващ шум, спря се в пресъхналото гърло за един дълъг миг и горещият му дъх. Той затвори вратата на стаята, без да изпуща ръката на девойката, после притисна малката, нежна ръка на гърдите си и обхвана рамената на Ангелика с широко, жадно разперени пръсти. Ангелика се облегна на него от внезапно обзела я премала, сгуши глава на гърдите му, спотаи се. Борис усети по лицето си косата й, вдъхна с упоение проникващия дълбоко възбуждащ мирис на гъстите, пръхкави кичури. Две сълзи, една след друга, парнаха ръката му, както притискаше той нейната ръка. Борис взе бързо, уплашено лицето на девойката между двете си длани, пръстите му потънаха в косата й, той подигна побледнялото лице, виждаха се по

него влажните следи на двете сълзи, в сълзи бяха плувнали и очите й. Дълго се гледаха те така, очи в очи, без думи, без излишни думи. Преминал бе първият порив, изчезнали бяха страстните тръпки в двете млади тела, оставаше в блесналите погледи нещо по-силно, по-трайно, което не можеше и да се насити, не беше и никаква жажда, а беше самата обич — могъща, непреодолима, всеотдайна. Ангелика улови ръцете му и бавно ги свали надолу, без да ги изпуща, после с друга някаква мисъл или да не го оскърби тя се приподигна и леко, нежно докосна с пресъхналите си устни неговите устни, също така, с нежна предпазливост, отпусна и ръцете му, отдръпна се от него. А едва сега започваше тяхната среща. Гласът й прозвуча тих и ясен, леко, свободно изричаше тя своите български думи, както ги бе премисляла отдавна и много пъти:

— Струва ми се, че идвам при тебе от много далеко. Требваше да премина много дълъг път, за да стигна до тебе. Да премина през всичките безкрайни дни и нощи там, у нас, в стаята ми, безбройни часове и дни без тебе, във всекакви тревоги, страхове… — Тя пак не искаше с нищо да го плаши, да го безпокои и току добави: — Това е може би поради моята продължителна болест.

С такива думи започна девойката, но неизреченото беше много повече и Борис го виждаше по лицето й, в очите й, както бяха премрежени от бистра влага. Той я улови пак за ръцете, притегли я към миндера и я накара да седне, седна и той до нея. Долавяйки лека сянка по лицето му, Ангелика рече бързо:

— Ние сега требва да си кажем всичко.

— Да. Всичко. Говори, говори, Ангелика. Виждам, ти искаш да ми кажеш нещо повече. За мене, от моя страна е всичко по-ясно.

Мълчаливо, тъжно поклати глава девойката. Сетне каза:

¦- За тебе, също и за мене… Но ние не сме сами и сме разделени. -No Тя пак помълча, загледана втренчено пред себе си, а той не сваляше очи от лицето й. И сега за пръв път забеляза колко чисто беше изписана всяка чертица по това лице, а това беше младежката свежест на моминското лице или живата сила на здравето, което наново гореше в нейното тяло. Тя продължи с

позатихнал глас, с трудно сдържана горчивина в гласа си: — Непрекъснато мисля за тебе, непрекъснато вървя с мислите си подир тебе, оттам, от моята стая, и сега, докато бех болна, и винаги, където и да съм. Сега и сама дойдох, седя тук до тебе… но ми се чини, че ти си пак много, много далеч от мене и никога нема да те стигна, да се доближа, да тръгнем заедно. Всички са против нас, всичко е против нас, пречи ни и ни прегражда пътя, най-напред най-близките мои люде… баща ми, братята ми и всички други, всички. Да знаят братята ми, че сега съм тук, ще дойдат и ще ме убият. Да знаят нашите гърци в О., с камъни ще ме пребият, с най-грозен позор ще ме очернят. Аз не се боя. Ни от позор, ни от смърт. Питам се непрестанно: защо така, защо? Не върша нищо лошо, нищо срамно. Не мога да намеря отговор и сърцето ме боли. Самото сърце ме боли, макар да знам… гърци, българи, страшна омраза, но аз се питам: защо така? Аз никого не мразя. И не се боя от нищо, боя се само за тебе. Боя се за това, което е между нас. — Тя живо се обърна към него, очите й бяха пълни със същия въпрос, пълни със страх, но и с непреклонна или може би отчаяна решителност: — Кажи ми! Ти знаеш по-до-бре. Откъде иде тая грозна, слепа омраза? Братята ми те мразят, преди още да са чули името ти и нищо не знаят за тебе. Кажи ми, отговори ми!

Борис се извърна, като че ли искаше да се отдалечи от нея, прибра ръце в скута си:

— Ще ти кажа всичко, а ти сама ще разбереш, сама ще решиш. Между мене и братята ти, между всички като нас е тая земя, тая македонска земя, на която сме се родили. С векове е стара нашата омраза, от дълги векове расте. Откакто сме дошли и ние тук, преди много векове. Да, вие сте дошли по-рано от нас. Твоите братя казват: вървете си, тая земя е наша; или приемете нашето име и живейте с него; или пък ще ви затрием, следа и помен нема да остане от вас. Да, вие сте дошли много по-рано, но и ние сме от векове тук и сме много повече от вас. Излизала ли си некога от О.? Вие сте тук, в О., в Костур, Солун, но навсекъде другаде по тая земя живеят много повече наши люде, българи.

— Да. Знам.

Той се загледа в нея, сякаш искаше да чуе още един път отговора й. И продължи:

— Ние се борим, за да я отървем от турско робство. Вашите също искат да я отърват от турско робство и казват: тук е и ще бъде Гърция. Елада. Стара, велика Византия. Ние казваме: тая земя е наша, обща, ваша и наша, елате да се борим заедно! Това е самата истина, чистата истина.

— Аз знаех преди още да те чуя — побърза Ангелика. — В тебе нема омраза и никакво зло. Но вашите убиват наши люде. Моите братя се боят и пазят повече от вашите, а не толкова от турците. Другите от вашите не ще да са като тебе.

— Не, аз не ща да ме разбираш така. Че аз съм по-добър от другите. Аз искам да разбереш най-напред истината, самата истина. Всеко зло между нас иде от омразата между нас. Ние казваме, най-добрите, най-умните между нас казват: тая земя е наша и ваша също. Нека се борим заедно и нека живеем заедно всички, които сме се родили на тая македонска земя. Не си ли виждала наши и ваши, когато са забравили омразата си и ги свързва нещо друго, макар и работата им в чаршията? Ами ето ние с тебе, ти и аз!

— Самата истина, чистата истина. А пропастта остава и се пълни с кръв. — Тя приближи към него лицето си, като че ли се боеше да не би да не я чуе добре: — И ни разделя, мили… мене и тебе.

— Това е, защото не всички знаят истината, не всички я приемат, не всички верват в нея. — И той попита: — А ти, Ангелика?

— Аз… -Тя закима с глава, като дете, което вярва във всяка своя дума и за най-чудните неща: — Аз вервам. Щом ти… Не, не! Вервам и приемам от сърце!

Борис се усмихна на детската й доверчивост, усмивката му беше и малко тъжна — голямата истина не беше стигнала до сърцето на Ангелика; до сърцето й беше стигнала истината, която бе изрекъл той самият. Но за нея, за Ангелика, това нямаше значение. И дали има значение как стига една истина до човешкото сърце?

Сега за Ангелика беше всичко ясно. Защото тя чрез него приемаше всичко и в това беше също нейната обич към него.

В къщата беше тихо. Прозорците на стаята бяха затворени, не се дочуваше никакъв шум и откъм улицата, ни стъпки, ни говор, ни тропот на кола, като че ли минувачите се отбиваха по друга улица. Вратата беше също затворена, те бяха сами в стаята и сякаш сами в затихналата къща, сами в целия град. Борис гледаше девойката, без да мигне. Лицето му бледнееше, започнаха да белеят и устните му, пресъхнали, стиснати, като да задържаше някаква много важна дума. Той задържаше и ръцете си, внезапно оживели в неудържим трепет. Неговите светли очи се изпълваха с гъстосиня мъгла изпод леко и някак удивено приподигнатите вежди. Ангелика виждаше, следеше всичко това, потъмнели бяха още повече и нейните очи, страните й пламтяха, в ъглите на устните й се спотайваше едвам доловима, загадъчна усмивка, която озаряваше цялото й лице, разкриваше го пред погледа му. В тоя час нейните мисли бяха по-ясни, тя не задържаше бликналата в сърцето й сладка радост, малките й тесни ръце, с дълги пръсти, лежаха на облите й колена разтворени, с обърнати една към друга длани. Тя чакаше. Тишината наоколо стана още по-дълбока, те двамата не чуваха и шума от ускореното им дишане.

Ангелика стана. Започваше нещо, което не можеше да се задържа повече. Нозете на девойката се допряха до колената на Борис, тя дигна ръка и я сложи на косата му, да докосне сякаш златистия й блясък, после плъзна нежно пръсти по главата му, както бяха потънали в гъстите къдри — направи това, което винаги си бе мислила и бе желала, когато го виждаше макар и отдалеч. Скочи и той. Колебанието му тоя път продължи само още един миг. Нетърпеливите му пръсти напразно и непохватно се опитваха да разкопчаят блузата й, Ангелика сама я разкопча.

Слънцето грееше насреща и веселият блясък на предпролетния ден проникваше в стаята загасен през спуснатите завеси на прозорците.