Серия
Преспанска тетралогия (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 96 гласа)

По-долу е показана статията за Гласовете ви чувам от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
„Гласовете ви чувам“
Автор Димитър Талев
Първо издание 1966 г.
България
Издателство Български писател
Оригинален език български
Жанр исторически роман
Вид роман
Предходна Илинден

„Гласовете ви чувам“ е последният роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония през XIX и началото на XX век, включваща още „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“.

Романът е завършен през лятото на 1965 година и е публикуван през пролетта на 1966 година[1].

Сюжет

Сюжетът на творбата проследява живота на младия син на Лазар и Ния Глаушеви Борис след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание.

В гр. О.

Борис Глаушев се настанява в гр. О. (Битоля), където става учител в местно българско училище и е избран за член на окръжния комитет на ВМОРО. Глаушев става свидетел на конфликтите в комитета между социалиста Стефан Кибаров, председателят Богдан Бобев и секретарят Симеон Венчев, който на своя глава решава да си сътрудничи със сърбите и сърбоманите. Венчев е отстранен от комитета, след което негов човек прострелва Кибаров. В отговор поддръжникът на Кибаров, евреинът Езра, убива Венчев, а Кибаров е откаран от своите хора на лечение в България.

Йосиф от Рапа

Сърбоманът Йосиф от Рапа (литературен образ на Глигор Соколович – Ляме[2]) повежда чета из Македония с цел посредством подкупи, заплахи и насилие да сърбизира българското население. Той е уловен в засада от българския войвода Дойчин (чийто прототип е Арсо Локвички[3]), но успява да се измъкне с помощта на писмо, подписано и подпечатано от секретаря на О-ския окръжен революционен комитет Орловски (Симеон Венчев) и датирано от ноември 1905 г., в което се казва „ ... Той се ползва с нашето доверие ... ако се подчинява на Устава ... да му се помага ... въпреки че е дошъл от Сърбия.“ и с думите, че се е срещнал с Пере Тошев, който бил одобрил дейността му, стига да е верен на организацията. „За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в организацията нямаше.“ Той пуска Йосиф, но му заповядва да не се връща повече в неговия район. След като се измъква от засадата Йосиф се ожесточава поради унижението, което е преживял пред четниците си и решава да започне открита сърбоманска дейност. Той отива в село Дупки, където Дойчин е застрелял неговия човек Мишко. Йосиф събира селото, но селският ръководител на ВМОРО Алексо се крие от сърбоманския войвода в хамбара си. Йосиф вика жената на Алексо, която идва с малкия си син и отрича мъжа ѝ да е в селото. Когато обаче Йосиф заплашва да отреже главата на сина ѝ, Алексо се появява на площада. След като не може да го накара да се обяви за сърбин, Йосиф кара „доктора на четата“, Бърко, да го дере жив, след което го обесва с краката надолу и го застрелва.

Ангелика Милонас

От прозореца на стаята, където живее под наем, Борис Глаушев вижда през улицата младата гъркиня Ангелика Милонас, която живее в отсрещната къща и се показва на балкона, за да полива цветята си. Хазяйката му Фотина, гъркиня, женена за българин, посредничи между двамата и те се срещат. Младите се влюбват един в друг без да го признават пред себе си, а още по-малко пред другия. Когато вече са увлечени, Борис казва на Фотина да му купи обувки за малкия му син, чиято майка Ружа е убита от турците по време на въстанието, след което заминава да види родителите си в Преспа за Бъдник. Фотина е шокирана от новината, а и Борис се страхува, че узнавайки за това Ангелика няма да го погледне отново. В Преспа майката на Борис Ния кани младата вдовица и учителка Дона Крайчева на Бъдни вечер. Скоро след това опитът на българите да съборят камбанария, издигната от сърбомани е отблъснат от турския аскер с убийството с щик на Дона Крайчева, последвано от залп в множеството. Като се връща в Преспа Борис споделя с майка си Ния за Ангелика. След завръщането си в О. той узнава от Фотина, че Ангелика е болна, но все още иска да го вижда, въпреки новината, която е научила от Фотина за неговото положение. Борис иска веднага да я посети, но Фотини го възпира от страх от братята и бащата на Ангелика. Ангелика се разплаква от радост, научавайки, че Борис се е върнал и иска от Фотини да ѝ помогне да се изправи, за да погледне през прозореца. Борис е застанал на прозореца си и двамата се виждат за пръв път от толкова време. В стаята обаче влиза бащата на Ангелика Костас Милонас и научава за увлечението на дъщеря си по българина. Бащата забранява на Ангелика да се среща отново с Борис и предава чрез Фотини заплаха на Борис да не се среща с Ангелика „ако му е мил животът“. Фотина му казва, че майката на Борис е гъркиня (всъщност прабаба му по майчина линия е била гъркиня), но това не омеква сърцето на Костас. Той иска от Фотина да изпъди българина, обещавайки да ѝ плаща „кирата“, докато тя си намери друг „кираджия“. Фотина се уплашва и предупреждава Борис, но когато той я пита дали го пъди, тя не го прави. Борис казва, „Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.“

След като се връща от комитетско заседание Борис намира в стаята си писмо на френски от Ангелика донесено от малкия ѝ племенник Ригас, в което тя за първи път открито изразява любовта си към него и му изказва съжалението си, че не може го вижда колкото ѝ се иска, защото баща ѝ е научил за увлечението ѝ и я пази. Тя го предупреждава да се пази от братятя ѝ, които и баща ѝ не смее да уведоми за него, и го моли да има търпение тя да „прехвърли тая страшна планина“ (на омразата между гърците и българите) преди той да направи нещо.

След като изтича известно време Борис неочаквано намира самата Ангелика да го чака у дома му и те правят любов в стаята му. Когато се връща при своите Ангелика е пресрещната от брат си Димитрис. Тя признава пред него за връзката си с Борис Глаушев и заедно с по-големия им брат Ставрос Димитрис заплашва, че ще убият Борис, ако отново двамата влюбени се погледнат. Ангелика отново изпраща писмо на Борис, в което му казва да не я търси, да не показва, че се интересува от нея, поне за известно време и да бъде търпелив и много предпазлив.

Комитетски дела

Докато е в Преспа за Бъдник Борис е изпратен заедно с други двама членове на околийския комитет, даскали като него, да вразуми войводата Кольо Ганев в село Дреново, който е решил да изгори селата Рапа и Пресад, защото някои от жителите им са се обявили за сърби под натиска на сърбоманския войвода Йосиф от Рапа. След като ядно ги изслушва и изпраща да спят обаче Ганев ги заплашва със смърт, което е дочуто и предадено на селския ръководител Кръстьо, който моли пратениците на комитета да напуснат селото, за да не може „улавия“ Ганев да изпълни заканата си. Те неохотно напускат селото под прикритието на нощта. На сутринта въоръжен с пушката си Кръстьо се изправя пред Ганев на селския мегдан. Ганев се разгневява, че даскалите са избягали, заплашва Кръстьо с „петдесет по голо“ и заповядва на четниците си да го хванат. Кръстьо ги предупреждава да не се приближават. Тогава Ханджията го застрелва отстрани.

Глаушев отива на заседание на комитета, на което се появява Даме Груев. Груев влиза в спор със социалиста Кибаров. Кибаров в подкрепа на социалистическите си идеали се позовава на устава на ВМОРО, който казва, че организацията се бори за автономна Македония, за освобождението на всички македонци, без оглед на вера и народност, и обвинява Груев, че е поискал помощ от България по време на Илинденското въстание. Груев казва, че може би трябва да се преосмисли устава и открито да се заяви, че целта на организацията е Македония да стане част от България, с което да се спечели подкрепата на българската държава и армия, тъй като гърците не са приели идеята за автономия и целят да се присъденият към Гърция, а новопоявилите се сърби също казват, че тази земя ще стане част от Сърбия. На заседанието се решава окръжният войвода Петър Донев-Караджата да отиде с чета от 25 човека да прогони гръцките андарти (четници) от района на Мариовските села, които „са пропищели“ от тях, а Борис Глаушев, по прякор Милостивият, да придружи българския владика, който ще отиде по селата да раздава дарения, получени от България.

Борис тръгва с владиката и кервана с помощите от България, но владиката го заставя да остави револвера си, а на турския онбашия (десетник) казва, че му стига един човек охрана, а не трима, както са били изпратени, на което турчина склонява. Владиката и Борис отсядат в едно село, което през нощта е нападнато от гръцки андарти, а на селяните не достигат пушките, тъй като са скрили част от тях в планината. Андартите подпалват селската църква и няколко къщи и убиват няколко селяни, но се появява друга вълна от изстрели, оказала се от четата на Караджата, която изтласква гърците. На заседание на окръжния комитет в О., на което присъстват Петър Донев-Караджата и Борис Глаушев единодушно е решено в отговор да бъдат избити 12 гръцки първенци в О., включително гръцкия консул и двамата братя на Ангелика Милонас. Извършени са няколко покушения срещу гърците. Братята на Ангелика замислят убийството на Борис Глаушев, но Ставрос е ранен в краката от нападатели и е пренесен в къщата.

Битката на Стражица

Ангелика отива при Борис и го пита дали е участвал в решението за опита за покушение срещу братята ѝ, на което той отговаря утвърдително. Ангелика му казва, че е била решила да остане при него, но знанието, че той е решавал убийството на братята ѝ не ѝ позволява. Тя се връща в къщата на родителите си, взема нож от кухнята и чист чаршаф от един скрин, качва се на тавана, постила чаршафа на прашния под, коленичи на него и се пробожда в сърцето. На сутринта Борис чува писък от съседната къща. Димитрис Милонас хуква нагоре по улицата да доведе лекар. Борис кара Фотини да разбере какво е станало и след малко Фотини му казва, че Ангелика се е пробола с нож. Борис се облича за излизане и отива у Милонас, където е срещнат от Димитрис, който по молба на Борис не го връща. Борис е заведен до леглото на мъртвата, а баща ѝ казва на гръцки „Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...“

Борис Глаушев тръгва с чета из планините. Йосиф от Рапа научава, че организационните чети от три съседни околии са се събрали в една долина, дълбоко скрита в планините, за да решават съдбата му. Той се изкачва на скалите на един връх над долината, откъдето вижда 150 четници и още толкова селско опълчение. Йосиф праща двама селяни по различни пътеки към Преспа, за да кажат на каймаканина: „Под Стражица са се събрали над триста български комити. Йосиф от Рапа ти праща хабер.“

Комитите са предупредени за предателството от пратеник на околийския комитет в Преспа малко преди да се появят над хиляда души аскер откъм прохода при Стражица и други роти от други страни. Четиримата войводи повеждат хората си по уговорен план, но четниците, застанали на позиция да вардят прохода при Стражица отказват да ги последват. Заедно с четника Цветко, Борис Глаушев отива да им предаде строгата заповед на войводите да отстъпят. Четиридесетимата четници, заели позиция на една скална площадка и водени от Костурчето, Кирил Кончев и Юнкерът, обаче заявяват решимостта си да не отстъпят позицията. Глаушев решава да остане с тях, а с него и Цветко, „Ами и аз, даскале, като тия момчета. Не ти дава сърце да ги оставиш и да си отидеш. Мрете вие, пък аз ще си отида! Сърцето ти не дава. Ще се бием и ще мрем заедно. Нели съм излезъл четник! Това аз си го знаех още като... Пък, най-после, каквото даде Бог.“ С падането на нощта турците обсаждат върха.

Битката започва призори, най-напред при Стражица, а след това и на други две места в планината (виж: Битка на Ножот). Когато турците се приближават на сто и петдесет или двеста крачки, четниците откриват огън: „Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити.“ Аскерът, воден от офицерите с извадени саби, достига до скалистата височина, където е разпръснат „сред трясъка на десетки бомби“. „Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия ѝ връх.“ Жегата напича, а на турците е раздаден обяд. Следобед турци се изкачват на съседен на Стражица рид и започват стрелба с маузери. Костурчето е първият покосен от огъня. Турците превземат с щурм каменната полщадка под върха и избиват двайсетината ѝ защитници. Другите двайсетина четници са между скалите при върха, където „викаше Юнкерът: „Нема вече време, нема време! Чупете пушките! Събирайте се насам! Насам... Борис сложи нова пачка в пушката си. Последната. И последователно изстреля петте патрона в турската тълпа. Не беше нужно да се прицелва. Не поглеждаше и дали са улучили куршумите му...“ Борис разбива о скалата пушката си, после и Цветковата, хваща Цветко под мишница и го повежда към едно по-широко място, където са се уговорили да се съберат четниците. Там останалите живи четници викат, прегръщат се, чупят пушките си, за да не попаднат в ръцете на турците. Цветко откопчава една бомба от патрондаша си, отвинтва капачката ѝ и я удря в камъка.

В Преспа се разчува за засадата и битката в планината. Загинали са една трета от четниците, а Йосиф от Рапа останал незасегнат и навлязъл с четата си и по тамошните села. При Лазар Глаушев идва „капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове.“ Той показва на Лазар „кадро“, което е направил на загиналите на Стражица. Лазар Глаушев разпознава тялото на сина си. Офицерът оставя снимката на Глаушев, който я скрива от жена си и не ѝ казва какво е научил.

На другия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влиза председателя на околийския комитет в Преспа и му казва, че Борис е тежко ранен, но жив и е отнесен от другарите му от О. „в некакво село“. След няколко дена при тях пристига учителката от О. Мария Йорданова, която им съобщава, че Борис е изпратен по канала на организацията в България. Учителката им предлага да му занесе нещо, тъй като заминава да следва в Софийския университет.

„През зимата на тая година в сражение с турците бе убит Даме Груев.“ – така завършва сагата на Димитър Талев.

Издания

  • Книгата е издадена от изд. „Български писател“ на 30 април 1966 г., по-малко от 6 месеца преди смъртта на автора, в тираж 20 100.
  • Преиздадена е от същото издателство през 1976, 1980, 1986, 1989 г.
  • Издание на ИК „Анубис“, 2000 г.
  • Издание на изд. „Захарий Стоянов“, 2004 г. (ISBN 9547394436)

Бележки

  1. Братислав Талев: До края на живота си баща ми се надяваше, че истината за Македония ще възтържествува, в-к „Македония“, брой 34, 23 септември 1998 г.
  2. Църнушанов, Коста. Сърбизиране на македонския казионен „литературен език“. Част втора. // Македонски преглед XIV (2). 1991. с. 22.
  3. Църнушанов, Коста. Героите на Димитър Талев, Спектър 69. Книга за наука, техника и култура, с. 167.

Външни препратки

     Портал „Македония“         Портал „Македония    

XX

Тая нощ окръжният комитет се събра пак в една от къщурките към южния край на града. Последен дойде Симеон Венчев. Влезе в стаята със запалена цигара в уста. Посрещнаха го с мълчание. На поздрава му кимнаха само Борис Глаушев и Гьоре Коцев, който смутено извади табакерата си, макар да държеше едващо запалена цигара. Венчев отиде и седна в най-отдалечения ъгъл срещу вратата. Преметна крак върху крак, изправи глава, пухна дим от цигарата си. Лицето му’ погледът му питаше: „Е?“

Не бързаше да заговори дори и Богдан Бобев, който никога не губеше време в колебания и нерешителност. Венчев премести присмехулен поглед върху шапката на Кибаров — сякаш му бе омръзнало да чака и вече търсеше каквото и да е развлечение. Ламаринената печка в ъгъла бе прегоряла — хазаинът не смееше да влиза и да я наглежда, — в стаята ставаше все по-хладно, та Стефан Кибаров седеше още по-упорито с шапка на глава. И наистина чудна изглеждаше шапката му между червените фесове по главите на другите — тъмнокафява, с широки разкривени поли, грамадна като разтворен чадър в малката стая. Странен и някак чужд изглеждаше и самият Кибаров между тия люде. Той бе седнал върху прост, малък стол, но личеше високият му ръст с дългите му кости, рамената му бяха отпуснати сякаш под тежък товар, брадатото му лице, бледо от безсъние и липса на вкус към сладкия залък, напрегнато от мисли, беше озарено от поглед, който всичко вижда, всичко знае, всичко разбира. Насмешливо го попоглеждаше Симеон Венчев, ала не се решаваше да го подразни, както много пъти преди. Срещу тях двамата седеше Борис Глаушев със скръбно до сълзи, измъчено лице.

Тишината в стаята продължи много, смущавана час по час от пушаческата кашлица на Гьоре Коцев. Наруши я внезапно почукване на вратата. Влезе млад момък с накривено фесче и къдрав перчем, приведе се към ухото на Бобев и нещо му пошепна бързо, с пресекнал Дъх.

— Да — рече гласно Бобев и лицето му помръкна още повече. — Добре. Нищо. Иди си на местото.

Момъкът излезе на пръсти, безшумно затвори вратата след себе си. И като че ли Бобев тъкмо това бе чакал, дигна тежък, мрачен поглед към Симеона Венчев:

— Получи се писмо от Дойчина. Ние го четохме. Ще требва да го чуеш и ти.

— Дай да го прочета и аз — посегна рязко Венчев, помаха с пръсти.

— Не. Ти ще го чуеш сега пред всички тук, дума по дума, а след това можеш и да го погледнеш, да го видиш с очите си. Да не кажеш после, че ние сме го писали.

— Стават и такива работи — усмихна се криво Венчев, но бързо добави: — Ако не вие, може други некои да са го писали. Но ще видим. Чети сега, щом така си решил.

Бобев бе извадил вече къс евтина хартия за писма, сгънат грижливо, разгъна го с бързи, точни движения на големите си ръце и на часа зачете:

„До Окръжния комитет. Аз веке три пъти ви писах за Йосифа от село Рапа и никакъв отговор не получих. Писах ви още като дойде Йосиф и влезе в моя район къде ходи що прави и що говори на людете. Отговор не получих на нито едно писмо и реших че вие като знаете подробно що върши Йосиф от Рапа и защо е дошъл чакате аз да се разправя с него. Сега казах на моя човек на тебе да го предаде лично господин Здравко това четвърто писмо и да не се явява пред мене без отговор от ваша страна. Гоних го аз Йосифа и без ваша заповед понеже аз съм войвода на този район и друг не може да ходи с чета, но най-после реших и да го обезоръжа со сичките му четници и да го изгоня или пък да го унищожа ако се противи. Най-после и на това останах като му пращах хабер да се махне, а той не искаше и да чуе и продължаваше своето. Аз вървех ден и нощ по дирите му момчетата ми капнаха и без сън и без залък хлеб по некогаш тука людете проплакаха от него и най-после хитрата лисица влезе в стъпица с двете нозе. Немаше да ми избега този път така бех го хванал ама той ми извади едно писмо с печата на Организацията и подписано от господин Орловски с очите си видех че ние да се държиме другарски с Йосифа макар да е дошъл от Сърбия и да му даваме път да му помагаме наш човек бил Йосиф. Сам Йосиф ми каза че се видел с Перета Тошев и господин Пере му казал стига да си верен на Организацията. А ти питам го аз верен ли си на Организацията и той ми рече: верен съм. Тогай аз му дадох път пущих го от ръцете си щом има такова позволение. И ето какво стана още на другия ден Йосиф слезъл право в село Дупки там аз убих сърбоманина Мишко, който в лицето ми каза че работи за Сърбия и знаех аз що върши отдавна

веке той подмами неколко къщи в Дупки да станат сърбомани и беше наш явен противник и най-сетне аз изпълних закона спремо него. Щом слезъл Йосиф в Дупки хванал селото събрал на мегдана сички селяни заградил ги со свои четници и сърбоманите там да се види силата му никой не можел да мръдне пък и трима от милицията беха с мене никой не можел да му се противи. Само селският ръководител Алексо не се явил при него. Йосиф хванал жената на Алексо и детето им на пет години детенце. Турил пред нея цела шепа наполеони златни взел й от ръцете детето и му сложил главата на дръвник с нож над него. Кажи къде е мъжът ти Алексо ако кажеш вземи парите ако не казваш главата на детето ти ще отрежа. Така ги мъчил. Жената не го издала но Алексо сам се явил пред него за да не погуби Йосиф детето му. Йосиф му казал пред целото село на другия ден още да дойдат сички там в О. и при сръбския консул и да се запишат за сърби да се откажат от нашето. Алексо казал ние от нашето не се отказваме и нема защо да се отказваме българи сме си от деди и прадеди. Тогава Йосиф от Рапа заповедал да го съблекат и жив да го дерат после го обесили с главата надолу. Гледайте го рекъл сички така ще ви дера ако не отидете при сръбския консул. После свалили Алексо и Йосиф го убил с пушката си. Това е за Мишко рекъл но Мишко аз го убих а не Алексо. Така е в Дупки ама Йосиф от Рапа сега ходи и по други села и съвсем се откри за сръбски войвода. С българския комитет и с Дойчина аз ще се разправям казва на селяните не бойте се. Сърбия е с мене. Така се покорява Йосиф на Организацията не се покорява ами с оръжие сръбско е излезъл срещу нея. На едни разправя за Сърбия други заплашва не сте ли чули казва за Алексо от Дупки трети бие и мъчи с пари се хвали а вчера чух че и в село Пресад убил двоица. Кара ги сички да стават сърбомани и който откаже яка му душа. Научих се че сега ходи с триесет души но ако е с триесет аз ще му излеза с шеесет и со сто люде има много но мене ме е повеке страх от неговите хитрости. Зима е веке некои от моите момчета требва и на почивка да отидат и на селските люде от милицията не им е лесно къщите са си оставили но аз съм решил още един път да го хвана и веке нема да го пусна пък и десет писма от вас да ми покаже и сам Пере Да е с него. Ясно е веке сичко и преясно Йосиф от Рапа

мене веке нема да ме излъже. Вие сега отговорете ми на това мое четвърто писмо за да знам че и на вас сичко ви е ясно. И ще кажа че Йосиф затова се изплъзна защото едни от нас едно правят други друго правят секой по свой акъл а нели за сички има един закон и Организацията е за сички. Да знайте повеке нема да пиша и книгата ни се свърши тука в планината и толкова сме писмени ние тука. Районен войвода Дойчин.“

Бобев млъкна. Но като че ли гласът му още звучеше под ниския таван, всички бяха все още заслушани в него, как изричаше дума по дума, как изрече и името на войводата Дойчин. Драсна се клечка кибрит. Симеон Венчев запали нова цигара и като че ли само той нищо не беше чул от простото писмо на войводата, не беше чул за Алексо, за детето му. Запуши нехайно новата си цигара, изправил спокойно, студено лице срещу всички там с големи, дръзки очи. Прошумоля и хартията — Богдан Бобев сгъна писмото и го задържа в ръката си, да се вижда то, да бъде пред очите на всички. Прозвуча отново и гласът му в малката стая — загледан пред себе си, той рече:

— Говори. Отговаряй.

— Какво — огледа се Венчев, после с рязък жест смачка току-що запалената цигара в мъничкия пиринчен пепелник. — Тук аз… на съд ли?

— Да, на съд! — скочи неочаквано Борис Глаушев и некои там се загледаха в него уплашени. Той продължи задъхан: — На съд за предателство! Одрали са жив човека заради българското му име, детето му на дръвника, а ти… какво, какво! Питаш. Сърдиш се. Да, на съд за предателство, господине!

— Спокойно, Глаушев! — махна пренебрежително с ръка Венчев. И продължи с твърд глас, с гневни очи: — Спокойно, младо момче! Че… ще те вържа.

— Безсрамник!

— Мисли що говориш. Ще се каеш. Какво сте се наежили всички! Йосиф от Рапа измамил Дойчина, измамил и мене, измамил и Перета Тошев. Предателство… Мисли що говориш, Глаушев! За такава дума аз…

— Слушай пък сега аз какво ще ти кажа — прекъсна разпрата Бобев, опрял поглед право в лицето на Венчев: — Извършил си своеволие, което наистина стига до предателство. Не виждаш ли? Преди известно

време дойде при мене един тукашен арабаджия и ми разказа как оттук е изпратено със знанието на сръбския консул от книжарницата на Джамбазович оръжие за Йосиф от Рапа. Той го е пренесъл с колата си до село Дупки. Ако ти, Венчев, бе съобщил на комитета за своите връзки със сърбоманите, със сръбския консул, ако не друго, поне навреме би разбрал с кого имаш работа. Ти всичко… зад гърба на комитета. Злоупотребил си като секретар и с комитетския печат, който ти бе поверен. И защо? Мене Глаушев ми каза, че си се срещал със сръбския консул. Загатна ми и ти, скарахме се тогава. Помислих си — щуротия, празна работа, направиха я и други, и Сарафов я направи още по-голема. И си мислех, ако наистина има нещо сериозно, Венчев нема да скрие от комитета. Понекога всички сме като улави. Требваше още тогава да ти поискаме сметка. А ти, Венчев, с нищо не можеш да се оправдаеш. И сега си довел вън тайфата си. Какво, да ни плашиш ли? Нема да ни уплашиш.

Глаушев, който едващо бе седнал, скочи пак и бързо излезе вън. Край оградата на малкия двор се мярна сянка на поставения там часови.

— Къде са? — попита Глаушев немного предпазливо, от голяма възбуда.

— Оттатък, зад къщата.

Борис избърза нататък. Току зад самата къща бяха застанали на две групи шест-седем души мъже и тихо разговаряха, покашлюваха, в гъстата тъмнина святкаха цигари.

— Вървете си веднага! — рече Борис. — Веднага!

Людете в тъмното се умълчаха. После се чу гласът на Коте:

— Ние тука… по заповед на господин Венчев. Борис се приближи още една крачка:

— Заповедвам ви в името на окръжния комитет веднага да си вървите!

Пак мълчание. И пак гласът на Коте, но като че ли той се усмихваше в тъмнината:

— Ти се ни се караш, даскале. И по-рано за оня мижитурка в кръчмата. — Сетне гласът му се промени: — На нас господин Венчев ни заповеда. Нека излезе той да каже, нели е тука.

— Ако не си тръгнете веднага, ще получите по двайсет и пет тояги за неподчинение.

— Хехе… даскале. Немой така… Чу се друг глас, сетне още един:

— Хайде да си вървим… Нели виждате… Хайде…

Те минаха в тъмното досам Глаушев, един след друг и сега видя той, че бяха седмина. Върна се в стаята. Говореше Бобев:

— … а сега ти ще си вървиш. Ние ще решаваме. Окръжният комитет. Ще отнесем работата и до Централния комитет. Каквото си дробил, ще сърбаш.

Венчев се настани още по-здраво на стола си, като че ли напук някому:

— И ще си вървя наистина. Искам да ви кажа още две думи, преди да си отида. Окръжният комитет… Какво прави окръжният комитет? Нищо! С гърците по улиците на града. Това е целата му работа. Войводите по целия окръг — всеки на своя глава. А къде е и Централният комитет? Никакъв го нема. Макар и Даме… само ходи насамнатам, като поп с кадилницата от гроб на гроб. Окръжният комитет — и току се вторачи той в Кибаров, тръсна ръка към него: — Ето, вижте го! И той е в окръжния комитет. Като говорите за предателство, да видим кой е предател. Кибаров с гърците, със сърбите общо съзнание… Мене ми се сърдите, че със сърбите искам да се разбера за наша полза, а той? Той си е социалист човекът. Той и в нашите работи затова се бърка — социализъм проповедва, социалистическа революция прави. Вижте го как се държи за устава на организацията, нали и устава, кажиречи, социалисти са го правили! Как се държи за тия разни демократични дивотии, дето ги прокарват напоследък забъркани глави като него. Избори и прочие. И все това търси, къде има социализъм и къде нема. Народността за него е празна работа, патриотизмът за него е буржоазен предразсъдък. Пролетарии от всички страни… това е за него, от всички страни, от всички народности. По-надникнал съм аз във вашата библия, дру-другарю Кибаров.

Кибаров едва подигна към него очи с омерзение и болка:

— Толкова си невежествен и… и вулгарен, че не намирам за нужно да ти отговарям. — Но той не се сдържа, изправи рамена, свали шапката си. — Социализмът предателство към народа! Социализмът… предателство! Е, да. За тези като тебе, мракобесници, черносотници, които въобще не знаят, не разбират що е социализъм. Лъжеинтелигенти, глашатаи на всевъзможни буржоазни заблуждения. Да, за мене тук има преди всичко поробен народ, а после сърби, българи, гърци, турци. Не го крия: — Бобев се опита да го спре, но той протегна към него дългата си ръка и продължи: — Сега обаче тук не става дума за това, сега става дума за твоето самоволие, за твоето властолюбие и кариеризъм. От своя национализъм и патриотизъм ти правиш политическа кариера, преследваш свои лични цели, домогваш се до власт. Такъв е твоят патриотизъм. Събрал си разни лумпени, за да се налагаш, коткаш ги и ги развращаваш, за да ти служат слепо, ето и тук си ги довел, за да издевателствуваш над нас, над…

— А ти, господинчо? — прекъсна го Венчев. — Ти немаш ли тайфа! Събрал си около себе си неколцина дърдорковци, разни там евреи и… Партия правиш! И в Организацията партия правиш. Вие всички искате от Организацията да направите своя социалистическа партия. Затова се навирате и се показвате за най-верни централисти и вътрешни, пък сте си само социалисти и партизани. Но тая нема да я бъде, така да знаеш. Лицемери и фанатици! Требва да спасим Организацията най-напред от вас, вие сте по-опасни и от сърбоманите. Ще ви изринем, ако не разберете от дума, има и друго за вас.

Кибаров сложи шапката на главата си и се готвеше да отговори, но Борис Глаушев го изпревари, втурна се пак към Венчев, та Гьоре Коцев се понадигна от мястото си, протегна ръка да го спре. Глаушев дигна юмрук срещу Венчев:

— Кого ще изринеш? Кой си ти? Да не мислиш, че ще те пазят тук твоите вагабонти! Аз ги изгоних!

Изправи се и Бобев:

— Глаушев… по-спокойно! Седни, седни.

— Не! Да излезе веднага, щом така му се заповеда! Комитетът ще го съди за безобразията му, а той… вън оттук!

Венчев неочаквано се усмихна, презрително подигна рамена. Стана също прав:

— Слушай, Глаушевче… Аз и тебе ще те оправя. Ще се каеш. — Усмивката изчезна от лицето му, той се обърна към Бобев: — Гоните ме… Добре. Ще си отида сега, но ще видим кой кого ще изгони. Аз не ви признавам за никакъв комитет. Баби и… побъркани!

Глаушев му стори път, сетне блъсна вратата след него. Върна се на мястото си и се отпусна на неудобния дървен стол, покри с две ръце лицето си, от което се бе отдръпнала до капка нахлулата преди това алена кръв.