Карл Шапиро
Автомобилна катастрофа

Сирената тревожно вие,

с рубинено око, пулсиращо като артерия,

излъчващо червена светлина сред мрака,

линейката се носи с пълна скорост

край светофари и край светещи часовници,

завива остро, рязко намалява скорост

и спира сред тълпата.

Вратите се отварят, изваждат се носилки,

премазаните се прибират

в малката подвижна болница.

И пак сирената раздира тишината,

линейката с товара си ужасен,

поклащайки се леко, заминава,

затворила врати.

 

Объркани, стоим край полицаите —

големи и спокойни, те събират натрошените стъкла.

Един от тях под лампата записва нещо.

Друг, с кофа, отмива кървавите локви

към канавката.

Над грозен куп останки трети

закача няколко фенера.

 

Гърлата ни доскоро бяха стегнати,

краката ни — вдървени, но сега,

сближени помежду си и неловки,

с измъчени усмивки заговаряме

и с упорития трион на разума

прерязваме нелепите, банални заключения.

Движението бавно се възстановява,

но ние все стоим, във себе си усетил всеки

неприятна рана.

Не е въпросът тук: „Кой ще умре?“

Тълпят се неизречени въпроси за смисъла и за вината.

Защото на война ръката носи смърт.

Самоубийството причина има и логика — мъртвороденото.

А ракът просто като цвят изниква.

Но тук — макар че разумът ни протестира —

нелепостта събужда мисъл за съдбовност.

Разбива се в студения паваж

въпросът ни за смисъла на края.