Харт Крейн
Любовните писма на моята баба

Тази нощ няма други звезди освен

звездите на спомена.

Но в рехавия кротък дъжд

широк простор за спомените има.

 

Дори до старите писма

на майката на майка ми,

Елизабет,

достига споменът.

Тъй дълго пожълтели те стоят,

притиснати под стряхата, укрити,

че вече може като сняг да се стопят.

 

Това далечно разстояние

с грижливи стъпки трябва да се мине,

крепят го побелели нишки от коси,

трепери като паяжина по брезите.

 

И аз се питам:

 

„Дали ще могат пръстите ти да задвижат

клавишите, превърнали се в ехо —

достатъчно ли е дълбока тишината

да отнесе до извора им старите акорди

и да ги върне пак при теб,

при нея?“

 

И все пак, бих я хванал за ръка,

старицата повел бих, дори да не разбира накъде.

Но се препъвам. А върху покрива дъждът ръми,

като че с кротко състрадание се смее.