Една Сейнт Винсънт Милей
Сред пустото поле

Сред пустото поле от здрач застигнат,

когато гасне залезът червен,

когато папратите свеждат листи

и свършва изморителният ден,

 

незастрашен от нежелани срещи —

ни вълк тъдява има, ни чакал,

лисица в тая пустош рядко броди,

спи пепелянката под камък бял, —

 

напряга пътникът последни сили,

забързва — в къщи да се прибере,

макар усмивка там да не очаква

и в къщи да не е чак тъй добре.

 

Не иска той под някой храст да легне

и да поспи на полска тишина,

към къщи се стреми, където чака

мърмореща и смръщена жена.

 

Към къщи — през блата и камънаци,

към къщи — през настъпващия мрак,

към своя син — не проговорил още,

и дъщерята — недоволна пак.

 

Готов да бъде хокан и упрекван,

да му натякват в радост и в беда,

но да е в къщи. Нищо по-ужасно

да бъдеш сам, с премного свобода.