Серия
Приказки на роботите (10)
Включено в книгата
Избрани фантастични произведения в два тома. Том втори
Непобедимият. Из „Приказки за роботи“. Из „Кибериада“. 137 секунди. Маска. Из „Summa Technologiae“. Библиотека на XXI век
Оригинално заглавие
Przyjaciel Automateusza, (Пълни авторски права)
Превод от полски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2013)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2013)

Издание:

Станислав Лем

Избрани фантастични произведения в два тома

Том втори

 

Непобедимият

Из „Приказки на роботите“

Из „Кибериада“

137 секунди

Маска

Из „Summa technologiae“

Библиотека на XXI век

 

Народна младеж

Издателство на ЦК на ДКМС

София 1988

 

Stanisław Lem

Niezwyciężony

Wydawnictwo. MON, Warszawa, wyd. II, 1965

 

Stanisław Lem

Cyberiada

Wydawnictwo Literackie, Kraków, 1967

 

Stanisław Lem

Powtórka

„Iskry“, Warszawa, 1979

 

Stanisław Lem

Maska

Wydawnictwo Literackie, Kraków, 1976

 

Stanisław Lem

Summa technologiae

Wydawnictwo Lubelskie, Lublin, wyd. IV posz., 1984

 

Stanisław Lem

Biblioteka XXI wieku

Wydawnictwo Literackie, Kraków, 1986

 

© Лина Василева, съставител, 1988

© Лина Василева, Боян Биолчев, Васил Кинов, Огнян Сапарев, Магдалена Атанасова, преводачи, 1988

 

Съставител: Лина Василева

Редактор: Стоянка Полонова

Художник: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Марков

Технически редактор: Божидар Петров

Коректор: Албена Любенова

 

Първо издание, ЛГ VI

Тематичен №23 9536215531/2627-68-88

 

Дадена на набор февруари 1988 година.

Подписана за печат ноември 1988 година.

Излязла от печат декември 1988 година.

Поръчка №17, Формат 60×90/16,

Печатни коли 24,50 Издателски коли 24,50

УИК 28,97

 

Цена за брошура 3,26 лв.

Цена за подвързия 3,90 лв.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Георги Димитров“ София


Един робот трябвало да тръгне на далечен, опасен път. Той дочул за едно много полезно устройство, наречено от неговия откривател — Електрически приятел. Роботът помислил, че ще бъде спокоен по време на пътуването, ако си има другар, пък дори да бъде и машина. Отишъл той при откривателя и го помолил да му разкаже за изкуствения приятел.

— На твое разположение съм — отговорил му откривателят. (Известно е, че в приказките всички си говорят на ти, даже змейовете не се обръщат един към друг с „господине“, а само към царете обръщението е в множествено число.) Като казал това, извадил от джоба си шепа метални зърна, които приличали на дребни сачми.

— Какво е това? — учудил се роботът.

— Как се казваш? Аз забравих да те попитам в подходящия момент на тази приказка — казал откривателят.

— Наричат ме Автоматей.

— За мен това име е дълго, ще те наричам Автомиг.

— Та моето име е сродно с автомат, но щом искаш, наричай ме така — отговорил роботът.

— Впрочем, мой скъпи Автомиг, ти имаш пред себе си цяла шепа приятели. Трябва да знаеш, че по призвание и специализация аз съм миниатюрреализатор. Това значи, че големите и тежки устройства заменям с малки и лесно носими. Всяко едно от тия зрънца е концентрат на електрическа мисъл, т.е. всяко е безкрайно всеобхватно и разумно. Не казвам, че това е гений, ще прилича на хипербола и фалшива реклама, но истина е, че имам намерение да направя електрически гений и не ще се успокоя, докато не постигна своето, ще направя много малки гении, за да могат да се носят с хиляди в джоб, и когато ги изсипя в чували, ще мога да ги продавам на килограм. Тогава ще знам, че съм постигнал целта си. Но това са само моите бъдещи планове. Засега продавам електроприятели на парче и съвсем евтино. За един вземам толкова брилянти, колкото тежи самият той. Признай си, че това е напълно нормална цена, като имаш предвид, че един такъв електроприятел може да си сложиш в ухото, където той ще ти шепне добри съвети и ще ти дава всякаква информация. Ето ти малко памук, с който ще си запушиш ухото, за да не изпадне оттам приятелят, когато си наклоняваш главата встрани. Вземаш ли го? Ако искаш една дузина, ще ти ги продам евтино…

— Не, засега един ми стига — отговорил Автоматей. — Но бих искал да зная какво мога да очаквам от него? Ще може ли да ми помогне в тежките житейски ситуации?

— Разбира се, нали затова е направен! — отговорил откривателят. Той сложил на дланта си шепа зърна, които лъщели с металически блясък, те били направени от редки метали, и продължил: — Наистина не можеш да очакваш физическа помощ, но мисля, че не става дума за това. Подходящи забележки, добри и умни съвети, разсъждения, необходими инструкции, напомняния, предупреждения, също така утешителни думи, сентенции, подсилване вярата в собствените сили, дълбоки мисли, позволяващи да се справиш с всяка крайно трудна или пък страшна ситуация — ето това е малка част от репертоара на моите електроприятели. Те са абсолютно предани, верни, винаги съзнателни, понеже никога не спят, те са повече от издръжливи, естетични и сам виждаш колко са удобни! Е, как, само един ли вземаш?

— Да — отговори Автоматей. — Кажи ми какво ще стане, ако някой ми го открадне? Ще се върне ли при мен? Ще погуби ли злодея?

— Виж, това не ще може да направи. Не, не може — казал откривателят. — Той ще му служи така вярно и акуратно, както е служил и на тебе. Не трябва да искаш чак толкова много, мой Автомиг. Той не ще те изостави в беда, ако самият ти не го изпуснеш. От нищо не трябва да се опасяваш, ако го поставиш в ухото си, което винаги трябва да е запушено с памук.

— Добре — съгласил се Автоматей, — а как трябва да му говоря?

— Въобще не трябва да говориш, достатъчно е само да му пошепнеш нещо съвсем тихичко, той чудесно ще те чуе, а що се отнася до името му, то е Вух. Можеш да го наричаш „мой Вух“, това е достатъчно.

— Великолепно — отговорил Автоматей.

Претеглили Вух, след което откривателят получил хубаво брилянтче, а роботът успокоен, че си има вече другар, тръгнал на път.

Било му много удобно, че пътува с Вух, който, ако пожелаел, го събуждал всяка сутрин, като му свирвал тихичко в средата на главата, весело събуждане, разказвал също най-различни смешни истории, но Автоматей му забранил, понеже, когато бил в компания, избухвал в смях, без да има причини. И така Автоматей пътувал, пътувал най-напред по сушата, докато стигнал до морския бряг, където го чакал прекрасен бял кораб. Той имал малко багаж, бързо се качил, настанил се в уютна каюта и доволен чул тракането, което означавало, че вдигат котвата и голямото пътешествие започва.

Няколко дни белият кораб плавал весело сред вълните, под светлината на слънчевите лъчи, а през нощта се люлеел приспивно, посребрен от луната, докато една сутрин се развихрила страшна буря. Вълните, три пъти по-големи от мачтите, падали върху скърцащия по всичките си шевове кораб и гръмотевиците така беснеели, че Автоматей не чувал нищо от утешителните думи, които му шепнел Вух в тежките моменти. Изведнъж се чул неописуем трясък, в каютата проникнала солена вода и пред очите на уплашения Автоматей корабът започнал да се разпада на съставните си части.

Тогава той избягал на палубата по долни дрехи и в последния момент скочил в спасителната лодка. В същия миг се приближила огромна вълна, хвърлила се върху кораба и го погребала в кипящите дълбини на океана. Автоматей не видял нито един моряк от екипажа, бил сам като кукувица в лодката, сред бушуващото море, треперел и чакал момента, когато следващата вълна ще потопи подскачащата лодка заедно с него. Вятърът виел, водните ручеи сечели бурната повърхност на морето и Автоматей не можел да чуе какво казвал Вух. Изведнъж той видял в морската шир някакъв неясен силует, покрит с бяла пяна, това било бряг на незнайна земя, о който се блъскали вълните. Лодката със скърцане заседнала сред камъните. Автоматей с последни сили, мокър до кости от солената вода, веднага се хвърлил към спасителния бряг, колкото се може по-далеко от страшните морски вълни. Край една скала той се проснал на земята и потънал в непробуден, тежък сън.

Събудил се от деликатно подсвиркване. Вух му напомнял за своето приятелско присъствие.

— Ах. Вух, чудесно, че ти си тук, едва сега разбирам колко е добре, че си с мене и дори в мене! — извикал Автоматей, като дошъл на себе си. Огледал се. Слънцето светело, морето още било бурно, но нямало вече страшни бездни, вълни, дъжд, за жалост заедно с тях изчезнал и корабът. Сигурно бурята цяла нощ е бушувала с неописуема сила, понеже отнесла и лодката, която спасила Автоматей в открито море. Той се изправил на крака, затичал се по брега и се върнал след десет минути на същото място. Автоматей се намирал на безлюдно островче, и то много малко. Положението му не било розово. Но какво от това, той си имал Вух! Бързо го осведомил за положението и го помолил за съвет.

— Ха! Ба! Драги мой! — казал Вух. — Изобщо това положение ли е? Позволи ми да си помисля малко. Какво всъщност ти трябва?

— Че как така? Всичко: помощ, спасение, дрехи, условия за живот, та тук няма нищо освен пясък и скали!

— Хм! Защо говориш така? Ти сигурен ли си в това? А не се ли търкалят по плажа сандъци от разбития кораб, пълни с инструменти, интересни четива, носии от различни епохи, а също така и барут?

Автоматей надлъж и шир пребродил плажа, но нищо ненамерил, и треска от кораба дори нямало, който вероятно потънал като камък.

— Нищо няма, казваш, а? Хм, много интересно. Богатата литература за живота на необитаемите острови доказва, че корабокрушенецът винаги намира около себе си брадви, гвоздеи, чиста вода, масло, свети книги, пили, щипци, оръжие и още много необходими неща? Но щом няма, няма. А може би има пещера, в която ще се подслоним?

— Не, никъде няма пещера!

— Казваш, че няма, а? Хм, това е вече неестествено! Бъди така добър, качи се на най-високата скала и погледни наоколо.

— Сега ще отида! — извикал Автоматей, изкачил се на върха на скалата в средата на острова и се вцепенил; вулканичното островче от всички страни било обградено от безбрежния океан!

Със слаб глас казал на Вух това, което видял, натискайки още по-навътре с треперещ пръст памука в ухото си, за да не изгуби приятеля си. „Ама че щастие, как не изпадна, когато корабът потъваше“ — помислил си той и понеже се чувствувал изморен, седнал на скалата, като чакал с нетърпение приятелската помощ.

— Слушай, приятелю! Има спасение, ще се помъча да те измъкна от това трудно положение! — обадил се най-после очакваният глас на Вух. — Въз основа на изчисленията, които направих, разбрах, че се намираме на непознат остров, образуван от рифове, а може би редица от върхове на подморски планини, които малко по малко ще изплуват из морската бездна и ще се свържат след три до четири милиона години.

— Това сега няма никакво значение, кажи, какво да правим в момента!? — извикал Автоматей.

— Островчето е отдалечено от морските пътища. Шансът да се появи някой кораб близо до островчето е едно на четиристотин хиляди.

— О, небеса! — извикал нещастният корабокрушенец. — Това е ужасно! Какво предлагаш да направя?

— Сега ще ти кажа, само ако не ме прекъсваш. Ще отидеш до морския бряг и ще влезеш във водата, докато стигне до гърдите ти.

Така не е нужно излишно да се навеждаш, ще ти бъде по-удобно. После ще си потопиш главата и ще поемеш толкова вода, колкото можеш. Горчива е, знам, но това няма да продължи много. Още по-бързо ще стане, ако наред с това маршируваш. После ще станеш тежък, а солената вода, която ще изпълни твоята вътрешност, моментално ще прекъсне всичките ти органични процеси и тогава ще се простиш с живота си. Благодарение на това ще избегнеш дълготрайните мъки От престоя на островчето, бавната смърт, а преди това и опасността от умопобъркване. Можеш също така да вземеш и в двете си ръце по един тежък камък. Не е задължително, всичко…

— Ти май полудя! — изкрещял, като подскочил от мястото си, Автоматей. — Значи трябва да се удавя, а? Подтикваш ме към самоубийство? Ама че добър съвет! И се пишеш за мой приятел?!

— Разбира се! — отговорил Вух. — Съвсем не съм полудял, това не е в моите възможности. Аз никога не губя умственото си равновесие. Щеше да ми бъде много мъчно, ако сме заедно, любими мой, и ти пред мен бавно да умреш под лъчите на това палещо слънце. Уверявам те, че подробно разгледах създаденото положение и разбрах, че няма никакъв шанс за спасение. Не ще можеш да направиш нито лодка, нито сал, понеже няма материал; не ще те спаси, ние вече говорихме за това, никакъв кораб, над островчето дори самолети не прелитат, а самият ти не ще успееш да направиш летателна машина. Можеш, разбира се, да избираш между бавната смърт и бързата и лека смърт, но като твой най-близък приятел аз ти дадох най-добрия съвет. Ако добре се нагълташ с вода…

— Върви по дяволите с твоята вода!! — закрещял, като треперел от гняв, Автоматей. — И като си помисля, че за такъв приятел дадох чудно шлифован брилянт. Ах, главо, главо! Фактически кой е твоят откривател? Сигурно обикновен лъжец, апаш, авантюрист!

— Сигурно ще си вземеш думите обратно, ако ме изслушаш докрай — отговорил спокойно Вух.

— Охо, още не си ми казал всичко? Може би имаш намерение да ми разправяш за задгробния живот, който ме очаква? Благодаря ти!

— Няма никакъв задгробен живот — казал Вух. — Нямам намерение да те лъжа, понеже нито искам, нито мога да го направя. Не така разбирам приятелските си задължения. Чуй ме добре, драги мой! Както знаеш, въпреки че за това не се мисли, светът е безкрайно разнороден и богат. В него има прекрасни градове, шумни и препълнени със съкровища царски палати, колиби, мрачни и възхитителни планини, шумящи горички, тихи езера, горещи пустини и безкрайни снегове на север. Такъв, какъвто си, не можеш да опитваш наведнъж повече от едно-единствено място сред тия, които изброих, и милиони други, за които премълчах. Но все пак можеш да кажеш без никакво угризение, че мястото, в което си сега, в положението, в което се намираш, ти си нещо като умрял, тъй като не ще разбереш нищо от пищността на дворцовите богатства, не ще участвуваш в танците на южните народи, не ще се възхищаваш от танцуващите северни ледове. Те не ще съществуват за тебе, както изобщо не съществуват и след смъртта. Също така, ако добре и дълбоко се поразмислиш върху това, което ти казвам, ще разбереш, че ти няма да видиш тия прекрасни неща, това значи, че ти не си никъде, няма те. Има милиони места за живеене, ти можеш да опиташ само едно-единствено, безинтересно, а по своята монотонност даже досадно, отвратително място, каквото е това скалисто островче! Та между „навсякъде“ и „почти никъде“ има огромна разлика — това е твоята нормална житейска съдба, понеже винаги си бил на едно-единствено място, а не на няколко. Затова между „почти навсякъде“ и „никъде“ има, право да си кажем, съвсем микроскопична разлика. А математиката на чувствата доказва, че вече наистина бавно се живее, понеже почти си отсъствуващ, също като покойник си! Това е първото. Второто, погледни този пясък, смесен с чакъл, който наранява твоите деликатни ходила — мислиш ли, че той е безценен? Сигурно не. А тази безбрежна солена вода, отвратителна и безкрайна — нужна ли ти е? От къде на къде? Ето скали и горещо слънце, изсушаващо ставите и членовете ти, синьо небе над тебе. Трябва ли ти този непоносим зной, тези мъртви разпалени камъни? Разбира се, не! Та на тебе не са ти нужни нещата, които те заобикалят, това, на което стоиш, това, което покрива купола на небосклона. Какво ще стане, ако всичко това ти бъде отнето? Малко шум в главата, болка в слепоочията, бумтене в гърдите, разтреперване на коленете и още няколко хаотични движения. Нужен ли ти е този шум, натиск, бумтене или пък разтреперване? Ни най-малко, драги мой! Ако се откажеш от това, какво ще ти остане тогава? Някаква мисловна гонитба, тези изрази, които приличат на псувните, с които в момента ме обсипваш наум, мен — твоя приятел, също така задушаващият те гняв и гадене от настъпващата паника. Ще имаш ли нужда, питам те накрая, от този отвратителен страх и безсилна ярост? Разбира се, че и това е вятър работа. Ако се лишиш от това и всички други излишни чувства, не ще остане нищо, но какво пък, ще остане нулата и именно тази нула е състоянието на безсмъртното равновесие, непрекъснато мълчание и съвършеното спокойствие. Като добър приятел аз те съветвам да отдадеш себе си!

— Но аз искам да живея! — извикал Автоматей. — Искам да живея! Чуваш ли?!

— Аа, значи не става дума за онова, което си научил и изпитал, а за това, какво искаш — отговорил спокойно Вух. — Искаш да живееш, тоест да достигнеш бъдещето, което ще стане съвременност, до това те довежда, разбира се, животът. Нищо повече. И така, ти няма да живееш, понеже не можеш, както вече констатирахме. Важното е по какъв начин ще свършиш с живота — след дълго мъчение или пък съвсем леко, като изпиеш една глътка вода…

— Стига! Не искам! Махни се! Махни се!!! — закрещял с всички сили Автоматей, като подскачал на едно място със свити юмруци.

— Какво ти става? — казал Вух. — И как можеш да ми казваш „Махни се!“? Та аз имам ли крака, с които да си отида? Или пък ръце да изпълзя? Знаеш много добре, че нямам. Ако искаш да се отървеш от мен, бъди добър и ме извади от ухото си, което, уверявам те, не е най-хубавото място на света, и ме хвърли, където искаш!

— Добре! — изкрещял забравилият се от гняв Автоматей. — Веднага ще го направя! — Но той напразно пъхал и човъркал в ухото си с пръст. Приятелят му бил се вмъкнал много навътре и по никакъв начин не можел да го настигне, даже си тръскал главата на всички страни като луд, но и това не помогнало.

— Струва ми се, че нищо няма да стане — обадил се Вух след неколкоминутно мълчание. — Мисля, че не ще можем да се разделим. Та това не е нито твоя, нито моя вина. Щом е станало така, трябва да се помирим с факта, правото е винаги на страната на фактите. Това се отнася и до твоето положение. Ти искаш да имаш бъдеще, и то на всяка цена. Струва ми се, че е безсмислено, но нека така да бъде. Позволи ми грубо да ти обрисувам твоето бъдеще, известното е винаги по-хубаво от неизвестното. Гневът, който те е обхванал, бързо ще отстъпи място на чувството за безсилно отчаяние, а напразното усилие за намиране на спасение ще се замени с безсмислено затъпяване. В същото време страшната слънчева горещина, която дори и аз усещам в това сенчесто място на твоята личност, съгласно неумолимите закони на физиката и химията все по-бързо ще изсушава цялото твое естество. Най-напред ще се изпари смазката на коленете ти и при най-малкото движение ти ще скърцаш ужасно, бедни мой! А когато черепът ти се разпали от горещината, ще виждаш най-различни цветни кръгове, но това не ще бъде небесна дъга, която е приятна за гледане, понеже…

— Млъкни най-после, душевадецо! — изкрещял Автоматей. — Не искам да слушам какво ще стане с мен! Мълчи и не говори, разбираш ли?!

— Не трябва така да крещиш. Знаеш добре, че аз чувам най-слабия ти шепот. И така, ти, не знаеш мъките на твоето бъдеще? От друга страна, ти любопитствуваш, искаш да разбереш? Що за нелогичност. Добре, въпреки всичко ще млъкна, ще ти обърна внимание, когато разбера само, че постъпваш лошо. Та аз ли съм виновен за твоето жалко положение? Виновник за нещастието беше, както знаеш, бурята, а аз съм твой приятел и ще участвувам в мъките, които те чакат в тоя спектакъл, разделен на действия, на търпение и умиране — още отсега изпитвам отвращение. Обхванат съм от страх какво ще стане, когато маслото…

— Аа, значи не искаш да млъкнеш? Спри най-после, ужасно чудовище!! — заревал Автоматей и се ударил в ухото, в което стоял неговият приятел. — О, боже, ако имах под ръка пръчка или пък клечка, с които ще мога да те изчовъркам, веднага бих го направил и бих те смачкал с тока на обувката си!

— Ти искаш да ме унищожиш? — казал огорчено Вух. — Наистина ти не заслужаваш нито Електроприятел, нито друго същество, което братски да ти съчувствува.

Автоматей бил обхванат от нов гняв и така двамата се карали, препирали и доказвали, докато слънцето превалило, а бедният робот, изтощен от викане, подскачане и размахване с ръце, с отпаднали сили и умрял поглед, от време на време въздишал дълбоко и тежко и гледал вторачено към водната пустиня. Няколко пъти облаците на хоризонта му заприличвали на дим от параход, но Вух още в началото разпръсквал неговата илюзия, като му напомнял за шанса — едно на четиристотин хиляди, което отново карало Автоматей да избухне от яд и омраза, тъй като с всяко ново обяснение той разбирал, че Вух има право. Накрая настъпило дълбоко мълчание. По това време корабокрушенецът се вглеждал в удължените сенки на скалите, които докосвали белия пясък на плажа, изведнъж Вух казал:

— Защо нищо не казваш? Може би вече виждаш кръговете пред очите си, за които споменах?

Автоматей не желаел да отговори.

— Аха — отговорил си Вух, — сигурно не само кръгове, но съгласно теорията на вероятностите, също и онова умствено сцепление, което успях така прецизно да предвидя. Интересна работа наистина, колко неразумно е разумното същество, когато е притиснато от обстоятелствата. Затвори го на безлюден остров, където трябва да загине, докажи му както две и две четири, че няма спасение, покажи, че единственият изход от положението е да умре и така да направи едно-единствено благо по своя воля и разум — а ще ти бъде ли благодарно за това? Някъде дълбоко живее надеждата, а ако я няма изобщо, хваща се за лъжата и предпочита да влезе в обятията на лудостта, но по никакъв начин във водата, която…

— Престани да говориш за водата! — изхриптял Автоматей.

— Аз искам само да подчертая твоите ирационални мотиви — отговорил Вух. — Не те увещавам да извършиш, нещо, понеже искаш да умреш бавно или пък имаш желание изобщо нищо да не правиш, ти приемаш някаква си смърт и добре трябва да размислиш. Колко е фалшиво и глупаво да се страхуваш от смъртта, смъртта като състояние, което заслужава да бъде защитено! Навярно агонията, която довежда до края, не се отличава с някаква атракционност, но, от друга страна, не е имало такъв слаб дух и тяло, които не биха издържали тази агония и не биха успели изцяло и без остатък да умрат. Та тя не е достойна да бъде нещо специално, щом като принадлежи към неща, които могат да бъдат само слаби. Какво повече от това, щом всеки може да се пребори с нея, сигурно ще признаеш, че на никого не стигат сили, но по-хубаво е да се наслаждаваш на мислите за нещо приказно, което минава зад нейния праг. Понеже, умирайки, не е хубаво да мислиш как смъртта и мисълта взаимно ще се изключат, та докато още си жив, съгласявай се внимателно и точно с представата за тези привилегии и удоволствия, с които ще те обсипе смъртта! Помисли си само: никаква борба, никакви тревоги, нито страх, нито душевни и телесни страдания, никакви нещастни случки. Дори ако всичките зли сили се съберат и се насочат против теб, няма да ти сторят нищо! О, наистина несравнима е сладката безопасност на умрелия! А ако се добави, че тя не е нещо мимолетно, непостоянно, променящо се и няма сила, която да я промени, нито да я наруши — вечно ще царува несравнимият възторг…

— Ох, дано пукнеш! — дочул Вух слабия глас на Автоматей. След това тези лаконични думи били придружени от кратка псувня.

— Колко ми е тъжно, че това е невъзможно! — веднага отговори Вух. — Не само от гледна точка на егоистичната завист (понеже няма нищо над смъртта, както вече казах), но най-чист алтруизъм ме кара да те придружа в Нищото. Но жалко, че това не може да стане, понеже моят конструктор ме е направил неразрушим, безсмъртен, сигурно от конструкторски амбиции. Наистина като си помисля, че ще трябва да стоя сам и да си говоря във вътрешността на твоето тяло, което ще се превърне в черупка от морската сол, в изсъхнал скелет, който сигурно ще се разпада бавно, обхваща ме тъга, а след това колко много трябва да чакам първия кораб от четиристотинте хиляди, съгласно теорията на вероятностите, който ще се натъкне на това островче…

— Какво?! Ти няма да загинеш тука, а?! — развикал се ядосано Автоматей. — Значи ти ще живееш, докато аз… О! Не мога да дочакам това! Никога! Никога! Никога…

И с ужасяващ вик заскачал, затръскал главата си, с всички сили човъркал ухото си, дивашки се гърчел, извивал се, но всичко било напразно. А през цялото това време Вух пищял с всички сили:

— Ей, престани! Какво, полудя ли вече? Мисля, че е още рано! Внимавай, ще си навредиш! Нещо ще ти се счупи или изкълчи! Внимавай да не си счупиш врата! Разбери, че няма никакъв смисъл! Друго е, ако можеш изведнъж, разбираш ли… по този начин само ще се осакатиш! Казвам ти, че аз съм неразрушим, това е! Не е нужно повече да се мъчиш! Даже да ме извадиш, няма да можеш да ми направиш нищо лошо, исках да кажа, нещо добро, понеже съгласно това, което ти изложих преди малко, смъртта е нещо, за което може да се завижда. А-у! Престани най-после! Как можеш така да скачаш?

Автоматей продължавал да се мята, без да му обръща внимание, и да удря главата си о камъка, на който преди това стоял. И така удрял, че чак искри му излизали от очите и прах из носа, оглушал от силата на собствените си удари и изведнъж Вух излетял от ухото му и се търкулнал между камъните. Автоматей издал слаб вик на облекчение и се зарадвал много, че най-после всичко се свършило. Той отначало не разбрал колко успешни били неговите усилия. Автоматей се изтегнал на нагорещените от слънцето камъни, починал си на тях добре и понеже не можел да мръдне нито ръка, нито крак, мърморел:

— Нищо, това е само временно отслабване. Но аз вече ще се съвзема, след малко ще бъда във форма, слушаш ли, мой любими приятелю? Чуваш ли? Хей? Е, какво?!

Изведнъж той седнал, понеже почувствувал пустота в ухото си, огледал се наоколо и като клекнал, заел се разпалено да търси Вух, като пресявал дребния чакъл.

— Вух! Вууух!!! Къде си? Обади се!! — викал силно той. Вух или бил много обиден, или поради някаква друга причина дори не изпискал. Автоматей започнал да го примамва с най-топли думи, обещавал му, че ще промени решението си, че единственото му желание е да изслуша съветите на електроприятеля си и да се удави, но иска преди това да чуе чародейните похвали за смъртта, но и това не дало резултат. Вух мълчал като омагьосан. Тогава корабокрушенецът, като проклинал камъка, о който си удрял главата, започнал систематично да пресява пясъка надлъж и шир в околността. Изведнъж, тъкмо когато искал да хвърли чакъла от шепата си, Автоматей я приближил до очите си, обхванала го подлудяваща радост, понеже видял сред камъчетата Вух, който лъщял с матов, спокоен блясък на метално зрънце.

— А! Тука си, червейче мое! Тука си, приятелска трохичко! Пак си при мене, скъпи мой, всеиздръжливецо! — засъскал Автоматей, като стискал внимателно между пръстите си Вух, който дори не гъкнал. — Е, сега ще видим колко е вярна тази твоя солидност, тази твоя вечна издръжливост, сега ще проверя. На ти!!!

Тези думи били придружени с тежък удар на подметките. Като сложил електроприятеля си на камъка, Автоматей скочил върху него с цялата си тежест, а за по-сигурно така се завъртял на петата си, че чак заскърцал. Вух не гъкнал, чувало се само, че нещо изстъргало камъка като бургия. Автоматей се навел и видял, че зрънцето било цяло-целеничко, само скалата под него била малко нащърбена. Вух сега лежал в малката дупчица.

— Охо! Ти толкова ли си силен? Сега ще намерим по-твърд камък! — изкрещял Автоматей и започнал да тича из цялото островче — търсел най-тежките кремъци, базалт и порфир, за да смаже с тях Вух. Ту го удрял Автоматей, ту спокойно му говорил, ту го обсипвал с обиди, като мислел, че Вух ще отвърне или може да удари на молба, но Електроприятелят мълчал като заклет. Във въздуха отеквали само тъпите удари от чупещите се камъни и проклятията на Автоматей. Като се уверил след дълго време, че най-страшните удари не ще навредят на Вух, разгорещен и обезсилен, той седнал на брега с Електроприятеля си в шепа.

— Ако не ми се удаде да те пръсна — казал с изкуствена сдържаност Автоматей, в която се таяла злоба, — бъди спокоен, сериозно ще се захвана с теб, така както трябва. А кораба ще трябва да го почакаш, драги мой, понеже ще те хвърля на дъното на морето и там ще полежиш до седмата безкрайност. Ще имаш много време за мили размишления и една очарователна херметична самотност! Не ще спечелиш нов приятел, затова лично аз ще се постарая!

— Мой честни приятелю — обадил се неочаквано Вух, — а какво ще ми стане от престоя на морското дъно? Ти разбираш само категориите на нетрайните същества, тъкмо тука е твоята грешка. Разбери, или морето някога ще пресъхне, или пък неговото дъно ще се издигне като планина и ще стане бряг. Дали това ще стане след сто хиляди години или след милиони, за мен няма никакво значение. Не само че съм неразрушим, но и съм безкрайно търпелив, имаше възможност да го разбереш от спокойствието, с което се отнасях към твоите невъздържани избухвания. Нещо повече ще ти кажа: не отговарях на твоите викове, накарах те да ме търсиш, понеже исках да те спася от излишни грижи. Мълчах, когато скачаше върху мене, за да не увелича гнева ти, понеже това още повече може да ти навреди.

Автоматей затреперил, като слушал това благородно признание, и в него се събудила яростта с още по-голяма сила.

— Ще те смачкам! На прах ще те стрия! Ах, ти, негоднико! — изкрещял и затанцувал като побъркан по камъните Автоматей, заскачал и заудрял мястото, където бил Вух, но този път Електроприятелят му пригласял с крясъците си:

— Не вярвам, че ще успееш, но опитай, опитай! Моля! Още веднъж! Не така, ще се умориш бързо! И с двата крака! Хоп нагоре! Хопалла! Хоп! По-високо скачай, понеже силата на удара е по-голяма. Какво, не можеш ли вече? Хвърли камъка! Добре, добре! Може друг да вземеш, а, по-голям ли? Още веднъж! Фрас-прас, драги мой! Много жалко, че не съм в състояние да ти помогна! Защо спря? Много бързо се измори! Много жалко!… Е, нищо… Ще почакам, почини си. Нека те лъхне малко вятърът… Нека вятърът малко те охлади!…

Автоматей се хвърлил с трясък върху камъните и се вглеждал с пламтяща омраза в металното зърно, като слушал по неволя какво говорело:

— Ако не бях твой електроприятел, бих ти казал, че постъпвам нечестно. Корабът потъна следствие бурята, ти се спаси заедно с мене, давах ли съвети, както можех, а когато не можех да намеря изход от положението, защото изобщо е невъзможно, ти се заинати, обиди се за това, че ти казах самата истина, и поиска да унищожиш мене, твоя единствен другар. Вярно, че по този начин имаш вече някаква цел в живота, но и за това трябва да ми благодариш. Интересно е, че мисълта за моята издръжливост ти се струва толкова непоносима…

— Ще я видим тази твоя издръжливост! — изскърцал с половин уста Автоматей. — Още не съм казал последната си дума.

— О, ти наистина си разкошен. Знаеш ли какво? Опитай да ме сложиш върху катарамата на твоя колан, тя е стоманена, и мисля, че стоманата е по-твърда от камъните. Можеш да опиташ, въпреки че нищо няма да стане, ще се радвам, ако мога някак си да ти помогна…

Въпреки че отначало се поколебал, Автоматей се вслушал в съвета, но постигнал само това, че повърхността на катарамата се покрила с дребни вдлъбнатини следствие нанесените удари по металната сачма. Когато и най-силните удари не навредили на Вух, Автоматей изпаднал в истинска черна меланхолия и отчаян от безсилието си, гледал тъпо металната дреболия, която тихичко му говорела:

— Ооо! Това ли било разумното същество, господи боже! Стана ми тъжно, когато гледам, че то не може да заличи от повърхността на земята единственото братско същество в цялата тази мъртва околност! Кажи, не те ли е срам поне малко, мой Автоматейчо?

— Мълчи, бъбрещ боклук! — изсъскал корабокрушенецът.

— Че защо да мълча? Виждаш ли, ако ти мислех злото, отдавна бих млъкнал, но аз през цялото време съм твой Електроприятел, ще бъда с тебе и когато започнат твоите предсмъртни мъки, докрай ще бъда като твой неразрушим приятел и ти не ще ме хвърлиш в морето, понеже винаги е по-хубаво, когато си имаш зрители. Аз ще наблюдавам твоята агония, която ще стане по-хубава, отколкото ако си самотен, важни са чувствата, независимо какви. Омразата към мен, твоя истински приятел, ще те подкрепи, ще окрили твоята душа, ще те възнагради с чиста звучност, ще систематизира конвулсиите ти и ще въведе ред във всеки един от последните ти мигове, а това не е малко… Какво ми остава на мен, трябва да говоря малко и да не коментирам нищо, ако постъпя по друг начин, бих могъл да те разтърся с такъв изблик на приятелски чувства, които не ще понесеш, понеже ти наистина имаш отвратителен характер. Но аз ще се справя и с това, с добрина ще отвърна на злото, ще те унищожа, по този начин ще те избавя от самия себе си — от приятелството, повтарям — не от заслепяване, симпатията не ми затваря очите пред ужасния ти характер… — Тези думи били прекъснати от вик, който изведнъж изскочил от гърдите на Автоматей.

— Кораб! Кораб! Кораб!!! — крещял лудо корабокрушенецът и тичал покрай брега ту в една, ту в друга посока, хвърлял камъни във водата, махал с ръце и викал като луд, докато пресипнал. Разбира се, това било напълно излишно, корабът съвсем ясно се приближавал към островчето и не след дълго спуснал спасителна лодка.

Както се разбрало после, капитанът на кораба, с който пътувал Автоматей, успял да изпрати радиотелеграма, искал помощ, благодарение на което цялата морска околност била претърсена от многобройните кораби, а един от тях забелязал островчето. Когато спасителната лодка с моряците доплувала на плитчината, близо до брега, Автоматей искал да скочи в нея сам, но след като размислил, върнал се за Вух, страхувал се, че последният може да нададе вик, който ще бъде чут от моряците, а те после ще му задават неудобни въпроси, пък може и да бъде обвинен от Електроприятеля. За да избегне това, Автоматей взел Вух и без да знае как и къде да го сложи, бързо го поставил в ухото си. Настъпили сърдечни сцени на поздрави и благодарности, Автоматей говорел много високо, понеже се страхувал, че някой от моряците ще чуе гласчето на Вух, а Електроприятелят говорел непрекъснато, повтаряйки:

— Е, какво, това беше съвсем неочаквано! Един случай на четиристотин хиляди… Голям щастливец си! Надявам се, че отношенията между нас ще се подобрят, още повече аз се съгласявах с всичко в най-трудните ти моменти и знай, аз съм дискретен и всичко, което е било или не е било, не го слагам в сметката!

След дълго пътуване корабът пуснал котва, а на пристанището Автоматей се учудил от тълпата, която, без да има някакъв повод, се отправила към близкия завод, където работел голям парен чук. Хората, които го били виждали, казвали, че чукът се държал особено. Автоматей се приближавал до стоманената наковалня в огромната зала и започнал с все сила да си тръска главата, сякаш искал да си изкара мозъка през ухото и после да го събере в шепа, даже подскачал на един крак, присъствуващите решили, че това не всеки може да го прави, и мислели, че само човек, спасен неотдавна от ужасна неприятност, може да се прояви по този начин, т.е. с необяснима екстравагантност, предизвикана от нарушаване на духовното равновесие. Наистина Автоматей след време изменил начина си на живот, попаднал в обятията на една променлива мания, той ту събирал някакви избухливи материали, даже искал да извърши експлозия в дома си, но му попречили съседите, като извикали на помощ властта, ту отново се захващал ни в клин, ни в ръкав — да колекционира чукове и пили, а на познатите си казвал, че има намерение да направи нов тип машина за четене на мисли. После станал самотник и имал навика да разговаря на глас със себе си, а от време на време се чувало как тичал из стаите в дома си, пак си говорел, дори крещял думи, които приличали на ругатни.

След много години бил обхванат от нова мания, започнал да купува чували цимент и да ги извозва неизвестно къде. Казват, че подкупил пазача на една изоставена мина, а в шахтата й една нощ хвърлил огромен бетонен блок и след това до края на живота си обикалял из околността, събирал боклуци и ги хвърлял в запустялата шахта. Разбира се, постъпките му били доста странни, но на такива клюки не трябва да се обръща внимание. Трудно е да повярва човек, че след толкова години той още може да носи в сърцето си омраза към своя Електроприятел, на който, тъй или иначе, е много признателен.

Край