Огнян Сапарев
Феноменът Станислав Лем

… смятам се за реалистичен писател, защото се занимавам с реални въпроси. Не ме интересуват проблемите на такива свойства на света, които той не притежава.

Станислав Лем

Според една епиграма такъв писател няма — ЛЕМ е съкращение от Литературна Електронна Машина… И наистина — невероятно е, че един-единствен човек е създал това разнородно и разнопосочно дело, което демонстрира ерудиция в десетки научни области, което гъмжи от интересни хипотези и невероятни хрумвания, осъществени в изключително широк спектър от жанрови форми. Творчеството на Лем е цяла (удивително разнообразна) библиотека, в която всеки — от ученика до научния работник, от любопитния читател до професионалния писател — може да намери нещо интересно за себе си.

Преди време в Свободния университет в Западен Берлин немците с присъщата си акуратност подложили на компютърен анализ всички преведени на немски език работи на писателя (около 90% от всичко, което е написал) и установили, че по-голямата част от неговите концепции, които в средата на 60-те години са изглеждали фантастично бълнуване, намира потвърждение в по-нататъшния развой на съответните научни дисциплини: някои са станали реалност, а други са преминали от сферата на фантазирането в сферата на хипотезите.

По собственото признание на Лем (според обширното интервю с него, печатано през 1984–1985 г. в полското списание „Одра“), макар и несистемно, той е информиран в областта на биологията, естествената еволюция, генетичния код, органичната и неорганичната химия, биохимията; знае доста за физика, космология, астрофизика, астрономия, планетология; ориентира се в кибернетика, теория на информацията, логика, теория на вероятностите; интересува се от философия и е прилично запознат с литературната теория… „Бих казал, че моите рудиментарни познания не са хаотично разпръснати парчетии, а по-скоро скелетни, категориално организирани системи от пътища на дупки, които по желание мога да запълня. Това означава, че бих могъл лесно да се дообразовам в тези области, от които имам нужда…“

Но нека не избързваме.

Станислав Лем е роден на 12.IX.1921 г. в Лвов, в семейството на лекар.

През 1939 г. — без никакъв ентусиазъм — започва да следва медицина в Лвовската медицинска академия (макар че е държал изпит в политехниката). След идването на немците работи в някакъв гараж, после като заварчик.

През 1946 г. се премества заедно с родителите си в Краков, където живее и до днес; там в Ягелонския университет продължава следването си, завършва семестриално, но не взема държавните изпити — завършилите тогава са били вземани като военни лекари.

На 17-годишна възраст започва да пише стихове (много лоши и епигонски, както признава сега). През 1946 г. в един катовицки седмичник в подлистници се появява романът „Човекът от Марс“ („Ужасно слаб — признава Лем, — но какво да се прави, трябваше да се яде“). През 1947–1948 г. се появява в периодичния печат с не особено блестящи стихотворения, разкази, публицистика.

През 1948–1949 г. написва нещо по-значително — реалистичния роман-трилогия „Неизгубеното време“; той излиза чак през 1955 г. — попречва атмосферата на култа, редакторите непрекъснато откриват идейни грешки и искат многобройни преработки. В тази трилогия се усеща влиянието на Томас Ман (според Лем отначало негови литературни и стилистични патрони са Рилке и Егзюпери, макар че за нас е трудно да забележим това). Следват няколко години на лутане („Нямах никакво понятие за какво съм създаден“). Лем бавно набира скорост, опитвайки в най-различни насоки. Фактическият дебют е романът „Астронавти“ (1951): това „захариново бонбонче“, както го нарича в интервюто, макар и написан малко случайно, има неочакван успех… Чак през 1955 г. се появява вторият му научнофантастичен роман „Магелановият облак“ („Тази книга буди днес у мен специална антипатия“ — казва Лем). Тези два романа са единствените утопични творби на скептика Лем, който вече никога не създава подобно нещо — в тях определено се усеща технологическият ентусиазъм на времето, в което са писани.

През 1957 г. започва вторият, зрял, период в творчеството на Лем, достатъчно добре познат в България, през време на който се появяват всичките му основни белетристични творби:

1957 — сборник разкази „Звездни дневници“ (по-голямата част от разказите, които авторът непрекъснато дописва, са преведени);

1959 — роман „Едем“ (преведен);

1961 — роман „Завръщане от звездите“ (преведен); сборник разкази „Книга на роботите“, роман „Соларис“ (преведен);

1964 — роман „Непобедимият“ (преведен); сборник разкази „Приказки на роботите“; „Summa Technologiae“ — теоретично съчинение;

1965 — „Кибериада“ (събира печатаните преди това разкази и приказки на роботите) — преведена частично;

1966 — „Високият замък“ — автобиографичен роман, вторият след „Неизгубеното време“ реалистичен опит на Лем (преведен):

1968 — сборник разкази „Разкази за пилота Пиркс“ (преведен); роман „Гласът на бога“; „Философия на случайността“ — теоретично съчинение.

Когато преди 12 години правих интервю с Лем, той заяви, че от своите книги най-много цени „Соларис“ и „Кибериада“ — в тях е успял максимално да изрази замисъла си. Последните му изказвания не са променили тази оценка. Към тях той добавя и „Summa Technologiae“ от теоретичните си съчинения. Към тази избрана група без угризения бих добавил още две книги: романа „Непобедимият“ и двутомното критико-теоретично изследване „Фантастика и футурология“.

Лем започва с утопични произведения, описващи едно доста безконфликтно бъдеще, но веднага след това идват „Звездни дневници“, които са не само остроумна подигравка с времето на култа, но и пародийно-иронична антология на повечето проблемно-тематични стереотипи, експлоатирани в научната фантастика… През 1959 г. се появява „Едем“ — категорична антиутопия, след нея — умерената антиутопия „Завръщане от звездите“; тази класификация е обаче съвсем неприложима спрямо творби като „Соларис“ или „Непобедимият“. Лем проявява последователен творческо-моделиращ интерес към „гранични“ зони на човека и цивилизацията, към такива „мисловни модели“ (а не прогнози), които са анализ-развитие-експеримент на различни страни на човечеството и културата, на характерни развойни тенденции на технологията. Лем умее да поглежда привичното от нетрадиционна, изненадваща гледна точка, да го „очуднява“: това е най-ярко в гротескните му произведения, но не липсва и в сериозните. „По принцип съм черногледец и песимист“ — казва той в интервюто; но внимателният прочит на произведенията му ще покаже, че този скептик, чийто научнопознавателен оптимизъм крие отрезвителна доза агностицизъм, който обича да пише „пасквили“ на еволюцията, човешката природа и технологията, вярва достатъчно в силата и възможностите на човешкия разум, в любознателно-познавателния „нагон“ на човешката култура, за която трупането на знания е колкото самоцел, толкова и единствен шанс за оцеляване на хомо сапиенс, който именно като природно същество е недостатъчен, затова не може без културата.

Несъмнено най-значителното белетристично постижение на Лем е романът „Соларис“ — едно от върховите постижения на световната научна фантастика: проблемна творба, която е толкова научна фантастика, колкото и философска метафора. Мислещият океан, планетата-мозък е един от най-впечатляващите образи-находки в научната фантастика. Когато се говори за проблемно-художественото богатство на романа; то се търси изключително в човешките отношения и взаимоотношения с Океана: не се забелязва, че специфичният герой на книгата е и „соларистиката“ (човешката теория, която се мъчи да обясни необяснимото — т.е. поведението и характера на Океана). В нейно лице като че ли Лем — в четивна все още форма — предчувствува следващите си проблемно-художествени търсения.

Едно от недостатъчно оценените произведения на Лем е краткият роман „Непобедимият“ — може би най-стегнатата, най-кристалната му научнофантастична творба, която е и богата метафора. Това е класически пример за органично единство на приключенско и философско.

Лем обикновено не се стреми да извайва характери. Както сам признава в интервюто: „Не ме интересува психологията на отделните личности, доколкото не е показател на по-висшестоящи проблеми. Винаги съм имал такава склонност към трансцендиране и прекрачване на единичните проблеми, понеже от такива в края на краищата е построена материята на литературата…“ Човешките образи се оказват онова „неизбежно зло“, чрез което може да се достигне до по-съществените проблеми на човечеството, технологията и културата. Лем е подчертан рационалист — и като мироглед (това той изтъква в интервюто), и като художествен подход — това не е трудно да видим и без негова помощ. И все пак ще запомним Ал Брег („Завръщане от звездите“), Келвин („Соларис“) и особено Пиркс. Обикновеният делничен навигатор е несъмнено най-жизненият образ в галерията на това творчество, където човешките образи-характери наистина никога не са били най-важното. И това е обяснимо: героят, поставен в необикновени обстоятелства, може да служи на две неща — на собственото си (необикновено) изследване или на изследването на самия (необикновен) проблем. Едното не изключва другото, но винаги има доминиращ акцент. Лем просто е от тези писатели, който винаги акцентуват върху проблема (това в известна степен научната фантастика като част от нейната „диференция специфика“). То придава характерна концептуална тезисност на творбите му; „спасява“ го обаче това, че споменатата тезисност е на високо интелектуално равнище, че е оригинална и мисловно-провокативна. Творчеството на Лем действително показва, че научната фантастика може да допълни „Менделеевата таблица“ на художествената литература с нови похвати и жанрови форми, усвояващи граничната зона между белетристиката и научно-есеистично-публицистичната проза.

Интересно е разполагането на творбите на Лем в проблемни зони: тогава се виждат по-ясно характерните предпочитания. В центъра се оказва проблемът за КОНТАКТА, или по-точно — трудността и невъзможността от контакт. Другите просто не искат да контактуват („Едем“); космонавтът не може да се адаптира дори на Земята — след сто години обичаите твърде са се променили („Завръщане от звездите“); единствената възможност е взаимното унищожение („Непобедимият“); Другият Разум е много по-различен и по-могъщ, за да можем да го разберем („Соларис“, „Гласът на бога“)… Тази проблемна зона е всъщност основният художественосюжетен полигон за изследване на човешките и обществените механизми (като тайните на психиката в „Соларис“ или информацията като оръжие на държавния терор в „Едем“). А ето какво казва по този въпрос авторът в интервюто си: „… нашите представи за насоките на развитие на космическите цивилизации и начините на тяхното поведение в сигнализационно-комуникативната област са в основата си фалшиви… не вярвам във възможността от идването на Другите на Земята и не вярвам във възможността за получаване на разбираеми сигнали. Не зная защо. Всичките обяснения са опростителски. При това не смятам, че Земята е единствената жива точка в Космоса. Върти ми се в главата, че Те са други и се държат по-иначе, отколкото можем да си представим…“

Друга характерна проблемна зона е отношението ЧОВЕК-МАШИНА (компютър, робот, андроид): тук особено място заемат приключенията на Пиркс и „космическите приказки“. Чрез тази зона също се изследват проблемите на човека и цивилизацията: тя е особено удобна за създаване на различни „памфлети“ срещу човешката етика и биология.

Трета проблемна зона, на която Лем държи особено много и с която се занимава непрекъснато в теоретичните си съединения, е отношението КУЛТУРА-ТЕХНОЛОГИЯ. Тя е най-конфликтна, всяка промяна в технологията предизвиква неочаквани и често непредвидими социокултурни последици; тя например създава ново неравенство — защото не всеки човек и не всяка култура се адаптират еднакво към всяка технология; тя неизбежно разрушава много от аксиомите на културата, които не могат да бъдат научнообосновани, макар че изпълняват обществено-конструктивна роля… Затова тази зона е колкото трудна, толкова и художествено-концептуално плодоносна като генератор на фантастични идеи и сюжети. Нейната „червена нишка“ ясно се забелязва в цялото творчество на Лем.

Научната фантастика на Лем е пронизана от патоса на непрекъснато търсене, изобретяване и изпробване на нови и нови фантастични хрумвания, на непрекъснати провокации към нашите привични представи, логика, здрав разум; на нашите представи и за художествена литература. Това обаче, което той никога не провокира, са интимно-моралните ни представи. Неслучайно Лем, който така проницателно говори за културологическата проблематика на секса, никога не си позволява така модните например в световната фантастика сексуално-фантастични провокации.

В сериозната си фантастика Лем винаги гледа постановките му да бъдат наукоподобни; хипотезите да се вместват в научномислимото, да не отхвърля парадигмите на съвременното научно мислене при цялата си невероятност. („В белетристиката си съм сциентист. Най-малкото се старая“ — казва той в интервюто. Или: „Никога не съм се стремял към конкретно предсказване на бъдещето, което предимно прави футурологията. Повече ме интересуваше създаването на сценарии на събитията. Интересуваха ме алтернативите, а не еднозначните твърдения“)… Всичко онова, което не приема сериозно — пътувания във времето, летящи чинии, телепатия, праастронавти, висши сили, приказни герои и сюжети, — той разработва в хумористично-пародийната си (гротескна) фантастика: „Кибериада“ (находчив неологизъм) и „Звездни дневници“.

Стилът на Лем не е лек: изреченията му хич не искат да завършат, вместо точка писателят слага точка и запетая и продължава; особено садистично измъчва читателя си в теоретичните съчинения, където терминологизира с белетристична свобода и протяжност. През третия период прозата му става все по-трудно четивна, отдалечавайки се все повече от предметната яснота, с която е написан примерно „Непобедимият“ или емоционалната напрегнатост на „Завръщане от звездите“ придобива терминологичноинтелектуалната характеристика на научно есе или трактат. Но същият този Лем има изключително находчив усет за езика: неговото рационално „калкулиране“ при желание може да постигне езиковата магия на спонтанните стилисти. Творчеството му има огромно количество неологизми, някои от тях изключително находчиви. Тъкмо виртуозната игра с езика като специфичен материал на литературата, построяването на езикови светове, невъзможни в друг материал, прави космическите приказки и фейлетони на „Кибериада“ и „Звездни дневници“ изключително постижение (точният превод е много труден; бих искал специално да изтъкна преводаческия успех на Лина Василева, която героично се е преборила с езикотворчеството на „Звездни дневници“).

Но стилистическата виртуозност щеше да бъде ялова, ако тези творби бяха празни литературни игри: смесването на приказно-вълшебно и научнофантастично е ефектно, но по принцип лесно поради общите (в генетичен и структурен план) сюжетно-персонажни схеми. При Лем обаче винаги има и интересен съдържателен проблем, той успешно намесва антропологично-философски и социално-нравствени тези и дилеми. (Специално за „Звездни дневници“ желаещите трябва да прочетат хубавия предговор на Агоп Мелконян към българското издание в библиотека „Галактика“) Тези „космически фейлетони“ гъмжат от хрумвания, от които някой по-спестовен автор би направил десетина романа; Лем не страда от липса на идеи и фантастични находки, той буквално ги „ръси“ щедро навсякъде.

За начало на третия период можем да приемем 1970 г., когато излиза двутомното изследване „Фантастика и футурология“ (което Лем днес характеризира като „море от хартия, посветено на опита да се лекува неизлечимо болния — или ако използуваме друго сравнение, на измъкване на клиничния имбецил от тоталното му видиотяване“). Дори враговете на научната фантастика не са били толкова критични към нея, както този голям фантаст… В тази книга Лем не само взискателно анализира англоезичната научна фантастика, но и обстойно разсъждава върху реализираните и пропуснатите възможности на научната фантастика като литература, върху начините за нейното освобождаване от клишираните традиционни белетристични схеми, неподходящи за изразяване на новото проблемно съдържание. Там той отбелязва: „Не всяка драма на идеи, не всяко приключение на любознателния човешки дух може да се изложи в послушно съгласие с каноните на романса или епическото повествование…“ А в интервюто продължава: „Мисля, че с течение на времето у мен все повече се е засилвала нетърпимостта към съвестното, занаятчийско и постепенно фабулиране. За да превърнеш в повествование откровението на хрумването, трябва ужасно да се измъчиш, и то в извънлитературни категории…“

По-нататъшното му творчество определено се стреми да защити тези идеи и търсения. Това са главно сборниците „Идеалният вакуум“ и „Въображаемата величина“, както и странната книга „Голем“ (на границата се намира познатият на българския читател философско-криминален — т.е. проблемен, но скучен — роман „Сенна хрема“)… Третият период се характеризира с две особености: все по-тясна връзка-преливане с теоретичните му тези и възгледи (особено в космогонията) и все по-голямо отдалечаване от онова, което по традиция и по навик наричаме белетристика (неслучайно през последните години то с основание се заменя с по-неангажиращото „проза“). През този период получават ново развитие проблемните зони „човек-машина“ и „култура-технология“.

„Идеалният вакуум“ е сборник от рецензии на несъществуващи книги (няколко от тези „рецензии“ са превеждани в нашия периодичен печат). Както казва авторът в предговора си: „Досега литературата ни е разказвала за измислени герои. Ние ще отидем по-нататък: ще описваме измислени книги. Ето шанс за постигане на творческа свобода, а същевременно за съчетаване на два противоположни духа — на белетриста и критика…“ Предвиждайки някои възможни възражения, Лем бърза да направи автоинсинуация: „Авторът е имал замисли, които не е бил в състояние да реализира в пълен формат: да ги напише не е могъл, а да не пише му е било жал…“

Особено впечатляваща е „Нова космогония“, представено като реч на нобелов лауреат: всъщност идеята за „Космосът като игра“ се прокрадва още в „Summa Technologiae“, после в един от разказите на Йион Тихи, след това е изложена във „Фантастика и футурология“ като пример за идея, спрямо която традиционният сюжетен подход е неподходящ…

„Въображаемата величина“ е сборник от предговори към измислени (бъдещи) книги. Той е въведен от Теория на Въведението „Интродукционистика“, където между другото се казва: „… освен Въведенията към творбите съществуват Творби-Въведения, защото както Свещените Книги на всевъзможни вери, така и тезите и футуромахиите на учените са Предговори — към Този и Онзи свят. Разсъжденията показват, че Царството на Въведенията е несравнимо по-обширно от Царството на Литературата, че каквото тя се опитва да осъществи, това Въведенията само предричат — отдалече.“

Тези два сборника, чието четене затруднява дори и изкушения читател, са фантастична „металитература“ (а може би мета-металитература), изключително плодотворна за човек с богати фантастични идеи; по този начин се създават оригинални фантастични мистификации, а концепциите — интелектуално интересни, но литературно нефотогенични, се излагат в по-чист вид — без „помощта“ на интрига, без сюжетни „патерици“, които щяха да създават допълнителни и несъответни затруднения. По този начин обаче се получава нещо, което трябва да се „щудира“… „Измислена величина“ завършва с „Голем“, който по-късно се еманципира и развива в отделна книга.

„Голем“ е странна творба — сравнително традиционно встъпление за измислената история на компютрите (достигаща до Голем XIV — суперкомпютър от 80-то поколение компютри, електронен философ, а не изчислител и изпълнител), съчетана с няколко негови „лекции“. („“Голем" е най-висшата концентрация на моя разум" — казва Лем в интервюто…) Това е тежко „кибернетично“, необикновено философско-антропологично-еволюционно-генетично-културологично-и-дявол-знае-какво-още-есе-пасквил на всичко: човечеството и разума, еволюцията и културата, етиката и науката; философска подигравка с хомо сапиенс; нова метафизика… Впрочем Лем отдавна има слабост към създаване на „обща теория на всичко“: опитва се да я създаде още на съвсем млади години, разработвайки самодейно „Теория на функциите на мозъка“ (сега, дълбоко скрита в архивите, служи главно за самоиронии). Но гигантското есе „Философия на случайността. Литературата в светлината на емпирията“ е тъкмо такъв опит за „обща теория на всичко“ — провокативно интегриране на литературната теория и генетика, психология и биология, социология и кибернетика. Преди това „Summa Technologiae“ има подобни амбиции (макар че там вместо литературна теория има футурология), а една от главите й даже се казва „Пасквил на еволюцията“… Всичко това очевидно не е четиво за редовия читател на фантастиката — но то не е подходящо за редовия читател на каквото и да е Четиво. Поклонниците на Лем са доста смутени, читателите му намаляват. Самият автор достатъчно ясно си дава сметка.

„Дали това престава да бъде литература? Въпросът е труден. Аз не се бунтувам срещу ей такава постановка: това не е литература! Моля, моля, какво е в такъв случай? През последните години просто писах това, което исках да пиша. И ако то наистина се подрежда в редица, която може да бъде наречена отдалечаване от литературата, то виждам в това преди всичко отдалечаване от определени повествователни конвенции на литературата — както традиционна, така и фантастична. Защо да не нарушавам тези конвенции?…“

Риторичният въпрос е основателен: все пак главното занимание на Сериозната Литература през последния четвърт век е непрекъснатото нарушаване на всички традиции и правила — то е необичайно по-скоро само за научната фантастика.

Лем основателно счита „Summa Technologiae“ за най-значителното си теоретично съчинение. Тя има няколко издания, към всяко от които той пише нов предговор, за да уточни съотношението на своите тези към новите научни открития. Факт е, че днес тя е значително по-малко странна, отколкото преди 20 години — развитието като че ли наистина върви в предвидената посока. Някои неща са остарели (особено космогонията), но основното ядро запазва стойността си. Тази книга е концептуалното ядро на цялото творчество на Лем; много нейни идеи са „белетризирани“ не само от автора й, но и от младите полски фантасти… Предполагам, че по-сериозните читателите вече са се запознали с нея в руски превод — за съжаление у нас тя не е излизала (в настоящия двутомник е представена само с първата глава). Истинска класика за научната фантастика е главата „Фантомология“, разсъжденията за „фантоматичната машина“ и нейните последици (съвършена техника за създаване и преживяване на илюзии, при което сигналите се подават направо в мозъка и човек не може да различи илюзията от реалността)… В тази книга има няколко основни идеи, които повече или по-малко пронизват цялото теоретично и белетристично творчество на Лем.

Проблемният център е: шансовете и опасностите, които носи технологията. Когато цивилизацията веднъж стъпи на технологичния път, технологията става до голяма степен независима от волята на човека: „Всяка фаза на вече постигнатото техническо умение отваря възможност за достигане на следващата фаза, а редът, в който се извършват откритията, не зависи от това дали плодовете ще бъдат полезни или убийствени за човека, а от вече усвоеното знание…“ Лем смята, че „следващият век ще бъде несъмнено век на биотехнологията“, и се страхува от него. Шансът на човека е в това; да усвои технологията на природата, която работи икономично и безотпадъчно: просто „самата производствена рецепта се превръща в тяло“.

„Summa Technologiae“ се появи малко преди световния „бум“ на футурологията. Лем има достатъчно здрав научен разум, за да не се увлече в модните схващания; той още тогава се отнася критично към тях, а днес — след пълното фиаско на модната футурология виждаме колко е бил прав: прогнозите се оказаха самоосмиващи се, вместо самореализиращи се. Тя не можа да предвиди дори енергийната криза. („Футурологията не е наука, а сфера на противоположни интереси…“, пише Лем в предговора към третото издание.) Той смята, че вместо да екстраполираме извършеното от нас, трябва да ретрополираме постиженията на Природата — няма нещо извършено от човека, което да не е плагиат по отношение на нея: затова човек би трябвало да се вгледа по-внимателно в „технологията“ на Природата.

„Библиотека на XXI век“ е книга, която тематично се родее със „Summa Technologiae“, а по форма — с „Идеалният вакуум“. В нея авторът представя и обосновава възникването в близко бъдеще на литературни творби и научни публикации, които описват картина на науката и обществото, различна от нашата. Рецензиите за несъществуващи книги съдържат актуалните космогонични възгледи на Лем, разкриват неговото виждане за по-нататъшното технологично развитие, предупреждават за опасностите, очакващи нашата цивилизация в слепите улички на нейното развитие.

Трудно е в един кратък предговор да се обхване интелектуалното богатство и художественото разнообразие на обширното творчество на един от най-големите съвременни фантасти. Всъщност най-много за Лем е написал… самият Лем. Не само защото често използува свои творби като пример (положителен или отрицателен) в критическите си анализи, а и защото белетристиката му до голяма степен изразява еволюцията на теоретическите му схващания. Разбира се, има и по-сложни примери: белетристиката му например е значително по-богата от онзи „футурологичен“ модел за научнофантастична литература, за който писателят ратува в двутомника „Фантастика и футурология“. И слава богу…

Лем е един от първите световни писатели-фантасти днес — и един от най-много превежданите. Неговото влияние върху младата научна фантастика в Полша тепърва ще се оценява.

Феноменът Лем за пореден път доказва, че литературата се развива по свои парадоксални закони, по-сложни от икономическите: все пак Полша далеч не е сред най-развитите в технологическо отношение страни. Той е още един намек за коригиране на удобното, но недостатъчно разбиране на научната фантастика като „муза на научно-техническата революция“…

Интересно е, че тъкмо писателят, който непрекъснато експериментира с хипотези и форми, не показва слабост към литературния авангардизъм: той има свое собствено развитие — отдалечаване от традиционализма във фантастиката, но несъобразено със световните моди, а продиктувано от неговите собствени интелектуално-художествени амбиции и възможности. Действително, това развитие като че ли го отдалечава все повече от художествената литература — поне тази, с която сме свикнали: това на мнозина не се харесва. Но на подобни случаи е дал най-добър отговор самият Лем, който в предговора си към „Въображаемата величина“ пише: „Изкуството не може да стои на едно място, нито да се повтаря в кръг: именно затова не може само да се харесва“. По-добре наистина не може да се каже.

В последно време обаче се очертава тенденция за възвръщане към белетристичната пълнота на втория период, макар и с вгорчен оптимизъм. Пример може да бъде романът „Фиаско“, който напомня „Непобедимият“, но с друг финал (ясно сигнализиран в заглавието). Схватката на писателя и теоретика у Лем продължава — може би след временно отстъпление писателят ще вземе реванш.