Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2011)
Корекция
NomaD (2011-2013)

Издание:

Съвременни английски поети

ДИ „Народна култура“, София, 1969

Съставител: Владимир Филипов

Редактор: Василка Хинкова

Художник: Димитър Трендафилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректор: Йорданка Киркова

 

Дадена за печат на 22.II.1969 г.

Печатни коли 8¼

Издателски коли 6,76.

Формат 59×84/16

Издат. №56 (2499)

Поръчка на печатницата №1256

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

„Народна култура“ — София


Седя в една от кръчмите

на Фифти-секънд Стрийт

уплашен и несигурен.

Подлото време прогонва

всички умни надежди.

Страхът и гневът на вълни

се плискат далече над светлите

и затъмнени земи,

заливат живота на всекиго.

Противната смрад на смъртта

мърси септемврийската вечер.

 

Прилежното знание може

да ни разкрие какво

беше това престъпление,

дето от Лутер до Линц

превърна културата в лудост,

какво зло имаго създаде

психопатичния бог.

Аз съм стоустото зная,

което се учи в училище:

ако си патил от злото,

зло направи за отплата.

 

Тукидид в свойто изгнание

узна какво назовават

в речите демокрация

и какво вършат тираните.

Кухите думи, отправени

към безразличния гроб,

в книгата си разнищи.

Прокудено просвещение,

болка, превърната в навик,

власт некадърна и мъка —

всичко това се повтаря.

 

Във равнодушния въздух,

в който небостъргачите

високомерно прославят

човека от колектива,

езиците се надвикват

с безсмислени оправдания.

Но кой ще може за дълго

да ликува в съня си?

От огледалото гледат

ликът на Империализма

и на световната кривда.

 

Лицата, сбрани край бара,

се вкопчват в днешния ден.

Лампите трябва да светят,

музиката — да свири.

Всички условности бързат

да разкрасят крепостта

с домашна мебелировка,

за да не видим къде сме —

изгубени сред леса,

сред призраците и мрака

като деца изплашени.

 

Най-празнословните глупости,

които крещят големците,

са мъдрост, сравнени с мечтите ни.

Туй, дето Нижински, лудият,

някога писа за Дягилев,

важи и за нас нормалните.

Грехът, загнезден в костите

на всяка жена или мъж,

копнее за невъзможното —

не за вселенска любов,

а за любов на човек.

 

От мрака консервативен

в етичния ни живот

прииждат пътници с карти,

със своя утринна клетва:

„Не ще изменя на жена си.

Ще работя по-съзнателно.“

Събуждат се комендантите

и продължават играта.

Кой ще ги пусне на воля?

Кой ще говори на глухите

и вместо немите, кой?

 

Аз имам само гласа си

срещу цял куп измами —

измамата уж романтична

в главите на чувствени парии,

измамата на Властта,

опряла покрив в небето.

Не съществува Държава.

Сам никой в света не живее.

Гладът налага своето.

Ако не ни се умира,

ний трябва да се обичаме.

 

В нощта съвсем беззащитен

нашият свят се спотайва,

но пръснати в тъмнината,

рой светлинки иронични

бляскат — така Справедливите

разменят своите послания.

Дано и аз, като тях

от Ерос и прах съставен

и обсаден като замък

от отрицание, лумна

с един утвърждаващ пламък.

Край