Луис Макнийс
Среща

Времето го няма, времето е някъде другаде.

Има само две чаши и два стола сближени,

има двама души, чийто пулс бие в едно

(някой е спрял на земята движението):

времето го няма, времето е някъде другаде.

 

И те са ни тука, ни там,

музиката на ручея не спира,

между планински кафяви храсти тече,

макар че те в едно кафене се намират —

и те са ни тука, ни там.

 

Звънецът е замълчал.

Като безмълвно медено цвете

звънецът във въздуха е увиснал

и е тихо, тихо е в кафенето:

звънецът е замълчал.

 

Камили пресичат безкрайни пустини,

които край чашите и чиниите лежат;

тяхна е пустинята и те желаят

звездите и палмите да си поделят:

камили пресичат безкрайни пустини.

 

Времето го няма, времето е някъде другаде.

Не идва келнерът. За тях не тиктака

часовникът. Валсът от радиото

извира като вода от скала сякаш.

Времето го няма, времето е някъде другаде.

 

Нейните пръсти отърсват пепелта от цигарата,

разцъфтяла отново сред тропически лес:

дали са в криза пазарите — не мисли жената,

щом гори като тези имат те днес;

нейните пръсти отърсват пепелта от цигарата.

 

Бог или както и да се нарича Доброто —

хвала му, че може времето да заковава,

че това, което разбират сърцата,

и от обладалото ги спокойствие се потвърждава

Бог или както и да се нарича Доброто.

 

Времето го няма, а тя е тука

и не е вече това, което е бил животът.

Звънецът мълчи,

а цялата стая сияе, защото

времето го няма, а тя е тука.