Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2011)
Корекция
NomaD (2011-2013)

Издание:

Съвременни английски поети

ДИ „Народна култура“, София, 1969

Съставител: Владимир Филипов

Редактор: Василка Хинкова

Художник: Димитър Трендафилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректор: Йорданка Киркова

 

Дадена за печат на 22.II.1969 г.

Печатни коли 8¼

Издателски коли 6,76.

Формат 59×84/16

Издат. №56 (2499)

Поръчка на печатницата №1256

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

„Народна култура“ — София

История

  1. — Добавяне

Той се унасяше и усещаше тишината,

която го притискаше като стена;

озарен от плаващи лъчи на кехлибарена светлина,

стремителна и трептяща на съня във крилата.

Тишина и сигурност — и неговият жизнен бряг,

целунат от тъмните вълни на смъртта.

 

До устата му някой държеше вода.

Той глътна послушно, изстена и потъна

в пурпурна тъмнина, и забрави

приспиващите удари на сърцето и раната.

И тиха зелена вода шумеше във някакъв вир,

по нейната светла алея той тръгна със своята лодка,

огласена от птици, с цветя отразени обшита

и с чудните багри на цветното лято.

Той потопи веслата, въздъхна и заспа.

 

С едно подухване на вятъра при него влезе нощта

и разлюляното перде събра в блещукаща извивка.

Но той беше сляп и не можеше да види звездите,

които горяха сред скитащи облаци;

странни петна от морави, алени и зелени цветове

трепкаха и потъваха в гаснещите му очи.

 

Той чуваше дъжда, който шумолеше в тишината,

събрал в едно благоухание и успокояваща музика;

топъл дъжд над клюмнали рози с ритмично почукване

мокреше дърветата. Не суровият дъжд, който помита

с гръмотевици всичко, а ръмящият дъжд,

който бавно и нежно отнася живота далече.

 

Той се раздвижи и се понадигна; но лютата болка

скочи като притаено животно, за да разкъса

с изострени нокти и зъби оживелите мечти.

Но нещо го още крепеше; и той лежеше

поуспокоен след треската огнена.

Смъртта се отдръпна и се втренчи във него.

 

Тогава светлината над леглото му се наведе.

Дайте му ваште очи, топлата кръв и жаждата за живот.

Говорете му. Събудете го. Все още може да го спасите.

Той е млад и мрази войната — защо трябва да умре,

когато алчни акули от неговата смърт ще спечелят?

Но смъртта отговори: „Аз го вече белязах!“ Така той умря.

Тишина изпълни лятната нощ.

Тишина и спокойствие. Спусна се воалът на съня.

А нейде далече, далече гърмяха оръдия глухо.

Край