Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Източник
Авторът

История

  1. — Добавяне

За да стигне от почти опустялото добруджанско село до Варна, дядо Ильо смени два автобуса. Вече повече от десет години той не бе напускал дома си и сега пътуването му се стори дълго и мъчително. На автогарата в града го посрещна дъщеря му и двамата тръгнаха към болницата. Късната и студена есен бе прогонила хората от улиците а във въздуха се носеше мирис на дим и зима. Някак странно отекваха стъпките от подкованите му с налчета обуща по тротоара. Сякаш бе сам в града. С дъщеря си много не приказваше. Откакто я съкратиха от работа, тя се отчая и някак смали. Трудно я караха само с инвалидната пенсия на мъжа и, но тя не се оплакваше. Предпочиташе да мълчи и да гледа с присвити очи на всичко. Добре, че поне внукът се издържаше сам в София. Там следваше за юрист, като че ли единствено юристите можеха да оправят тая скапана държава.

— Такъв мързел, Недке — обърна се той към дъщеря си — е подгонил хората, че не е за вярване! На стрина ти Параскева къщата я купи един инженер от Добрич. И той без работа останал, пък решил да гледа животни на село. Дойде самичък, защото жена му не можела да живее в нашият генгерлик и си купи пет кокошки и две овце за дамазлък. Ти я знайш съседската къща с градината. Няма и два декара двор, но и той му се видя много. Копна с мотиката, копна с лопатата и накрая се отказа. — „Не е работа туй — вика — селската! Няма файда от нея!“Две седмици изкара с кокошките и овцете и онзи ден ми ги предлага през плета: „Купи ги — вика — комшу, че се прибирам в града! Види се, от мене селянин няма да стане. По-добре да си плащам осигуровките няколко месеца, а после да се пиша на борсата.“

— А бе синко, — викам — аз мойте не смагам да гледам, та твойте ли! Тури им ножа, пък си ги носи в града. А тя селската работа вярно, не е за лешпери! — Та заклах му ги, щото и да коли не бил научен и си замина. И лелината ти Пенкина внука и тя не ще да работи! — „Затуй ли съм учила висше — вика — че сега да работя? Тая няма да я бъде!“ — Сякаш се е родила с висше образование! Изхайлази се тоз народ, не е за вярване ти казвам! Ама и що ли да се трепе, като накрая все ще е излъган! То рибата, от главата се вмирисва! Тъй де.

— Остави тез политики сега! — прекъсна го дъщеря му — Кажи как ти са болките! Не намаляха ли от онуй лекарство?

— Намаляха зер! Всичко си е наред.

— А защо те праща тогава фелдшерът в болница?

— Амчи фелшерска му работа, значи. Можеш ли го разбра.

— Не е тъй то! На баба Мара дъщеря и каза, че си ходел по нощите из селото като някой таласъм. Имал си болки и затуй си обикалял.

— Виж ги ти женорята! С тия големи усти, човек в затвора могат да вкарат биля! Ами като не ми се спи! Дъртешка работа, значи!

Двамата се наредиха на опашка пред вратата на лекаря специалист. След час той ги прие и насочи към рентгена. Там медицинската сестра заяви, че трябва да платят официално десет, а неофициално двадесет лева, за рентгенова снимка.

— Че то си е жива кражба туй! — възмути се старецът — Как тъй уж десет, а искате двайсе лева?

— Иначе не може дядо! — най-безсрамно се изхили сестрата — Ако искаш, прави си снимка, ако не щеш — недей!

— Вашта кожа хайдутска! — не издържа дядо Ильо и след още две — три псувни тръгна да излиза. Дъщеря му го дърпаше за ръкава, настояваше да се върне, но той и не искаше да чуе. — „Сякаш те са ми го дали тоя живот! — ръмжеше — Хората някога имаха срам, а тия и очи нямат сега! Как гледат небето с тия очи?!“

Отвън на улицата, до входа на болницата, бе приседнал побелял акордеонист и къдреше старомодно танго. Пред единственият му крак, бе поставена кутия от обувки, на дъното на която се виждаха няколко стотинки. Дядо Ильо спря до него и запита:

— Наборе, знайш ли Ганкиното?

Акордеонистът побара с длан небръснатата си брада и намръщен отвърна:

— Абе, всичко знам аз, ама става ли да свиря хоро, при толкоз болка наоколо?

— Що да не става, бе наборе? — сопна се старецът — Какво му е наред на тоя свят, че и свирнята да е? Ти нали за пари свириш?

— Все от нещо трябва да се живее! — повдигна рамене акордеониста.

— Ето ти тогаз два лева, да изкараш Ганкиното! — подаде му парите дядо Ильо.

Музикантът присви очи:

— Слушай, старец! Ще ти изсвиря без пари каквото искаш, но да не е весело. Откакто ме скъсиха от едната страна, хоро и ръченица не свиря. Кажи какво искаш да изкарам?

Недка, която до момента следеше безучастно разговора, пак задърпа баща си:

— Тате, хайде да вървим! Щото много пари имаш, че ги раздаваш където завърнеш!

— Аз не ви искам парите, госпожо! — засегна се акордеонистът — Мен откакто ми отрязаха крака, нищо не ми трябва вече! Ни дом, ни жена, ни деца, ни пари! Нищо, мамка му и живот! Такъв, никому не съм нужен!

Дядо Ильо изведнъж неочаквано се съгласи да се върне в болницата. Поеха обратно към рентгена и направиха снимките. След няколко часа, късно след обяд, лекарят деликатно обясни, че старецът е сериозно болен. Туморът, който му бяха открили, не бе образувал метастази, затова трябвало да се правят други изследвания. Можело да е доброкачествен и тогава щели да предприемат едни мерки, а в обратният случай — други. Всичко това струваше доста пари и време, а дядо Ильо трябваше да остане във Варна поне една седмица. Старецът прие диагнозата спокойно и махна с ръка:

— Тя мойта е лесна работа, докторе! Лятото навъртях седемдесет и една, и да река още днес — хващам си пътя към дядо Боже. Квото съм взел до сега — стига ми!

— Ама недей така, тате! — със свито гърло изрече дъщеря му. От навлажнените и очи се търкулнаха две бистри сълзи, които тя дори не усети на лицето си.

— Благодарим! — вече от вратата каза дядо Ильо и напусна кабинета. След него бавно и унесено излезе дъщеря му. Навън, при акордеониста, старецът се спря отново и въздъхна:

— Кажи каква да я правим сега, бе наборе?

Еднокракият изплю угарката от цигара, залепнала на устните му и тихо подхвана началните тактове на кръшна ръченица. В очите на дядо Ильо блеснаха искри:

— Ха така, бе човече! Де натисни, де!

Акордеонистът отпусна ръце и измъкна отнякъде малка бутилка с ракия. Надигна я, отпи глътка и подаде шишето на стареца:

— Пийни, старче! Всичко в тоя живот е лъжа!

Дядо Ильо сковано приклекна и остави шишето до кутията със стотинки, без да е вкусил от ракията. Помести си шапката и погледна към дъщеря си:

— Ти си върви, Недке! Прибирай се! Аз ще си похортувам с човека и после ще хвана рейса за село. За мен не се тревожи!

— Ама как тъй, бе тате?! — възрази дъщеря му — Нито в къщи си идвал, нито нищо! Няма да те оставя тъй!

— Върви, върви! — стросна се той — Няма да се оплакваме един друг двамата с мъжа ти я!

— Ама тате!

— Казах вече! — свъси побелелите си щръкнали вежди дядо Ильо. Дъщеря му се помая, помая и тръгна несигурно. Докато стигне до ъгъла на улицата се обръща няколко пъти, спря за момент, а после дребната и превита фигурка просто изчезна. С леко одрезгавял глас дядо Ильо запита:

— Та какво казваш за живота?

Еднокракият облиза устни, бутна акордеона тъй, че той въздъхна с няколко глухи акорда и отряза:

— Лъжа е всичко, мамка му и живот! Всеки ден се будалкаме за тоя, дето духа. Няма справедливост на тоя свят! Да знаеш откога всичко ми е омръзнало!

— Че то има лесно, бе наборе! — засмя се старецът — Едно въже и един здрав клон, ще те отърват от всичко!

— Тоя лек и аз го знам, но за него трябва кураж, а аз го нямам!

— Право казваш! Не си много куражлия, щом едно хоро те е страх да изкараш. Ми то не за тебе бе наборе, за хората посвири! Ако не друго, то поне душата на някого можеш да стоплиш. А не е малка работа туй! Ех, аз да можех да свиря!

Акордеонистът нервно запали нова цигара и през стиснати зъби промълви:

— Пука му на някой за мене и тебе, старец! Всеки гледа себе си! Ей за туй сме на тоз хал! Човещина няма, е-е-й!… Обаче за тебе ще намеря кураж за едно хоро!

Той опъна акордеона и неочаквано мощно, сякаш цял живот сбирал сили, подхвана хорото. Дядо Ильо се надигна и запристъпва на едно място в ритъма на музиката. Наоколо минаваха угрижени и свити от студа и неволите хора, поглеждаха с недоумение към двамата и отминаваха с плаха, открадната от тъжната есен усмивка. Рядко преминаваха лъскави коли, зад черните стъкла на които не се виждаше никой. Един по-силен порив на вятъра подхвана шепа жълти листа и ги завъртя във фуния към небето. После утихнал, вятърът спусна листите над акордеониста и стареца, бавно и нежно, като божия милувка.

Край
Читателите на „Кураж за другите“ са прочели и: