Оригинално заглавие
Внимание: АХИ!, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
grigorp (2014 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, брой 11/1970 г.


Времето на споровете, слабоубедителните хипотези и догадки отмина. Сега вече със сигурност е установено, че някога на Сигма–3 е съществувала високоразвита цивилизация и далечните прадеди на днешните полудиви жители на Сигма–3 са можели и знаели това, което сегашните им потомци ще узнаят едва след много хилядолетия.

Не е известно защо някогашните сигмиани така грижливо са пазели всевъзможни исторически документи и дори подшитите годишнини на вестниците те са заривали дълбоко в земята в херметически стоманени капсули.

Но щом намерихме тези капсули, прекратиха се всички спорове и пред нас се разкри поразителната история на разцвета и падението на цивилизацията на Сигма–3.

Винаги се е предполагало, че рязката деградация на обществото непременно се предшествува от някакви трагични събития: космическа катастрофа, природен катаклизъм, като например всемирния потоп, или заледяване на планетата, или, най-сетне, война.

На Сигма–3 не се е случило нищо подобно.

Всичко започнало от един смешно незначителен съдебен процес. И ако предявеният от потърпевшата страна иск не бил толкова нелеп и нищожен, нито един вестник, дори и най-жалкият не би отделил на разглеждането на това дело и три реда.

Накратко казано, делото се свеждало до следното:

В столицата на Игрикения, Марктаун, на улица „Сините рози“ се намирал единственият по рода си Музей на фалшификатите.

В него излагали само копия. Уникални копия на най-редки произведения на древността: фалшиви монети от разни времена и страни, фалшиви скъпоценни камъни, неотличими от истинските. И преди всичко — талантливо направени копия от картините на велики художници.

Много фалшификати преди да попаднат в този оригинален музей, придобили скандална известност.

Посетителите идвали тук охотно. За обикновените зяпачи било интересно да погледат фалшивите монети и картини. Те с удоволствие слушали разказите на екскурзоводите за ловко измамените колекционери и смаяни от сумите, платени за фалшификатите, по-скоро завиждали на сполуката на мошениците, отколкото съчувствували на жертвите на машинациите.

А специалистите посещавали музея, за да се полюбуват на ловкостта, с която били подправени шедьоврите и още веднъж да се убедят, че те, специалистите, със сигурност знаят кое произведение на изкуството е оригинал и кое — фалшификат. Опитай се да ги излъжеш.

И изведнъж някой си Дейв Девис, никому неизвестен млад човек, обвинил Музея на фалшификатите, че вместо копие от картината на световно известния художник Щруцел-младия „Храната на боговете“ в него е изложен гениалният оригинал. Така музеят на фалшификатите заблудил посетителите си. Дейв Девис поискал съдът да разобличи това безобразие, и да задължи собственика на музея да заплати на него, Девис, материалните щети. По-точно цената на входния билет в музея — 3 пуфика, пътуването с такси до музея и обратно — 6 пуфика и подкопаването на вярата му в честността — 10 пуфика. (Дейв твърдял, че цял живот му е била свидна тази вяра и затова в никой случай не може да я оцени на по-малко от 10 пуфика.)

Луис Елингтън, собственикът на музея, съвсем не би се скъпил да върне на този скрънза Девис жалките пуфики. Но била засегната репутацията на музея. И Елингтън, абсолютно уверен в правотата си, се явил в съда.

Съдията предложил на ищеца и ответника да се споразумеят още в самото начало.

Но и двете страни гордо отхвърлили този вариант. Тогава съдът се обърнал към експертите, които работили половин година. Те направили химически анализ на боите и грундирането, облъчвали картината с рентгенови лъчи, фотографирали и увеличавали всеки квадратен сантиметър от нея, изследвайки почерка на художника…

И след като събрали всички необходими данни, най-добрите специалисти-щруцелисти били принудени да признаят, че това е оригинал, нарисуван от ръката на безсмъртния Щруцел-младия.

Правдата възтържествувала! Девис получил своите 19 пуфика, а загубилият процеса Луис Елингтън станал собственик на извънредно рядък шедьовър, който веднага продал за 450 хиляди пуфика и това смекчило отчасти горчивината от поражението.

Съдебният процес предизвикал истинска сензация. Специалистите по Щруцел-младия молели Девис да им обясни защо е бил толкова уверен, че картината е оригинал. Журналистите обсаждали Девис ден и нощ. И той обещал да им открие своята тайна на пресконференция.

Въпреки че пресконференцията се състояла в най-голямото помещение в Марктаун, залата била препълнена. Списанията и вестниците от цялата Сигма–3 били изпратили тук свои кореспонденти. Пресконференцията се предавала по радиото и телевизията.

— Както вероятно се досещате — започнал Дейв Девис, — аз заведох дело, не за да получа от уважаемия Елингтън 19 пуфика. И ако Елингтън още не се е помирил с тази загуба, нека дойде при мене, аз ще му върна сумата. — Тук изведнъж се оказало, че Девис умее да се усмихва и шегува очарователно. — Необходим ми беше този малък съдебен процес, за да привлека вниманието към своята скромна особа. Аз съм изобретател. И прекрасно разбирах, че един неизвестен изобретател много трудно би могъл да направи реклама на своето изобретение. И наистина, ако не беше процесът, вие едва ли бихте дошли на тази пресконференция, която, надявам се, ще изиграе именно ролята на така необходимата ми реклама. (Смях в залата.) И тъй, интересува ви преди всичко как съм определил, че картината е оригинал. Отговарям: чрез изобретения от мене прибор, които аз нарекох ахометър. — При тези думи Девис извадил от джоба си кръгъл, приличен на компас предмет и го показал отдалеч на присъствуващите.

Телевизионните оператори показали ахометъра в едър план и всички телевизионни зрители видели, че циферблатът на уреда е разделен на градуси, до които имало някакви цифри. В центъра на циферблата била прикрепена свободно въртяща се стрелка.

— Какво представлява моят ахометър и защо е нужен той? Ще се опитам да обясня. Всеки е забелязал, че когато гледаме истинско произведение на изкуството, неволно изпускаме възклицанието „Ах!“. Това „ах“ представлява съкратен вариант на „Ах, че красиво!“, „Ах, че хубаво!“ или „Ах дявол да го вземе!“

Защо възклицаваме така? Защото художественото произведение ни е въздействувало емоционално. Да, всяко произведение носи в себе си определен емоционален заряд. А, както е известно, теоретически всеки заряд може да се измери. И ето на, моят ахометър е предназначен за точно измерване на величината на емоционалния заряд.

Единица мярка е „ахването“. В някой произведения има сто ахвания, в други — хиляди, а в трети — не повече от десет.

Разбира се, не всички картини от даден художник имат едно и също количество ахвания. Но като обиколих музеите на Сигма–3 и направих ахометрически измервания, дойдох до заключението, че всеки творец си има свой индивидуален ахов диапазон. Например, всички картини на Трентел са в границата от 3500 до 3650 ахвания, картините на гениалния Вейдим Сейлур заемат ивицата от 4900 до 5000 ахвания, а Зайгел-Зуйгел достига от 3970 до 4135 ахвания включително. И така нататък…

Като прави копие, талантливият фалшификатор може изцяло да овладее почерка, похватите и всички стилови особености на художника, чиито картини подправя той.

Но невъзможно е да се подправи силата на емоционалния заряд. Тя винаги ще бъде по-малка от необходимата. Или в краен случай по-голяма, ако фалшификаторът е по-талантлив от този, чиито картини подправя. Но копието, дори ако то е по-хубаво от оригинала, все пак си остава копие. Самолетът е по-ценен и по-съвършен от автомобила, но въпреки това той не е автомобил. (Смях в залата.) Но да се върнем към Щруцел-младия. Аз знаех, че неговият емоционален диапазон е 3770–3850 ахвания. Затова, когато открих, че картината „Храната на боговете“ в Музея на фалшификатите излъчва 3810 ахвания, аз нито за миг не се усъмних, че виждам пред себе си оригинал на картина от Щруцел. И, както виждате, ахометърът не ме подведе.

Какви са моите по-нататъшни планове? Убеден съм, че притежавайки ахометър, всеки музей и всеки собственик на частна колекция ще бъде застрахован срещу фалшификаторите. Следователно, ахометрите ще се пласират добре. Но аз нямам намерение да ги произвеждам. Искам само да продам изобретението си, за което уведомявам всички желаещи да се сдобият с него.

С това Девис завършил своето изказване, след което два часа отговарял на всевъзможни въпроси на журналистите: как е устроен ахометърът, на колко години е самият той, за каква девойка би искал да се ожени, ако се разведе със сегашната си съпруга — за блондинка или за брюнетка.

Но да оставим пресконференцията. Да не се спираме на пазарлъците на Девис със заинтересуваните лица. Няма да уточняваме колко е получил той за своето изобретение.

Ахометрите били пуснати в продажба и с всеки изминат ден ставали все по-евтини.

Ще отбележим също, че дори в най-известните картинни галерии и в частни колекции били открити толкова много копия, че Музеят на фалшификатите изведнъж загубил своята оригиналност.

Сигмианите започнали да посещават картинните галерии не да се запознаят със знаменитите картини, а с надеждата да открият още някой фалшификат.

Посетителите на музеите били обхванати от ловна страст, и без много-много да разглеждат картините, те само проверявали дали безсмъртните произведения излъчват такова количество ахвания, каквото би трябвало да имат според каталога.

Те били, казано на съвременен език, антииманяри. Дори ако намерели някакъв неизвестен дотогава гениален оригинал, те вече не се радвали, както когато откриели фалшификат.

Всички значителни произведения на изкуството били измерени и за един културен човек на Сигма–3 било достатъчно да знае само, че „Мадоната“ на Маринели — това е онази картина, която има 6500 ахвания, а знаменитите пейзажи на Флауерс — 3400 (средно). А от студентите-изкуствоведи на изпитите се изисквали само тези точни знания. И когато говорели за изкуство, в паметта им възниквали преди всичко не зрителни образи, не асоциации, не мисли, а цифри, цифри, цифри…

Скоро открили начин за измерване на емоционалния заряд в музикалните произведения и в литературата.

Наистина, оказало се, че в литературата работата не е толкова проста. Много знаменити поеми и романи не се поддавали на емоционално измерване или пък можели да бъдат измерени само със специални свръхчувствителни ахометри.

Обаче, извънредно високоразвитата техника преодоляла и тези трудности. Създадени били такива уникални уреди, които улавяли десети, стотни и дори хилядни части от ахването. В резултат литературните произведения били измерени също както и всички останали.

Изобщо на Сигма–3 обожавали цифрите и вярвали, че всичко съществуващо се поддава на математически анализ. От известно време там дори започнали да казват „Анализирам се, следователно съществувам“. А всичко, което не можело да се изрази с цифри, предизвиквало скептично отношение, съмнение и дори изпълнено с подозрение недоверие.

Може би именно затова на Сигма–3 толкова се увлекли от ахометрите. Възможността да се извършват ахометрически измервания дала най-после на изкуствоведите и литературоведите точни критерии при оценките им. Толкова точни, че необходимостта от гореспоменатите специалисти в края на краищата въобще отпаднала. Нали сега всеки сам можел да измери със собствения си ахомер колко ахвания има в едно или друго произведение.

Всичко си вървяло по реда. Но след няколко години възникнало ново течение: то се породило сред писателите-романисти, а скоро след това обхванало останалите литературни видове и всички области на изкуството.

Един плодовит автор, някой си Иохан Дам, чиито романи излъчвали от 8 до 10 ахвания, заявил, че той съзнателно пишел нискоахови произведения, защото читателят много по-лесно усвоявал 10 десетоахови романа, отколкото един стоахов. Следователно нискоаховите романи били по-полезни. А истинският писател бил длъжен да мисли преди всичко за това дали неговите творби носят някаква полза или не.

Разгорял се спор. Но постепенно все повече дейци на литературата и изкуството започнали да приемат, че наистина произведенията, в които има по-малко ахвания, по-бързо се разпродават и по-добре се усвояват. И лекарите-психиатри, заменили сега критиците на Сигма–3, потвърдили, че както показват многобройните опити, от гледна точка на медицината по-полезно било, когато читателят или зрителят приема емоционалната енергия на произведенията не цялата наведнъж, а на неголеми порции-кванти. Затова нискоаховите произведения напълно отговаряли на тези изисквания.

Така на Сигма–3 се появила квантовата литература. Литераторите се стремели да пишат по-лошо, но повече.

Създаването на силни произведения започнало да се счита за признак на творческа слабост и безразличие към здравето на читателите.

А творбите на онези, които упорито отказвали да се учат да пишат по-слабо, просто вече не се четели. Че кой ще вземе да вреди на собственото си здраве?

Почти едновременно с квантовата литература възникнали квантовата музика и квантовата живопис.

Но никой не изпитвал безпокойство за съдбата на цивилизацията на Сигма–3. Нима имало място за тревога, щом науката и техниката на тази планета постигали невиждани успехи? За тях сякаш нямало нищо невъзможно.

И когато на провинциалния фармацевт Бидл Баридл му хрумнала една колкото примамлива, толкова и трудноосъществима идея, всесилната наука му помогнала да превърне тая идея в дело.

Бидл Баридл разсъждавал така. Литературата и изкуството оказват върху човека определено облагородяващо въздействие. Но за да се прочете една книга трябва да се изгубят много часове. Филмът отнема три часа. Дори за да чуеш някоя симфония, пропиляваш цял час.

Но, както изглежда, дяволските ахвания са необходими на човека, щом той е съгласен да губи за тях толкова време.

А не може ли да се направи така, че потребителят да получава нужните му ахвания не във вид на книги, филми и музикални произведения, а някакси другояче? Например, във вид на ахпиринови таблетки. Да речем, вместо три часа да гледаш филм със сила 30 ахвания, вземаш хапче ахпирин с такава сила, и получаваш същия емоционален заряд, спестяваш си времето, което е пари.

Нещо повече, в ахпириновите таблетки освен ахванията може да се включат такива съставки, които, действувайки на психиката, ще накарат този, който е глътнал хапчето, да изпитва същите чувства, каквито би изпитал, ако бе гледал един или друг филм или слушал дадено музикално произведение.

В такъв случай всеки вид ахпиринови таблетки би могъл да се нарича също както произведението, което заменя той. Например приключенска таблетка „Торозон“ или комедийна — „Лека нощ“.

Ахпириновите таблетки могат да съдържат повече или по-малко ахвания, могат да бъдат мажорни или миньорни, с примес на лека тъга, или обратно, с оттенък на бодрост.

Ето такава идея зреела у фармацевта Бидл Баридл. Той и понятие си нямал как могат да се получат ахвания в лаборатория. Знаел само, че от ахпирина може добре да се печели. И, повтарям, въпреки всички трудности, ахпиринът, за съжаление, бил добит и получил извънредно широко разпространение.

Особени успехи сигмианите постигнали в изготвянето на музикални таблетки. След примитивните хапчета, предизвикващи само едно — весело или тъжно — настроение, се появили сложни, комплексни таблетки. Малките дражета ахпирин се състояли от няколко различни емоционални слоя. Едни слоеве се разтапяли, всмуквали се и, следователно, оказвали определено въздействие по-бързо, други — по-бавно. А това дало възможност до се съставят дори таблетки-симфонии от четири части. Първият слой (алегро) като се разтапял, предизвиквал усещане за лекота и приповдигнатост. Вторият слой (анданте) навявал спокойни лирически размишления. Третият (виваче) отново донасял оживено настроение, и, накрая, четвъртият карал взелия таблетката да почувствува бурна радост и вяра в победата на доброто, което съответствувало на оптимистичния финал на таблетката-симфония.

Творческото сътрудничество между композиторите и съставителите на таблетки станало нещо съвсем обикновено. И все по-често заедно с новите музикални произведения се пускали в продажба и едноименни хапчета-заместители. А по-късно самите композитори се научили да съставят рецепти за музикални таблетки и започнали да създават произведенията си направо във вид на хапчета, прескачайки ненужния вече процес на написване на самата музика. Всички се ползували от ахпирина. Намерили се любители на вземането на музикални таблетки в комбинация с живописни и литературни.

Намерили се и медици-шарлатани, които препоръчвали да се взема ахпирин преди ядене, понеже бил полезен за храносмилането и лекувал радикулит.

Намерил се и един известен учен, който открил, че ако в храната на кравите редовно се примесват музикални таблетки, животните започват да дават двойно повече мляко. А когато новият метод се оказал несполучлив, ученият заявил, че идеята му е правилна, и за неуспеха е виновен не той, а композиторите, които пишат не такава музика, каквато е полезна за кравите.

Но трябва да се подчертае, че изложените тук събития не са станали в течение на десет-петнадесет години. Не, от времето, когато бил изработен ахометърът, до появата на ахпирина на Сигма–3 се сменили две поколения. А после още три. И жителите на тази планета вече трудно можели да си представят, че някога са съществували не музикални хапчета, а музика, и не литературен ахпирин, а литература.

Сигмианите почти престанали да разговарят и да си разменят мисли, защото устата им били постоянно пълни с таблетки, а в същност нямало вече какво да си разменят.

Ръководна роля сега играел стомахът, където се смилали ахпириновите хапчета.

По-нататък, по всичко изглежда, щяло да настъпи пълно израждане на разумните някога същества.

Но това не станало, поради една проста причина, за която би трябвало да се досетим предварително.

Самата деградация спасила деградиралите сигмиани от необратимо израждане. И това не е парадокс! Защото единствено благодарение на деградацията те загубили тайната на производството на ахпирина. Наистина, заедно с това те забравили въобще всичко, което са знаели и можели.

Избавили се от ахпирина, след няколко столетия подивелите сигмиани започнали постепенно да идват на себе си.

Изминали векове… И ето, един пещерен обитател надраскал по опушената стена нещо, прилично на ловец. А съседите му от пещерата възхитено възкликнали: „Ах!“

В друга пещера друг един дивак кой знае как сам измислил легенда за богатира Йй.

Като я чули, първите слушатели смаяни възкликнали: „Ах!“ и го помолили да им я разкаже пак.

По-късно сигмианите се научили да правят оръжие от бронз. И, кой знае защо, харесвало им, когато то било украсено с някакви завъртулки. Безполезни завъртулки, от които щитът не ставал по-здрав, нито мечът по-остър.

Да, жителите на Сигма–3 бавно, но сигурно вървели по тясната пътечка на прогреса…

А пътечката ставала все по-широка и по-широка, превърнала се в широк, чезнещ в далечината път.

И ще дойде ден, когато те отново ще научат всичко, което някога са умеели. И ще открият, че много-много отдавна на Сигма–3 е съществувала високоразвита цивилизация. И техните учени ще започнат да гадаят защо е изчезнала тя и да изказват крайно смели и невероятни хипотези.

Едни ще твърдят, че е загинала вследствие на космическа катастрофа. Други — че я е отнесъл всемирен потоп или ледници са я изтрили от лицето на планетата.

И никой няма дори да помисли, че тази могъща и всесилна цивилизация е била погубена от някакви си ахвания.

Ровя се в историческите документи и си мисля: да взема ли след около хиляда години да разкрия на сигмианите цялата истина или не си струва?

Не, май че си струва. Та нали всичко може да се повтори отново. И съвсем не съм уверен, че и този път деградацията ще ги спаси.

Край