Оригинално заглавие
Trouble with Time, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)
Сканиране
grigorp (2014 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, брой 6/1970 г.


— На Марс няма много престъпления — каза малко тъжно криминалният инспектор Ролингз. — В същност затова се връщам в Скотланд Ярд[1]. Ако стоя още, съвсем ще си загубя формата.

Ние седяхме в главната наблюдателна зала на космодрума на Фобус и гледахме към назъбените, заляти със слънце скали на малката луна. Транспортната ракета, която ни беше докарала от Марс, тръгна преди десет минути и сега започваше дългото й слизане към оцветения в охра глобус, увиснал далеч на фона на звездите. След половин час щяхме да се качим на рейсовия кораб за Земята, свят на който повечето от пасажерите не бяха стъпвали, но въпреки това наричаха свой дом.

— Все пак — продължи инспекторът, — от време на време има по някой случай, който разнообразява живота. Вие господин Маккар, търгувате с произведения на изкуствата и сигурно сте чули за малкото инцидентче в Меридиан Сити преди два месеца.

— Не, не си спомням — отговори пълничкият мургав мъж, когото бях взел за един от връщащите се туристи. Очевидно инспекторът беше вече проверил списъка на пасажерите. Чудех се какво ли е научил за мен и се опитвах да се уверя, че съвестта ми е достатъчно чиста. В края на краищата всеки прекарваше по нещичко през Марсианската митница.

— Наистина случката беше добре потулена — каза инспекторът, — но тези неща не могат да се пазят в тайна дълго време. С други думи един крадец на скъпоценности от Земята, се опита да открадне най-голямото съкровище на Меридианския музей — Богинята на Сирените.

— Но това е абсурдно — възразих аз. — Наистина статуята е безценна, но не е нищо повече от парче пясъчник. На никой не можеш да я продадеш — все едно да откраднеш Мона Лиза.

Инспекторът се усмихна невесело:

— Това се е случило все пак — каза той. — Може би мотивът е същия. Има колекционери, които биха дали цяло състояние за такъв предмет, дори за да могат да го гледат сами. Не сте ли съгласен, господин Маккар?

— Съвсем вярно. В моята професия могат да се срещнат всякакви луди.

— А този симпатяга на име Дени Уивър, бил добре платен от един от тях. И ако не беше ужасно лошия му късмет, можеше да я открадне.

Космодрумната П. А. система се извини, че поради последни проверки на горивото ще има малко закъснение и помоли някои пътници да се явят на Информацията. Докато чакахме да свърши съобщението аз си спомних малкото, което знаех за Богинята на Сирените. Въпреки че не бях виждал оригинала, както повечето туристи носех копието в куфара си. Статуята имаше удостоверение от Марсовото Бюро за антики, гарантираше, че „тази репродукция в естествена големина е точно копие на така наречената Богиня на Сирените, намерена в морето на Сирените от Третата експедиция през 2012 година от новата ера, или през 23 Марсова година“.

Тя беше твърде малка, за да причини толкова дискусии. Висока само двадесетина сантиметра, не бихте я погледнали повторно, ако я видите в някой музей на Земята. Глава на млада жена с малко ориенталски черти, удължена мека част на ушите, ситни къдрици, прилепнали до главата, полуотворени устни, изразяващи удоволствие, или учудване, и това беше всичко. Но като загадка статуйката е толкова абсурдна, че е вдъхновила не знам колко си религиозни секти и е накарала не един археолог да се почувствува безпомощен пред нея. Защото една съвършено човешка глава няма какво да търси из Марс, чиито единствени разумни обитатели бяха раковидните животни, или „образованите омари“, както вестниците обичат да ги наричат. Туземните марсианци не бяха успели да осъществят космически полет, и във всеки случай тяхната цивилизация беше загинала преди да се появят хора на Земята. Нищо чудно, че Богинята беше загадка номер едно на Слънчевата система. И аз не мисля, че ще се намери отговор, ако някога изобщо се намери, поне докато съм жив.

— Планът на Дени беше изящно прост — продължи инспекторът. — Вие знаете колко са пусти Марсианските градове в неделя, когато всичко е затворено и заселниците гледат телевизия от Земята. Дени разчитал именно на това, когато ангажирал стая в хотела на Меридиан-Запад в петък следобед. Той смятал да разгледа музея в събота, в неделя необезпокояван да свърши самата работа, а в понеделник сутрин да си бъде един от туристите, които напускат града…

— В събота, рано сутринта Дени прекосил парка, минал нулевия меридиан и навлязъл в Меридиан-Изток, където се намира музея. Навярно знаете, че градът се нарича така, защото се намира на 180 градуса дължина. В парка има една голяма каменна плоча, на която е гравиран първият меридиан, така че посетителите могат да се снимат като стоят в двете полукълба едновременно. Чудно какви глупости се виждат интересни на някои хора.

— Дени прекарал целия ден из музея, както онези туристи, които гледат да оправдаят входната такса. Когато затворили, той не си отишъл. Шмугнал се в една от залите, която не била отворена за посетители, защото били започнали да подреждат Реконструкция на последния Канален период, но средствата се били изчерпали преди да свръщат експозицията. Той стоял там до полунощ, да не би някой ентусиазиран научен работник да е останал още в сградата. След това се измъкнал и се заловил за работа.

— Извинявайте — прекъснах го аз, — ами нощния пазач?

Инспекторът се засмя:

— Скъпи приятелю! На Марс няма такъв лукс. Там няма дори и алармираща уредба, та кой ще си прави труд да краде парчета камъни? Вярно, че Богинята беше запечатана здраво в кутия от метал и стъкло; за всеки случай, ако някой любител на сувенири я хареса. Но дори и да я открадне, крадецът нямаше къде да се скрие, а всички превозни средства щяха да се претърсят щом се разбере, че статуята я няма.

Наистина забравих, че не сме на Земята, и че всеки град на Марс е малък затворен свят под силово поле, което го предпазва от смразяващия вакуум. Зад този електронен щит е враждебната пустота на Марсовата атмосфера, където човек може да умре за няколко секунди, ако е незащитен. Това улеснява опазването на законността тук. Нищо чудно, че престъпленията са толкова малко.

— Дени притежаваше един прекрасен комплект инструменти: часовникарска работа. Най-важният от тях беше една ултразвукова микро-резачка, не по-голяма от поялник; тънкото й като хартия острие работеше на милионни честоти и режеше стъклото като масло. А за Дени беше важно да няма следи.

Предполагам, че сте се досетили как е смятал да действува. Първо мислил да направи отвор в основата на кутията, и да постави едно копие вместо истинската Богиня. Можеше да минат най-малко две години преди някой любопитен познавач да открие ужасната истина. Дълго преди това оригиналът щеше да е отпътувал за Европа, укрит като колие с удостоверение за автентичност. Добре измислено, нали?

Сигурно е било неприятно да се работи в тъмната зала, всред тези милион годишни резби и други загадъчни предмети на Марсианския бит. В Европа музеите са също така призрачни през нощта, но поне всичко е направено от човешка ръка. А зала номер три, в която се намира Богинята, е особено мрачна, пълна с барелиефи, показващи невероятни животни, които се бият. Те приличат на гигантски бръмбари, и повечето палеонтолози направо отричат тяхното съществуване. Но въображаеми или не, те принадлежат на този свят и не безпокоели Дени така както богинята, която втренчвала поглед в него от дълбочината на вековете и го карала да търси обяснение за нейното присъствие тук. Тръпки го полазвали. Откъде знам всичко това ли? Той ни каза!

Дени започнал да реже кутията така внимателно, както шлифовчиците на диаманти се залавят с рязането на скъпоценния камък. Това отнело почти цялата нощ. Когато оставил резачката и седнал да отдъхне, утрото вече наближавало. Имало още много работа, но най-трудното било направено. Слагането на копието, нагласяването му по снимките, които той съобразил да донесе и прикриването на следите щяло да отнеме по-голямата част от неделния ден. Но това никак не го тревожело. Имал на разположение двадесет и четири часа и положително щял да посрещне понеделничните посетители, да се смеси с тях и да излезе незабелязано.

Именно затова шокът бил страшен, когато главните врати затракали в осем и половина, и шесте музейни работници тръгнали да отварят залите за през деня. Дени захвърлил инструменти, богини — всичко, и хукнал към задния вход. Когато излязъл на улицата го чакала нова изненада. По това време на деня тя трябвало да бъде съвсем пуста, защото в неделя сутрин обикновено всички са в къщи и четат вестници. Но жителите на Меридиан-Изток пъплели нагоре-надолу към заводите и канцелариите си, както във всеки нормален работен ден.

Когато Дени се върна в хотела ние вече го чакахме. Не беше кой знае каква услуга, задето се бяхме сетили, че само гост от Земята и то дошъл наскоро, не знае най-голямата гордост на Меридиан-сити. Сигурен съм, че вие я знаете.

— Откровено казано, не я знам — отговорих аз. — Шест седмици не са достатъчни да видиш всичко, пък и не съм ходил на изток от Галения Сиртис.

— Ужасно е просто, но не трябва да сме толкова строги към Дени, защото понякога дори и местните жители попадат в същата клопка. На Земята това не предизвиква недоразумения, тъй като сме успели да хвърлим проблемата в Тихия океан. Но на Марс разбира се, всичко е суша и това означава, че винаги трябва да се има пред вид международната граница на времето…

Дени, както ви е ясно, е започнал операцията от Меридиан-Запад. В деня на кражбата там си беше неделя, и когато го хванахме в хотела беше още неделя. А в Меридиан-Изток — само на половин миля оттам, беше събота. Работата е в това кратко пресичане на парка. Казах ви: ужасен късмет!

След дълго съчувствено мълчание, аз попитах:

— Колко го осъдиха?

— Три години — каза инспектор Ролингз.

— Не изглежда много.

— Марсови години. Това прави почти шест наши. И глоба, която по странно съвпадение е равна на билета до Земята. Разбира се, той не е в затвор. Марс не може да поддържа такъв непродуктивен лукс. Дени трябва да работи за своето съществувание под строго наблюдение. Казах ви, че Меридианския музей няма нощен пазач. Сега вече има. Познайте кой е той?

„Всички пасажери да се приготвят за качване след десет минути! Вземете си ръчния багаж!“ — наредиха високоговорителите.

Като тръгнахме към баланс-камерите не се сдържах и зададох още един въпрос:

— А какво стана с хората, които са финансирали Дени за тази работа? Трябва да са замесени много пари. Хванахте ли ги?

— Още не, те успяха добре да укрият следите си, и мисля че Дени ме лъже като казва, че не може да ни даде никакви указания. Но това не е моя работа. Както ви казах, аз се връщам към старата си служба в Скотланд Ярд. Но полицая винаги си държи очите отворени. Като търговците на предмети на изкуството, нали господин Маккар? Впрочем, защо имате такъв болнав вид? Вземете една от моите таблетки за космическа болест.

— Не благодаря — отговори господин Маккар — чувствувам се добре.

Гласът му беше явно враждебен, през последните минути настроението на компанията беше паднало под нулата. Погледнах към господин Маккар, после към инспектора, и изведнъж разбрах, че пътуването ще бъде много интересно.

Бележки

[1] Дирекция на полицията в Лондон.

Край