Рон Гуларт
За ремонт!

Келнерката изпищя — ей, човек винаги си има грижи с живия персонал — и размаха протегнатата си напред ръка.

Стюърт Клеменс беше седнал в сепарето. Той се обърна и погледна към паркинга през опушените в зеленикаво стъкла. Чернокос мъж на не повече от тридесет години се беше свлякъл на колене, ръцете му трепереха, без да може да ги овладее. Полисбусът тихо потегли от мястото, където беше паркиран, и се приближи до него.

— В тази кола няма никой — прошепна келнерката и изпусна на пода чашката с кафе.

Ясно, че е от скоро на тази планета, дошла кой знае от кое забутано кътче на някоя звездна система.

— Това е моята кола — рече Клеменс, хвърли на масата смачканата салфетка и натисна копчето за чисти салфетки. Взе първата, която изскочи, и я подаде на келнерката. — Заповядайте, изчистете с нея униформата си. Тази кола си знае работата!

Келнерката приближи салфетката до очите си и му обърна гръб.

Навън, на паркинга, полисбусът завърза мъжа. За по-сигурно го зашемети още веднъж, а после го захвърли на задната седалка за идентифициране и разпит.

— Колата никога не греши — обърна се Клеменс към келнерката, която продължаваше да стои с гръб към него. — Вече повече от година съм шериф на 23-ти окръг, и през това време този полисбус нито веднъж не направи ни най-малка грешка. Просто така са конструирани…

Колата вероятно направи на мъжа инжекция, защото той никакъв не се виждаше. Още три салфетки паднаха на масата, въпреки че никой не беше натискал копчето на автомата.

— Поврага! — изруга Клеменс и удари с юмрук автомата. Само веднъж, но резултатно.

— Случва се от време на време — обясни келнерката, като най-сетне отново го погледна, но продължаваше да избягва да поглежда към прозореца. Връчи му перфорирана карта със сметката.

Клеменс стана и леко докосна рамото й:

— Не бива да се притеснявате! На планетата Барнум законът е винаги справедлив. Искрено съжалявам, че трябваше да се сблъскате директно със залавянето на престъпник.

— Той тъкмо беше обядвал — каза жената.

— Ами какво да се прави, престъпниците също трябва да ядат.

Шерифът плати сумата, която дължеше за обяда в автоматичната каса, а тя отвори вратата и го пусна да излезе на паркинга. Паркингът беше почти пуст, паркираните до полисбуса коли бяха изчезнали. Хората охотно се обръщат към служителите на закона, когато са в беда, но във всички други случаи гледат да стоят по-далеч от тях. Клеменс се усмихна криво, хвърляйки поглед към мъртвата гледка на изсъхналите поля край оазиса на ресторанта. Току-що беше завършил провежданото следствие и се връщаше в канцеларията си в Център 23. Очакваше го най-малко един час път. Запали цигара и се приближи до колата. Любопитно му беше кого е арестувала.

— Предаваме служебно съобщение на службите за обществена сигурност на планетата Барнум — изгърмяха поставените на покрива на полисбуса високоговорители. — Търсеният убиец Шелдън Клуг беше заловен преди малко от Полисбус 10 А. Беше проведен съдебният процес, обвиняемият беше признат за виновен, смъртната присъда беше издадена и изпълнена съгласно съответната точка на закона. Чухте служебно съобщение на службите за обществена сигурност към Правното бюро на планетата Барнум.

Клеменс се затича. Ама че късмет! Шелдън Клуг беше търсен на територията на единадесет окръга за убийството на жена си и строшаване на всички домашни андроиди. Шерифът извади от задния джоб на сивия си панталон идентификационната карта, показа я през стъклото на предната врата откъм волана и изрече паролата за деня. После трябваше да подаде останалата част от паролата и да изрецитира декларация за лоялност. Едва тогава полисбусът го пусна да влезе.

Той се разположи удобно зад волана:

— Моите поздравления! Как успя да го откриеш?

Полисбусът отвърна през вътрешния високоговорител, разположен на арматурното табло:

— Извърших позитивна идентификация в течение на три минути от излизането на Клуг от ресторанта. Учудвам се, че ти не си го познал. Не беше маскиран и притежаваше всички белези на потенциален убиец.

— Не беше в същото крило на ресторанта. Съжалявам. — Клеменс се обърна към задната седалка — беше празна. Полисбусите имаха право да задържат убийците, за да ги предадат на съда в някой окръжен Център, или, доколкото вината на убиеца беше доказана и той самият беше опасен, можеха да извършат екзекуцията незабавно.

— Къде е той?

Вратичката на жабката на таблото се отвори. Показа се млечно бял буркан. Клеменс го грабна. Надписът на етикета гласеше: „Земните останки на Шелдън Клуг“. Дезинтеграторът не оставяше много.

Остави буркана обратно и попита:

— Изпрати ли снимки, отпечатъци от пръстите, цветът на ириса на очите и всичко друго необходимо в моята канцелария?

— Разбира се — отвърна колата, — плюс пълния протокол на съдебния процес. Всичко в четири екземпляра.

— Чудесно — похвали я Клеменс, — радвам се, че заловихме Клуг и тази грижа ни падна от главата. — Той запали нова цигара и хвана волана. Колата можеше да се управлява автоматично или ръчно. Клеменс предпочиташе да шофира сам.

— Тръгвай и карай към Център 23. И ме свържи с моя заместник.

— Слушам, шефе!

— Гласът ти звучи ужасно пискливо — отбеляза шерифът, докато завиваше към автострадата с шест платна, която водеше към Център 23.

— Извинявам се, ей сега ще го поправя. Предаваме служебно съобщение на службите за обществена сигурност. Предаваме служебно съобщение на службите за обществена сигурност. Сега добре ли е?

— Бомба! А сега ми дай Кеплинг.

— Веднага, шефе!

От таблото се чу глас:

— Младши заместник — шериф Кеплинг!

— Кеплинг — започна Клеменс, — преди няколко минути си получил по телекса комплект идентификационни данни. Задръж едно копие за нашите архиви, а останалите изпрати в Централното правно бюро в Център 1.

— Слушам, шефе!

— Току-що заловихме търсения убиец Шелдън Клуг.

— Нямате грешка! Трябва ли да уведомя съда в Сградата на Кибернетиката?

— Не, присъдата е вече изпълнена. Нещо ново?

— Май че ще си имаме работа около Десетка. Подозирам престъпление на сексуална основа.

— По-точно!

— Не съм сигурен, шефе. Рапортът е доста непълен. Знаете какви ги пишат патрулите от андроиди в малките градчета. Преди един час изпратих робота-заместник, трябва да пристигне на местопрестъплението рано следобяд. Ако установи, че действително е извършено престъпление, ще замина с нашия полисбус, щом вие се върнете.

Клеменс сви вежди:

— Как се казва жертвата?

— Момент. О, ето името й. Дайана… Мармон. Двадесет и пет години, ръст пет фута и шест инча, тегло…

Клеменс рязко изви волана наляво и нареди на полисбуса, който се подхлъзна на банкета:

— Стоп!… Дайана Мармон ли?! Кеплинг!

— Да, точно така. Познавате ли я?

— Имаш ли подробности за престъплението?

— Момичето работи като статистик в супермаркета в Десетка. Днес сутринта не отишла на работа. Андроидът от персоналния отдел направил стереотипен контрол ма жилището й. Открил там следи от борба. Извиканият патрул установил, че не е извършена кражба. При тези обстоятелства най-вероятно е да става дума за похищение. Може би си спомняте бюлетините от последната седмица относно актуалното състояние на престъпността? Предполага се, че в текущия сезон може да настъпи значително увеличаване на престъпленията на сексуална основа, особено в периферните населени места като Десетка. Затова казах, че може би имаме работа с престъпление на сексуална основа. Познавате ли момичето, шефе?

Беше се запознал с нея преди пет години — и двамата посещаваха лекциите в Щатския университет в Център 23. Дайана беше красива блондинка. Често ходеха заедно на танци, но Клеменс не я беше виждал откакто постъпи във висшата полицейска школа.

— Аз самият ще се заема с този случай — рече. — До Десетка ще стигна за не повече от два часа. По пътя ще поддържам с теб връзка по радиото. Веднага ме уведоми, ако се случи нещо важно.

— Слушам, шефе! Значи я познавате?

— Да, познавам я! — и нареди на полисбуса: — Обръщай към Десетка! Бързо!

— Слушам, шефе!

Минаваха Седмица, когато Кеплинг отново се обади:

— Шефе, патрулът андроиди е разпитал съседите. От вчера никой не е виждал момичето. В двадесет и три часа снощи се е върнала в апартамента си. Облечена е била в зелено палто и оранжева рокля. Някои са чули необичаен шум в жилището й, но не са обърнали внимание. Било е малко след единадесет. Мисля, че някой е блокирал алармената система в жилището й и така е успял да влезе вътре. За сега знаем само това. Никакви отпечатъци от пръсти или други следи.

— Майната му! — изруга Клеменс. — Значи наистина е похищение! А аз имам още час път до Десетка. Но нищо, полисбусът ще залови този тип. Дано успеем навреме!

— Още нещо, шефе — продължи Кеплинг.

— За Дайана Мармон ли?

— Не, за Шелдън Клуг!

— Какво?

— В Централата е постъпил рапорт, от който се вижда, че Шелдън Клуг се е предал днес сутринта в обществения автоматичен участък в парка на Център 20. Всички идентификационни данни съвпадат. Затова пък материалът, който вие изпратихте, е абсолютно негативен.

— Какви ги плещят пък тия? Та нали ние заловихме Клуг!

— Централата е на друго мнение.

— Това е невъзможно! Полисбусът не прави грешки, Кеплинг.

— Централата ще провери изцяло всички данни, когато се върнете след приключване на случая с похищението.

— Сигурен съм, че те грешат! — отсече Клеменс. — Добре, информирай ме за всичко във връзка с Дайана Мармон.

— Слушам, шефе! — заместникът на шерифа се изключи.

Клеменс веднага се обърна към полисбуса:

— Как мислиш, какво става тук? Дали не си направил грешка при разпознаването на Шелдън Клуг?

Двигателят изведнъж изключи и колата бавно се плъзна към банкета. Опря се до невидимото силово поле, защищаващо полетата с пшеница наоколо, и спря. Всички съоръжения престанаха да функционират.

— Не съм ти наредил да се отклоняваш от пътя — рече Клеменс.

Никаква реакция.

Повреда на полисбуса изобщо не се предвижда. А ако нещо в него се развали, което се случва невъобразимо рядко, предполага се, че той самостоятелно ще отстрани повредата. Клеменс не беше в състояние да накара полисбус А 10 да направи каквото и да било. Той стоеше неподвижно като подхвърлен на автомобилно гробище. Не можеше и да се помисли да се извика помощ.

— За бога! — избухна шерифът. Оставаше му не повече от един час път. Сега вече това време беше къде-къде повече от час. Насилваше се да не мисли за Дайана, за това, което може да я сполети. За това, което може би в настоящия миг ставаше.

Клеменс слезе от полисбуса и отстъпи няколко крачки.

— Още веднъж те питам: ще тръгнеш ли или не?

Нищо!

Той се обърна и затича към Седмица. Струваше му се, че горещият ден изсмуква от него цялата влага, почувствува се толкова изсушен, че сякаш след миг щеше да се пречупи. Това не трябваше да стане! Не сега, когато някой, който му беше толкова близък, беше в опасност. Не сега!

Централата за техническа бърза помощ не можеше да му обещае автомонтьор преди края на смяната, значи — най-рано след четиридесет и пет минути. Клеменс потърси помощ от близките окръзи, като поиска да му заемат техен полисбус. Окръг 20 имаше авария в реактора и не можеше да отстъпи нито един от своите. Окръг 21 обеща да изпрати свой полисбус заедно със заместник-шерифа по следите на похитителя на Дайана Мармон, след като техният полисбус се освободи. Окръг 22 обеща същото, но смяташе, че ще има свободен полисбус едва около полунощ. Най-накрая Клеменс нареди на своя заместник да излети за Десетка и да направи каквото може, докато пристигне някакъв полисбус.

Само че, по дяволите, какво можеше да се очаква от един жив заместник-шериф? Във всеки случай далеч не онова, на което беше способен полисбусът!

Малкото кафене, от което той телефонираше, беше изцяло автоматизирано. Клеменс седна да почака автомонтьора до масичката за сервиране на кафе. Неголямата кръгла, боядисана в бледосиньо зала беше празна — с изключение на старчето, седнало до масата за кюфтета. То поръчваше порция след порция, докато чиниите заеха цялата повърхност на масичката. Старчето започна да подрежда следващите поръчани порции върху тях. Не се виждаше да яде.

Клеменс пиеше кафето си, без да му обръща никакво внимание. Вероятно случаят беше за Психобуса, но той нямаше настроение да се занимава с този човек. Изпи последната глътка. Пред кафенето спря кола и Клеменс изскочи навън. Но беше някакъв клиент. След малко пристигна автомонтьорът.

— Какво да направим? — попита той, като посочи своя малък едноместен скутер.

Шерифът се замисли. Беше почти тъмно. Животът на момичето беше в опасност.

— Да му се не види, ако трябва да чакам тук да поправиш полисбуса и да ми ги докараш, ще загубим още повече време.

— Съжалявам, шерифа — обясни дребният, изгорял от слънцето автомонтьор. — Според Бюрото нямам право да вземам пътници на скутера си. Ако го натоваря с повече от 100 килограма, просто ще се изключи и изобщо няма да тръгне.

— Ох, добре добре!

На паркинга нямаше нито една кола, която можеше да реквизира.

— Аз разбрах къде горе-долу се намира този полисбус. Ще го намеря, щом е спрял досами автострадата. Изчакайте ме!

— Колко време?

Автомонтьорът вдигна рамене:

— Знам ли… Вашите играчки не се развалят често. Но веднъж като се повредят… Господ знае колко време може да трае! Може би до сутринта…

— До сутринта ли? — Клеменс хвана автомонтьора за рамото и го разтърси. — Човече, ти шегуваш ли се?!

— Ако ми счупите ръката, ремонтът ще продължи чувствително по-дълго.

— Извинявам се. Ще изчакам тук. Ще можеш ли да го докараш?

— Да. Имам специален комплект идентификационни карти и знам паролата, така че мога да вдигам маската и да карам който и да е полисбус. А вие влезте в кафенето и пийнете кафе.

— Да, да, благодаря ти.

— Ще направя, каквото мога, за да ви помогна.

Клеменс се върна в кафенето и седна на масичката до вратата, забил поглед в потъналата в мрак автострада.

— Знаете ли как се борави с онези масички, които дават „вечеря за двама“? — попита го неочаквано някакъв млад, небрежно облечен младеж.

— Извинете, не ви чух?

— Пуснах монети в автомата, за да получа свещи, но — нищо. Тоест, горяха краищата на макароните, които ни сервираха… За първи път се срещам с това момиче, шерифе, и много, бих искал да му направя добро впечатление.

Клеменс се обърна и го посъветва:

— Удари яко с юмрук в отвора…

— Благодаря!

Не го сдържаше на едно място. Стана и отиде да се обади на автоматичната телефонна станция на Правното бюро в Десетка. Монотонният глас на автомата го информира, че заместник-шерифът Кеплинг току-що е пристигнал. Понастоящем се намира на път за жилището на жертвата. Други новини няма.

— Тя не е жертва — изръмжа Клеменс и прекъсна връзката.

— Моля ви, арестувайте онези двамата — рече старчето и хвана за ръка шерифа, едва излязъл от нишата с телефона.

— Защо?

— Изстреляха свещи на моята маса и разпръснаха кюфтетата ми в четирите посоки на света.

Младежът бързо се приближи до тях.

— Праснах автомата, както ме посъветвахте, и свещта наистина изскочи. Само че хвръкна през цялата зала!

— Ох, тези младежи! — въздъхна старчето.

— Ето ви — Клеменс даде на всеки от тях шепа дребни монети. — Започнете още веднъж от самото начало.

— Но, моля ви се, вие не ме разбрахте добре — дръпна се старчето.

По тъмната автострада пламнаха светлините на фарове. Шерифът хукна към вратата и изтича на двора. Когато стигна до автострадата, полисбусът намали ход и спря. Вътре нямаше никого.

— Добре дошъл — поздрави.

Клеменс изпълни ритуала за идентифициране и все поглеждайки към автострадата, се качи в колата.

— Къде е автомонтьорът? Сам ли те изпрати?

— Разкрих го. Шефе, да продължавам ли по пътя към Десетка?

— Да. Побързай! Какво искаше да кажеш с това „разкрих го“?

Вратичката на жабката се отвори.

Сега в нея имаше два бели буркана.

— Шелдън Клуг вече няма да ни създава грижи, шефе. Преди малко го задържах и осъдих. Беше се маскирал като автомонтьор и направи опит да ремонтира служебната кола на Правното бюро. Това и извършените преди това престъпления не ми позволиха да постъпя другояче.

Шерифът с мъка преглътна. Нуждаеше се от цялата сила на волята си, за да не си позволи дори да натисне по-силно волана. Ако кажеше каквото и да било, колата отново можеше да спре да функционира. Не, тук нещо не беше в ред. Нека само Дайана да попадне на безопасно място, полисбус А 10 веднага ще отиде ма ремонт. Но засега колата и нейните възможности бяха необходими на Клеменс, за да настигне похитителя.

— Добре работиш — заяви той на глас, със спокоен тон.

Светлините на фаровете се отбиха от стените на клисурата, която заграждаше тесния път. По склоновете на възвишенията пред тях запълзяха дълги, раздърпани сенки.

— Май че пристигнахме…

Веднага се обади на Кеплинг, когото беше оставил в Правното бюро в Десетка, за да поддържа постоянна връзка с него. Предупреди го да не споменава нито дума за Клуг, да не би колата да чуе.

— Централата сравни идентификационните данни на похитителя с отпечатъците от пръсти, които открихме. Не ги беше забелязал както патрулът от андроиди, така и сержантът — робот. Похитителят е Джим Отерсън. Досега е бил регистриран за дребни престъпления.

— Чудесно — отвърна Клеменс. — Можем да се надяваме, че той няма да стори зло на Дайана. Освен ако не е на път да прекрачи критичната граница… Полисбусът е по следите му. Всеки момент трябва да го настигнем. Сега той върви пеша и според колата момичето е с него. Разстоянието помежду ни непрекъснато намалява.

— Желая ви успех.

— Благодаря — Клеменс даде сигнал за край на предаването.

След пристигането им в Десетка събитията започнаха да се развиват бързо. Клеменс беше сигурен, че колата няма да има никакви проблеми с откриването на следата. А сега се намираха на двадесет и пет мили отвъд Десетка. Преди седем мили намериха колата на Отерсън с изгоряла муфа, захвърлена около четири часа преди това в един страничен полски път. Вероятно, след като е похитил момичето, Отерсън е прекарал цялата нощ в изоставения склад на петдесет мили от Десетка. Според полисбуса той е напуснал склада около пладне и се е насочил към Единадесетка. Стигайки до нея, обърнал е обратно колата към Десетка. Клеменс и полисбусът загубиха много време да кръжат по обърканите му следи. Но без автомобил Отерсън нямаше никакви шансове да избяга с момичето.

Полисбусът се отклони от пътя и подскачайки на всяка дупка и бабунка, продължи по каменистото плато. Зави и спря. Пред него се издигаше високата плоска стена на клисурата, надупчена тук-там с отворите на пещерите.

— Аз мисля, че те са някъде тук — докладва полисбусът. Изгаси двигателя.

— Добре — отвърна Клеменс. — Запали фаровете и включи високоговорителите.

Трудно можеше да изненада Отерсън, ако онзи се укриваше в някоя от пещерите. Трябваше да се опита да завърже разговор. Двата снопа светлина започнаха да се плъзгат по стръмната стена. От таблото се подаде ръчен микрофон. Клеменс го взе в ръка и излезе от полисбуса.

— Отерсън, говори шерифът Клеменс. Предай се, защото иначе ще бъда принуден да употребя обезсилващ газ. Знаем, че си в някоя от тези пещери, бихме могли да ги претърсим всичките. По-добре ще бъде веднага да се предадеш.

Изчака. Изведнъж съзря някъде в средата на стръмния склон нещо зелено да пада надолу. Това нещо се преобърна няколко пъти до стената на клисурата и падна отвъд ръба на платото.

Клеменс изтича натам. Между вертикалната стена на клисурата и платото имаше ров, дълбок почти десет метра. На дъното му лежеше нещо, което можеше да бъде тялото на Дайана.

— Дай ми фенерче и въже — извика той към полисбуса.

Без да се помръдва от мястото си, колата подаде фенерче и еластично въже, което пропълзя като змия.

— Заповедта е изпълнена.

— Наблюдавай пещерите. Аз слизам да видя какво падна долу.

— Готово!

Шерифът прикрепи фенерчето към колана си и улови края на въжето.

— Хайде, пускай!

Въжето се движеше бавно и заедно с него Клеменс тръгна надолу. Когато стигна до храстите, залови се за един стърчащ ръб и пусна въжето.

Пред него лежеше само зеленото палто. Отерсън искаше да ги измами.

— Внимавай, това не е момичето! — викна той към колата. — Той сигурно ще се опита да избяга.

Намести се удобно и посегна към въжето. Обаче още преди да го докосне, то се дръпна и изчезна.

— Ей, въжето! Върни го обратно!

— Положение на висша необходимост! — обяви полисбусът и включи двигателя.

Някъде високо горе изсъска огнехвъргачката и се разнесе грохотът на падащи скали. Клеменс извади пистолета си от кобура и погледна нагоре. Към пътя в клисурата тичаше едър мъж. В ръцете си носеше омотаното във въжета момиче. В огромните длани на двете си ръце държеше пистолети. Устата на Дайана беше запушена с кърпа, но тя имаше вид на жив човек. Отерсън се спускаше все по-надолу, използувайки тялото на момичето като щит. Стреляше не в Клеменс, а в колата. Прескочи рова и се изкачи на платото.

Клеменс прибра пистолета си и започна да се катери. Беше вече изминал половината път, когато дочу вика на Отерсън. После се възцари тишина. Той се мъчеше да се изкачва колкото се може по-бързо, но не успяваше. Стената на рова беше нащърбена, но нямаше за какво да се залови. Най-сетне успя да се измъкне на платото.

— Предаваме съобщение на службите за обществена безопасност — загърмяха високоговорителите на полисбуса. — Шелдън Клуг и неговата съучастничка бяха заловени, обвинени и осъдени. Екзекуцията е извършена. Информацията, която чухте, е от Правното бюро. Благодаря.

Клеменс зави като див звяр. Грабна по един камък във всяка ръка и се хвърли към колата.

— Ти уби Дайана! — изкрещя. — Проклета машина!

Полисбусът се обърна и бавно се насочи към него.

— О, не, Шелдън Клуг — каза, — недей да си мислиш, че ще успееш да се измъкнеш!