Фредрик Браун
Преден пост

Той беше подгизнал, кален, гладен и премръзнал, на разстояние петдесет хиляди светлинни години от дома.

Чуждото слънце грееше със синя светлина, а гравитацията беше двойно по-силна от тази, с която беше свикнал, затова всяко негово движение беше затруднено.

От десетки хиляди години войната си беше все същата. Момчетата от поделенията на пространствения десант бяха великолепни с техните блестящи звездолети и хитроумно оръжие. Когато корабите кацаха, те се превръщаха в обикновена пехота, която трябваше да се сражава за всяка педя земя. По същия начин, както на тази проклета планета, за която той не беше чувал, докато не го стовариха тук. Днес планетата беше обявена за военна зона, тъй като на нея бяха открити и чужди разумни същества. Единствената интелигентна раса в Галактиката… Ужасни, отблъскващи и отвратителни чудовища.

Контактът с тях беше установен в районите около центъра на Галактиката. Те започнаха да стрелят, без изобщо да се опитат да водят преговори или да подпишат мирен договор. Затова сега трябваше да се воюва до край.

Той беше подгизнал, кален, гладен и премръзнал. Денят беше студен и мокър. Духаше силен вятър, който брулеше лицето му. Но чуждите не мирясваха. Опитваха се да направят пробив във фронтовата линия. Всеки пост трябваше да бъде в състояние на непрекъсната бойна готовност.

Стоеше така — бдителен, с подготвено за стрелба оръжие. На петдесет хиляди години от дома си той воюваше под чуждото слънце и се чудеше дали някога пак ще види своите близки.

И тогава забеляза един от чуждите, който се прокрадваше към него. Той взе неканения гост на мушката и стреля. Чуждият издаде онзи страшен пронизителен вик, който те всички издаваха, когато падаха смъртно поразени.

Този звук го потресе. Гнусен беше и видът на проснатото тяло. Някой друг отдавна би свикнал, но той не можеше. Толкова гнусни бяха тези създания… само с две ръце и с два крака, покрити с отвратителна кожа, бяла кожа без люспи.