Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Tom Edison’s Shaggy Dog, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, брой 1/1982 г.

История

  1. — Добавяне

На една градинска пейка в утринното слънце на Тампа, щат Флорида, седяха двама старци. Единият се опитваше упорито да чете книга, която явно му бе харесала, докато другият, Харолд К. Булард, му разказваше историята на своя живот, служейки си с богатите, плътни, горнорегистрови тонове на обществената система за оповестяване. В краката им се бе излегнало кучето на Булард, гонче порода Лабрадор, което на свой ред измъчваше възрастния слушател като проучваше глезените му с големия си влажен нос.

Булард, който преди да се пенсионира бе имал успех в не едно поприще, се наслаждаваше на тези завръщания в славното си минало. Но неизменно се сблъскваше с трудността, която усложнява живота на човекоядците, а именно — че една и съща жертва не става за повторна употреба. Всеки, който веднъж се запознаеше с него и неговото куче, отказваше да седне отново на една пейка с тях.

И така, Булард и кучето му поемаха през парка всеки ден в търсене на нови лица. Тази сутрин им бе провървяло, тъй като веднага бяха открили този непознат, очевидно току-що пристигнал във Флорида, все още опакован в дебел костюм от шевиот, твърда яка и вратовръзка, и незает с друга работа, освен да чете.

— Да — каза Булард, завършвайки първия час на лекцията си. — На времето натрупах и загубих цели състояния.

— Както вече споменахте — каза непознатият, чието име Булард бе пропуснал да узнае. — Кротко, малкия. Не, не, не там, малкия — говореше той на кучето, което проявяваше нарастваща агресивност към глезените му.

— О? Нима вече говорих за това? — каза Булард.

— Два пъти.

— Две от недвижими имоти, едно от старо желязо, едно от нефт и едно от зеленчукопроизводство.

— Както вече споменахте.

— Така ли! Да, май че сте прав. Две от недвижими имоти, едно от старо желязо, едно от нефт и едно от зеленчукопроизводство. Няма да се върне вече това време.

— И аз така мисля — каза непознатият. — Извинете, но не бихте ли могли да преместите кучето си някъде другаде? То продължава…

— Него? — удиви се искрено Булард. — Най-дружелюбното куче на света! Няма защо да се плашите от него.

— Не се плаша от него. Но сигурно ще откача, ако продължи да навира тоя нос в глезените ми.

— Пластмаса — закиска се Булард.

— Какво?

— Пластмаса. Изглежда има нещо пластмасово по жартиерите ви. За бога, бас държа, че това са онези копченца там. Да потъна в дън земя, ако не са от пластмаса. Това куче е лудо по пластмасите. Не знам защо, но души навсякъде, докато намери, пък ако ще да е само зрънце. Изглежда чувствува някаква липса в менюто си, макар че, боже опази, яде по-добре от мен. Веднъж сдъвка цял тютюнев овлажнител. Ще повярвате ли? Това е браншът, в който щях да съм сега, с божа помощ ако онези със слушалките не ми бяха казали да поохлабя малко, да дам почивка на стария мотор.

— Бихте могли да завържете кучето за онова дърво отсреща — каза непознатият.

— Хващат ме дяволите, като гледам тая днешна младеж! — каза Булард. — По цял ден се шляят и дрънкат, че нямало вече неразработени области. Никога не е имало толкова много области, колкото днес. Знаете ли какво би казал Хорас Грийли днес?

— Носът му е мокър — каза непознатият и отмести краката си, но кучето се примъкна отново и продължи търпеливо да души. — Стига, малкия!

— Влажният нос показва, че е здраво — каза Булард. — „Напред към пластмасите, млади човече!“ — ето какво ще каже Грийли. „Напред към атома, млади човече!“

Кучето най-сетне бе успяло да определи точното разположение на пластмасовите копчета върху жартиерите на непознатия и виреше глава насам-натам, търсейки начин да докопа със зъби тези деликатеси.

— П-ст! — каза непознатият.

— „Напред към електрониката, млади човече!“ — каза Булард. — Не ми разправяйте, че нямало вече възможности. Възможностите тропат на всяка врата из страната и се мъчат да влязат. Когато бях млад, човек трябваше да излиза, да търси възможността и да я довлича в къщи за ушите. А днес…

— Съжалявам — каза непознатият спокойно, затвори шумно книгата, стана и дръпна крака си от кучето. — Трябва да вървя. Приятен ден, господине.

Със свирепа походка той прекоси парка, намери друга пейка, отпусна се на нея с въздишка и започна да чете. Дишането му тъкмо се беше нормализирало, когато усети отново мократа гъба на кучешкия нос върху глезена си.

— О, това сте вие! — извика Булард и седна до него. — Вървяло е по следите ви. Беше надушило нещо и аз просто го оставих да води. До къде бях стигнал с пластмасите?

Той се огледа наоколо със задоволство.

— Не направихте лошо, че се преместихте. На онова място беше задушно. Въобще никаква сянка и пълно безветрие.

— Ще ме остави ли на мира, ако му купя овлажнител? — попита непознатият.

— Ех, че шега, ех, че шега — рече Булард добродушно. Изведнъж той плясна непознатия по коляното.

— Хей, не сте в този бранш, нали? Дрънкам ви аз, глупака, за пластмаси, а доколкото виждам, това е вашата област.

— Моята област? — изрече твърдо непознатият и остави книгата настрана. — Съжалявам, но никога не съм имал своя област. Осланях се на течението още от деветгодишна възраст, от времето, когато Едисън разположи своята лаборатория до къщата ни и ми показа анализатора на интелигентността.

— Едисън? — ахна Булард. — Томас Едисън, изобретателят?

— Щом желаете да го наричате такъв, наричайте го — каза непознатият.

— Щом желая да го наричам такъв? — изкикоти се Булард. — Желая и това си е! Бащата на електрическата крушка и какво ли не още.

— Ако си мислите, че той е изобретил електрическата крушка, мислете си. Няма нищо лошо в това.

И непознатият се зачете отново.

— Ей, какво значи това? — рече Булард недоверчиво. — Нещо май ме пързаляте. Каква е тая работа с анализатора на интелигентността? Не съм чувал такова нещо.

— Разбира се, че не сте — каза непознатият. — Г-н Едисън и аз обещахме да пазим тайна. Аз лично не съм я издал на никого досега. Г-н Едисън наруши клетвата и разказа на Хенри Форд, но Форд тържествено обеща да не казва вече на никого — за доброто на човечеството.

Булард беше очарован.

— М-м-м, този анализатор на интелигентността — изрече той, — анализираше интелигентността, нали?

— Биеше масло с помощта на ток — отвърна непознатият.

— Хайде вече на сериозно — примоли се Булард.

— А може би ще бъде по-добре да споделя с някого — въздъхна непознатият. — Ужасно нещо е да го държиш затворено в теб толкова години. Но как мога да бъда сигурен, че няма да стигне до чужди уши?

— Думата ми на джентълмен! — увери го Булард.

— Да смятаме, че не може да има по-здрава гаранция от това, нали? — отсъди непознатият.

— Не съществува по-здрава гаранция! — каза Булард с гордост. — Да пукна ако лъжа!

— Отлично.

Непознатият се облегна и затвори очи, сякаш се отправяше назад във времето. Остана безмълвен цяла минута, през време на която Булард го наблюдаваше с уважение.

— Това се случи през есента на хиляда осемстотин седемдесет и девета — започна тихо непознатият, — в селцето Менлоу парк, Ню Джърси. Аз бях на девет години. Един млад мъж, когото всички мислехме за магьосник, си бе обзавел лаборатория в съседство с къщата ни и по цял ден в нея нещо блещеше и трещеше и се разнасяха какви ли не страхотии. Бяха предупредили съседските деца да играят по-надалеч, за да не пречат на магьосника с шума си… С Едисън не се запознах веднага, но кучето му Спарки[1] и аз станахме неразделни приятели. Куче съвсем като вашето, такъв беше Спарки. И ние двамата по цял ден се боричкахме из околността. Да, господине, като гледам вашето куче сега, все едно, че виждам Спарки.

— Истина ли? — попита Булард поласкан.

— Като Библията — отвърна непознатият. — И така, един ден Спарки и аз лудувахме наоколо, и както се боричкахме, стигнахме току до вратата на Едисъновата лаборатория. Преди да се опомня, Спарки ме бутна във вратата и, хоп, намерих се на пода на лабораторията, в краката на самия г-н Едисън.

— Обзалагам се, че е бил бесен — възхитено рече Булард.

— Обзаложете се, че ме обзе ужас — каза непознатият. — Помислих си, че пред мен стои самият Сатана. От ушите на Едисън се проточваха жици и се спускаха до една малка черна кутия в скута му! Понечих да офейкам, но той ме хвана за яката и ме накара да седна.

„Момче — каза Едисън — най-тъмно е преди разсъмване. Запомни това!“

„Да, господине — казах аз.“

„Повече от година, моето момче — ми каза Едисън, — се опитвам да открия влакно, което би издържало на нажежаване в лампа. Косми, връв, трески — нищо не помагаше. И докато си блъсках главата какво още да опитам, започнах да си играя с друга една моя идея, просто така, за отмора. И сглобих това — каза той и посочи малката черна кутия. — Хрумна ми, че може би интелигентността е просто някаква разновидност на електричеството и затова направих този анализатор на интелигентността. Той работи! И ти си първият, който узнава за него, момчето ми. Но защо пък не? Твоето поколение ще расте в славната нова ера, когато хората ще подлежат на сортиране толкова лесно, колкото и портокалите.“

— Лъжа! — отсече Булард.

— Гръм да ме удари! — извика непознатият. — И той наистина работеше. Едисън изпробвал анализатора върху хората от неговата работилница, без да им казва за какво служи. И за бога, колкото по-умен бил даден човек, толкова по-надясно се отклонявала стрелката на индикатора в малката черна кутия. Съгласих се да го изпита върху мен, ала стрелката си остана на мястото и само потрепваше леко. Но колкото и да бях тъп, именно тогава дадох първия си и последен принос на света. Както вече казах, от тогава не съм си мръднал пръста.

— К’во направихте? — жадно запита Булард.

— Казах му: „Г-н Едисън, нека да опитаме с кучето“. Да бяхте видели само какво представление ни разигра този пес, едва щом изрекох това. Юначагата Спарки залая и зави и задраска по вратата. Но когато видя, че не се шегуваме и нямаме намерение да го пуснем навън, той се стрелна право към анализатора и го изби от ръцете на Едисън. Но ние го притиснахме в ъгъла и Едисън го сграбчи яко, а аз допрях проводниците до ушите му. И ще повярвате ли, онази стрелка се плъзна надясно и се спря едва зад една червена черта, направена с молив върху циферблата!

— Кучето го е потрошило — каза Булард.

„Г-н Едисън — казах аз — какво означава тази червена черта?“

„Момчето ми, — каза Едисън, — това означава, че инструментът е повреден, защото червената черта съм аз.“

— Казах ли ви аз, че е бил повреден! — каза Булард.

— Но не беше повреден — отвърна с достойнство непознатият. — Не, господине. Едисън го провери изцяло и апаратът се оказа в пълна изправност. Когато Едисън ми съобщи това, тогава именно Спарки, полудял да излезе навън, се издаде.

— Как? — рече Булард недоверчиво.

— Там е работата, че ние го бяхме заключили. Вратата имаше три ключалки — халка с кука, резе и обикновена брава с дръжка. И това куче се изправи на задните си крака, откачи куката, дръпна резето и вече държеше дръжката със зъби, когато Едисън го спря.

— Не! — каза Булард.

— Да! — каза непознатият, със светнали очи. — И тогава Едисън ми показа какво значи да бъдеш голям учен. Той беше решен да погледне истината в очите, независимо колко неприятна би била тя.

„Така значи! — рече Едисън на Спарки. — Най-добрият приятел на човека, а? Нямо животно, а?“

— Но Спарки беше самата предпазливост. Преструваше се, че не чува. Чешеше се, хапеше бълхи, вършееше из стаята и ръмжеше по мишите дупки. С една дума правеше всичко възможно да не срещне погледа на Едисън. „Колко лесно, а, Спарки? — каза Едисън. — Нека някой друг мисли как да намира храна, да строи подслони и да поддържа огън, докато ти си спиш до огнището, или търчиш по кучките, или дивееш с другите кучета. Няма ипотеки, няма политика, няма война, няма работа, няма грижи. Само върти опашка или лижи ръка и всичко ти е в кърпа вързано.“

„Господин Едисън — прекъснах го аз — нима искате да ми кажете, че кучетата са по-умни от хората?“

„По-умни ли? — каза Едисън. — Ще кажа на целия свят! И какво се оказва, че съм вършил през цялата тази година? Потил съм се като хамалин над някаква електрическа крушка, за да могат кучетата да играят и през нощта!“

„Вижте какво, г-н Едисън — каза Спарки — я по-добре…“

— Давай! — изрева Булард.

— Тихо! — извика тържествуващ непознатият. — „Вижте какво, г-н Едисън — каза Спарки, — я по-добре забравете за това! Така е било стотици хиляди години и никой досега не се е оплакал. Не дразни кучето, когато спи. Послушайте ме, не казвайте на никого за случилото се, унищожете анализатора на интелигентността и аз ще ви кажа какво да използувате за влакно на лампата.“

— Помия! — рече Булард с пламнало лице.

Непознатият стана.

— Давам ви тържествено думата си на джентълмен! Кучето откупи мълчанието ми със съвет за борсата, който ме направи финансово независим за цял живот. И последните думи, които Спарки изрече, бяха към Томас Едисън: „Опитайте с късче навъглена памучна нишка.“

Малко по-късно той беше разкъсан на парчета от глутница кучета, събрали се пред вратата и подслушали всичко.

Непознатият свали жартиерите си и ги подаде на кучето.

— В знак на уважение, Господине, към един ваш праотец, който умря от дърдоренето си. Приятен ден.

Той пъхна книгата под мишница и си отиде.

Бележки

[1] От англ. „Искра“ (бел.прев.)

Край