Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
The Discovery of Morniel Mathaway, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, брой 11/1978 г.

История

  1. — Добавяне

Всички са учудени от промяната, която настъпи в Морниел Метауей от момента, когато бе открит като художник, всички, освен мен. На Гринвич Вилидж още го помнят — художник-дилетант, мръсен и бездарен; едва ли не всяка своя втора фраза започваше с „аз“ и едва ли не всяка трета завършваше с „мене“ или „на мен“. От него се излъчваше нагла и в същото време страхлива самонадеяност, свойствена на този, който дълбоко в себе си подозира, че е човек второ качество, ако не и нещо още по-лошо. Достатъчен бе половин час разговор с Морниел, за да гръмне главата ви от неговите безкрайни хвалби.

Чудесно разбирам от къде се взе всичко това — и тихото, много спокойно приемане на бездарността му, и внезапният съкрушителен успех. Няма какво да говорим, нали го откриха при мен! Макар че едва ли това може да се нарече откриване, като имам пред вид пълната невероятност — да, именно невероятност, а не просто невъзможност на това, което се случи. Едно ми е ясно: всеки опит да се намери някаква логика в случилото се предизвиква в корема ми колики, а черепът ми се пръска от болка.

Тъкмо този ден говорехме как Морниел ще бъде открит. Седях в неговото мъничко студено ателие на Бликер-стриит и внимателно балансирах върху единствения дървен стол; големият ми опит не ми позволяваше да седна в креслото.

Всъщност Морниел плащаше наема за ателието благодарение на това кресло. То бе цялото изтърбушено и тапицировката му висеше на парцали; отпред бе високо, а отзад — много ниско. Когато някой седнеше в него, съдържанието на джобовете му — дребни пари, ключове и кесия — започваше да се плъзга и изчезваше между ръждясалите пружини и прогнилите дъски на пода.

Щом в ателието се появеше някой новак, Морниел вдигаше страшна врява и заявяваше, че ще го настани в най-удобното кресло. И докато нещастният гост се гърчеше болезнено, мъчейки се да се намести сред стърчащите пружини, очите на домакина горяха от искрена радост. Защото, колкото по-енергично мърдаше гостът, толкова повече неща се изплъзваха от джобовете му. Когато посещението завършеше, Морниел преместваше креслото и започваше да прави сметка на доходите си, точно така, както някой собственик на магазин вечер след работния ден проверява наличността в касите.

Дървеният стол беше неудобен заради неустойчивостта си и този, който седеше на него, трябваше да бъде винаги на щрек. Морниел не беше заплашен от нищо — той всякога сядаше на леглото.

— Нямам вече търпение да чакам — казваше той в този ден — кога най-после моите картини ще бъдат видяни от някой търговец или критик с капка мозък в главата си. Аз ще получа своето. Аз съм много талантлив, Дейв. Дори понякога се страхувам колко много съм талантлив — прекалено много талант за един човек.

— Хм, — започнах аз. — Но нали често се случва…

— Разбира се, аз не искам да кажа, че талантът е много голям за мен. — Той се беше изплашил да не би да го разбера неправилно. — Слава богу, аз самият съм достатъчно голям, аз имам голяма душа. Но всеки друг човек с по-малки мащаби би бил сломен от такова всеобхватно възприемане, от такова проникване в духовното начало на нещата, в техния, бих казал gestalt[1]. При други разумът би бил просто смазан от такова бреме. Но не и при мен, Дейв, не и при мен.

— Радвам се да чуя това — казах аз. — Но ако ти не възра…

— Знаеш ли какво си мислех днес сутринта?

— Не. Но откровено казано…

— Аз мислех за Пикасо, Дейв. За Пикасо и Руо. Излязох да се поразходя из пазаря и да взема нещо назаем за закуска от сергиите — нали знаеш принципа на старика Морниел: ловки ръце и никакво мошеничество — и започнах да мисля за положението на съвременната живопис. Аз често мисля за него, Дейв. То ме тревожи.

— Така ли — казах. — Знаеш ли, струва ми се…

— Аз се спуснах по Бликер-стриит, после свих към Уашингтън-скуер парк и, вървейки, все мислех. Кой, собствено, е направил днес нещо значително в живописта, кой истински и безспорно е велик?… Разбираш ли, аз мога да назова само три имена: Пикасо, Руо и аз. Нищо друго оригинално, нищо такова, за което си струва да се говори. Само трима от това несметно количество народ, който в днешно време се занимава с живопис. Три имена! И от това се чувствуваш толкова самотен!

— Да, може би — съгласих се аз. — Но все пак…

— А после си зададох въпроса: защо е така? Дали защото абсолютният гений се среща въобще много рядко и за всеки период има определен статистически лимит за гениалност, или причината е друга, нещо, характерно именно за нашето време? И защо откриването на моя талант, назряло вече, все още се бави? Аз мислех върху това, Дейв. Обмислях го с цялата си скромност, подробно, защото това не е маловажен проблем. И виж до какъв извод стигнах.

Тук вече капитулирах. Облегнах се на гърба на стола — без да се отпущам, разбира се, — и позволих на Морниел да излее върху мен своята естетическа теория. Теория, която аз най-малко двадесет пъти бях слушал преди това от двадесет други художници от Гринвич-Вилидж. Единственото, по което авторите се различаваха, бе въпросът кого трябва да смятаме за връх и най-съвършено живо въплощение на дадените естетически принципи. Морниел (на което вие сигурно няма да се учудите) чувствуваше, че това може да бъде само той самият.

Дошъл беше в Ню Йорк от Питсбърг (щата Пенсилвания), висок, непохватен юноша. Не обичаше да се бръсне и смяташе, че може да рисува картини. По това време Морниел се възхищаваше от Гоген и се мъчеше да му подражава. Той беше способен с часове да глаголствува за мистическата простота на народното изкуство.

Морниел се прости много бързо с Гоген, щом взе няколко урока в Лигата на любителите на изкуството и за пръв път си пусна рошава светлоруса брада. Наскоро си беше изработил собствена техника на рисуване, която нарече „мръсно върху мръсно“.

Морниел беше бездарен — в това можете да не се съмнявате. Тук аз изказвам не само моето мнение — нали живеех в една стая с двама художници-модернисти и цяла година бях женен за една художничка, — но и мнението на разбиращите хора, които, без да имат никакви причини да се отнасят с предубеждение към Морниел, разглеждаха внимателно картините му.

Един от тези хора, критик и отличен познавач на съвременната живопис, няколко минути съзерцава с увиснала челюст произведението на Морниел (авторът ми го даде като подарък и без да обръща внимание на протестите ми, собственоръчно го окачи над камината), а после каза: „Работата не е в това, че графически той не може да каже абсолютно нищо. Той дори не си поставя за разрешаване никаква живописна задача. Бяло върху бяло, «мръсно върху мръсно», антиобективизъм, неоабстракционизъм — наричайте го както искате, но тук няма нищо. Просто един от кресливите и озлобени дилетанти, с които е пълен Вилидж.“

Може да се попита, защо тогава аз изобщо дружех с Морниел?

Преди всичко той живееше на две крачки от мен и в него имаше някакъв своеобразен колорит. И когато седях по цяла нощ буден и се мъчех да изцедя от себе си някое стихотворение, а то дяволски не ми се удаваше, на душата ми ставаше по-леко при мисълта, че мога да намина при него в ателието и да се развлека с разговори за неща, които нямаха отношение към литературата.

Наистина в това имаше един минус, за който аз постоянно забравях — при нас се получаваше винаги не разговор, а само монолог, в който аз успявах от време на време да вмъкна по някоя кратка реплика. Разликата между нас беше в това, че мен все пак ме печатаха, макар и в жалки експериментални списанийца с лош шрифт, при които хонорарът беше годишен абонамент. А той никога и никъде не бе излагал.

Имаше още една причина, поради която аз дружах с него. Морниел наистина притежаваше един талант.

Ако говорим за средствата за съществуване, едва свързвам двата края. За хубава хартия и скъпи книги мога само да мечтая, защото те са недостъпни за мен. Но когато много ми се прииска нещо, например новото издание на събраните съчинения на Уолъс Стивънс[2], довтасвам при Морниел и му съобщавам желанието си. Отиваме двамата до книжарницата и влизаме поотделно. Започвам разговор за някакво разкошно издание, което в момента липсва в книжарницата и което уж възнамерявам да поръчам, и щом успея да завладея напълно вниманието на собственика, Морниел отмъква Стивънс — разбира се, в себе си аз се кълна, че ще го платя веднага щом се оправи положението ми.

За такива неща Морниел е бог. Нито веднъж не се е случило да го заподозрат, да не говорим за хващане на място с открадната книга. Естествено, аз трябва да се отплащам за тези услуги със същото в магазина за художествени принадлежности, за да може Морниел да попълва запасите си от платно, бои и четки, но в края на краищата всичко това си струва труда. Нещо, което не ми харесва, това е гнетящата скука, която съм длъжен да търпя при неговите разсъждения, и угризенията на съвестта ми, че той изобщо няма намерение да заплаща откраднатите неща. Утешавам се, че сам ще ги заплатя при първа възможност.

— Едва ли съм толкова уникален, какъвто изглеждам — казваше Морниел този ден. — Разбира се, и други се раждат с не по-малък потенциален талант, отколкото моя, но те загубват този талант, преди още той да достигне творческа зрелост. Защо? По какъв начин?… Тук трябва да се анализира ролята, която обществото…

В мига, когато той стигна до думата „общество“, видях за пръв път това нещо. На стената пред мен се появи някакво пурпурно трепкане със странни блещукащи очертания на сандък, със странни и блещукащи очертания на човешка фигура в него. Беше на пет фута от пода и напомняше на разноцветни топлинни вълни. Видението изчезна веднага.

Но времето бе доста студено за топлинни вълни, а на оптически илюзии аз не се поддавам. Сигурно в стената се появява нова пукнатина, реших аз. Помещението не бе предназначено за ателие, това бе обикновено жилище, дори без топла вода и в него духаше отвсякъде; някой от предишните наематели бе разрушил всички вътрешни стени и се бе получила една дълга стая. Намираше се на последния етаж, покривът течеше и стените бяха украсени с вълнисти линии за спомен от потоците, които струяха по тях по време на дъжд.

Но защо с пурпурен цвят? И защо с очертания на човек в сандък? Твърде сложно все пак за една обикновена пукнатина. И къде изчезна?

— … във вечен конфликт с индивида, който се стреми да изрази своята индивидуалност — завърши мисълта си Морниел. — Да не говорим за…

Чу се музикална мелодия — високи звуци един след друг, почти без прекъсване. И тогава по средата на стаята, сега на два фута над пода, пак се появиха пурпурни линии, отново трепкащи и светещи, а вътре — отново очертанията на човек.

Морниел спусна краката си от леглото и загледа това чудо.

— Що за…

Видението отново изчезна.

— Какво става тук? — запъвайки се, промърмори той. — Какво е това?

— Не зная — отвърнах аз. — Но каквото и да е, то идва постепенно към нас.

Високите звукове се чуха пак. В средата на стаята върху пода се появи пурпурен сандък. Той ставаше все по-тъмен и по-материален. Звуковете ставаха все по-високи, отслабнаха и накрая, когато сандъкът стана непрозрачен, замлъкнаха.

Капакът на сандъка се отвори. От него излезе един човек: дрехите му бяха целите в някакви заврънкулки.

Той погледна първо мен, после Морниел.

— Морниел Метауей — попита човекът.

— Д-да — каза Морниел, отстъпвайки към хладилника.

— Мистър Метауей — каза човекът от сандъка. — Аз се наричам Глеску. Донесох ви поздрав от 2487 година от нашата ера.

Никой от нас не намери какво да отговори. Повдигнах се от стола и застанах до Морниел, смътно чувствувайки необходимост да бъда по-близо до нещо добре познато.

Известно време всички запазихме изходните позиции. Няма сцена.

2487-а, помислих си аз. От нашата ера. Никога не ми се е случвало да видя някого в такива дрехи. Нещо повече, никога не съм си и представял някого в такива дрехи, макар че моята фантазия е доста развинтена. Облеклото не беше прозрачно, но не беше и съвсем светонепроницаемо. Преливащо се — ето подходящата дума. Различни багри и оттенъци неуморно се гонеха един след друг около заврънкулките. Очевидно тук имаше някаква хармония, но не от такъв сорт, че очите ми да я уловят и познаят.

Дошлият, мистър Глеску, беше примерно еднакъв на ръст с мен и Морниел и изглеждаше само малко по-стар от нас. Но в него се чувствуваше някакво истинско вътрешно величие и благородство, които биха посрамили дори херцог Уелингтън. Цивилизованост, може би. Това бе най-цивилизованият човек от всички, с които ми се е случвало да се срещам.

Мистър Глеску пристъпи напред.

— Мисля, — каза той с удивително звучен, богат на обертонове глас — че трябва да прибегнем до свойствената за двадесетото столетие церемония на ръкостискане.

Така и направихме — осъществихме свойствената за двадесетото столетие церемония на стискане на ръцете. Първо Морниел, после аз, и двамата много плахо. Мистър Глеску извърши това с непохватността на фермер от Айова, който за първи път в живота си яде с китайски пръчици.

Церемонията свърши, гостът стоеше и широко ни се усмихваше. Или по-точно на Морниел.

— Каква минута, наистина — каза той. — Каква историческа минута!

Морниел въздъхна тежко и аз почувствувах, че дългите години, през които често му се е случвало неочаквано да се сблъсква по стълбището със съдебните изпълнители, търсещи го за погасяване на дългове, не са минали напразно. Той бързо идваше на себе си, мозъкът му започваше да работи.

— Как да ви разбирам, когато казвате „историческа минута“? — запита той. — Какво особено има в нея? Вие изобретател на машина на времето ли сте?

— Аз? Изобретател? — мистър Глеску се усмихна. — О, не, в никакъв случай. Пътешествието във времето било изобретено от Антоанета Ингеборг през … след вашата епоха. Едва ли си струва сега да говорим за това, когато имам на разположение само половин час.

— А защо половин час? — запитах аз. Не защото това ме интересуваше много, а просто въпросът ми се стори уместен.

— Скиндромът е изчислен само за този срок. Скиндромът — това е… Общо взето, това е устройството, което ми позволява да се появя във вашия период. Разходът на енергия е толкова голям, че пътешествията в миналото се осъществяват само веднъж на петдесет години. С право на пътуване награждават, както с Хобел… Надявам се, изразих се правилно? Хобел, нали? Премия, която са присъждали по ваше време.

Загрях изведнъж.

— Нобел!… Може би вие говорите за Нобел? Нобелова награда!

Той засия.

— Да-да. С такова пътешествие награждават най-изтъкнатите изследователи-хуманитаристи — нещо като Нобелова награда. Веднъж на петдесет години човек, който Съветът на пазителите избира като най-достойния… В този дух. Досега, разбира се, тази възможност винаги бе предоставяна на историци и те я сменяха за обсадата на Троя, за първия атомен взрив в Лос-Аламос, за откриването на Америка и други подобни. Но сега…

— Ясно — прекъсна го Морниел с разтреперан глас. (И двамата изведнъж съобразихме, че мистър Глеску знае името на Морниел.) — А какво изследвате вие?

Мистър Глеску се поклони леко.

— Изкуството. Моята професия е история на изкуството, а тясната ми специалност…

— Каква е? — гласът на Морниел вече не трепереше, а, обратно, бе станал пронизително силен. — Каква е вашата тясна специалност?

Мистър Глеску отново леко наклони глава.

— Вие, мистър Метауей. Без да се страхувам да чуя опровержение, смея да кажа, че в наше време от всички днес живи специалисти аз се смятам за най-големия авторитет по творчеството на Морниел Метауей. Моята тясна специалност сте вие.

Морниел стана бял като платно. Той бавно се дотътри до леглото и рухна върху него; краката му омекнаха, сякаш бяха от памук. На няколко пъти отвори и затвори устата си, без да има сила да издаде нито един звук. После преглътна, сви юмруци и се овладя.

— Искате да кажете — каза с прегракнал глас той — че аз съм знаменит?

— Знаменит?… Вие, драги сър, сте над славата. Вие сте един от безсмъртните, гордостта на човечеството. Както съм се изразил — смея да мисля, изчерпателно — в последната си книга „Морниел Метауей — човекът, който създаде бъдещето“: „… колко рядко се пада на отделната личност“.

— Толкова ли съм знаменит? — брадата на Морниел трепереше като устните на дете, което се готви да заплаче.

— Именно — увери го мистър Глеску. — А кой е всъщност този гений, с който започва цялата слава на съвременната живопис? Чии композиции и цветова гама доминират в архитектурата през последните пет столетия, на кого сме задължени за облика на нашите градове, за подредбата на нашите жилища, та дори за дрехите, които носим?

— На мене ли? — осведоми се Морниел тихо.

— Че на кого друг?… Историята не познава творец, чието влияние да се е разпростряло толкова широко и да е траяло толкова продължително. С кого мога да ви сравня, сър, в този случай? Кого от художниците да сложа до вас?

— Може би Рембранд? — намекна Морниел. Чувствуваше се, че се мъчи да помогне. — Леонардо да Винчи?

Мистър Глеску се усмихна презрително.

— Рембранд и да Винчи редом до вас? Нелепица! Нима те могат да се похвалят с вашата универсалност, с вашия космически размах, с всеобхватния ви усет? Ако търсим равен на вас, трябва да излезем извън границите на живописта и се обърнем например към литературата. Може би Шекспир с неговата широта, с огромното си влияние върху по-късния английски език би могъл… Впрочем, какво е Шекспир? — Той тъжно поклати глава. — Страхувам се, че дори Шекспир…

— О-о-о — изстена Морниел.

— Между впрочем, щом стана дума за Шекспир — намесих се аз, възползуван от случая, — не сте ли чували за поета Давид Данцигер? Много ли от неговите трудове са дошли до вашето време?

— Това вие ли сте?

— Да — ентусиазирано потвърдих аз. — Давид Данцигер съм аз.

Мистър Глеску намръщи чело, замисляйки се.

— Нищо не си спомням… От коя школа?

— Има няколко имена. Най-често употребяваното е антиимажинисти. Антиимажинисти или постимажинисти.

— Не — каза той след кратко мълчание. — Единственият познат ми поет от вашето време и от вашата част на света е Питър Тед.

— Питър Тед? Дори не съм чувал за такъв!

— Значи още не са го открили. Но моля, не забравяйте, че моята специалност е история на живописта. Не литературата. Сигурно ако бяхте казали името си на специалист по второстепенните поети на двадесетия век, той би си спомнил за вас без затруднение. Сигурно.

Погледнах към леглото и Морниел ми се усмихна ехидно. Той вече беше дошъл на себе си и се наслаждаваше на създалото се положение. С всяка пора на тялото си попиваше разликата между своето положение и моето. Усещах, че ненавиждам в него всичко — от главата до петите. Защо, наистина, Фортуна бе решила да се усмихне на този тип? На света има толкова много художници, които при това са съвсем порядъчни хора, че трябва това изпълнено със самохвалство нищожество.

В същото време някакъв участък на мозъка ми работеше трескаво. Случилото се доказваше, че само в историческа перспектива може точно да бъде оценена ролята на едно или друго явление в изкуството. Спомнете си макар тези, които на времето си са били асове, а днес са напълно забравени — някои съвременници на Бетовен например били смятани за много по-големи фигури от него, а днес имената им са известни само на музиковедите. Но все пак…

Мистър Глеску погледна показалеца на дясната си ръка, където пулсираше някакво черно петънце.

— Времето ми свършва — каза той. — И макар че за мен това е огромно щастие, мистър Морниел, да стоя и да ви гледам, осмелявам се да се обърна към вас с малка молба.

— Разбира се — каза Морниел, като стана от леглото. — Кажете само какво ви е нужно. Какво бихте искали?

Мистър Глеску въздъхна, сякаш бе достигнал най-после вратите на рая и имаше намерение да почука на тях.

— Помислих си, ако не възразявате, може ли да погледна платното, върху което вие сега работите? Разбирате ли, да видиш картина от Морниел, още незавършена, с неизсъхнали бои… — Той затвори очи, сякаш не вярваше, че желанието му може да се осъществи.

Морниел направи изискан жест и наперено закрачи към своя статив. Повдигна покривалото.

— Мисля да го нарека — гласът му бе мазен като нефтените пластове в Тексас — „Безформени форми No 29“.

Бавно, предвкусвайки насладата, мистър Глеску отвори очи и целият се подаде напред.

— Но — каза той след дълго мълчание, — това не е ваша работа, мистър Метауей.

Морниел се обърна към него учуден, а после се взря в платното.

— Защо? Това наистина е моя работа. „Безформени форми No 29“. Нима не можете да я познаете?

— Не — отряза мистър Глеску. — Не я познавам и съм благодарен на съдбата за това. Не може ли да видя нещо по-късно?

— Това е най-новата ми работа — каза малко неуверено Морниел. — Всички други са рисувани по-рано. — Той измъкна от полицата една рамка. — Е, добре, а тази? Как ви се струва? Нарича се „Безформени форми No 22“. Безспорно, най-хубавата от ранния ми период.

Мистър Глеску потръпна.

— Впечатлението е такова, сякаш отпадъците от палитрата си сте сложили върху също такъв отпадък.

— Правилно. Това е моята техника. „Мръсно върху мръсно“. Но вие сигурно знаете добре това, щом сте толкова голям специалист по моята работа. А ето „Безформени форми No…“

— Нека оставим на мира тази безформеност, мистър Метауей — помоли Глеску. — Иска ми се да видя вашите картини в цвят. В цвят и форми.

Морниел се почеса по тила.

— Много отдавна не съм правил нищо в пълен колорит… Макар че… чакайте… — Физиономията му просия, той се наведе над полиците и измъкна някакво платно в стара рамка. — Една от малкото работи, която се е запазила от моя розово-петнист период.

— Не мога да си представя този път… — започна мистър Глеску, обръщайки се по-скоро към себе си, отколкото към нас. — Разбира се, не… — Той млъкна и с недоумение повдигна рамене едва ли не до ушите — жест, познат всекиму, който е виждал художествен критик пред някоя картина. След такъв жест не са нужни думи. Ако сте живописец, чиято картина оглеждат в момента, веднага би ви станало ясно.

В това време Морниел трескаво измъкваше от полиците една картина след друга. Той ги показваше на мистър Глеску, а неговото гърло трепереше като на човек, който се мъчи да потисне появило се чувство за повръщане.

— Нищо не разбирам — каза Глеску, гледайки към пода, отрупан с платна. — Очевидно всичко това е нарисувано преди да откриете сам себе си и да намерите собствената ви оригинална техника. Но аз търся следа, макар и намек за гения, който се готви да навлезе в света. И… — той съкрушено поклати глава.

— А какво ще кажете за тази? — Морниел дишаше тежко.

— Махнете я — мистър Глеску блъсна картината с двете си ръце. Той отново погледна към показалеца си и аз забелязах, че черното петно бе започнало да пулсира по-бавно. — Остава ми малко време, а аз съм в пълно недоумение. Джентълмени, разрешете ми да ви покажа нещичко.

Той влезе в пурпурния сандък, излезе от него с книга в ръка и ни повика. Застанахме зад гърба му и надникнахме в книгата през рамото му. Страниците й едва чуто звънкаха, когато той ги обръщаше и не бяха направени от хартия, сигурен съм в това.

А на титулната страница…

ПЪЛНО СЪБРАНИЕ НА КАРТИНИТЕ НА МОРНИЕЛ МЕТАУЕЙ (1928–1996)

— Ти в двадесет и осма ли си роден? — запитах аз.

Морниел кимна.

— На двадесет и трети май двадесет и осма година. — И потъна в мълчание. Ясно беше какво мисли. Аз също бързо направих сметка. Шестдесет и осем години. Не всекиму е дадено да знае колко години живот му остават още. Но шестдесет и осем — не е чак толкова лошо.

Мистър Глеску отвори книгата там, където започваха репродукциите.

Дори сега, когато си спомня впечатлението от първата картина, коленете ми отслабват и краката ми се подкосяват. Това беше абстракция в буйни багри, но такава, каквато никога по-рано не съм си представял. В сравнение с нея нашият съвременен абстракционизъм изглеждаше ученически цапаници на ниво детска градина.

Всеки човек, нелишен от зрение, би се възхитил от такъв шедьовър, дори ако досега е приемал само предметната живопис. Не ми се иска да изглеждам сантиментален, но очите ми се напълниха със сълзи. Всеки, който притежава и най-малкото чувство за прекрасното, би реагирал точно така.

Но не и Морниел.

— Ах, в този дух — каза той с облекчение като човек, който в края на краищата бе разбрал какво се иска от него. — Но защо веднага не ми казахте, че ви е нужно именно в този дух?

Мистър Глеску се хвана за ръкава на мръсната му риза.

— Искате да кажете, че имате и такива платна?

— Не платна, а платно. Едно, единствено. Нарисувах го миналата седмица като опит, но не ми хареса и дадох картината на едно момиче, което живее под нас. Искате ли да я видите?

— О, да! Много.

— Чудесно — каза Морниел. — Той се протегна към книгата, взе я от ръцете на Глеску и с най-непринуден жест я хвърли върху леглото. — Да вървим. Това ще ви отнеме само една или две минути.

Непривично смущение ме обхвана, докато се спущахме по стълбите. В едно бях твърдо убеден: нито една картина, която е нарисувал или е способен да нарисува в бъдеще Морниел, няма да се доближи до репродукциите в книгата дори на милион естетически мили. И знаех, че той, независимо от своето самохвалство и неизчерпаема самонадеяност също разбира това.

Два етажа по-долу Морниел спря пред една врата и почука. Никакъв отговор. Почака две секунди и отново почука. Отговор нямаше.

— Дявол да го вземе! Няма я в къщи. А на мен така ми се искаше да ви покажа тази картина!

— Трябва да я видя — много сериозно каза мистър Глеску. — Аз трябва да видя нещо, макар и подобно на вашите зрели картини. Но времето ми изтича и…

— Знаете ли какво? — Морниел щракна с пръсти. — Анита има котка, тя ме помоли да я храня, докато я няма, и ми остави ключ от жилището си… Ще изтичам до горе и ще го донеса.

— Превъзходно — радостно възкликна Глеску, поглеждайки показалеца си. — Само много ви моля, по-бързо.

— Светкавично. — Но после, обръщайки се към стълбите, Морниел улови погледа ми и ми даде знак — същия, който използувахме, когато правехме нашите „покупки“. Това означаваше: „Баламосай го. Помъчи се да го залъжеш“.

И тогава загрях — книгата! Много пъти бях виждал как действува Морниел и не можех да не се досетя, че небрежният жест, с който той хвърли книгата върху леглото, криеше в себе си всичко каквото искате, само не и небрежност. Морниел просто бе сложил книгата така, че при желание да може веднага да я вземе. Сега той се втурна нагоре да я крие, а когато времето на мистър Глеску изтече, тя просто няма да бъде намерена.

Ловко! Дяволски ловко, бих казал. А после Морниел Метауей ще започне да създава произведенията на Морниел Метауей. Само че той няма да ги създава. Той ще ги копира.

Даденият знак ме накара да отворя устата си и да почна да баламосвам мистър Глеску.

— А вие сам рисувате ли, мистър Глеску? — това беше добро начало.

— О, не! Разбира се, като дете мислех да стана художник — според мен всеки изкуствовед започва с това — и дори собственоръчно нацапах няколко платна. Но те бяха много лоши, просто ужасни. После разбрах, че да пиша за картините е много по-лесно, отколкото да ги създавам. И когато започнах да чета книгите за живота на Морниел Метауей, стана ми ясно в какво е моето призвание. Разбирате ли, аз не само много добре чувствувам същността на неговото творчество, но той самият винаги ми се е струвал човек, когото бих могъл да разбера и обикна… И това сега ме учудва… Той съвсем… ама съвсем не отговаря на представите ми.

— Това е съвсем вярно — кимнах аз.

— Естествено, историческата перспектива притежава способност някак си да възвеличава, да обгражда с ореола на романтиката всяка изтъкната личност. Да си призная, в характера на мистър Морниел виждам вече черти, над които облагородяващото влияние на столетията ще трябва доста да пора… Впрочем, няма да продължа, мистър Данцигер. Вие сте негов приятел.

— Почти единствения в целия свят — казах аз. През целия разговор мисълта ми работеше, като се мъчеше да обхване това, което ставаше. Но колкото по-дълбоко вниквах в положението, толкова повече се обърквах. Абсолютни парадокси. По какъв начин Морниел Метауей след пет века ще се прослави благодарение на картините си, щом сам за пръв път в живота си ги е видял в книга, издадена след пет века? Кой е нарисувал тези картини — Морниел Метауей?… Така се казва в книгата и тъй като томчето сега вече е у него, той наистина ще направи това. Но той просто ще копира. А чии са тогава оригиналите?

Мистър Глеску озадачено погледна пръста си.

— Нямам вече никакво време.

Той се втурна нагоре по стълбите, а аз след него. Нахлухме в ателието и се приготвих да вдигна скандал за книгата — без особено удоволствие, защото Глеску ми харесваше.

Книгата бе изчезнала, леглото беше празно. И още нещо липсваше от стаята: машината на времето и Морниел Метауей.

— Той е заминал! — задъхвайки се извика мистър Глеску. — И ме остави тук! Очевидно е разбрал, че ако влезе в сандъка и затвори капака, машината сама ще се върне в нашата епоха!

— Той знае да си прави добре сметките — казах аз тъжно. За такова нещо не се бях уговарял и не бих участвувал в такова предприятие. — Той сигурно вече е измислил и правдоподобна история, за да обясни на хората от вашето време как е станало. Всъщност, защо му е да се мъчи през двадесетия век, когато може да бъде призната и боготворена знаменитост в двадесет и петия?

— Но какво ще стане, ако го помолят да нарисува поне една картина?

— Ще каже, че творческият му път е завършен и той чувствува, че не може да добави повече нищо значително. Не се и съмнявам, ще свърши с това, че ще чете лекции за самия себе си. Можете да бъдете спокоен за него, няма да пропадне. Страхувам се обаче, че вашето положение е безизходно. Може ли да се надявате на спасителен отряд?

Мистър Глеску тъжно поклати глава.

— Всеки лауреат се подписва, че носи сам отговорност в случай, че се окаже невъзможно да се върне. Машината се изпраща на петдесет години веднъж, а тогава някой друг учен ще поиска да види разрушаването на Бастилията, да присъствува на раждането на Буда или нещо подобно. Аз наистина съм в безизходно положение, както се изразихте. Кажете, много ли е лошо да се живее във вашето време?

Чувствувах се виновен и затова го потупах по рамото.

— Е, не е чак толкова лошо! Разбира се, трябва да имате удостоверение за самоличност — не знам как ще го получите на вашата възраст. И може би, разбира се, не може да се каже със сигурност — ФБР и Имигрантското управление ще ви повикат на разпит, тъй като вие все пак сте чужденец, пристигнал тук нелегално.

Лицето му се изкриви.

— Боже мой! Та това е ужасно!

И в този миг ме озари една идея.

— Не е задължително… Слушайте, Морниел има удостоверение за самоличност: преди две години той беше почнал да работи някъде. А свидетелството си за раждане държи в чекмеджето на масата, заедно с други документи. Защо да не станете Морниел? Та той никога няма да ви обвини в самозванство.

— Но неговите приятели и роднини…

— Родителите му са починали. Не съм чувал за никакъв негов роднина. А освен мен, както ви казах, няма никой, който би могъл да се нарече негов приятел. — Замислено разглеждах мистър Глеску. — Според мен можете да минете за него. Може би ще трябва да си пуснете брада и да се изрусите. Наистина, сериозен проблем е с какво ще живеете. Като специалист по Метауей и по характера на изкуството, което взема началото си от него, няма да спечелите много.

Той се хвана за мен.

— Бих могъл да рисувам. Винаги съм мечтал да стана художник. Талантът ми е малък, но знам много технически прийоми в живописта и нововъведения в графиката, които не са познати във вашето време. Мисля дори, че това ще бъде достатъчно, за да стана третокласен художник.

И наистина, това се оказа достатъчно. Съвсем достатъчно, и то не за третокласно ниво, а за първото място. Мистър Глеску, същият Морниел Метауей е най-добрият от живите днес художници. И най-нещастният от тях.

— Какво става с публиката? — разсърди се той след една от поредните си изложби. — Ума ли са си загубили, че така ме хвалят? Та аз нямам и грам талант. Всичките ми картини до една са подражание. Опитах се да направя поне едно нещо, което би било изцяло мое, но така съм затънал в Метауей, че съм загубил собствената си индивидуалност. Тези идиоти — критиците продължават да гърмят, а работите не са рисувани от мен.

— От кого тогава са нарисувани? — полюбопитствувах аз.

— От Метауей, разбира се — отвърна горчиво той. — У нас смятаха, че парадоксът на времето не съществува — би ми се искало да прочетете научните трудове, с които библиотеките са пълни. Специалистите твърдяха, че е невъзможно например да се прерисува картина от бъдеща репродукция, като се мине по този начин без оригинала. А аз какво правя? — Копирам по памет!

Няма да е лошо да му кажа истината, той е толкова мил човек, особено в сравнение с този нехранимайко Метауей, и толкова се измъчва. Но не бива.

Той съзнателно се старае да не копира онези картини. И така упорствува в работата, че се отказва да мисли за книгата и да разговаря дори за нея. Но аз все пак успях да измъкна две-три изречения от него. И знаете ли какво? Той не я помни — само в най-общи черти.

Няма какво да се учудваме — той е истинският Морниел Метауей, без всякакви парадокси. Но ако аз някога му открия, че той просто рисува тези картини, създава ги сам, а не ги възстановява по памет, ще го напусне дори тази нищожна увереност в собствените му сили, която има сега, и той съвсем ще се разстрои. Затова нека смята себе си за лъжец, макар че в действителност съвсем не е такъв.

— Забравете за това — повтарям му аз. — Доларите са си долари.

Бележки

[1] Образ, форма

[2] Уолъс Стивънс — американски поет-лирик от първата половина на XX век.

Край