Л. Спрег Де Камп
Заповед

Джони Бляк взе от библиотеката петия том на Британската енциклопедия и го отвори на раздел „Химия“. Като оправи еластичната лента, която придържаше очилата му, той намери мястото в текста, където бе спрял предишния път. Но като прочете няколко реда, Джони Бляк със съжаление се убеди, че не е разбрал нищо. Преди да продължи четенето трябваше да отиде при професор Матюн, за да му обясни някои неща. Впрочем Джони Бляк искаше непременно да схване химията, благодарение на която той се беше променил така, че можеше дори да чете енциклопедията.

Работата беше в това, че Джони Бляк не беше човек, а черен мечок Enarctos americanus. Професор Матюн бе вкарал в мозъка му химичен препарат, който бе изменил съзнанието му и сложните процеси, наречени „мисъл“, станаха за Джони толкова прости, сякаш имаше човешки мозък.

Основна черта в характера на Джони беше любознателността, затова желанието да научи всичко, което се отнасяше до тези химични процеси, стана главното съдържание на неговия живот.

Джони внимателно прелистваше с лапа страниците. Веднъж се бе опитал да ги прехвърля с език, но го поряза от края на листа. Точно в този момент влезе професор Матюн и Джони си изпати заради наслюнените страници по книгата. Освен това, именно тогава, Джони се бе предал тайно на порока да дъвче тютюн, в което професорът се убеди по кафеникавите следи по страниците на своите скъпи издания.

Мечокът изостави опитите си да се ориентира в химията и прочете статиите за „хинди“ и „хирургия“. Това донякъде утоли жаждата му за нови знания. После прибра очилата в калъфа, прикрепен към нашийника му и закрета към изхода.

Остров Сан Круа изнемогваше под палещите лъчи на карибското слънце. Като всички мечки, Джони беше далтонист и не виждаше синевата на небето и сочната зеленина по хълмовете. Но чак толкова не съжаляваше. Искаше му се само да има малко по-остро зрение, че да може да различава корабите, пристигнали в малкия залив Фредерикстъд. Професор Матюн ги виждаше без очила дори от територията на биологичната станция. И най-вече Джони беше огорчен, че няма пръсти и речевият му апарат е несъвършен. Понякога той дори си мислеше, че ако му се случеше да има мозък като човешкия, то по-добре би било да бъде маймуна като Мак Джинти, шимпанзето, което живееше в клетка.

Джони с тревога се сети за Мак Джинти. От сутринта не се чуваха никакви звуци от клетката, а старата маймуна имаше навик да крещи и да мята всичко, което й попадне, по минаващите край нея. Подгонен от любопитство, Джони се запъти към клетката. Малките маймунки нададоха викове, но Мак Джинти мълчеше. Като се вдигна на задните си лапи, Джони видя, че шимпанзето седи в дъното на клетката, облегнато с гръб към стената и тъпо гледа в пространството. Отначало му се стори, че е умряло, но после забеляза, че диша. Мечокът леко изръмжа. Шимпанзето погледна към него, крайниците му потрепнаха, но не стана. „Навярно е болна, помисли си Джони, трябва да предупредя сътрудниците от лабораторията“. Но тук неговата малка егоистична душа реши, че скоро ще дойде Пабло да донесе на маймуната обед, ще види какво й е и ще доложи на учените за състоянието на маймуната.

Мечокът си помисли също, че вече е време Хонория да звънне с камбаната и да покани учените към стола. Но камбаната не звънеше. Наоколо бе необичайно тихо. Единствените звуци, които се носеха във въздуха, бяха крясъците на птиците, воплите на маймунките в клетката и похъркването на двигателя на електрогенератора в участъка на Бемис, на другата страна на хълма.

Джони често си задаваше въпроса, с какво ли се занимава ексцентричният ботаник. Известно му беше и това, че всички биолози от станцията твърде не обичаха Бемис. Случвало му се беше да чува забележките на професор Матюн за хората на Бемис, особено за онези безцеремонни типове, които ходеха в ботуши за езда, макар че по целия остров нямаше нито един кон.

Бемис всъщност не принадлежеше към групата на сътрудниците в научната биологична станция. Просто бе направил благотворителна вноска и на университетския касиер това се стори достатъчно основание, за да се даде на Бемис разрешение за строеж на къща и ботаническа лаборатория.

Джони щеше да тръгне към дома на ботаника, но веднага си спомни какъв шум вдигна оня миналия път, когато видя мечока в своя участък.

Но, поне имаше възможност да разбере, какво е попречило на Хонория да наруши установения дневен ред. Запъти се към кухнята. Приближи се и бутна жълтата си муцуна във вратата. Не влезе, защото знаеше за необяснимото предубеждение на готвачката към присъствието на Джони.

Удари го миризма на прегоряло ядене. Хонория седеше до прозореца. Беше неподвижна като черна скала, а погледът й се бе устремил безсмислено в стената. Лекото ръмжене на Джони й направи същото впечатление както на шимпанзето Мак Джинти.

Това силно обезпокои Джони и той се впусна да търси професор Матюн. В хола го нямаше, затова пък там бяха всички останали биолози от станцията. В шезлонга седеше знаменитият доктор Брюкнер. На коленете му лежеше разтворен вестник. Ученият не обърна никакво внимание на Джони. Мечокът внимателно го ухапа за коляното, но Брюкнер само леко мръдна крака си. Цигарата, паднала от ръката на Брюкнер беше прогорила голяма дупка на килима. Тук седяха и доктор Маркус, Риерсън и неговата жена. Всички бяха неподвижни като статуи. В ръцете си жената на Риерсън държеше грамофонна плоча, вероятно с танцова музика, която тя много обичаше.

Джони загуби още няколко минути да търси своя покровител и накрая го намери в спалнята. Професор Матюн лежеше в леглото си по долни дрехи, но тялото му беше съвършено неподвижно. Усилията на Джони да размърда професора доведоха до това, че той само стана от леглото, пресече като на сън стаята и се отпусна в креслото до прозореца, с поглед, устремен в далечината.

След час Джони прекрати опитите да накара учените от биологичната станция да извършват разумни действия и излезе от къщата, за да събере мислите си. Обикновено той обичаше да мисли, но този път имаше доста малко факти, с които да оперира.

Какво да направи?

Джони знаеше да вдигне телефонната слушалка, но не можеше да говори и не би могъл да повика лекар. Ако отиде във Фредерикстъд и се опита със сила да принуди лекаря да дойде тук, просто ще го застрелят.

По време на тези размишления погледът на Джони случайно попадна на участъка на Бемис. Учуди се, като видя, че над хълма във въздуха се издига нещо кръгло. Това нещо бавно се полюляваше и скоро изчезна в синевата на небето. Джони някога бе чел за въздушни балони и знаеше, че Бемис провежда ботанически опити, като използува такива балони. След първия балон се вдигна още един, после още един и това продължи доста дълго. Балоните на върволица се вдигаха в небето и изчезваха от погледа.

Това беше вече твърде много и Джони повече не можеше да остава настрана. Той гореше от желание да разбере, за какво им е изпотрябвало да запълват небето с балони, диаметърът на които беше един метър. А освен това, може би щеше да успее да доведе Бемис до биологичната станция и да му покаже вцепенените сътрудници и професор Матюн.

До една от стените на къщата Джони видя камион, някаква апаратура и двама души. Там имаше и куп обвивки на балони. Хората ги вземаха една след друга, надяваха ги на тръбата, стърчаща от някакъв апарат, напълваха обвивките с газ и ги пускаха във въздуха. Долу, към всеки балон прикрепваха малка кутийка.

— Дявол! — извика един от мъжете, като видя Джони и хвана кобура ма пистолета си.

Джони се вдигна на задни лапи и бавно протегна една от предните си лапи към хората. Той знаеше, че този жест беше свидетелство за неговите добри намерения. Не го интересуваше дали хората се боят от него, но знаеше добре, че много от тях ходят въоръжени и стават опасни, ако им се появи изневиделица.

— Ей ти, пръждосвай се от тук! — каза човекът.

Малко озадачен, Джони отвори паст и произнесе:

— Шо?

Неговите приятели, учените от станцията знаеха, че това трябва да се разбира като „какво казахте?“ или „какво е станало тук?“.

Но вместо да отговори спокойно на въпроса, човекът измъкна пистолета си и стреля.

Куршумът с 35-ми калибър рикошира от неговия дебел мечешки череп и от очите на Джони излязоха искри. В следващият миг мечокът така стремително се носеше към вратите, че чакълът летеше под краката му. На кратки разстояния Джони развиваше скорост 35 мили, а на по-дълги — можеше да бяга със скорост 30 мили. Сега той счупи всичките си предишни рекорди.

Той притича до биологичната станция, влезе в банята и започна да разглежда раната си в огледалото. Тя се оказа не особено сериозна, но от куршума страшно го болеше главата. Не можеше да превърже раната, но успя да отвори крана. Проми я с вода и изтри челото си с кърпа. После извади флакончето с йод, отвори със зъби капачката и изля малко от течността на челото си. Почувствувал пареща болка, Джони изрева и изля няколко капки на пода, което много го обезпокои. Ако професор Матюн види петната, добре ще го напердаши.

Джони внимателно излезе от къщата, като предпазливо погледаше към участъка на Бемис, за да забележи навреме двамата негодници, ако се появят и се замисли. Нещо му подсказваше, че между тези хора, балоните и странното вцепенение на учените от биологичната станция има някаква връзка. Какво ли прави Бемис? И той ли е в такова състояние като другите учени? А може би самият той е източникът на тези събития. Джони искаше да разбере всичко това, но се боеше от нови изстрели.

Внезапно мечокът едва не подскочи от неочакваната мисъл, пред него се бе открила блестяща възможност да извлече полза от тези събития. И се отправи към кухнята.

Провървя му, защото лапите му бяха снабдени с природни ножчета за отваряне на консерви. Но той успя да изяде само няколко бурканчета с компот от праскови, защото някакъв шум пред къщата го накара да погледне през прозореца. Джони видя, че към вратата се приближи камионът, който беше вече видял в участъка на Бемис и от него слязоха двамата негодници.

Мечокът безшумно се промъкна в столовата, заслуша се до вратата и се приготви, ако негодниците решат да я отворят, веднага да си плюе на петите.

Отначало чу как се отвори вратата на кухнята, а после — гласа на този, който беше стрелял в него.

— Ей ти! Как се казваш?

Хонория, която седеше все така неподвижно до прозореца, отговори с безцветен глас:

— Хонория Велес.

— Добре, Хонория. Ти ще ни помогнеш да изнесем и натоварим на камиона малко продукти. Разбра ли?

— Слушай, Смоук, виждаш ли това безредие? Явно тук е бил мечокът. Ако го видиш — стреляй! Пържолите от мечешко месо са чудесен деликатес. Можеш да ми вярваш.

Вторият мъж промърмори в отговор нещо неразбрано, а Джони чу шляпането на чехлите на Хонория из кухнята, а после — отново звук на отваряща се врата. През стъклото на входната врата видя Хонория с куп продукти в ръце. Тя покорно поставяше в ремаркето на камиона консерви и пакети. Двамата негодници вече седяха в камиона и пушейки наблюдаваха как негърката изнася от кухнята и товари колата с все нови пакети и буркани.

После единият от негодниците каза: „Стига“ — и Хонория веднага се отпусна на стъпалото до вратата, сложи ръце на коленете си и отново замря неподвижна. Камионът потегли.

Джони изскочи от своето скривалище и побягна към групичката дървета, които растяха в края на участъка на биологичната станция, точно срещу къщата на Бемис. Те бяха на върха на едно хълмче и можеше да служат едновременно за прикритие, наблюдение, а също така и за изходен пункт за нападение.

Сградата на станцията, помисли си Джони, беше твърде тясна за него и онези двама негодници, които имаха намерение да вземат от кухнята продукти и да го убият, ако им се изпречи.

Тогава той си спомни за поведението на Хонория. Негърката обикновено се отличаваше с непоколебима упоритост, а сега без всякакви протести изпълняваше всички разпореждания. Значи болестта, или друго нещо не беше причинило вреда на нейното здраве и не бе разстроило умствените й способности. Това състояние само я бе лишило от самостоятелни действия и собствена воля. Хонория помнеше името си и точно изпълняваше всички заповеди.

Защо той самият, мислеше си Джони, не е станал жертва на същото това вцепенение? Но си спомни за шимпанзето и разбра, че в такова състояние, явно, могат да се намират само същества с високоорганизирана нервна система.

От своето прикритие Джони видя все нови и нови балони, които се издигаха към небето. После от къщата на Бемис излязоха още двамина и започнаха да разговарят с тези, които пълнеха балоните с газ. Единият от тези хора беше самият Бемис. Мечокът вече не се съмняваше: ботаникът Бемис беше безусловно главатар на тази шайка. Значи Джони имаше наведнъж четирима врагове. Но как да се оправи с тях? Това още не знаеше. Но затова пък можеше да се заеме с останалите продукти в кухнята.

Джони отново влезе в кухнята и си приготви еднолитрова чаша кафе. Сполучи, защото огънят на газовата печка продължаваше да гори. Той изля кафето в тигана, за да изстине по-бързо, излочи течността, заедно с цял самун хляб.

Кафето оказа благотворното си въздействие: главата на Джони се проясни и той започна да съставя план за нападение на къщата на Бемис. Накрая всички детайли на плана му бяха толкова ясни, сякаш беше пристъпил към изпълнението им. Но вече се бе стъмнило и Джони реши да дочака утрото.

Събуди се на разсъмване и отново почна да следи къщата на Бемис. Скоро двама души излязоха и отново започнаха да пълнят балони. После се разнесе кашлящият звук на пуснатия двигател на генератора.

Джони се реши. Като направи голяма обиколка, той се приближи незабелязано към дома на Бемис от противоположната страна и се промъкна под къщата: както и в болшинството постройки на Виржинските острови, там нямаше мазе. Мечокът пълзя дотогава, докато скърцането на дъските не му подсказа, че намиращите се в сградата хора ходят точно над главата му. Той позна гласа на Бемис.

— … Ел и Шорти, а сега и всички тези идиоти заседнаха в Хавана и не могат да се доберат до тук, защото линиите за комуникация в района на Карибско море ще бъдат прекъснати.

Другият глас отговори:

— Мисля, че след някое време ще се сетят да заповядат на собственика на някакъв катер или самолет да ги докара до тук. Това е единственото, което трябва да направят, когато цялото население на Куба се окаже под действието… Колко балони трябва да пуснем още?

— Целия запас, който имаме — отвърна Бемис.

— Но не трябва ли да запазим малко от тях? Може би не си струва да прекараме остатъка от живота си в надеждата, че космичните лъчи пак ще предизвикат необходимите мутации в спорите, пратени в стратосферата.

— Казах, че трябва да пуснем всички въздушни балони, а не да изразходваме всичките спори, Фърней. Имам достатъчен запас и освен това, през цялото време се занимавам с отглеждане на нови щамове. Както и да е. Да се надяваме, че ще ни стигнат за да обработим с тях цялото земно кълбо. Колко време ни трябва за това? Седмица? Нямахме и една милионна шанс, че ще получим такава мутация, а тя стана! Именно затова аз преценявам нашия успех като предзнаменование отгоре, като указание за това, че именно на мен е предопределено да оправя света и да го изведа от тресавището на съмнението и заблуждението. И аз ще направя това! Бог ме е надарил с тази власт и не ще ме остави!

Мозъкът на Джони работеше с огромно напрежение. На мечока му бе известно, че Бемис е специалист по плесенни гъбички. По всяка вероятност, ботаникът е вдигнал в стратосферата спори от плесенни гъбички и под действието на космическите лъчи, в тях беше получена мутация, надарила спорите с парализиращо свойство: вероятно чрез нервните окончания на дихателната система спорите предизвикваха в мозъка затормозване на волята.

А сега Бемис разпращаше чрез балоните тези спори по целия свят, за да парализират волята на човечеството. Но тъй като нито той, нито неговите помощници не бяха възприемчиви към действието на спорите, то значи съществува някакъв препарат или средство, което ги защищава от тяхното действие. И сигурно това средство Бемис държи някъде наблизо.

Единият от мъжете, който пълнеше балоните каза:

— Десет часа е, Берт. Време е да се отиде на пощата.

— Каква ти поща! Във Фредерикстъд всички седят като вкаменени.

— Да, наистина, прав си. Но трябва да ги нахраним, за да не пукнат от глад. Още трябва да поработят за нас.

— Ти, Смоук, иди и се заеми с тях, а аз през това време ще запаля една цигара.

Джони видя, как единият чифт ботуши изчезна в камиона, който веднага потегли. Другият чифт се приближи до вратичката и човекът седна на стъпалото. Джони помнеше, че срещу къщата растеше голямо дърво, стволът на което се издигаше до самата стена…

След четири минути Джони се спусна от дървото върху покрива на къщата и от там започна да следи негодника, който пушеше на стъпалото. Берт изпуши цигарата, хвърли угарката на земята и стана. В този миг Джони скочи на гърба му, и Берт рухна по очи на земята. Преди да набере въздух в гърдите си, за да извика, тежката лапа на мечока го чукна по тила и човекът трепна и притихна.

Джони се услуша. В къщата беше тихо. Но човекът на име Смоук трябваше скоро да пристигне с камиона… Мечокът набързо вмъкна тялото на Берт под къщата. После много предпазливо открехна входната врата и като прибра ноктите си, за да не чукат по пода, се промъкна в къщата. Трябваше да разбере къде се намира Бемис. Гласът на ботаника се чуваше зад една врата.

Джони тихичко я бутна. Оказа се, че това е лабораторията на ботаника. Навсякъде имаше саксии с цветя, стъклени сандъчета с растения, химическа апаратура. Бемис и някакъв млад човек седяха в противоположния край на стаята.

Джони прекоси половината разстояние, преди да го забележат. Двамата скочиха.

— Боже мой! — извика младият човек.

Когато дясната лапа на Джони се опря о корема на Бемис, ботаникът нададе кратък сърцераздирателен вик и се опита да направи крачка. После запълзя и се просна в локва кръв. Младият човек хвана стола, но Джони се изправи на задните си лапи и така удари стола, че той отлетя в другия край на стаята и с грохот се вряза в някаква апаратура. Човекът се опита да хукне към вратата, но не успя да направи и три крачки — мечокът го смачка под себе си…

Сега оставаше да се отърве и от Смоук, когато оня се върне от града.

Джони се огледа и видя четири автоматични пушки в една поставка за чадъри в ъгъла на стаята. Джони стреляше чудесно — разбира се, доколкото позволяваше слабото му зрение.

Мечокът дръпна затвора на пушката и се убеди, че е заредена. После се настани до прозореца и зачака.

Когато камионът пристигна и Смоук слезе от кабината, от прозореца тресна изстрел и го срази на място.

Унищожил шайката, Джони се зае да търси противоотровата. Сигурно Бемис я държеше тук някъде, най-вероятно в бюрото. То се оказа заключено, но макар че чекмеджетата бяха направени от стоманена ламарина, за изобретателния мечок не беше трудно да ги отвори.

Той поде с ноктите си най-долното чекмедже, напъна се, чекмеджето със скърцане се изтегли. Джони ги извади едно след друго. В най-горното имаше голяма плоска бутилка с надпис „Калиев йодид“ и две големи спринцовки. Явно това беше противоотровата и трябваше да се инжектира. Но как да извърши такава сложна процедура със своите непохватни лапи?

Джони внимателно извади капачката със зъбите си, стисна корпуса на спринцовката в лапите си и като измъкна буталото със зъби, се опита да напълни спринцовката с течността. Накрая успя да го направи.

Със спринцовка в зъби, мечокът се спусна презглава към биологичната станция.

Най-напред Джони се опита да направи инжекция на професор Матюн. Но щом иглата се доближи до тялото му, професорът трепна и се отдръпна. Това се повтори няколко пъти. Накрая Джони не издържа, сграбчи професора и го притисна към пода, но Матюн се метна с такава сила, че иглата се счупи.

Като събра парчетата от спринцовката, Джони се замисли. С изключение на отсъствуващите Ел и Ширти, скоро той щеше да остане по всяка вероятност единственото разумно същество в цялото земно кълбо, способно на активно и целенасочено действие. Наистина не го безпокоеше твърде много съдбата на хората. Както се бе убедил, много от тях бяха изключително долни екземпляри, но той изпитваше привързаност към своя покровител професор Матюн. И най-важното за Джони — ако човечеството загине, той ще трябва отново да се храни с онова, което ядат дивите мечки, неговите бивши сродници, а това никак не му харесваше. Щеше да има, разбира се, пълна свобода да ползува цялата библиотека на биологичната станция, но пък нямаше да има кой да му разяснява неразбраните места от раздела „Химия“, а също така и други раздели от областта на научните знания, в които той не можеше да се оправи сам.

Джони отново тръгна към станцията на Бемис, взе бутилката и другата спринцовка, напълни я, както предишния път.

Наново се опита да направи инжекция на професор Матюн, но пак без резултат. Биологът всеки път се изтръгваше, а Джони действуваше колкото може по-внимателно, за да не счупи последната си спринцовка. Същото стана с Бръкнер, Бюве и Хонория.

Джони порови в гаража и намери въже. С негова помощ се опита да върже Хонория, за да я обездвижи. Но скоро той сам се обърка във въжето, а негърката като автомат изхвърли всички примки от себе си. Уморен от безполезните усилия, Джони седна да си почине. Започна да му се струва, че няма да намери изход от положението. Вцепенението, обхванало сътрудниците от станцията преминаваше само, когато получеха устна заповед. Ако някой им кажеше да вземат в ръка спринцовката и да си направят инжекция, те биха го направили…

Джони сложи пред професора спринцовката и се опита да му каже какво трябва да направи. Но мечките не могат да говорят. От всичките му опити да произнесе фразата „Вземи спринцовката“ излезе само безсмисленото „ф-ф-ф-оф-и-и-ф-ф-и-г“. Професорът в отговор само блещеше очи.

Джони се разхождаше из хола, надявайки се, че нещо ще му подскаже, къде е изходът от положението. След известно време, той се озова в стаята, където беше пишещата машина. И изведнъж се сети! Разбира се, той не можеше да пише с молив, но го бяха научили да пише на машина.

Столът под тежестта му застена, но не се разпадна. Мечокът взе със зъбите си лист хартия, сложи го в машината и с две лапи започна да върти валяка. С помощта на едната си лапа той бавно начука: „Вземи спринцовката и си направи инжекция в ръката“. Думата спринцовка Джони не написа съвсем правилно, но това не го разтревожи.

С листа хартия в зъбите си, мечокът се втурна към хората. Този път сложи на масата пред Матюн спринцовката, високо изръмжа, за да привлече вниманието на професора и размаха пред очите му листа. Но биологът само разсеяно погледна към него и отвърна поглед. Като ръмжеше раздразнено, Джони прибра спринцовката настрана и се зае насила да принуди професора да прочете текста. Но колкото повече усилия полагаше, толкова по-настойчиво професорът се стараеше да се изтръгне от лапите му.

Джони реши да си почине малко. Той прибра спринцовката и си приготви още един литър кафе. Питието стана слабо, защото мляното кафе се свърши. Джони се надяваше, че кафето пак ще освежи главата му и ще успее да измисли нещо ново.

Като изпи кафето, той излезе от сградата и се заразхожда из градината, като се напрягаше със всички сили да измисли нещо.

Положението беше комически нелепо, та дори неговото нищожно мечешко чувство за хумор му стигаше да разбере това. За да дойдат учените на себе си, се изискваше да произнесе заповед само от няколко думи. Той знаеше тези думи — той, единственото същество на този свят, но не можеше да ги произнесе.

Отново настъпи нощ. В клетките на биологичната станция крещяха нехранените вече два дни животни. Те пречеха на Джони да спи и той се разбуди доста преди разсъмване. Стори му се, че на сън му се бе мярнала някаква много интересна мисъл, но никак не можеше да си я спомни…

Стоп! Тази мисъл имаше някаква връзка с Брюкнер. Той беше специалист по психология на речта, не беше ли така? Брюкнер обикновено работеше с магнитофон. Джони беше виждал неведнъж как Брюкнер записваше воплите на маймуната Мак Джинти.

Джони се втурна към стаята на Брюкнер.

Както и очакваше, магнитофонът беше там. Джони отвори капака и цели два часа се опитва да проумее, как трябва да борави с него. В края на краищата успя най-после да настрои магнитофона на режим за запис и изрева в микрофона своето „у-у-у-ах!“ Спря записа, превключи апарата за възпроизвеждане и натисна бутона. Няколко секунди се чуваше леко шушнене, а после крясък: „у-у-у-а-ах!“

Така пред него се откри нова възможност, но още не знаеше, как може да се възползува от нея. Брюкнер държеше някъде цяла колекция от различни записи… Дълго време ги търси и накрая ги откри в едно от чекмеджетата на бюрото. Той прехвърляше кутийките и четеше налепените по тях надписи:

„Крясъци на птици: червено-зелен папагал мако, какаду“. Няма да послужи.

„Ломотене на бебе на 6–9 месеца“ — също настрани.

„Ланкаширски диалект“.

Джони постави ролката с този запис на магнитофона и прослуша монолога за малкото момченце, което станало плячка на лъва. Съдържанието на тази ролка никак не можеше да му бъде от полза.

Следващата ролка имаше надпис „Курс по разговорна американска реч. No 72-В. Графство Линкълн, Мисури“. Тук Джони чу приказката:

„Живяла някога една мишка, която нямала собствено мнение. Всеки път, когато другите мишки я питали, не би ли искала да излезе с тях на разходка, тя им отвръщала: «Не зная». А когато я питали: «Искаш ли да си останеш в къщи, в дупката?» — тя не можела да каже нито да, нито не. Така винаги отклонявала отговора във въпрос. Но ето че веднъж нейната леля й казала: «Стига вече! Прави каквото ти кажа аз!»“

Разказът продължи, но Джони не го слушаше вече. Той беше намерил точно това, което му трябваше. Ако успееше да възпроизведе на професор Матюн последната фраза, всичките му вълнения щяха да свършат. Но тези думи се намираха в средата на разказа… Трябваше да отдели само тях, ала как да направи това: имаше само един магнитофон, а трябваха два, за да презапише на другия само тази част от лентата.

Джони заскимтя от отчаяние и безсилие. Да претърпи поражение, когато му се струваше, че победата е съвсем близко! Прииска му се да захвърли магнитофона през прозореца: поне да получи някакво удовлетворение като види как ще се разбие в земята.

И тук му просветна. Как можа да забрави? Като хвана магнитофона на Брюкнер, мечокът презглава се втурна в хола. Там имаше малко портативно магнитофонче, което служеше за развлечение на учените в часовете за почивка.

Джони свърза малкият магнитофон към магнитофона на Брюкнер и зачака момента, когато заговори лелята, да натисне бутона за запис. Минаха два часа. Джони развали няколко метра лента и накрая постигна това, което искаше.

Той взе портативния магнитофон и се върна при професора. Сложи го на масата, а до него — спринцовката. Включи магнитофона и зачака. Отначало от високоговорителя се чуваше само шушнене, после се разнесе рязък глас; „Стига вече! Прави, каквото ти кажа аз!“…

Очите на професор Матюн се оживиха и Джони веднага поднесе към лицето му листа с единствения написан на него ред. Професорът го прочете и без да изразява никакви чувства, взе спринцовката и я заби в ръката си.

Джони изключи магнитофона. Сега трябваше да чака, ще окаже ли течността своето въздействие. След половин час професор Матюн прекара ръка по челото си. Беше трудно да се разберат първите му думи, но постепенно гласът му набра сила, думите ставаха все по-разбрани — говореше по-високо и по-високо сякаш беше радиоприемник, нагряващ се след включването.

— Слушай, Джони, какво се е случило с нас? Аз помня абсолютно всичко, което ставаше тук през тия три дни, но ме владееше някакво вцепенение, и не можех дори да говоря…

Джони прикани със знак професора да го последва и се отправи към стаята, където беше пишещата машинка. Професор Матюн го разбра и сложи в нея нов лист.

Мина доста време, докато дума по дума Джони начука цял разказ за случилото се през последните дни. Професорът го прочете, дълго мълча и накрая каза:

— Хайде, старче! Чака ни работа. Преди всичко трябва да оправим нашите приятели, като им заповядаме да си направят инжекции. Като си помисля само — мечка — спасител на човечеството! От сега нататък ти разрешавам да дъвчеш тютюн колкото си искаш. Нещо повече, ще се постарая да ти намеря чудесна мечка и ще впръсна в нейния мозък онова вещество, така че твоята приятелка да бъде напълно достойна за тебе…

След седмица всички жители на остров Сан Круа бяха се оправили. Професор Матюн и другите учени заминаха за съседните острови от Карибско море, за да ликвидират последствията от заразата със спори.

Мечокът на име Джони прекарваше времето си в библиотеката. Той отново се зае с петия том на Британската енциклопедия и четеше раздела „Химия“. Надяваше се, че професор Матюн ще се върне след някой и друг месец и ще намери време да му обясни всичките неразбрани места в текста. А засега Джони се стараеше да овладее тази премъдрост със собствени сили.