Оригинално заглавие
Tiny and the Monster, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, броеве 1,2/1978 г.


Тя трябваше да узнае всичко за Палето. Всичко възможно.

Нарекоха го Пале. Това име сигурно е звучало смешно, още когато е бил малко кученце. А след това още по-смешно.

Палето беше грамаден датски дог с неотрязана опашка. Гладката му кафява и лъскава козина плътно прилепваше към гърдите и гърба му. Лаенето му приличаше на гръмотевица. Имаше огромни кафяви очи, могъщи черни лапи и голямо и добро сърце.

Той се роди на остров Сан Круа, където растат палми и захарна тръстика, веят ласкави ветрове и тихо нашепват тревите, когато между тях се провира фазан или мангуста. В развалините на старата, построена още от робите, къща живеят плъхове. Стените, дебели четиридесет дюйма, се нарушават от арки, построени от необработен камък. По пасбищата сноват лалугери, а в ручеите проблясват синкави рибки.

Но как се случи тъй, че Палето стана необикновен пес?

Още когато беше малко кученце и се състоеше предимно от лапи и уши, той научи много полезни неща и най-вече да уважава околните. Научи се да уважава ловките, злобни и бездушни скорпиони, след като реши да подуши украсената с шип опашка на един от тях. Научи се и да почита мъртвешката тяжест на въздуха, предвещаваща урагана, защото тогава в имението настъпваше суматоха и обитателите му ставаха делови и послушни. Разбра също, че трябва да уважава справедливостта в делбата: ако изблъскваше братята и сестрите си, него пък го откъсваха от хранилката — а той беше най-едрото от всички кученца.

Палето се научи да уважава. Никой никога не беше го удрял, но и без да познава страха, той все пак стана внимателен. Болката от ухапването на скорпиона, силните, но меки ръце, укротили неговата лакомия, страшната ярост на урагана последвал след трескавите приготовления за неговото идване — всичко това го научи на справедливост и внимание. Догът почти беше разбрал основния закон на етиката: щом му забраняват да направи това, или го молят да извърши онова, значи си има причина. Неговото послушание беше наполовина осъзнато.

Ето защо Палето стана такова великолепно животно. И все пак всичко това не обясняваше, как догът се научи да чете. Остана неясно също, какво принуди Алек да го продаде. И не просто на някого, а да издири Елистър Форсайт и да продаде песа точно на нея.

Сега тя искаше да разбере, как стана така. Умопомрачителна история! Елистър никога не беше пожелавала да има куче. Или пък ако й се е приискало, то съвсем не датски дог. Но дори и за миг да беше пожелала да има датски дог, то тя не би могла да избере точно Палето, защото песът живееше на остров Сан Круа, и се наложи да го превозват със самолет чак до Ню Йорк.

Писмата, които тя пишеше на Алек, бяха изпълнени с настойчиво любопитство. Както впрочем и неговите писма от онези дни, когато той й предаде дога. От тези писма Елистър узна за скорпиона и урагана, за детството на Палето, и как Алек е възпитавал кучето. И ако междувременно беше понаучила нещо и за самия Алек, в това нямаше нищо чудно. Алек и Елистър Форсайт никога не се бяха срещали, но тайната свързана с Палето ги сближи повече, отколкото ако бяха израстнали заедно.

„Вие питате, защо писах именно на Вас, а не на някой друг — отговаряше Алек на нейния пряк въпрос. — Трябва да призная, че не аз Ви избрах, а Палето. Един ден у нас дойдоха гости от екскурзионен параход. Седяхме на чашка коктейл и един от гостите спомена Вашето име. Доколкото си спомням, той се казваше доктор Швеленбах. Много приятен старец. Като чу името Ви, Палето дигна глава сякаш го бях повикал. После стана и наостроил уши изтича към доктора. Отначало помислих, че старецът е искал да му даде нещо за ядене, но не, — кучето навярно е пожелало доктор Швеленбах да повтори Вашето име. Тогава попитах доктора за Вас. На следващия ден разказвах на приятелите си за този случай и едва споменал Вашето име, Палето се хвърли към мен и тикна нос в ръката ми. Целият трепереше. Това ме довърши. Написах писмо ма един приятел от Ню Йорк. Той намерил името и адреса Ви в телефонния указател. Останалото Ви е известно. Отначало исках само да Ви разкажа за тази случка, но после кой знае защо, Ви предложих да купите дога. Помислих си, че не ще бъде хубаво, ако не се срещнете с Палето. А когато ни писахте, че не можете да напуснете Ню Йорк, нищо друго не ми оставаше, освен да Ви изпратя Палето. А сега… не зная, доволен ли съм, че стана така. Съдейки по това, че писмата Ви до мен са пълни с въпроси, струва ни се, че тази глупава история доста Ви е разтревожила“.

Тя отговаряше:

„Моля Ви се, не мислете, че съм разтревожена! Ни най-малко! Заинтригувана съм, изгарям от любопитство и малко се вълнувам. Но няма нищо страшно. Не мога да Ви обясня точно. В Палето (а понякога ми се струва, че това идва не от него) — има нещо безкрайно успокояващо. Сякаш ме пази нещо друго, по-значително от този умен пес. Това усещане е странно, доста тайнствено, но съвсем не е страшно.

Бих искала да Ви попитам още нещо: не можете ли да си спомните, какво точно е казал за мен доктор Швеленбах, когато Палето е започнал да се държи така странно? Постарайте се да си спомните дали не е попаднал под нечие друго влияние, освен под Вашето. Какво ядеше, когато беше малко кученце и така нататък“.

Отговорът гласеше:

„Мина толкова време, че вече не си спомням точно разговора. Но ми се струва, че доктор Швеленбах говореше за своята работа. Както знаете, той е професор-металург. Спомена, че професор Науленд засега е най-крупният специалист по сплавите. После премина към неговата асистентка. Каза, че тя също е доста компетентен специалист, с една дума съвършено чудо. Но въпреки това е много женствена и е една от най-прекрасните червенокоси красавици. После той ни откри и името — Елистър Форсайт. Надявам се, че не сте се изчервили, мис Форсайт. В края на краищата Вие сама измолихте това от мен! И точно тогава Палето се втурна към доктора и започна да се държи малко необичайно.

Спомням си само един случай, когато Палето изчезна за цял ден и е възможно да е бил подложен на някакво странично влияние. Това се случи, когато догът беше на три месеца и Дебил го взе със себе си. Дебил е местният скитник, на около шестдесет години, прилича на едноок пират и страда от елефантиазис. Той винаги се мотае наоколо и е готов да изпълни поръчението на всеки, който го почерпи с цигара или чаша ром. Та така, онази сутрин го изпратих на хълмовете, да погледне не тече ли тръбата, която води от резервоара към нас. Работа за около два часа, така че го помолих да вземе със себе си и кученцето, за да се поразтъпче.

А те изчезнаха целия ден. Тогава бях зает до гуша, въртях се като дявол на шиш и нямаше кого да изпратя да ги потърси. Но към вечерта се върнаха. Здравата нахоках Дебил. Беше безсмислено да го питам къде се е губил — Дебил на всичко отгоре е и малоумен. Той както винаги отвръщаше, че не помни нищо. Но през следващите три дни трябваше да се позанимая с Палето. Догът отказваше да яде и почти престана да спи. Не откъсваше очи от плантацията със захарна тръстика на хълма, но и не хукваше натам. Отидох на хълма, да видя каква е работата. Нямаше нищо, освен резервоара и развалините от губернаторския дворец. Там вече век и половина никой не живее. Сега от двореца са останали само обрасли камъни и две арки, но се носи слух, че ходят призраци. Когато Палето оздравя, аз забравих това. Но от време на време догът изведнъж замираше и се обръщаше към хълма, сякаш се ослушваше за нещо. До Вашето писмо не придавах значение на тази случка. Пък и сега не придавам. Може да го е подгонила женска мангуста, бранейки малките си, или пък е хапнал марихуана. Но не смятам, че това е повлияло на сегашното му поведение — поне не повече от оня случай, когато компасите сочеха запад. Чухте ли за това явление? То се случи миналата есен, веднага след като изпратих Палето при Вас. Всички кораби, лодки и самолети от тук до Сънди Хук съобщиха, че стрелката на компасите им сочи не север, а запад! За щастие ефектът е траял не повече от два часа, така всичко минало без неприятности. Наистина, един параход заседнал на плитко и нещо подобно се е случило с една-две рибарски лодки при Майами. Напомням тази история с компасите, защото искам да подчертая, че поведението на Палето може да е странно, но не е толкова странно и изключително в един свят, където се срещат побъркани компаси“.

Тя му написа отговор:

„О, Вие значи сте философ, мой тропически приятелю? По тоя начин можете да доведете идеята за необяснимото до такива мащаби, че всяко обяснение или дори опит за него, ще се окажат безсмислени. Що се отнася до епизода със смахнатите компаси, аз си го спомням отлично. Моят шеф, доктор Науленд, затъна до ушите в това фантастично произшествие. И не само той, но и болшинството негови колеги от най-различни области на науката. Те намериха напълно разумно обяснение. Цялата работа е в присъствието на някакъв квазимагнитен феномен, създал равноденствуващо поле под прав ъгъл на нормалното магнитно поле на Земята. От това обяснение чистите теоретици изпаднаха във възторг. А за практиците като Науленд и неговите колеги-металурзи остана да изяснят какво е създало такова поле.

Впрочем, сигурно Ви е направило впечатление, че имам нов адрес. Отдавна исках да имам собствена малка къща. Купих я от приятели. Тя се намира на Хъдзън, над Ню Йорк. Природата е прекрасна, а в същото време има удобна връзка с града. Поканих при себе си мама. На нея тук ще й хареса. А освен това Палето ще има къде да тича. Нали не е градско куче… Бих Ви казала дори, че това жилище ми го намери Палето, но се страхувам. Ще решите, че му приписвам изключителни способности. Грег и Мери Уимс, на които преди това принадлежеше тази вила, решили, че там се е заселил призрак. Поне така ми казаха. Те твърдяха, че забелязали наблизо, а и в самата къща, неописуемо страшно чудовище. В края на краищата Мери толкова се изплашила, че заставила Грег да се раздели с вилата въпреки жилищната криза. Дойдоха право при мен. Защо? Защото те, и най-вече Мери, доста мистично настроена особа, решили, че тук може да живее само човек, който има голямо куче. Но най-странно от всичко беше, че те си нямаха и понятие, че съм си купила датски дог. Като видя Палето Мери се хвърли на врата ми и започна да ме моли да купя къщата. Не можеше да обясни какво чувствувала — те дошли при мен да ме помолят да си купя голямо куче и да взема къщата. Но защо при мен? Как, отвръща тя, та те били сигурни, че виличката ще ми хареса. Реших, че вилата е подходяща. А това, че вече имах куче, преодоля и последните колебания. Във всеки случай, можете да включите тази история във Вашия списък с необясними явления“.

След цяла година кореспонденция, както се случва понякога, Алек и Елистър се сближиха много. И почти случайно откриха, че в някои от писмата никъде не се споменава за Палето, а в други се говореше само за него. И разбира се, не винаги Палето се явяваше там в ролята на канис супериор (свръхкуче). Той си беше пес — пес от главата до крайчето на опашката и се държеше съответно. Странностите му се проявяваха само от време на време. Отначало това се случваше съвсем неочаквано за Елистър. По-късно догът се научи да използува своите удивителни способности точно когато тя ги очакваше. С течение на времето той започна да се превръща в свръхкуче само когато Елистър го помолеше.

Вилата се намираше на върха на един хълм, в подножието на който, покрай брега на реката минаваше железопътна линия. Хълмът беше толкова стръмен, че влаковете не се виждаха, а се чуваше само едва доловимо потракване на колелата. Тук цареше чисто и леко тревожно настроение, усещане за бъдна надежда. Сякаш тук е минал някой, който за пръв път е пътувал с влак за Ню Йорк, изпълнен с радостно очакване на чудеса. И неговото усещане е достигнало до къщата, тя го е уловила, вдъхнала го е и го е запазила завинаги.

Една сутрин по тясното, виещо се шосе, което водеше към вилата, бавно се изкачваше малък автомобил. Моторът стенеше и пъхтеше по нагорнището. Автомобилиста замря до каменните стъпала, които водеха към терасата и иззад кормилото се измъкна миниатюрна женица. Тя би могла да мине за една от ония очарователни дамички, каквито ги изобразяват на поздравителните картички „На мама за рождения ден“, ако не беше облечена в комбинезон на авиационен механик и не беше започнала речта си с напълно земен и далеч не изящен епитет по адрес на прегрятия мотор. Все още разгневена, тя мушна ръка е колата и натисна клаксона. Пронизителният вой, възникнал в недрата на автомобила, има̀ желания ефект. В отговор се чу отчаян вой на могъщ датски дог. Вратата шумно се отвори и на терасата изтича девойка в шорти и ремък в ръка. Медночервените й коси пламнаха като огън под лъчите на слънцето.

— Не може да бъде! Мама! Мила мамичко, ти ли си? Вече? Така бързо? Пале! — викна тя, като видя, че от вратата изскочи догът и се хвърли надолу по стъпалата. — Назад!

Песът замря. Мисис Форсайт измъкна изпод седалката френски ключ и замахна с него.

— Нека само се опита да се приближи — мрачно каза тя. — За бога, момиче, как се справяш с такова чудовище? Мислех, че си си взела куче, а не кон с кучешки зъби. Само да посмее да ме докосне, ще му отпоря копитата. Къде криеш седлото му? И как ти е хрумнало да се скриеш тук с тази камила? Кой ти внуши идиотската идея да купиш тази барака на тридесет мили от най-близкия населен пункт, която с един крак стои в пропастта, със стълба вместо път и на такава височина, че водата навярно тук кипи при осемдесет градуса? Предполагам, че е съвсем безнадеждно да се приготви тук закуска. След двадесет минути яйцата навярно са още пресни. Впрочем, огладнях! И ако този датски дракон не е излапал вече всичко, бих искала да позалъжа стомахчето си с десетина сандвича. С колбаси. Ти, дете, имаш умопомрачителни цветя. Ти също си умопомрачителна. И винаги си била такава. Колко жалко, че бог те е надарил с ум. Ако не беше този ум, ти отдавна да си се омъжила. Ах, каква чудесна гледка се открива от тук! Харесва ми при теб. Браво, че си купила такава къща. Ей, я ела тука — обърна се тя към Палето.

Догът се приближи към извора на красноречието, подвил опашка и отпуснал глава. Тя му протегна ръка и я държа, докато той я одуши. Кучето помаха със старомодната си неподрязана опашка в знак на признание и побягна към смеещата се Елистър.

— Мамо, ти си чудесна — тя се наведе и я целуна. — А какъв беше този адски шум?

— Шум? А, това е клаксона! — Мисис Форсайт се приближи към радиатора и отвори капака. — Имам приятел, който търгува с връзки за обувки. Реших да му помогна. И си сложих такъв клаксон, при звука на който хората изскачат от обувките си. И разбира се, при това си късат и връзките. Обувките остават да се търкалят по тротоара, а хиляди хора тръгват да се разхождат по чорапи. Всъщност, това е полезно. Помага при плоско стъпало. — Тя показа на дъщеря си клаксона.

— Не, мамо, моля те, стига демонстрации. Палето едва не оглуша първия път.

— Наистина ли? — Тя замислено тръгна към лежащия дог. — Аз съвсем не исках да те оглушавам, пуделче. Наистина не исках.

„Пуделчето“ я погледна с тъжните си кафяви очи и почука с опашка по земята.

— Харесва ми — решително каза мисис Форсайт. Тя безстрашно протегна ръка и с чувство потупа Палето по шията. — Погледнете само тези зъби! Кученце, скрий си езичището, че ще се обърнеш наопъки. Впрочем, ти пиленце, защо не си се омъжила още?

— А ти, мамо? — парира я Елистър.

— Аз вече бях омъжена — каза мисис Форсайт и Елистър забеляза, че тя с мъка успя да запази равнодушния тон. Живота с човек от типа на Дон Форсайт остава завинаги в паметта. Гласът й се смегчи. — Твоят баща, дете, не беше чак толкова лош. Хайде да похапнем. Ще ни разкажеш за Паленцето. Откъслеците информация за тоя пес ме интересуваха не по-малко от единадесетата серия на криминалния филм по телевизията. Що за тип е този Алек от Сан Круа? Туземец, канибал или нещо друго? Като че ли е приятен. Интересно, знаеш ли доколко ти е приятен? Боже мой, това момиче се изчерви! Зная само това, което съм чела в писмата ти, скъпа, но ти никога преди това не си цитирала цели абзаци от чужди писма, ако не се смятат писмата на този стар негодник Науленд. Но там ставаше дума само за ковкост и точки на топене. Металургия! И такова момиче като теб, си набива главата с молибдени и дуралуминии вместо със сърцебиене и стягане в гърдите!

— Мамичко, на тебе никога ли не ти е идвало на ум, че аз чисто и просто не искам да се омъжвам? Поне засега.

— Разбира се, че ми е идвало на ум. Но жената е само четиридесет процента жена, докато някой не я обикне и само осемдесет — докато няма деца. А що се отнася до тебе и твоята скъпоценна кариера, ще ти напомня, че някоя си Мери Склодовска, въпреки своята преданост към науката, не е възразила против това да се омъжи за момък с фамилия Кюри.

— Мила — каза Елистър с леко уморен глас, когато се изкачиха по стъпалата и влязоха в прохладната къща — разбери веднъж завинаги. Кариерата за мене не значи нищо. Но обичам работата си. И не виждам никакъв смисъл да се омъжвам, само за да бъда омъжена.

— Боже мой, дете, за това никога не съм те съветвала — бързо отвърна мисис Форсайт. — Харесват ни твоите мебели. А сега ме нахрани и ни разкажи за своето баскервилско куче.

Шетайки чевръсто в кухнята, Елистър разказа на майка си за писмата на Алек и идването на Палето.

— Отначало беше пес като пес. Наистина необикновено куче. И отлично възпитан. Просто чудесно се погодихме. В него нямаше нищо странно, ако не се смята историята с неговото появяване при мен. Не е изключено така да е реагирал ма името ми, сигурно му се е сторило приятно за слуха.

— Правилно — с удовлетворение забеляза майката. — Ние с Дан по цели седмици не излизахме от акустичната лаборатория и подбирахме за тебе оптимално звучащо име. Елистър Форсайт. В него има ритъм, чувствуваш ли? Имай пред вид, когато решиш да го сменяш.

— Аз смятах, че всичко това е идиотско съвпадение. После, когато Палето дойде при мен, не реагираше на името ми. Държеше се като обикновено куче, на което му харесва да бъде сред хора. И ето една вечер, след около месец, разбрах, че догът може да чете.

— Да чете? — мисис Форсайт загуби равновесие и едва не падна от табуретката.

— Всъщност, да. Вечер трябваше да работя, а догът се изтягаше до огъня, сложил муцуната между предните си лапи, и ме гледаше. Това ме трогваше. Аз дори свикнах да разговарям с него по време на работа. Разбира се, само за работата. Стори ми се, че той много внимателно слуша думите ми, но това, разбира се, бе плод на въображението ми. Понякога ставаше и се приближаваше до мен. И винаги точно в тези моменти, когато мислех за нещо странично или се канех да оставя работата.

Оная вечер изчислявах топлопроводимостта на някои редки елементи. Оставих молива и протегнах ръка за справочника по химия и физика, но книгата я нямаше на масата. Тогава се обърнах към Палето и казах, просто за да кажа нещо: „Пале, къде си дянал справочника ми?“

Догът учуден изпръхтя, скочи на крака и се хвърли към постелката си. Отметна я с лапа и измъкна книгата. После я взе в зъбите си и ми я донесе.

Не знаех как да постъпя. Взех справочника и го прегледах. Целият беше оръфан. Явно се беше опитвал да го разлиства с лапите си. Оставих книгата и го хванах за муцуната. Нарекох го последен негодник и попитах какво е търсил там.

Елистър замълча, докато мажеше сандвича.

— Е, и какво стана по-нататък?

— А — каза Елистър, сякаш се връщаше отдалече. — Той нищо не отговори.

В кухнята зацари мълчание. Накрая мисис Форсайт загледа дъщеря си със странен птичи поглед и каза:

— Ти ми се подиграваш…

— Не ми ли вярваш?

Мисис Форсайт стана и сложи ръка на рамото на дъщеря си.

— Скъпа моя, твоят баща обичаше да повтаря, че трябва да се вярва само на сведения, получени от хора, на които вярваш. Разбира се, аз ти вярвам. Цялата работа е в това — вярваш ли си ти сама?

— Аз… не съм болна, мамо. Ако имаш пред вид именно това. Нека да ти доразкажа цялата история…

— Продължението следва, така ли?

— Следва. — Елистър сложи чиния със сандвичи ма масата. Мисис Форсайт с ентусиазъм се зае с яденето. — Палето ръководи моите изследвания. Някои направления в тях.

— Твоите изследвания?

— Мамичко! Дадох ти сандвичи, не само за да те нахраня. Надявах се за малко да те звукоизолирам. Та така. Палето не мм даваше да се занимавам с никакви изследвания, освен тези, които го интересуваха. Не… не че не ми разрешаваше да се занимавам с каквото си искам. Но някои мои мисли не му бяха по вкуса. Ако се занимавах с нещо друго, догът се въртеше около мен, буташе ме по лакътя, ръмжеше, въздишаше и това продължаваше дотогава, докато не се ядосам и не го прогоня. Тогава той отиваше до камината, лягаше и ме гледаше. Не сваляше очи от мен дори за секунда. Тогава аз се разнежвах, чувствувах се престъпник, исках му прошка и се връщах към това, което му бе по сърце.

Мисис Форсайт преглътна сандвича, закашля се, отпи глътка мляко и кипна:

— Почакай, не бързай, не успявам да те следя! И какво иска от теб? Откъде знаеш какво иска? Може ли, в края на краищата, да чете или не? Нищо не разбирам!

Елистър се разсмя.

— Бедната мама. Аз не те виня. Не, не мисля, че той наистина може да чете. Не проявява интерес нито към книгите, нито към картините. Епизодът със справочника е бил очевидно експеримент, който не е дал нужния резултат. Но той може да различава книгите — дори ако са с еднакви корици, или съм ги пренаредила на полицата. Пале!

Догът, който лежеше в ъгъла на кухнята, с мъка се изправи на краката си. Лапите му се плъзнаха по линолеума.

— Донеси ми „Основи на радиовръзките“ на Хог, моля ти се.

Палето изтича от кухнята. Чуваше се как се изкачва по стълбата.

— Страхувах се, че няма да послуша, докато си тука — каза Елистър. — Обикновено ме предупреждава да не разпространявам за неговите изключителни способности. Ръмжи. Веднъж доктор Науленд дойде в събота на обяд. Започнах да говоря за Палето, но песът ме прекъсна. Държа се отвратително. Отначало ръмжеше, после започна да лае. Никога преди това не е лаял в къщи. Бедният доктор. До смърт се изплаши.

Палето се спусна по стълбата и влезе в кухнята.

— Дай книгата на мама — каза Елистър. Палето спокойно се отправи към табуретката и се спря пред изумената мисис Форсайт. Тя взе книгата от зъбите му.

— „Основи на радиовръзките“ — прошепна тя.

— Помолих го да донесе тази книга, понеже цялата полица е запълнена с технически книги от едно и също издателство, с еднакви корици и един и същ формат — тихо каза Елистър.

— Но… но как прави това?

Елистър сви рамене.

— Нямам представа. Той не чете названията. В това съм уверена. Той не умее да чете. Опитвах се да проверя това по десетки различни начини. Писах заповеди на листчета хартия и му ги показвах — например „иди до вратата“ или пък „целуни ме“. Той ги гледаше и махаше с опашка. Но ако започна да ги чета…

— На глас?

— Не. Разбира се, той прави всичко, което го помоля. Но съвсем не е необходимо да го казвам. Само като прочета бележката, той изпълнява молбата. Така ме кара да се занимавам и с това, което го интересува.

— Искаш да кажеш, че този хипопотам чете мислите ти?

— А ти какво смяташ? Почакай, сега ще видиш. Дай ми книгата.

Палето наостри уши.

— Ето тук е написано нещо за точката на преохлаждане на медта, не помня вече какво. Да видим, ще се заинтересува ли Палето?

Тя седна до масата и започна да прелиства книгата. Догът седна пред нея, провесил език и я заследи с големите си кафяви очи. Елистър преобръщаше страниците, четеше нещо, отново обръщаше. И изведнъж Палето нетърпеливо изскимтя.

— Виждаш ли, мамо? Какво ти казах. Добре, Пале, аз ще ти прочета това място.

Отново мълчание. Зелените очи на Елистър се плъзнаха по редовете. Внезапно Палето стана и тикна нос в крака й.

— Бележката под линия? Искаш да ти я прочета още веднъж?

Палето отново седна.

— Тук има бележка за свръхпроводимостта. И това го интересува — обясни Елистър. После погледна майка си. — Прочети му я ти. — Елистър скочи от стола и даде книгата на майка си. — Ето, параграф четиридесет и пети. Пале, иди при мама, тя ще ти го прочете. Хайде. — Тя побутна кучето към мисис Форсайт, която замаяна произнесе:

— Когато бях малка, четях приказки на куклите си. Мислех, че вече съм приключила с това завинаги. А сега трябва да чета техническа литература на този хищник. На глас ли да чета?

— Не. Ще видим, ще те разбере ли?

Но мисис Форсайт не успя да провери. Не беше прочела и два реда, когато Палето побесня. Догът се хвърли към нея, после към Елистър. Носеше се като подплашен кон, въртеше очи и се задъхваше. Заскимтя, дори започна да ръмжи.

— Господи, какво е станало?

— Боя се, че той не те разбира — отговори Елистър. — Аз и преди това подозирах, че той някак си е настроен към мене, а сега се убедих. Е добре, дай ми книгата…

Но преди да успее да се доизкаже, Палето хукна към мисис Форсайт, внимателно взе книгата от ръцете й и я отнесе на стопанката си. Елистър се усмихна на побледнялата си майка, взе книгата и чете дотогава, докато Палето не изгуби интерес. Кучето се отдалечи към кухненския бюфет и като се прозя, легна на пода.

— Това е всичко — каза Елистър, хлопвайки книгата. — С други думи, урокът свърши. Е, как е, мамо?

Мисис Форсайт отвори уста, затвори я отново и поклати глава. Елистър не издържа и прихна.

— Ох, мамичко! — каза тя през смях. — Това е исторически ден! Моята майка загуби дар слово!

— Не съм загубила — твърдо отвърна мисис Форсайт. — Аз… аз мисля… но какво ще правиш? Ти си права! Аз онемях!

Когато се успокоиха (мисис Форсайт също се разсмя, защото дъщеря й каза истината), Елистър взе книгата и заяви:

— А сега, мамо, ние с Палето ще се позанимаваме. Да, ние правим това редовно и той съвършено явно се опитва да ме наведе на някои невероятни решения.

— Какви решения?

— Например, решаването на проблема за леенето на волфрама, който никой до ден днешен не е успял да разреши. А знаеш ли, май че това е възможно.

— Ами! В какво ще отливаш волфрам?

Елистър се намръщи.

— Ти слушала ли си за лед под налягане? Водата я притискат дотогава, докато не се превърне в твърдо тяло при точката на топене.

— Спомням си нещо такова.

— За това трябва да има достатъчно налягане и камера, която може да издържи налягането и още някои неща… но няма да се впускаме в подробности. Главното е, че пътят е перспективен.

— Ако имахме яйца, пък и шунка, можехме да си направим омлет с шунка — забеляза иронично мисис Форсайт. — Освен това си спомням, че твоят лед при първа възможност ще се разтопи. А можеш ли да бъдеш сигурна, че този формо̀ван волфрам — защото това ще бъде формо̀вка, а не леене — няма да премине в друго състояние като леда?

— Точно над това работя сега — спокойно отвърна Елистър. — Хайде, Пале! Ти мамо, ще се справиш ли без нас? Ако нещо ти потрябва свирни! Това не е спиритически сеанс.

— Така ли мислиш? — промърмори мисис Форсайт, като гледаше как дъщеря й се изкачва по стълбата с Палето. Тя поклати глава, върна се в кухнята, наля кофа с вода и я отнесе към колата. Мисис Форсайт внимателно напръска сгорещения радиатор и тъкмо се канеше да му налее вода, когато нейният остър слух долови шум от подметки.

Огледа се и видя млад човек, който се изкачваше нагоре. Облечен бе в лек протрит костюм, а на ръката му бе метнат шлифер. Въпреки уморения вид, походката на младия мъж беше твърда. Златисторусите му коси блестяха на слънцето. Той се приближи към мисис Форсайт и се усмихна, показвайки красивите си зъби, а сините му очи светнаха.

— Тук ли живеят Форсайтовн? — попита той с плътния си баритон.

— Точно тук — съгласи се жената, като откри, че трябва да извръща глава, за да обхване с поглед раменете му. При това нейният колан щеше да му бъде по мярка. — На вас сигурно не ви е било по-сладко отколкото на Синьото кенгуру — добави тя, потупвайки своето малко конче по нажежения радиатор. — Целият е изврял.

— Вие го наричате Синьото кенгуру? — попита младият мъж, като странно проточваше думите Той окачи шлифера си на вратата и изтри с чиста кърпа потта от челото си.

— Точно така — отговори тя, като едва се сдържаше да не попита откъде този млад човек има такъв акцент. — Работи като часовник. Щом натиснеш педала и хуква. А ако натиснеш малко по-силно — вече те няма. А после трябва да се върнеш, за да търсиш главата си, която непременно си загубил при такава скорост. Винаги нося със себе си лепило и чифт подпорки, за да монтирам главата си на мястото й. Защото без глава можеш да умреш от глад — с какво ще ядеш? А вас какво ви носи насам?

В отговор той й подаде жълт плик. Мисис Форсайт погледна плика.

— Аха, телеграма. Дъщеря ми си е в къщи. Ще й я предам. Влезте да пийнете нещо разхладително. Тук е по-горещо отколкото на обетованата земя. И не стържете краката си по бърсалката! Ще получите комплекс за малоценност! Щом каните мъж, значи каните и прахта по краката му. Това е честна и благородна кал. Нямаме бели килими. Вие боите ли се от кучета?

Младият човек се разсмя.

— Кучетата разговарят с мене, мадам.

Тя го погледна стреснато, отвори уста, за да каже, че тук могат да го разберат буквално, но се отказа.

— Седнете — заповяда тя. Напълни чашата с пенеща се бира и я побутна към младежа. — Сега ще я повикам, за да се подпише.

Младият човек се отдръпна от чашата, за да каже нещо, но в стаята нямаше никой. Изведнъж той високо се разсмя, издуха пяната и отново поднесе чашата към устата си.

Като чу смеха на госта, мисис Форсайт изхъмка, поклати глава и се отправи към кабинета на Елистър.

— Елистър.

— Престани да ме убеждаваш във вискозитета на волфрама, Пале. Ти знаеш че с цифри и факти не може да се спори. Струва ми се, че разбирам към какво ме тласкаш. Но това е невъзможно. Никога не съм чувала за инсталация, с помощта на която може да стане това. Почакай още няколко години и аз ще те снабдя с атомна електростанция. Но дотогава се боя…

— Елистър!

— … никъде по света още не съществува… — какво? Да, мамо?

— Телеграма.

— Тъй ли? От кого?

— Как мога да зная, когато моите телепатични способности са една четирийста част от способностите на твоето чудовище? С други думи, не съм я отваряла.

— Но, мамо, това е глупаво. Ти би могла сама… добре, дай я.

— Не е у мен. Долу е, при потомъка на Дискобола, който я донесе. Нито един човек на света — добави тя възторжено — няма право да загори така, ако косите му имат такъв цвят.

— За какво говориш?

— Слез долу, подпиши се за телеграмата и сама ще видиш. Там ще намериш златокоса моминска мечта, наплескана с бирена пяна, потна и разгорещена от благородните усилия да достигне върха на тази планина без помощта на куки и тегличи, стигнал дотук по зова на сърцето си и повелята на профсъюза на телеграфните служители.

— За съжаление моята моминска мечта е ограничена в леенето на волфрама — отвърна Елистър леко раздразнена. Тя ядосано погледна листа с изчисленията, остави молива и стана.

— Остани тук, Пале. Ще се върна, след като разбуля поредния заговор на моята майчица, целта на която е да даде моите рижи къдрици на всеки ловец на булки. — Тя се задържа до вратата. — Ти мамо, няма ли да останеш тук горе?

— Махни косите си от лицето — мрачно отвърна майката. — Няма да остана тук. За нищо на света няма да пропусна такова приказно зрелище. Но не прави номера пред младия човек — единственото нещо, което аз смятам за вулгарно на този свят.

Елистър се спусна по стълбата и тръгна към кухнята, а майка й ситнеше по петите й, като оправяше ту разпиляните коси на дъщеря си, ту гънките на полата й… Двете минаха през вратата почти едновременно и без стеснение загледаха госта.

Младият човек стана от креслото, без да изтрие пяната от добре очертаните си устни, долната му челюст увисна. Той отметна глава назад и присви очи като от ярка светлина. Всички участници в тази сцена сякаш за миг затаиха дъх.

— Ето! — опомни се първа мисис Форсайт. — Скъпа, може да те поздравя. Ти му грабна сърцето. Ей, вие, горе главата, изпъчи гърди!

— Смирено моля да ме извините — промълви младият човек.

Елистър дойде на себе си и каза:

— Мамо, моля те!

И взе телеграмата от масата. Майката доста добре я познаваше и усети, че дъщеря й трябваше да направи усилие, за да остане твърда. А в този момент мисис Форсайт наистина се наслаждаваше на това зрелище.

— Почакайте — каза сухо Елистър. — Може би веднага ще отговоря ма телеграмата.

Младият човек послушно кимна. Беше замаян. Още не можеше да дойде на себе си, след като видя за пръв път Елистър. Такова нещо неведнъж се беше случвало и с други мъже. Но когато Елистър разтвори телеграмата, на устните й заигра лукава усмивка:

— Мамо, слушай!

ПРИСТИГНАХ СУТРИНТА НАДЯВАМ СЕ ДА ВИ НАМЕРЯ В КЪЩИ СТАРИЯТ ДЕБИЛ ЗАГИНА ПРИ НЕЩАСТЕН СЛУЧАЙ НО ПРЕДИ СМЪРТТА СИ ВЪЗВЪРНА ПАМЕТТА ПРИТЕЖАВАМ ИНФОРМАЦИЯ КОЯТО МОЖЕ БИ ЩЕ РАЗРЕШИ ТАЙНАТА ИЛИ ВСИЧКО ЩЕ ОБЪРКА НАДЯВАМ СЕ ДА СЕ ВИДЯ С ВАС ТЪЙ КАТО НЕ ЗНАЯ КАКВО ДА МИСЛЯ АЛЕК.

— А на колко е години този тропически дивак? — попита мисис Форсайт.

— Той не е дивак, не зная на колко години е, а и не разбирам каква връзка има това с тези неща. Мисля, че е на моите години, а може и да е малко по-голям.

Тя вдигна глава. Очите й сияеха.

— Смъртен съперник — каза със съчувствие на куриера мисис Форсайт. — И въобще на вас не ви провървя. Такова съвпадение.

— Аз… — започна младият човек.

— Мамо, в къщи с трън да влачиш нищо няма да закачиш. Как мислиш, може ли да остане у нас? Къде ми е зелената рокля с… откъде ли ще знаеш. Тя е нова.

— Значи в писмата се е говорело не само за кучето — каза мисис Форсайт, като се усмихна загадъчно.

— Мамо, ти си непоносима. Това е така важно. Алек…

Майката кимна.

— Това е много важно. Точно това исках да кажа.

Младият човек каза:

— Аз…

Елистър се обърна към него:

— Надявам се, че не сте ни помислили за побъркани. Извинете, че е трябвало да се катерите до тук.

Тя отиде до бюфета, взе от захарницата четвърт долар. Младежът тържествено прие бакшиша.

— Благодаря, мис. Ако не възразявате, ще запазя тази монета до края на живота си.

— Вие… какво?

Младият човек още по-тържествено се изпъна.

— Аз високо ценя вашето гостоприемство, мисис Форсайт. За съжаление ние се намираме в неравно положение и аз съм длъжен да внеса известна яснота. — Той тикна в уста прегънатия си пръст и пронизително изсвирване разтърси къщата.

— Пале! — изрева той. — При мен, куче! Не искат да ме познаят!

В отговор горе се чу рев, Палето излетя по стълбата, като трескаво дращеше с лапите си по пода, обърна се и се хвърли към младия човек.

— Ах, ти, звяр такъв — гукаше младежът, играейки си радостно с дога. Неговият акцент се усили. — Ти тук си се разглезил с дамите. Ах ти, глупав кон! Радваш ли ми се, радваш ли ми се?

Младият човек широко се усмихна, като погледна поразените жени.

— Извинете — каза той като потупваше Палето по ушите, отблъскваше го и веднага го хващаше за муцуната. — Честна дума, когато срещнах мисис Форсайт, не успях да кажа нито една дума, а после съвсем онемях. Името ми е Алек, и взех телеграмата от истинския куриер, когато го видях как се задъхва и се поти по нагорнището.

Елистър закри лицето си с ръце и само каза „Ох“.

Мисис Форсайт се заля от смях. Накрая, като доби дар слово, строго попита:

— Как е вашата фамилия, млади човече?

— Сандерсън.

— Мамо, защо питаш това?

— Заради благозвучието — отвърна мисис Форсайт и очите й светнаха. — Александър Сандерсън. Много добре, Елистър…

— Мълчи! Мамо, как не те е срам…

— Аз само исках да кажа, Елистър, че ако ти и твоят гост ме извините, ще се върна при плетката си.

И тя се отправи към вратата.

Елистър изумена погледна Алек и извика след нея:

— Мамо, а нима ти плетеш?

— Аз? Никога не съм правила това, мила. Ще се видим по-късно.

Мисис Форсайт се изсмя и излезе.

Трябваше да мине цяла седмица, докато Алек се ориентира в последните промени у Палето, защото му ги разказваха с най-големи подробности. И все не стигаше времето да обяснят всичко. Може би това ставаше така, защото щом Елистър и Алек останеха сами, времето започваше да лети. Няколко сутрини Алек отиваше заедно с Елистър до Ню Йорк, за да купува инструменти и материали за стопанството си на острова. Ню Йорк му се стори град на чудесата — беше ходил там само веднъж. А Елистър се почувствува стопанка на града и го показваше на Алек сякаш беше кутийка със скъпоценности. После два дни Алек не излезе от къщи. Той завинаги грабна сърцето на мисис Форсайт, като разглоби и почисти предавателната кутия на Синьото кенгуру и поправи газовия хладилник, така че неговото размразяване престана да бъде събитие. Накрая той поправи падналия ъгъл на терасата.

Заниманията на Елистър и Палето се подновиха. Първият път, когато към тях се присъедини Алек, догът някак си се смути, но след половин час се успокои. По-късно той все по-често прекъсваше Елистър и се обръщаше към Алек. Макар че не можеше да чете мислите на Алек, той отлично разбираше всичко, което неговият приятел говореше на момичето. След няколко дни Елистър се примири с това, защото работата тръгна по-добре. Алек почти нищо не разбираше от теорията, с която си служеше Елистър, но той имаше ясен и бистър ум и принадлежеше към тези природно интелигентни хора, които интуитивно схващат връзката между причина и следствие. На Палето му харесваше да общува с Алек. Във всеки случай все по-рядко Елистър се оказваше в задънена улица. Алек инстинктивно долавяше, кога е време да се върнат назад и да намерят завоя, от който са тръгнали по грешен път. Малко по малко започнаха да разбират какво точно търси Палето. И защо го търси. Ключът на това бе разказът на стария Дебил и послужи на Алек да построи хипотеза, която да обяснява странното поведение на кучето.

— Това се случи в захарния завод — разказа той на Елистър. — Дебил ме повика към улея, по който тръстиката се товари на конвейер.

— Шефе — каза ми той, — това нещо е опасно. — И ми показа заградените с решетка валяци, по които се движеше конвейерът. Валяците бяха снабдени с десетдюймови зъби. Те захващат платното на конвейера и го придърпват. Зъбчатите колела са стари, но здрави, като дявол знае какво. А Дебил забелязал, че валът на едно от зъбчатите колела леко се клати.

— Не обръщай внимание на това, глупчо — му казах.

— Не, шефе — отвърна той. — Погледни това нещо със зъбите. Опасна работа. Сега ще видиш. — И преди да успея да направя нещо, той отвори решетката и мушна ръката си в конвейера! И валяците му отрязаха ръката чак до рамото. Извинете, мис Елистър.

— П-продължавайте — отвърна Елистър, като запуши носа си с кърпичка.

— Какво можех да направя. Старият Дебил беше малоумен. Той умря както и живя. Беше стар, измъчен от маларията и елефантиазиса и организмът му беше така износен, че дори доктор Тетфорд не можа да го спаси. Но се случи нещо странно. Когато лежал на смъртното си ложе и цялото село се било събрало пред вратата му, той изпратил да ме повикат. Изтичах веднага, и като ме видя, той радостно се усмихна.

Алек разказваше, как е все още пред очите му кирпичената къщурка, покрита с палмови листа и газената лампа, поставена на тесния перваз на прозореца, за да свети на умиращия.

— Как си, старче? — попитах го аз.

— Шефе, аз съм мъртъв вече, но в главата ми е светло.

— Кажи, Дебил.

— Шефе, хората говорят, че старият Дебил не помни вкуса на мангото, веднага щом изхвърли кората му. Той не помни и къщата си, ако не е бил три дни в нея.

— Те се шегуват, Дебил.

— Истината казват, шефе. Господ ми е дал пробито гърне вместо глава, но аз помня само едно, ясно си го спомням. Шефе, ти трябва да знаеш. В деня, когато тръгнах по водопроводната тръба, в камънаците при губернаторския дворец видях голямо джамби.

— Какво е това джамби — попита мисис Форсайт.

— Дух, мадам. Островитяните са много суеверни. Пале! Какво става с тебе, старче?

Палето заръмжа. Алек и Елистър се спогледаха.

— Той не иска да продължите по-нататък.

— Слушай, искам да ме разбереш. Аз съм ти приятел. Искам да ти помогна, за да помогнеш и ти на него. Разбирам, че той не би желал много хора да знаят. Няма да кажа нито дума повече, докато не получа разрешение от тебе.

— Е, какво ще речеш, Пале?

Догът неспокойно пристъпваше от лапа на лапа, като обръщаше глава ту към Алек, ту към Елистър. Накрая той издаде странен звук, сякаш се съгласи и погледна мисис Форсайт.

— Мама — все едно, че съм аз — твърдо заяви Елистър. — Нямаш избор. — Тя се наклони напред. — Ти не можеш да разговаряш с нас, ти само можеш да покажеш, какво би искал да кажеш или да направиш. Мисля, че разказът на Алек ще ни помогне да разберем какво ти трябва, и по-бързо ще го намерим. Разбра ли?

Палето дълго я гледа, после въздъхна дълбоко, легна, сложило глава на предните си лапи и се втренчи в Алек.

— Мисля, че светна зелена светлина — каза мисис Форсайт. — И мога да добавя — това е, защото дъщеря ми ви смята за забележителен момък.

— Мамо!

— Отрязвай си главата, ако и двамата не се изчервиха! — безцеремонно заяви мисис Форсайт.

— Продължавай, Алек — каза Елистър, без да го погледне.

— Благодаря. Старецът Дебил ми разказа чудновата история за това, какво е видял в развалините. Там ги било срещнало чудовище с неописуеми очертания и такава страшна муцуна, че можело да се побъркаш. Но старецът твърдеше, че чудовището излъчвало доброта. Той каза, че това било чудовище, но той не се изплашил. „Беше целият мокър, шефе, като гол охлюв и очите му се въртяха и светкаха. Стоях като булка пред олтар и не се страхувах“. Помислих, че старецът бълнува — нали и без това си знаех, че е откачен. Но докато разказваше той нито веднъж не се запъна и не се обърка. И всичко звучеше правдоподобно.

Той разказа, че Палето се приближило към чудовището и онова го обгърнало като океанска вълна. То погълнало Палето, а старецът Дебил стоял като вдървен неизвестно колко време, без да изпитва никакъв страх и без желание да си отиде. Дори не се учудил и на онова нещо, което забелязал в гъстите храсти при развалините. Приличало на подводница на големина колкото къщата в имението. Нямало нито отвор, нито пукнатина — само там, където у акулите се намира устата, той забелязал стъклено прозорче.

А когато слънцето почнало да залязва, чудовището трепнало и се отместило. От него излязло Палето. Приближило се до Дебил и спряло. Тогава чудовището затреперало и се залюшкало. Дебил твърдеше, че дори въздухът наоколо се радвижил, когато чудовището се опитало да заговори. Мозъкът на Дебил помътнял и той чул глас; „Никому нито дума, никому!“ „Той заповяда да забравя всичко, шефе. Нареди ми да си отида и да забравя всичко“. Но преди да се обърне и да си отиде, Дебил видял, че чудовището се строполило полумъртво на земята — с такава мъка е успяло да изрече тези думи. „От този момент в главата ми имаше мъгла. Сега съм мъртвец, шефе, и мъглата си отиде. Дебил си спомни всичко“.

Алек се дръпна назад.

— Това е всичко. Значи, това се е случило преди година и половина, точно преди Палето да започне да проявява необикновените си способности.

Той дълбоко въздъхна и погледна жените.

— Може би съм премного лековерен. Но аз добре познавах стареца. Той в никакъв случай не би нагъл да измисли такава история. След погребението отидох при развалините на губернаторския дворец. Може и да съм се излъгал, но в най-гъстата част не храсталака намерих следи от някакъв голям предмет, утъпкал земята на около сто фута наоколо. В края на краищата, аз само ви преразказах това, което чух от суеверния и неграмотен старец преди смъртта му.

Настъпи дълго мълчание. Накрая Елистър отметна назад пищните си коси и каза:

— И все пак това не е Палето. Това… същество е вън от него.

Тя втренчено погледна дога и зениците й и се разшириха.

— Макар че нямам нищо против него.

— Старецът Дебил също нямаше нищо против него — сериозно каза Алек.

— Защо само куткудякаме? — намеси се мисис Форсайт. — Не отговаряте. Мълчите. Аз ще ви отговоря. Ние можем, разбира се, да създадем версия, в която да се вмъкнат всички факти, но сме премного разсъдиви, за да се решим на това. Всяка версия, която няма да противоречи на фактите, е твърде невероятна за нас.

— Добре го казахте — усмихна се Алек. — Може би ще споделите вашите съображения?

— Глупчо — промърмори Елистър.

— Не нагрубявай, дете. Разбира се, с удоволствие ще споделя с вас, Алек. Вярвам, че всевишният в своята безкрайна мъдрост, е решил, че е време вече Елистър да се вразуми, и съзнавайки отлично, че това може да стане само чрез квазинаучно чудо, той намислил…

— В един прекрасен ден — с леден тон каза Елистър, — аз веднъж завинаги ще те избавя от твоята бъбривост и чувството ти за хумор, мамо!

Мисис Форсайт се усмихна:

— Можеш да се шегуваш, пиленце, и най-добре е да се шегуваш именно сега. Ненавиждам сериозните хора, които правят сериозни лица, само защото се страхуват да погледнат истината в очите. А ти какво мислиш, Алек?

Алек замислено дръпна ухото си и рече:

— Гласувам за това, да предоставим решението на този проблем на Палето. Това е вече негова работа. Ще продължаваме нашите изследвания и няма да забравяме това, което вече знаем.

За тяхна изненада, Палето изтича и лизна ръката на Алек.

 

 

Решаващият миг настъпи, когато минаха шест седмици от пристигането на Алек. Да, той остана шест седмици, дори повече. Трябваше да прояви дяволска изобретателност, за да измисли толкова неотложни и необходими работи в Ню Йорк, които да го задържат така дълго. А след шест седмици стана член от семейството и нямаше нужда да измисля. Алек изобрети за Палето кодова система и сега кучето можеше да участвува в разговорите им. Той обясни необходимостта от този код по следния начин: „Ето го седи си там, като муха на стената, всичко вижда, всичко чува, а не може да каже нито дума. Поставете се на неговото място!“ Мисис Форсайт беше особено потресена от тази картина. Запалени от идеята на Алек, те изоставиха всички работи и цели четири дни разработваха кода. Трябваше да се откажат от мисълта да ушият на Палето специална ръкавица с втикнат в нея молив, която да му надяват на лапата. Палето съвсем не беше способен на такава работа. Освен това догът не можеше да разбира написани или напечатани думи, ако Елистър не мислеше за тях.

Алек изобрети доста проста система. За начало изряза от дърво различни фигури — квадрат, кръг, триъгълник. Кръгът означаваше „да“ или друга форма на потвърждение. Квадратът означаваше „не“ или отрицание. Триъгълникът означаваше въпрос или предложение да се смени темата. Оказа се, че с помощта на тези три фигури Палето може да предава голямо количество информация. След като определяха темата на дискусията, Палето заемаше позиция между кръга и квадрата, така че само трябваше да обърне глава, за да каже „да“ или „не“, Уморителните разговори, когато нишката на беседата се губеше и трябваше да се връщат назад, останаха в миналото. Сега разговорите протичаха горе-долу така:

— Пале, имам въпрос към тебе. Надявам се, че няма да го сметнеш за много личен. Ще разрешиш ли?

Това, разбира се, бяха думи на Алек, необикновено внимателен с кучетата. Той винаги се съобразяваше с вродената им гордост.

„Да“ — отвръщаше Палето, обърнал глава към кръга.

— Прави ли сме като предполагаме, че ти, кучето, си само посредник в нашата беседа?

Палето правеше крачка към триъгълника.

— Искаш да сменим темата?

След известно колебание Палето се връщаше към квадрата. „Не“.

Елистър каза:

— Той явно иска да получи нещо от нас, преди да продължим разговора. Така ли е, Пале?

„Да“.

В разговора се намеси мисис Форсайт:

— Той вече е обядвал и не пуши. Значи остава само да се предполага, че ни моли да запазим тайната.

„Да“.

— Отлично, Алек, ти си юнак — каза Елистър. — Мамо, престани да се хилиш. Аз само исках…

— Стига, дъще. Мъжете нямат нужда от разяснения.

— Благодаря, мадам — сериозно каза Алек и в очите му светнаха весели искрици. После отново се обърне към Палето. — Е, как мислиш? Ти супердог ли си?

„Не“

— Но кой… Не, на това няма да отговори. Нека се върнем назад. Дебил истината ли е казал?

„Да“.

— Аха — те се спогледаха. — И къде е това чудовище? Все още в Сан Круа?

„Не“.

— Тук ли е?

„Да“.

— Искаш да кажеш, че е тук, в тези стая?

„Не“.

— Някъде наблизо?

„Да“.

— Как да разберем къде е, ако не изреждаме всичко подред? — попита Алек.

— Сетих се — каза мисис Форсайт. — Според разказа на Дебил, тази подводница е била доста големичка?

— Точно така, мадам.

— Много добре. Пале, той… това… неговият кораб също ли е тук?

„Да“.

Мисис Форсайт разпери ръце.

— Всичко е ясно. Наблизо има само едно място, където може да се скрие такъв предмет.

Тя показа западната страна на къщата.

— Реката! — възкликна Елистър. — Отгатнахме ли, Пале?

„Да“.

И Палето тутакси се приближи до триъгълника.

— Почакай — каза Алек — Извинявай, Пале. Но имам още един въпрос. Малко след като ти отиде в Ню Йорк, се случи тази история с компасите. Всички сочеха запад. Тук неговият кораб ли е замесен?

„Да“.

— Той по вода ли се е движил?

„Не“.

— Та това е чисто и просто научна фантастика! — възкликна Елистър. — Алек, случвало ли ти се е да четеш научна фантастика?

— Да, мис Елистър. Наистина рядко, но някои неща съм чел. Космическите кораби ми са по-познати от летящите килимчета. Но като нашето положение не съм срещал. Обикновено чудовището пристига от Космоса, за да убива и покорява. А пък аз зная, макар че не мога да обясня защо, че нашият гост няма подобни намерения. Той е напълно доброжелателно настроен.

— Аз чувствувам същото — замислено каза мисис Форсайт. — Струва ми се, че ни заобикаля някакъв защитен облак. Ти имаш ли такова чувство, Елистър?

— Отдавна го имам — заяви твърдо Елистър. Тя замислено погледна дога. — Само не разбирам защо той… или то не ни се показва. Защо може да общува с нас с моя помощ? И защо съм избрана именно аз?

— Преди всичко заради вашите познания в металургията. А защо не сме го виждали — то най-добре си знае. Може би си има важни причини.

Ден след ден, капка по капка, те добиваха и предаваха на чудовището информация. Много неща още бяха тайна, но те не разпитваха Палето с пристрастие. Обкръжаваше ги атмосфера на доверие и доброжелателство и въпросите щяха да бъдат не само нежелателни но и нетактични.

И ето, малко по малко, умелите ръце на Алек правеха необходимия чертеж. Той се оказа отливка, обикновена на външен вид, но вътре имаше няколко преградки и камера. Съдейки по всичко, в камерата трябваше да се намира графитова ос. Освен отверстието за оста, не се предвиждаха никакви отвори към камерата. Оста се въртеше — нещо я привеждаше в движение. Около това възникнаха спорове.

— И защо тук има преградки? — въздишаше Елистър, рошейки огнените си коси. — Защо графит? И откъде накъде тук волфрам?

Алек дълго разглеждаше чертежа и изведнъж се чукна по челото.

— Пале! Какво е нивото на радиацията в камерата? Там горещо ли е?

„Да“.

— Ето каква била работата — каза Алек. — Волфрамът е необходим за защита от излъчването. А отливката — за надеждността на изолацията. Уредът с тези прегради в разрез прилича на меандър — виждаш ли?

— И единственият отвор е входа на оста! Да, но ние не можем да отлеем такова съоръжение от волфрам! Може би чудовището може, но ние… Ако намерим необходимия флюс и получим достатъчно мощност — но е глупаво да се надяваме. Никой не се занимава с отливане на волфрам.

— И космически кораб също не можем да построим. Но нали трябва да има някакъв изход.

— Но не и при нашите възможности и не с волфрама — каза Елистър. — Палето смята, че това е толкова лесно, както да отидеш в сладкарницата и да поръчаш сватбена торта.

— А защо се сетихте именно за сватбена торта?

— Алек, и ти ли? Не ми стига мама! — Но все пак тя се усмихна. — А що се отнася до отливката, струва ми се, че нашият тайнствен приятел е в положението на радиолюбител, който прекрасно разбира от приемници, познава устройството им и защо работят. Но ако лампата изгори и няма откъде да си купи нова, единственият изход е да си я направи сам. Аз мисля, че чудовището на стареца Дебил се намира точно в същото положение. Не е ли така, Пале? Сетих ли се, че на твоя приятел му трябва детайл, на който знае принципа на действие, но не може да си го направи?

„Да“.

— И трябва да го намери на Земята?

„Да“.

— А какви са му проблемите? — попита Алек. — Не може да набере космическа скорост?

Палето се колебаеше с отговора. После се обърна към триъгълника.

— Или не иска да отговори, или въпросът не е по същество — каза Елистър. — Но това няма значение. Главният ни проблем е отливката. Не може да се осъществи, и доколкото зная нито един човек на тази планета не може да ни помогне. Мисля, че не се лъжа. Пале, непременно ли трябва да бъде волфрам?

„Да“.

— Не може ли да се замени с нещо този волфрам? — обърна се Алек към Елистър.

Тя мислеше гледайки чертежа.

— Може би има нещичко — бавно каза тя. Палето я гледаше без да сваля очи от нея. Стори им се, че се сгърчи, когато тя сви рамене и каза: — Но за да се постигне същият ефект, слоят на всички други изолатори трябва да бъде доста дебел. Например, олово с дебелина един ярд може да замени волфрама и горе-долу ще притежава същите механични данни, но съоръжението ще стане доста обемисто. Берилий… — При тази дума Палето веднага се приближи до квадрата, това означаваше решително „не“.

— Но може би има сплави?

— Има ли сплави, Пале?

Палето се приближи до триъгълника. Елистър кимна:

— Ти не знаеш, а и аз сега не мога да измисля нищо. Ще поговоря с доктор Науленд. Може би…

На следващия ден Алек остана в къщи и докато весело спореше с мисис Форсайт, измайстори решетка за виещата се лозница. Елистър се върна вечерта и радостно извика:

— Намерихме! Намерихме!

Тя затанцува из стаята.

— Алек, Пале, елате насам!

Двамата заедно връхлетяха в кабинета. Елистър взе от полицата четири справочника, като бъбреше възбудено:

— Сплав от злато и молибден. Харесва ли ти това, Пале? Злато с молибден-III — това ни трябва. Слушай!

И тя започна да излага на Палето данните по абсорбцията, формули, състоящи се предимно от гръцки букви и сравнителните цифри на съпротивлението на материалите. Главата на Алек се замая. Той седна на креслото и я наблюдаваше без да я слуша. Доставяше му огромно удоволствие да я съзерцава.

Когато накрая Елистър млъкна, Палето се отдели от нея и легна на пода, гледайки пред себе си.

— Я виж ти чудо! Палето за пръв път се замисли! — каза Алек.

— Ш-ш-ш, не му пречи. Ако преди това не се е сетил за тази възможност, сега трябва всичко да обмисли. Не знаем само, с категориите на каква фантастична наука оперира.

— Разбирам. Все едно, ако ние сме кацнали принудително в джунглите на Бразилия, трябва да си направим нов хидравличен цилиндър за шасито. И ето, че се появява туземец и ни показва парче желязно дърво. И ние трябва да решим, ще ни послужи ли или не.

— Нещо такова — прошепна Елистър. — Аз… — Внезапно Палето подскочи, хвърли се към Елистър и започна да й целува ръцете, сложи лапите си на раменете й (това му беше строго забранено), после побягна към дървения кръг, означаващ „да“. Опашката му се мяташе кого полудяло махало.

В самия разгар на суматохата се появи мисис Форсайт и строго попита:

— Какво става тук? Кой е научил Палето да танцува кючек? С какво сте го нахранили? Не, нищо не ми казвайте, дайте аз сама… Нима открихте? И какво ще правите сега? Дайре ли ще му купите?

— О, мамо, намерихме! Сплав от злато и молибден! Можем да ги отлеем в исканата форма.

— Юнак си, пиленце, юнак си. И искате да отлеете всичко това?

Тя посочи чертежа.

— Разбира се, а какво?

— Н-да.

— Мамо, разреши ми да попитам, какво означава твоят тон?

— Можеш задочно и да попиташ, кой ще плати това нещо?

— Е и какво? Това ще бъде… Аз… Ох! — в гласа й прозвуча разочарование. Тя се наведе над чертежа. Алек се приближи и погледна през рамото й. Елистър бързо пресмяташе нещо в ъгъла на чертежа. Тя още веднъж охна и безсилно се отпусна на стола.

— Колко? — попита Алек.

— Ще ви дам точна сметка утре сутринта — тихо каза тя. — Имам доста познати. Може би ще успея да намеря всичко това по-евтино. — Тя отчаяно погледна Палето. Той сложи главата си на коленете й, а тя го дръпна за ушите.

— Не се бой, няма да те оставим в беда, миличък — прошепна тя.

На другата сутрин направиха сметката. Щеше да им струва малко повече от тринадесет хиляди долара.

Елистър и Алек се погледнаха тъжно, а после се обърнаха към кучето.

— Може би ще ми подскажеш, откъде да намерим тези пари? — попита Елистър, сякаш очакваше Палето да измъкне от джоба си портфейл.

Палето изскимтя, лизна ръката на Елистър, погледна Алек и легна.

— Какво ще правим? — разсъждаваше на глас Алек.

— Сега ще отидем да хапнем нещо — каза мисис Форсайт като се отправи към вратата. Останалите се наканиха да я последват, но изведнъж Палето скочи и им прегради пътя. Той стоеше до вратата и ръмжеше. После залая.

— Ш-ш-ш. Какво се е случило, Пале? Искаш да останем?

— Кой е тук стопанинът? — поиска до разбере мисис Форсайт.

— Той е стопанин — отвърна вместо другите Алек. Те седнаха отново. Мисис Форсайт на дивана, Елистър до своята маса, а Алек до чертожната дъска. На Палето това разположение не му хареса. Догът беше силно развълнуван, изтичваше до Алек, буташе го, хвърляше се към Елистър, внимателно хващаше със зъбите си китката на ръката й и я дърпаше към Алек.

— Какво ти е, старче?

— Според мен, иска да ви ожени — забеляза мисис Форсайт.

— Глупости, мамо — каза Елистър, като се изчерви. — Той иска да си сменим местата с Алек.

— Аха — рече Алек и седна до мисис Форсайт. Елистър се настани до чертожната дъска. Палето сложи лапа на края на дъската, като сочеше купчинката с листове. Елистър погледна с интерес дога и взе горния лист. Палето побутна с носа си молива към нея.

Зачакаха. Никой не искаше да говори. Постепенно напрежението скова всички. Палето замря в средата на кабинета. Очите му блестяха и когато накрая краката му се подкосиха, никой не се приближи до него. Елистър бавно вдигна молива. Движението на ръката й напомняше това на слепец, който опипва стена. Моливът бавно започна да се движи към листа и увисна над него. Лицето на Елистър беше съвършено безстрастно.

Никой от тях не би могъл да опише какво стана по-нататък. Те гледаха, но не разбираха какво виждат. А моливът на Елистър отново започна да се движи. Нещо управляваше нейния мозък, мозъка, а не ръката й. Моливът се задвижи все по-бързо и по-бързо и на листа се появиха тези неща, които в последствие нарекоха „формули на Форсайт“.

Тогава, разбира се, никой още не подозираше за фурора, който ще направят тези формули, за милионите думи, които ще бъдат написани за тях, за учудването, когото целият свят узнае, че момичето, открило тези формули, е нямало достатъчно познания в математиката, за да ги изведе. Отначало никой не ги разбираше, а и по-късно само няколко души ги разбраха, Елистър никога не е принадлежела към тях.

В едно популярно списание бе публикувана статия, чийто автор се беше приближил до разкриването действителния смисъл на формулите.

„Формулите на Форсайт, отнасящи се до закона за «съединяване на нещо с нищо» и схемите, приложени към тях, нищо не говорят на широката публика. Можем да бъдем само уверени в това, че формулите разкриват принципа на действие на някакво устройство. Ще го наречем източник на енергия от такъв род, че ако успеем да я овладеем, атомните станции изведнъж ще остареят.

Източникът на енергия е скрит в обвивката, направена от материал, който поглъща неутрони. Обвивката има външен и вътрешен слой. В нея е затворена ос. Най-вероятно е това устройство да е поместено във въртящо се магнитно поле. Източникът на енергия взаимодействува с магнитното поле. Въртейки се, слоят на обвивката привежда оста в движение. Ако не бъде доказано, че формулите от математическа гледна точка не издържат критиката — а на нас ни се струва, че това никой не е успял да направи, въпреки цялата неортодоксалност на математическите методи — възникващият ефект от взаимодействието на въртящото се поле и на две концентрични сфери, а също така и на оста не зависи от натоварването. С други думи, ако магнитното поле се върти със скорост 3000 оборота в минута, то и оста ще се върти със същата скорост, дори ако мощността, употребена за въртенето на магнитното поле, е равна на 1/16 конски сили, докато мощността получавана от устройството е равна на 10 000 конски сили.

Невероятно? Може би. Макар да не е повече невероятно от изтичането на 15 вата енергия в антената на радиостанцията, докато в замяна нищо не постъпва. Ключът към проблема се таи в природата на затворените сфери с енергия вътре в обвивката. Те притежават енергия също като парата, със способност да се разширява. Ако тези сфери не представляват нищо друго освен стабилна концентрация на енергия, ние имаме на разположение източник на енергия, за който човечеството не би могло и да мечтае. Ще създадем ли подобни двигатели или не, не се знае, но не можем да отречем, че каквито и да са били тайнствените източници на формулите на Форсайт, те са епохален дар за няколко науки“.

След като всичко свърши и формулите бяха написани, страшното напрежение изчезна изведнъж. Трима души седяха в блажено вцепенение, а кучето безчувствено лежеше на килима. Първа дойде на себе си мисис Форсайт. Тя неочаквано скочи на крака.

— Ето, това е — каза тя.

Сякаш тези думи развалиха магията. Изчезнеха страхът и неприятните усещания. Те изумено гледаха изписания лист.

— Не разбирам — промърмори Елистър, сякаш с една дума отговори на възможните въпроси. — Алек! Какво ще правим с отливката? Ние трябва да я направим колкото това и да ни струва!

— С удоволствие, но защо непременно трябва — отвърна Алек.

— Та нали той ни даде това? — показа тя дъската.

— Какво говориш! — възкликне мисис Форсайт. — Какво е това?

Елистър притисна с длан главата си, а в очите й се появи странно отсъствуващо изражение. Този поглед, както и много други неща, безпокоеше Алек. Тя сега не беше с тях, а на друго място. И той разбираше, че никога, в никакъв случай няма да може да бъде там с нея.

Елистър каза:

— Той… говори с мен. Вие знаете ли това? Не ми ли се е сторило?

— Вярвам ти, пиленце — меко каза мисис Форсайт. — Какво искаше да кажеш?

— Улових само същността. Всичко не мога да ви разкажа. Работата е там, че той не може да ни даде нищо материално. Неговият кораб е изцяло функционален и не може да ни предложи нищо в замяна на това, което моли да направим за него. Но той ни подари нещо много ценно… — гласът й секна. Сякаш се услушваше. — Нещо, което можем да използуваме в няколко аспекта. Това е и нова наука, и нов път към научни открития. Нови инструменти, нова математика.

— Но какво е то, в края на краищата? За какво ни е? И как ще ни помогне да съберем пари за отливката?

— Няма да стане веднага — решително заяви Елистър. — Дарът е преголям. Сега не можем да разберем неговото значение. И защо да спорим, мамо, нима не разбираш, че той не може да ни подари никакви уредчета? Ние нямаме неговата техника, материали и инструменти и не можем да построим ни една машина, която той би ни предложил. Той направи единственото, което е по силите му — даде ни нова наука и начин да я разберем.

— Правилно — съгласи се Алек. — Всъщност аз му вярвам… А вие, мадам?

— И аз, разбира се. Мисля, че е човечен. Предполагам, че има чувство за хумор и справедливост — твърдо каза мисис Форсайт. — Нека да помислим. Трябва да съберем тези пари. И защо да не ги съберем? Ако не друго, то поне ще има да си спомняме за това до края на живота си.

И те започнаха да мислят.

 

 

Ето какво писмо се получи след два месеца на остров Сан Круа:

„Здравей агънце!

Не припадай. Всичко е свършено.

Отливката пристигна. Много ми липсваше ти, но нали трябваше да заминеш — а ти знаеш колко се радвам, че замина! Направих всичко, което ми поръча, с помощта на Палето. Хората, които ми дадоха лодка и се съгласиха да я управляват, очевидно решиха, че съм побъркана и не скриваха това. Представи си, тъкмо доплувахме до средата на реката и Палето започна да скимти и пръхти (а това ми подсказваше, че сме доплавали до мястото) и аз им казах да хвърлят отливката зад борда, но те настояваха да отворя сандъка. Не искали да имат вземане-даване с тъмни работи. Обикновено в такива случаи аз ставам упорита, но този път, за да не губим ценно време се поддадох на техните условия. Те бяха убедени, че в сандъка има труп! Като видяха отливката, те така се шашардисаха, че аз се отказах от намерението да счупя чадъра си от твърдите им глави и се разсмях. Тогава единият каза, че не съм на себе си.

Накратко, отливката отиде зад борда. Само пръски полетяха. А след минута ме обвзе приятно чувство — бих искала да го опиша. Изпълни ме усещане за пълно удовлетворение и благодарност и вече не зная какво още. Просто ми беше хубаво, много хубаво! Погледнах Палето. Кучето цялото трепереше. Мисля, че чувствуваше същото. Бих нарекло това физически израз на дълбока благодарност. Можеш да бъдеш спокойна — чудовището на Палето получи това, което му трябваше.

Но това не е всичко. Разплатих се с лодкарите и се изкачих на брега. Нещо ме накара да спра, да почакам и да се върна към самата вода.

Беше привечер, наоколо — тишина. Струваше ми се, че се подчинявам на някаква заповед. Беше ми неприятно, но не можех да наруша заповедта. Седях на брега и гледах към водата. Наоколо нямаше жива душа. Лодката отплува. Само една разкошна яхта беше швартована на няколко ярда от мене. Помня, че цареше такава тишина, та чувах тропането на малкото момиченце, което играеше на палубата.

Внезапно видях нещо във водата. Сигурно трябваше да се изплаша, но кой знае защо не изпитах никакъв страх. Запомних само, че беше сиво, голямо, блестящо и съвършено безформено. И именно от него произлизаше усещането за благополучие и защитеност, което ме бе обхванало. То ме гледаше — зная, че ме гледаше, защото имаше едно око, голямо око, вътре в него нещо се движеше. Не, не мога да ви опиша. Бих искала да имам писателски талант, за да доведа до тебе моите чувства! Зная, че за човешките представи чудовището е отвратително. И ако това наистина е било чудовището на Палето, разбирам колко му е било неприятно да съзнава, че предизвиква у хората отвращение. Но то се е лъгало — аз чувствувах, че всъщност то е много хубаво.

И то ми намигна. Имай предвид, не мигна, а ми намигна. И после всичко стана за един миг. Съществото изчезна и веднага след това водата около яхтата заклокочи. Нещо сиво и мокро се измъкна от водата и се протегна към момиченцето. То беше съвсем мъничко, на около три годинки и червенокосо, като тебе. Чудовището шляпна детето по-долу от гърба и то се изтърколи във водата.

Ще повярваш ли, седях там, гледах и дори не отворих уста. Разбира се, няма нищо хубаво в това, малки момиченца да падат в дълбока вода. Но на мен сега ми се струваше, че в това няма нищо лошо.

И преди да подредя мислите си, Палето излетя като рунтав снаряд и се хвърли във водата. Винаги ми е било чудно, защо има такива големи лапи? Сега разбрах. Това не са лапи, а лопати на весла! Един два пъти гребна и хвана момиченцето за яката със зъбите си. Помъкна го към мене. Елистър, ни една жива душа освен мене, не видя как бутнаха момиченцето във водата. Но на яхтата имаше един човек, който видя как детето падна. Той изскочи на палубата, разтича се и даде команди на хората си. Но докато спуснат във водата гумена лодка, Палето вече беше донесъл малката при мене. А тя съвсем не бе изплашена. Беше решила, че е чудесна шега! Очарователно дете!

Та така, мъжът излезе на брега, облян в сълзи и преизпълнен с благодарност. Пожела веднага да позлати Палето, или нещо от този род. И тогава ме забеляза. «Ваше ли е кучето?» — попита той. Отвърнах, че е на дъщеря ми, която е заминала на остров Сан Круа, за да прекара там медения си месец. И преди да успея да го спра, той извади чековата си книжка и започна да дращи по нея. Заяви, че ги знае такива като мене. Каза, че няма да приема от него нищо лично за себе си, но не мога да откажа подарък за дъщеря си. В писмото прилагам чека. Защо е написал 13 000 долара, не зная. Но предполагам, че парите ще ти свършат работа, а тъй като всъщност ти ги изпраща чудовището, мисля че можеш да ги използуваш. А сега ми се струва, че е настъпило време, да ти изповядам някои неща. Моя беше идеята да предоставя на Алек да намери пари за отливката, макар че му се наложи да похарчи всичките см спестявания и да заложи къщата. Казах му, че като стане член на нашето семейство, ти ще му помогнеш да спечели тези пари.

Предполагам, че с това историята с чудовището се свърши. Но останаха много проблеми, които ние навярно никога не ще решим. За някои неща се досещам. Чудовището е могло да осъществи контакт с куче, защото контактът с човек би му струвало много усилия. Очевидно кучетата притежават някакви телепатични способности, макар да не разбират много неща, които им казва човекът. Аз не разбирам френски, но мога да транскрибирам френската фраза така, че всеки французин да я прочете. Така правеше и Палето. Чудовището му е предавало своите мисли и го е контролирало. Без съмнение то е повлияло на дога в оня ден, когато старецът Дебил го е взел със себе си на хълма. А когато чудовището е чуло доктор Швеленбах да говори за теб и е успяло да улови образа ти, то с помощта на песа те е заставило да се заемеш с неговия проблем. Вероятно чудовището е боравило с мислени представи, иначе как Палето би могло да отличава една книга от друга? Та нали и ти си представяш нещата, за които мислиш? Съгласна ли си с мен?

Сигурно ще ти бъде интересно да узнаеш, че миналата нощ всички компаси в околностите в течение на два часа са сочели запад!

Продължавай да живееш в щастливо състояние!

Твоя любеща те (целуни Алек)

Мама

П. П. Сан Круа подходящо място ли е за меден месец? Джек (този, който написа чека) става много сантиментален. Прилича много на баща ти. Вдовец е… впрочем нищо не зная. Казва, че съдбата ни е събрала (или нещо подобно). Твърди, че нямал никакво намерение да пътува с яхтата по реката с внучката си, но нещо го заставило да измени плановете си. Няма никаква представа, защо именно на това място е швартовал. Просто там му харесало. Може и да е съдба. Той е такава душица! Дано да забравя как чудовището ми намигна от реката.“

Край