Кина Къдрева
Необикновена приказка

На север, на север, на север!

На изток, на изток, на изток!

На запад, на запад, на запад!

На юг, на юг, на юг!

Нито в полето…

Нито всред гората…

Нито в морето…

Нито в планината…

Нито на небето…

Нито на земята…

… А точно на самия меридиан, който не е нищо друго, освен едно нарисувано колело върху нарисуваната топка на земята… най-неочаквано се появи един съвсем необикновен град!

Той имаше само една улица! Една съвсем необикновена улица, която приличаше на геврек и се наричаше Мери-Диана.

Тая необикновена улица обикаляше цялата земя:

Започваше от Северния полюс…

Пресичаше Тропика на рака…

След това Екватора…

След това Тропика на козирога…

Стигаше до Южния полюс… и продължаваше от другата страна на земята… през Екватора… и разните други тропици… До Северния полюс!

С други думи, улица Мери-Диана, след като обиколеше цялата земя, завършваше точно там, откъдето започваше.

По средата на тая необикновена улица бяха наредени къщите на необикновения град.

Тия къщи също бяха съвсем необикновени! Те приличаха на големи шарени пумпали и си имаха всичко, което е необходимо за една къща и за един пумпал.

А отгоре на всичко си имаха и тераси!

Откъде се взеха тия чудни необикновени къщи и тоя необикновен и чуден град — никой не можа да разбере!

Може би бяха направени по вълшебен начин от някой стар и умен архитект, с добро и весело сърце, а може просто да бяха измислени от някое изключително смело момченце или от някое изключително хитро момиченце, на които им беше омръзнало да играят в прашните квартални градинки.

Важното е, че необикновеният град съществуваше! Съществуваше за всички, абсолютно за всички деца!

Те пристигаха тук всяка сутрин, веднага щом си умиеха очите, щом се облечаха, както трябва, щом си изяждаха филийките, намазани с масло, и щом си изпиеха големите чаши, пълни догоре с мляко.

— Хайде сега да си поиграете в кварталната градина! — казваха тогава веселите майки.

И строгите бащи.

И добричките баби.

И намръщените дядовци.

И загрижените възпитателки от детските градини.

След това хващаха децата здраво за ръка, пресичаха внимателно улиците и отиваха в най-близката квартална градина.

По пътя до градината децата вървяха много примерно: нито се теглеха назад, нито бягаха напред, нито си дърпаха ръцете.

Но щом стигнеха, веднага се пускаха и — право на люлките! Сядаха и почваха да се засилват.

Ай, как се засилваха тия деца!

Засилваха се!

И се засилваха!

И се засилваха!

И се засилваха, докато достигнеха първа космическа скорост!

Тогава — хоп! — изведнъж полетяваха в небето!

Те полетяваха от люлките като изстреляни едно след друго и по няколко наведнъж. Това ставаше толкова бързо, че никой не можеше да види и да разбере кога и как децата изчезваха.

— Къде останаха тия деца?! — хукваха да ги търсят из градината учудените майки.

И разтревожените баби.

И сърдитите бащи.

И ядосаните дядовци.

И съвсем изплашените възпитателки от детските градини.

Но от децата нямаше и следа!

А през това време децата се издигаха…

и се издигаха…

и се издигаха…

Чак до самите облаци!

Там момченцата си хващаха по едно синьо облаче, а момиченцата си хващаха по едно розово облаче.

Тия облачета не бяха обикновени облачета, а същински моторни парашути! Те залюляваха децата във въздуха, над горите и над планините, над океаните и континентите.

И ги отнасяха…

И ги отнасяха…

И ги отнасяха… към необикновения град.

Вие не знаете колко красив беше тоя град!

Той изплуваше изпод мъглите, пъстър като голяма дъга, която обикаля земята.

Това, разбира се, не беше дъга, а самата необикновена улица Мери-Диана, с разноцветните си необикновени къщи-пумпали.

— Ето ги! Ето ги! — започнаха да викат децата и да се спускат с парашутите си по терасите на шарените къщи-пумпали.

Щом стъпеха на терасите, децата освобождаваха сините и розовите облачета да си вървят на небето и без да губят време, хукваха да тичат в кръг и да се гонят.

Те тичаха.

И се гонеха…

И тичаха…

И се гонеха…

Докато пумпалите-къщи започваха да се въртят! Да знаете само как се въртяха тия необикновени къщи-пумпали!

Колкото децата по-бързо тичаха, толкова по-бързо се въртяха! И не само се въртяха, но и свиреха весели песнички!

И свиреха…

И се въртяха…

И свиреха…

И се въртяха…

Докато се засилеха толкова много, че се превръщаха на колела! Сините необикновени къщи-пумпали — на сини колела! Зелените — на зелени колела! Червените — на червени колела!

Но децата не спираха, а продължаваха да се гонят, докато необикновените къщи-пумпали се завъртяваха с такава скорост, че сините къщи се превръщаха в жълти колела, а жълтите къщи — в сини, червените къщи се превръщаха в зелени колела, а зелените — в червени!

Ей, че весела работа!

Тогава децата сядаха на малките столчета до парапетите на терасите и започваха да си клатят краката и да пеят кой каквато песничка си иска!

Те пееха и си клатеха краката, а в това време необикновените къщи на необикновения град тръгваха по колелото на необикновената улица Мери-Диана.

Те тръгваха, както си бяха наредени една подир друга:

Нагоре, нагоре, нагоре — към Северния полюс, към Северния полюс, към Северния полюс!

Надолу, надолу, надолу — към Екватора, към Екватора, към Екватора!

Още по-надолу, още по-надолу, още по-надолу — към Южния полюс, към Южния полюс, към Южния полюс!

И пак нагоре, и пак нагоре, и пак нагоре — към Екватора, към Екватора, към Екватора!

Така се въртяха необикновените къщи на необикновения град по необикновената улица Мери-Диана, защото тая улица беше като геврек около земята и да вървиш по нея значи да се въртиш като на огромно, на преогромно, на свръхогромно виенско колело! И децата се въртяха с безкрайно удоволствие! Тия, които бяха долу — отиваха нагоре… а тия, които бяха горе — отиваха надолу…

Нагоре!…

Надолу!…

Нагоре!…

Надолу!…

От Южния полюс — към Екватора!

От Екватора — към Северния полюс!

От светлата половина на земята — към тъмната половина на земята!… От тъмната половина на земята — към светлата половина на земята!…

Защото

всички деца знаят, че когато на едната половина на земята е ден, на другата половина е нощ!

Затова,

когато децата от едната половина на земята играят, децата от другата половина на Земята спят!

И обратно!

Когато децата от едната половина на земята спят, децата от другата половина на земята играят! Разбира се, на децата, които играеха, им се налагаше по необходимост да минават не само по светлата, но и по тъмната половина на необикновената улица Мери-Диана. Тогава те си слагаха пръстчетата на устните и преставаха да пеят и да се смеят, за да не събудят децата, които спят.

— По-бързо вървете! По-бързо! — казваха те тихичко на необикновените си къщи.

И необикновените къщи бързо преминаваха тъмното на необикновената улица Мери-Диана!

А щом излезеха на светлото, децата почваха високо да викат:

— По-бавно! По-бавно!

И къщите тръгваха по-бавно.

А когато стигнеха при пингвинчетата на Южния полюс или над сините води на океана, или голямата и топла Африка — децата направо полудяваха!

— Спрете! Спрете! — крещяха те.

Разбира се, необикновените къщи веднага спираха!

Понякога те спираха толкова на гъсто по необикновената улица Мери-Диана, че се получаваше задръстване: улицата натежаваше на земята и земята леко се накланяше.

Но децата не мислеха за това!

Те скачаха от вратите и дори направо от терасите, и не се бояха никак от студа на самия Южен полюс, защото всички до едно си имаха полярни костюми!

— Хип, ура! Ура! Ура!

— Хип, ура! Ура! Ура! — посрещаха ги радостно пингвинчетата, които очакваха децата, строени в пингвински редици.

— Хип, ура! Ура! Ура!

— Хип, ура! Ура! Ура! — отговаряха им децата.

После се строяваха до пингвинчетата, така че до всяко пингвинче заставаше по едно дете, и започваха да маршируват.

Леви! Десни!

Леви! Десни!

Раз! Два!

Раз! Два!

Понякога пингвинчетата си объркваха краката и вместо с левия стъпваха с десния си крак. Но децата веднага ги поправяха! И не само ги поправяха, но ги учеха и да пеят:

„Който крачи

леви — десни

и си пее

разни песни,

той ще стане

смел юнак.

Стъпвай в крак.

Само в крак!“

Пингвинчетата бяха толкова доволни, че когато децата се уморяваха да маршируват и да пеят, те ги натоварваха в своите пингвински шейни, впрягаха се в шейните и започваха да возят децата из снеговете и ледовете на Южния полюс…

И ги возеха из снеговете…

И ги возеха из ледовете…

И ги возеха… и ги возеха… и ги возеха… и ги возеха… докато децата съвсем се наситеха на снежни южно полярни игри! Тогава те се сбогуваха с пингвинчетата и се прибираха в своите необикновени къщи, които ги чакаха на необикновената улица Мери-Диана в необикновения детски град.

— Моля ви, не си отивайте! Не си отивайте! — вървяха подир тях пингвинчетата.

— О! Ние утре пак ще дойдем! — казваха децата, а в това време необикновените им къщи-пумпали се завъртваха и се понасяха една подир друга по улица Мери-Диана.

— Довиждане! Довиждане! — махаха след тях пингвинчетата с бели изгладени кърпички и от време на време си бършеха просълзените очи. — Да знаете, че ще ви чакаме тука!

И пингвинчетата заставаха от двете страни на необикновената улица Мери-Диана да чакат завръщането на децата.

Те чакаха с безкрайно пингвинско търпение и с безкрайна пингвинска настойчивост! Напразно майките им ги викаха да се приберат на топло в къщи и бащите им се караха, че не сядат да си учат уроците по пингвинско смятане!

А докато пингвинчетата чакаха, децата вече летяха над самия океан!

— Спрете! Спрете! — викаха те на своите къщи, защото вече виждаха, че:

До самата улица Мери-Диана…

Всред сините води на океана…

От нетърпение намръщен…

И дори сърдит…

Ги чака…

Чичо Кит!

— Спрете! Спрете! Спрете!

Но къщите така бързо вървяха, че спирачките им в такива неочаквани случаи не издържаха и пумпалите им се блъскаха и се нареждаха един върху друг!

— Урааа! — смееха се децата и с лупинги се хвърляха от прозорците на необикновените си къщи направо на гърба на големия Кит.

Той ги поглеждаше с малките си хитри очички и казваше строго:

— Я да видя? Има ли някой без водолазен костюм?

— Няма! Няма! — скачаха по гърба му децата и си слагаха водолазните маски.

В същия миг Китът се потапяше във водата и понасяше децата към дъното на океана.

И ставаше синьо…

И ставаше златно в дълбоките хладни води…

И бавно израстваха в морските бездни вълшебни червени гори.

И пламваха бързи подводни светулки, изгряваха морски звезди…

И весели рибки…

И палави рибки…

Започваха луди игри.

Те играеха с децата на морска гоненица, защото рибките от всички игри най-много обичат морската гоненица!

— Хванете ни! Хванете ни! — мърдаха рибките опашките си насам и натам, съвсем близко до децата.

Децата протягаха ръце и се спускаха да ги уловят, но рибките така ловко се извиваха нагоре и надолу, наляво и надясно, че постоянно се изплъзваха!

После изведнъж се стрелваха напред и се провикваха. Те се провикваха с помощта на опашките си по морзовата азбука, понеже с децата рибките разговарят само по морзовата азбука.

— Идвайте след нас! Идвайте след нас! — викаха рибките като бързо-бързо мърдаха опашките си. — Ще ви покажем тайните на океана!

— Идваме! Идваме! — отговаряха децата.

И рибките ги повеждаха към тъмните подводни пещери, в които живеят опасните и зли калмари…

… И в розовите чудни градове на малките корали…

… И в пясъчните дълбини, където лежат един до друг старите разбити кораби…

— Докога ще ви чакам? — сърдеше се добрият голям Кит. — Не се ли досещате, че и вие, и аз закъсняваме?

— За къде закъсняваме? — попитаха децата.

— Вие закъснявате за Африка, пък аз закъснявам за децата, които идват след вас!

— Вярно!

— А кои са тия деца? — питаха рибките.

— Ами тия, които живеят от другата страна на земята и които още спят! — обясняваше Китът. — И тия, които сега се събуждат! И тия, които сега си изяждат закуската! И тия, дето вече тичат и въртят своите пумпали-къщи и са готови всеки миг да тръгнат по улица Мери-Диана, която обикаля цялата земя като виенско колело.

Децата повече не чакаха да им се обяснява. Те се качваха на гърба на чичо Кит и той ги отвеждаше право до къщите-пумпали на улица Мери-Диана. Там децата си сваляха водолазните костюми и докато си сваляха водолазните костюми…

Пристигаха до Африка!

Африка! Африка!

Весела Африка!

Скачаща Африка!

Пареща Африка!

Поздрав на Африка!

Пареща Африка!

Скачаща Африка!

Весела Африка! Така пееха децата, застанали голи-голенички по терасите на пъстрите си къщи-пумпали, а маймунките вече се катереха по терасите и прегръщаха децата.

— Добре дошли! — скачаха те от радост и се премятаха презглава.

— Добре дошли! — крещяха папагалите, нанизани като гердани по клоните на палмите.

— Добре дошли! — се кланяха жирафите и протягаха дългите си шии чак от самата пустиня.

А между палмите и лианите срамежливо подаваха глави шарените тигърчета:

— Моля, играйте и с нас! — казваха те на момченцата и на момиченцата. — Ние няма да хапем! Обещаваме!

И тигърчетата за всеки случай си заключваха устите:

— Заключ! Заключ!

— Тогава какво чакаме още?! — казваха децата, хващаха се за протегнатите шии на жирафите и се спускаха направо върху шарените тигърчета. Маймунките пък скачаха върху раменете на децата, а на главите на маймунките се настаняваха папагалите.

— Тру-ту-ту-тууу! — затръбяваха иззад храстите големите слонове със слонските си тромпети.

И започваше африканската препусканица из пустинята!…

… И катереницата по върховете на кокосовите палми…

… И люлееницата по тънките лиани!…

… И замерваницата с фурми и портокали!…

… И незнайната игра на криеница в джунглите!…

… И гоненицата!

… И паданицата!

… И ставаницата!

… И боричканицата! — чак докато слънцето се скриеше и над Африка паднеше африканският мрак!

Тогава къщите-пумпали по улица Мери-Диана светваха с хиляда хиляди светлини!

И се завъртяваха!

И зазвъняваха с хиляда хиляди звънчета!

— Ей! Деца! Не си ли спомняте, че някъде далече ви очакват вашите майки! И вашите баби! И вашите бащи! И вашите дядовци…

— Наистина! — прошепваха децата и изведнъж им отщяваше повече да играят и от всичко на света най-много им се приискваше веднага, ама съвсем веднага да прегърнат добрите си весели майки! И строгите си весели бащи! И ласкавите си, загрижени баби! И сърдитите си мърморещи на ужким дядовци!

— Водете ни! По-скоро ни водете у дома! — тичешком се прибираха децата в пумпалите-къщи на улица Мери-Диана! — Къде сте сини облачета-парашути! Къде сте розовички облачета-парашути!

— Тука сме! Тука сме! — обаждаха се от небето облачетата и се спускаха към децата.

Светещите къщи-пумпали се завъртяваха, сините и розовите облачета-парашути поемаха децата и едно след друго отлетяваха.

И докато преброят до десет, всички деца си бяха вече у дома!

— Къде изчезнахте без разрешение? — посрещаха ги на вратите разтревожените майки. И сърдитите ядосани бащи. И разтрепераните баби. И мърморещите намръщени дядовци…

— И къде скитате цял ден?!

— И защо не се обаждате, когато ви викаме?!

— И ви търсим с милиция?!

— И дори с пожарната команда!?

— И може ли да знаем откъде пристигате сега толкова запъхтени и черни?!

— … Ами… пристигаме от Африка… — отвръщаха децата.

— … И от Северния полюс…

— … И от Южния полюс…

— … И от една малка обиколка около земята!

— … И от една голяма тичаница.

— … И от една чудесна бяганица с търкаляница и прескачаница с тигри, слонове, жирафи и маймуни.

— Ай! Ай! Ай! Ай! Стига! Стига! — хващаха си главите изплашените баби и разтревожените майки. — Тия днешните деца ужасно измислят!

— Това е, защото сигурно имат болна фантазия! — казваха бащите и дядовците. — Трябва непременно да ги заведем на лекар!

— Защо на лекар? Че ние нямаме температура! — отвръщаха децата и бързаха да влязат в банята да се измият.

После си изяждаха сладко-сладко всичката вечеря и преди да си легнат да спят, целуваха разтревожените си майки и намръщените си строги бащи, и разплаканите си баби, и мърморещите си недоволни дядовци!

И щом ги целунеха — те изведнъж се усмихваха!

И се усмихваха!

И се усмихваха…

Чак до другия ден.