Кина Къдрева
Приказка за пътешествие

Веднъж децата от градина № 1110 решиха да отидат на пътешествие в страната на големите облаци. Те си направиха влак от столчета — един много бърз и дълъг влак — и тръгнаха.

Влакът нямаше комин, защото беше електрически и вместо колела имаше крака. Беше почти вълшебен.

Затова пък си имаше 32 свирки, които можеха да свирят на 32 гласа.

Щом свирките изсвириха — влакът потегли: изтрополи по килима, завъртя се покрай полилея и излетя навънка през прозореца.

Той летеше с такава скорост, че вятърът, дето е вятър, не можеше да го настигне.

— Хей! Влак от столчета! — викаше той и тичаше подир последния вагон. — Чакай да си поиграем!

— Нямам време! — отговаряше му влакът.

— Защо нямаш време?

— Защото отивам с децата на пътешествие!

— На какво пътешествие? — викаше вятърът и продължаваше да тича подир последния вагон.

— На пътешествие в Страната на облаците! Тю-тю-тюууу!… — изсвири влакчето от столчето и се понесе високо, високо над къщите и над комините — чак до самото небе!

— Ах, колко ми се ходи и на мене на такова пътешествие! — въздъхна подире му вятърът и понеже се беше уморил от тичане, седна върху шапката на един чичко с мустаци, който се беше запътил за топли кравайчета.

Чичкото с мустаците вървеше важен-важен по улицата и размахваше важно-важно в ръката си пазарската чанта за топли кравайчета, а вятърът седеше на шапката му и си клатеше краката!

Той си клатеше краката, защото дълбоко се беше замислил как да отиде на пътешествие в Страната на облаците. А един вятър, когато мисли дълбоко, винаги си клати краката!

Клатеше си вятърът краката, седнал върху шапката на чичкото, и мислеше, клатеше си краката и мислеше, но тъй като главата на вятъра е пълна с вятър — нищо не можа да измисли!

Тогава се ядоса и почна да фучи, защото един вятър като се ядоса, винаги започва да фучи!

— Значи, така, а?! — разфуча се вятърът върху шапката на чичкото с мустаците. — Значи, децата от градина № 1110 ще ходят с влак от столчета на пътешествие в Страната на облаците, пък аз няма да ходя! Ооо! Ще ги науча аз като взема да духам! Ще им съборя влака и ще им разваля и пътешествието!

И вятърът си наду бузите и „Ууу!“ — духна толкова силно, че да събори десет влакчета от столчета!

Но влакчето от столчета не се събори, а продължи да си лети в небето заедно с момченцата и заедно с момиченцата.

Че как ще се събори такова почти вълшебно влакче от столчета, което отива на съвсем вълшебно пътешествие в Страната на облаците!

Затова пък се събори шапката на чичкото с мустаците, който вървеше важно-важно и отиваше да си купи топли кравайчета.

Още същия миг, щом вятърът духна, тя падна на земята и започна да се търкаля по улицата. А заедно с нея на земята падна и самият вятър, и също започна да се търкаля.

— Стой, шапке! Стой! — викаше чичкото и тичаше по улицата.

Но шапката не можеше да спре, тъй като вятърът духаше от силно по-силно! А вятърът не можеше да спре да духа, тъй като в яда си се беше много надул и не можеше изведнъж да се издуха!

— Ох! Ох! — пъшкаше той, защото като се търкаляше, си удряше главата в плочите на тротоара.

И се търкаляше! И се удряше! И се търкаляше! И се удряше!… Докато цялата му глава се покри със сини патладжани!

Тогава най-после вятърът се досети и се пъхна вътре в шапката, за да не се удря.

Точно тогава обаче чичкото с мустаците настигна шапката си, грабна я от земята и я сложи заедно с вятъра на главата си.

— Пусни ме! Пусни ме! — взе да вика вятърът и се мъчеше да повдигне шапката и да се измъкне, но чичкото натискаше шапката си и вятърът не можеше да се измъкне.

А в това време влакчето от столчета летеше ли, летеше!

То се издигаше високо!

И още по-високо!

И най-високо — чак до самото небе!

И ето че накрая стигна Страната на облаците.

Ой, как се зарадваха момченцата и момиченцата от градина № 1110, защото отдавна желаеха да се запознаят с големите облаци.

— Извинете, големи облаци — искаха да ги попитат момченцата и момиченцата, — може ли да разгледаме вашата страна и да ни покажете къде си държите дъжда и как правите светкавиците и гръмотевиците?

Така искаха да попитат момченцата и момиченцата от детска градина № 1110!

Но когато влакчето от столчета, стигна Страната на облаците, големите облаци ги нямаше!

Още рано сутринта те бяха отишли на работа.

Много работа имаха тия големи облаци! Също като големите хора!

И как да нямат работа, когато всички ниви бяха ожаднели и облаците трябваше да ги поливат!

А вие знаете колко много нивите обичат да ги поливат!

Особено с дъждовна вода!

Затова те всеки ден пращаха телеграми до Страната на облаците:

 

„Мили големи облаци,

моля, веднага елате да ни полеете!

Умираме от жажда!

ТКЗС «Чернозем», «Плодозем» и «Многозем»

Житен блок № 7, 8, 9, 10, 11, 12 и т. н.

42 градуса северна ширина и 25 градуса и 30 минути източна дължина.“

Такива телеграми пристигаха в Страната на облаците една след друга и даже по няколко наведнъж. Те пристигаха от най-различни места и облаците просто не знаеха къде по-напред да отидат! Те летяха ту на изток, ту на запад, ту на север, ту на юг и поливаха ден и нощ нивите и градините. Поливаха ги непрестанно, на четири смени, и пак не смогваха да изпълнят всичките поръчки.

Толкова много работа имаха големите облаци!

А малките облачета нямаха никаква работа!

Те тичаха безгрижно по небето, облечени с розови копринени роклички и бели копринени ризки, и по цял ден си играеха.

Ето защо, когато влакчето от столчета стигна Страната на облаците, то завари там само малките облачета.

Те се бяха наредили в редички две по две и си играеха на тунел.

Щом ги видя, на влакчето много му се прииска и то да си поиграе на тунел, защото, макар и направено от столчета, все пак беше влак, а всички влакове обичат да си играят на тунели, особено когато са на пътешествие!

— Мили облачета! — каза влакчето. — Аз пристигнах с децата от градина № 1110 на пътешествие, а един влак, пълен с деца, не може да направи истинско пътешествие, без да си поиграе на тунел! Затова може ли да си поиграя с вас на тунел?

— С най-голямо удоволствие! — отвърнаха малките облачета, хванаха се отново за ръце и направиха много, много тунели, от край до край по цялото небе!

— Готово ли си да започнем? — попитаха те влакчето от столчета.

— Готово съм! — отвърна влакчето.

— А момченцата и момиченцата от детска градина № 1110, дето са тръгнали с тебе, готови ли са?

— Готови сме! — извикаха в един глас децата.

—Тю-тю-тю-тю-тююууу! — весело изсвириха всичките 32 свирки и влакчето взе да се провира през тунелите на облачетата.

То се провираше и свиреше, и му беше много, много хубаво!

— Това се казва пътешествие в Страната на облаците! — радваха се децата, а влакчето свиреше ли, свиреше!

— Кой свири в небето? — зачуди се дежурният пожарникар, който стоеше на пост на кулата на пожарната команда. — Да не би случайно някое непослушно облаче да е отишло до слънцето и да си е подпалило рокличката?

И дежурният пожарникар погледна към небето през пожарникарската си далекогледна тръба.

Погледна и в същия момент усети, че му се завива свят.

— Каква е тая работа! — уплаши се дежурният пожарникар. — Какви са тия деца по небето и кой ги е пуснал в Страната на облаците с влак от столчета?! Ай, ай, ай, ай! Ами влакчето от столчета не е самолет! Нито въртолет! Брей, каква беля може да стане! — и дежурният пожарникар завика и замаха с ръце.

Той не знаеше, че влакчето от столчета не беше какво и да е влакче, а почти вълшебно влакче от столчета, а пък с почти вълшебните влакчета от столчета децата могат да си пътуват най-спокойно, където си искат, без да ги заплашва ни най-малка опасност от беда!

Но дежурният пожарникар не знаеше това.

— Слизайте! Слизайте! — викаше той и махаше заканително на влакчето с децата, което се виеше над главата му.

— Тревога! Тревога!

И дежурният пожарникар взе да включва щепселите и да върти копчетата на пожарникарския си радиопредавател.

Той беше толкова уплашен, че на влакчето от столчета му стана мъчно за него.

— Трябва да се връщаме! — рече то на децата.

— Да се връщаме, щом трябва — съгласиха се веднага те, защото бяха добри деца и не искаха повече да тревожат дежурния пожарникар.

— Довиждане, облачета! — казаха децата. — И поздравете от нас големите облаци! Много съжаляваме, че не можахме да се запознаем!

— Довиждане! Довиждане! — отвърнаха малките облачета. — И когато тръгнете някой ден отново на пътешествие, пак елате при нас да си поиграем!

— О, непременно! Непременно! — изсвири влакчето със своите 32 свирки и се спусна към земята.

То летеше с цялата си скорост на почти вълшебен влак от столчета, който се връща от съвсем вълшебно пътешествие в Страната на облаците! Летеше с такава скорост, че когато сам след 24 секунди дежурният пожарникар включи радиопредавателя, за да обяви тревога, и си вдигна главата, за да види и да съобщи точно къде се намират децата, от влакчето и от децата на небето нямаше и следа!

— Какво ли стана с това влакче от столчета? — учуди се дежурният пожарникар. — А може би въобще е нямало такова влакче?!… Сигурно съм бил задрямал и ми се е привидяло! — и дежурният пожарникар отново се изправи на пост на кулата на пожарната команда.

А в това време влакчето от столчета вече се спускаше на земята. То се спускаше съвсем-съвсем леко и като се спусна, затрополи с краката си по тротоара на главната улица.

И ето че иззад ъгъла, право срещу него, се зададе чичкото с мустаците!

Той вече беше си купил топлички кравайчета, затова вървеше важно-важно и си ги хрупкаше. Вървеше чичкото по главната улица и си хрупкаше кравайчетата, а шапката на главата му леееко се повдигаше самичка!

Тя се повдигаше, а чичкото я натискаше здраво на главата си, докато не се чуеше едно: „Ох!“ — и продължаваше да си върви важно-важно по улицата и да си хрупка кравайчета.

— Гледайте какъв чичко! — казаха си децата от вълшебното влакче. — И каква чудна шапка има, която се повдига самичка и като я натискат, казва: „Ох!“ Сигурно чичкото ще се зарадва, ако го поздравим!

Децата преброиха до три и всички едновременно:

— Добър ден, чичко!

— Добър ден, деца! — отвърна им чичкото и си свали шапката, защото за чичковците с шапки е задължително да си свалят шапките, когато поздравяват.

И щом чичкото поздрави децата, вятърът, който беше вътре в шапката му, изскочи навън.

— Урааа! — извика вятърът и от радост подскочи толкова високо, че се озова в Страната на облаците! — Ей, влак от столчета, ето че и аз започвам голямо пътешествие!

И той се втурна да гони малките облачета и да им разваля играта.

Чичкото с мустаците остана като гръмнат!

Той погледа, погледа подир вятъра и после изведнъж взе да раздава на децата кравайчета.

— Благодаря ви, милички деца! Благодаря ви, че ме отървахте от тоя проклет вятър, дето ми мърдаше шапката!

— Няма защо! — отвърнаха децата като хрупкаха топлите кравайчета, а влакчето от столчета вече свиреше и се носеше към детската градина.

То полетя през отворения прозорец, завъртя се покрай полилея и спря на килима — точно пред гарата от кубчета.

— Добре дошли от пътешествие! Добре дошли! — зарадваха се куклите и мечоците, и всичките играчки!

А другарката учителка се усмихна и рече:

— След едно такова пътешествие сигурно всички сте много изгладнели!

И тя поведе момченцата и момиченцата към трапезарията на детската градина.