Павел Бажов
Каменното цвете

Не само жителите на Мрамор^[1] се славели като добри каменоделци. Разправят, че и в нашите заводи имало големи майстори. Разликата била само тази, че нашите работели повече с малахит, тъй като малахит имало достатъчно и от най-добро качество. От него изработвали разни неща. Такива неща, че просто да се чудиш как са ги направили.

Живял по него време един майстор на име Прокопич. В тая работа бил пръв. С него никой не можел да се мери. Той бил вече доста възрастен.

Ето защо господарят заповядал на управителя да сложи при този Прокопич няколко момчета да се изучат.

— Нека — казал — изучат занаята до тънкост.

Ала Прокопич — дали защото му било мъчно да се раздели със своето майсторство или по друга причина — учел децата много лошо. Постоянно ги навиквал и ги биел. Насади на момчето краставици по цялата глава, едва не му откъсне ушите и каже на управителя:

— Не го бива тоя… Няма вярно око и е несръчен. Нищо няма да стане от него.

На управителя, изглежда, било заповядано да угажда на Прокопич:

— Не го бива, не го бива… Друг ще ти дадем… — И му прати друго момче.

Момчетата били дочули как учи на занаят Прокопич. Отрано реват да не попаднат при Прокопич. На бащите и на майките също не било приятно да пращат родните си деца на безполезно мъчение — гледали да ги опазят, както могат. Трябва да прибавим също, че този занаят — работата с малахит — вреди на здравето. Чиста отрова. Затова се и вардят хората.

Но управителят помнел господарската заповед да праща момчетата да се учат при Прокопич. Този по своя обичай помъчи момчето и го върне обратно на управителя:

— Не го бива тоя…

Управителят почнал да се сърди:

— Докога ще върви така? Не го бива, та не го бива! Кога ще кажеш, че някого бива? Учи този…

Прокопич си знае своето:

— Мене какво ми влиза в работата… Ако щеш, и десет години да го уча, но от това момче нищо няма да излезе…

— Ти пък какво момче искаш?

— Ако питаш мене, никого не ми пращай — никой не ми трябва…

Управителят и Прокопич опитали така много момчета, а ползата била една: по главата краставици, а в главата — как да избягат от Прокопич. Някои нарочно разваляли работата, за да ги изгони.

Така стигнала работата до Данилко Мършавия. Той бил кръгло сираче. Бил на около дванадесет години, а може би и повече. Високичък на ръст, а слаб, слаб — да го духнеш, ще падне. На лице бил хубав: с къдравички косички, синички очички. Най-напред го взели за прислужник в господарската къща: табакера, кърпа да подаде, да изтича някъде и прочее. Но Данилко нямал склонност към тая работа. Другите момчета на такива места много се стараят. Само да ги погледне господарят, ще застанат мирно и питат: какво ще заповядате? А този Данилко ще се завре в някой ъгъл, ще се загледа в някоя картина или украшение и дълго стои така. Викат го, а той не се помръдва. Отначало го били, разбира се, после махнали с ръка:

— Я го виж какъв е смахнат! Потриванко! От него добър слуга няма да излезе.

Все пак не го пратили на работа в завода или в рудника: толкова бил слаб, че надали и една седмица щял да издържи. Управителят го направил овчарче. Но Данилко и за тая работа много не го бивало. Уж бил работливо момче, а все показвал немарливост. Като че постоянно мислел за нещо. Ще се загледа в някоя тревичка, а ти търси кравите после! Старият овчар се случил добър човек, жалел сирачето, но и той от време на време му се карал:

— Какво ще излезе от тебе, Данилко? Себе си ще погубиш, а и аз със стария си гръб ще ям бой заради тебе. Защо правиш така? За какво толкова мислиш?

— И аз сам не зная, дядо… Така, за нищо… Загледах се малко. Една буболечка пълзеше по листенцето. Цялата синкава, а под крилцата се подаваше жълтичко. Листенцето беше широкичко. По краищата назъбено, като че с дантела поръбено… Наоколо по-тъмно, а в средата яркозелено, сякаш току-що са го боядисали. А буболечката пълзи ли, пълзи…

— Колко си глупав, Данилко! Твоя работа ли е да разглеждаш буболечките? Щом пълзи, нека пълзи, а ти трябва да наглеждаш кравите. Слушай мене, изхвърли тия глупости от главата си, иначе ще кажа на управителя!

На Данилко едно му се удало: научил се да свири на рог много по-добре от стария овчар. Просто да му се ненаслушаш. Вечер, като приберат кравите, девойките и жените ще го замолят:

— Данилушко, изсвири някоя песенчица!

Той ще подхване тихо някоя, а песните му все непознати. Сякаш гора шуми, сякаш ручей ромоли, птички чуруликат на разни гласове, а хубаво излиза. За тези песни жените почнали много да се грижат за Данилушко.

Коя палтенцето му ще закърпи, коя платно за партенки ще му отреже или нова риза ще му ушие. А за ядене да не говорим — всяка гледа по-добре и по-сладко да го нахрани. Песните на Данилко допаднали и на стария овчар. Но и тук не всичко било наред. Почне Данилушко да свири и забрави всичко, като че няма крави. Заради тази свирня го и постигнала беда.

Един ден Данилушко, изглежда, се разсвирил, а старецът позадрямал. Няколко от кравите им се отделили и се изгубили в гората. Като почнали да ги събират на пасището, гледат — тая няма, оная няма. Втурнали се да ги търсят, но къде ще ги намерят. Тогава пасели около река Елнична. Мястото било диво и пълно с вълци. Намерили само една крава. Подкарали стадото към къщи… Разправили какво се е случило. От завода също отишли хора да ги търсят, но не ги намерили.

Известно е как наказвали тогава. За всякакво провинение — бой! Не щеш ли, една от кравите се случила на управителя. А от него прошка не чакай. Пребили от бой най-напред стареца, след това дошъл ред и на Данилушко, а той бил много слабичък. Господарският палач дори забелязал:

— Тоя — казал — от първия удар ще припадне, а може и никак да не стане.

Ударил го все пак — не го пожалил, а Данилушко мълчи. Палачът повторил удара — той мълчи, потретил — той пак мълчи. Тогава палачът се ядосал и почнал да го шиба с всичка сила и да вика:

— Аз ще те накарам да си отвориш устата… Ще издадеш глас! Ще издадеш!

Данилушко цял трепери, сълзи капят от очите му, но мълчи. Прехапал устни и се удържал. Най-после припаднал, но дума не продумал. Управителят, и той бил там, разбира се, се учудил:

— Я го виж какъв бил търпелив! Сега знам къде да го пратя, ако остане жив.

Данилушко оздравял криво-ляво. Баба Вихориха го вдигнала на крака. Имало, казват, такава бабичка. По нашите заводи се славела като лекар. Познавала лечебната сила на билките: коя е против зъбобол, коя против преумора, коя против ревматизъм… Всичко, каквото трябва. Тя беряла билките точно по времето, когато били най-лековити. От тия билки и коренчета приготвяла лекарства, варила ги и с мехлеми ги смесвала.

Добре прекарал Данилушко при баба Вихориха. Тя, знаеш, била много добра и приказлива, а по цялата й къща били изкачени изсушени билки, коренчета и разни цветя. Данилушко искал да знае коя билка как се казва, къде расте и как цъфти. Бабичката му обяснявала.

Веднъж Данилушко я попитал:

— Бабо, ти всички цветя по нашите места ли знаеш?

— Да не се хваля — казала тя, — но май че знам всички, които са открити.

— А нима има още неоткрити? — попитал Данилушко.

— Има — отговорила тя. — Не си ли чувал за горската папрат? Разправят, че цъфти на Ивановден. Това цвете е магьосническо. С него откриват къде има заровено имане. То е вредно за човека. Цветът на разковничето е като блуждаещо огънче. Хвани го — и всички врати ще ти бъдат отворени. Измамно е това цвете. А има и каменно цвете. Казват, че расте на малахитовата планина. По змийския празник силата му била най-голяма. Нещастен е този, който види каменното цвете.

— Защо нещастен, бабо?

— И аз сама не зная, чедо? Така са ми разправяли.

Данилушко щял да остане може би по-дълго при баба Вихориха, ала доносници на управителя забелязали, че момчето взело да ходи, и веднага — на управителя. Той повикал Данилушко и му казал:

— Върви сега при Прокопич — на малахитно дело да се учиш. Това е работа тъкмо за тебе.

Нямало какво да се прави. Тръгнал Данилушко, но бил още толкова слаб, да го бутнеш, ще падне. Погледнал го Прокопич и рекъл:

— Само тоя ми липсваше! Нашият занаят не е по силите на здравите момчета, а от тоя какво може да изискваш — едва се държи на краката си.

Прокопич отишъл при управителя:

— Не ми трябва тоя. Току-виж съм го убил случайно — после ще трябва да отговарям.

Но управителят не искал и да чуе:

— Казано ти е, учи го, не разсъждавай повече! Момчето е издръжливо. Не гледай, че е слабичко.

— Е, ваша работа — казал Прокопич, — предупредих ви. Ще го уча, само дано не ме държат отговорен.

— Няма кой да те държи отговорен. Момчето е сираче. Каквото искаш прави с него — отвърнал управителят.

Върнал се Прокопич в къщи, а Данилушко стои до станчето и разглежда една малахитова плочка. Върху плочката било отбелязано как трябва да се изреже по края. Данилушко се бил загледал в това място и клател главица. Прокопич полюбопитствувал да узнае какво разглежда новото момче. Попитал го строго по стар навик:

— Ти какво си се заловил? Кой ти каза да вземеш тая плочка? Какво я разглеждаш?

Данилушко отговорил:

— Дядо, според мене, плочката не трябва да се изреже от тая страна. Виж, тук има шарка. Ще я отрежат.

Прокопич се развикал, разбира се:

— Какво? Какъв си ти? Майстор! С ръце не си похващал, а съвети даваш? Какво ли пък разбираш?

— Разбирам, че това нещо е изхабено… — отговорил Данилушко.

— Кой го е изхабил? А? Как смееш, сополанко, да го кажеш на мене — първия майстор! Ще ти дам аз на тебе едно изхабяване… жив няма да останеш!

Покрещял така, повикал, но Данилушко с пръст не побутнал. Прокопич, знаеш, сам мислил за тая плочка — от коя страна да я изреже. Със своите думи Данилушко улучил точно на място. Навикал се Прокопич и казал вече съвсем с добро:

— Я ти, новоизлюпен майсторе, покажи как трябва да стане, според тебе.

Данилушко почнал да показва и да обяснява:

— Ето каква шарка би излязла. А още по-добре е да се направи плочката по-тясна, да се изреже наоколо, без да се засегнат шарките на камъка, а само отгоре да се остави малка ивица.

Прокопич подвиквал от време на време:

— Е-е… Как не! Много разбираш ти! Много знания си натрупал — да не ги разсипеш!

А в същото време си мислел: „Право казва момчето. От него май ще има полза. Но как ще го уча. Веднъж да го ударя, ще опъне крака.“

Помислил така и попитал:

— Ти кой си, дето толкова знаеш?

Данилушко му разказал за себе си.

— Сирак съм — казал, — майка си не помня, а за баща си нищо не зная. Викат ме Данилушко Мършавия, а как ми е бащиното и дядово име не зная.

Разказал му как бил в господарската къща и защо го изгонили, как след това пасъл крави през лятото и защо го били. Прокопич го съжалил:

— Виждам, че не ти е бил лек животът, момче, а сега на всичко отгоре при мене попадна. Тежък е нашият занаят.

После уж се разсърдил и замърморил:

— Е, стига, стига! Виж го какъв е бъбрив! С езика всеки може да работи, но да видим с ръце! Цяла вечер дрън-дрън. И това ми било ученик. Утре ще видя колко струваш. Сядай яж, че и за спане е време.

Прокопич живеел сам. Жена му отдавна била умряла. Една от съседките — баба Митрофановна — го поприглеждала. Сутрин идвала да сготви, да свари нещо, да поразтреби къщата, а вечер Прокопич си вършел сам, каквото му трябвало. Похапнали и Прокопич казал:

— Легни ето тук на пейката!

Данилушко се съблякъл, сложил си торбата под главата, завил се с палтенцето си, посвил се малко — студено било, знаеш, есенно време в къщи — но все пак скоро заспал.

Прокопич също си легнал, но не можал да заспи: разговорът за малахитовата шарка не му излизал от главата. Въртял се, въртял се, станал, запалил свещ, отишъл при стана и почнал пак да оглежда малахитовата плочка от всички страни. Единият ръб закрие, другия… прибави поле, намали го. Така постави, от другата страна обърне и все излиза, че момчето е разбрало шарката по-добре.

— Я го гледай ти Мършавия! — чудел се Прокопич. — Още нищо и никакъв, а на стария майстор съвети дава! Ей, че око! Ей, че око!

Отишъл тихичко в килера и донесъл оттам възглавница и голям овчи кожух. Пъхнал възглавницата под главата на Данилушка и го завил с кожуха.

— Хайде спи, острооки!

А той не се събудил, само се обърнал на другата страна, изтегнал се под кожуха — топло му станало — и почнал да свири тихо с носа си. Прокопич нямал деца и този Данилушко му допаднал много. Стоял майсторът, любувал се, а Данилушко си посвирвал, спял си спокойничко. Прокопич се загрижил — как да закрепи момчето, та да не бъде толкова слабо и болнаво.

— С това здраве няма да може да учи нашия занаят. Прах, отрова — бързо ще залинее. Най-напред трябва да си почине, да се поправи, а после ще почна да го уча. Личи си, че ще има полза от него.

На другия ден казал на Данилушко:

— Ти отначало ще помагаш в домакинството. Такъв е редът тука. Разбра ли? Първо иди за калини. Слана ги е осланила — сега са тъкмо за пироги. Но внимавай, не ходи далеко. Колкото набереш, стига. Вземи парче хляб — ще ти се прияде в гората — и се отбий при Митрофановна. Казах й да ти свари две яйца и да ти налее мляко в канчето. Разбра ли?

На другия ден пак му казал:

— Хвани ми един по-гласовит щиглец и някоя по-игрива сипка. Гледай надвечер да си тук. Разбра ли?

Когато Данилушко хванал и му ги донесъл, Прокопич му рекъл:

— Добре, но не съвсем. Други улови.

Така и тръгнало. Всеки ден Прокопич давал работа на Данилушко, но това не било работа, а просто забавление. Щом паднал сняг, му наредил да ходи с един съсед за дърва — да помага. А каква ти помощ! На отиване се вози на шейната и кара коня, а на връщане върви пеш зад колата. Поразходи се така, похапне в къщи и спи здраво. Прокопич му направил шуба, топла шапка, ръкавици и плъстени ботуши по мярка. Прокопич, знаеш, бил заможен. Макар че бил крепостен, той си плащал данък на господаря и припечелвал по малко. Към Данилушко много се привързал. С една дума, като син го имал. Не се скъпил за него, а още не му позволявал да се залови за работа.

При тоя хубав живот Данилушко почнал бързо да се поправя и също се привързал към Прокопич. Той почувствувал грижите на Прокопич — за пръв път му се случвало така да живее. Минала зимата. Данилушко пак почнал да се разхожда на воля. Ту на езерото, ту в гората. Но и в работата се заглеждал. Върне се в къщи и веднага почват разговор. Разкаже едно-друго на Прокопич и почне да разпитва: това какво е, това как е? Прокопич му обясни, покаже му. Данилушко запаметява. Понякога и сам се залови: „Я чакай аз“…

Но ето, че веднъж управителят съзрял Данилушко край езерото. Попитал своите хора:

— Чие е това момче? Колко пъти вече го виждам край езерото… В делник с въдица се разтакава, а вече не е малък… Някой го крие да не работи…

Хората на управителя научили кое е момчето, казали му, но той не повярвал:

— Я го доведете при мене — сам да разбера.

Довели Данилушко. Управителят го попитал:

— Ти кой си?

Данилушко отговорил:

— Уча се на занаят при майстора на малахита.

Управителят го хванал за ухото:

— Така ли се учиш, мръснико! — И за ухото го повел към Прокопич.

Той видял, че работата е лоша, и почнал да оправдава Данилушко:

— Аз сам го пратих да налови малко риба. Затъжил съм се за прясна риба. Поради моето лошо здраве друга храна не мога да вземам. Затова накарах момчето да поналови малко.

Управителят не повярвал. Забелязал също, че Данилушко съвсем се променил: поправил се, ризата му била здрава, панталоните също, а на краката си имал нови ботуши. Заловил се да изпитва Данилушко:

— Я покажи на какво те е научил майсторът?

Данилушко сложил престилката, отишъл при масата и почнал да обяснява и да показва. Каквото го попита управителят, за всичко има готов отговор. Как да очука камъка, как да го разреже, кога с какво да залепи, как да го излъска, как да го прикрепи на медна или на дървена поставка. С една дума, всичко, както му е редът.

Управителят питал, питал, най-после рекъл на Прокопич:

— Тоя май го бива?

— Не се оплаквам — отговорил Прокопич.

— Това е то, не се оплакваш, а го глезиш! Дадоха ти го на занаят да го учиш, а той лови риба на езерото. Внимавай! Ще ти дам една прясна риба, че цял живот ще я помниш, а и на момчето няма да му бъде весело.

Заканил се така и си отишъл, а Прокопич взел да се чуди:

— Данилушко, кога можа да научиш всичко това? Ами че аз още никак не съм те учил.

— Нали ми обяснява и показва — казва Данилушко, — а аз запомнях.

Прокопич се просълзил, толкова му допаднало това.

— Мили синко, Данилушко — казал той, — всичко, което знам, ще ти покажа… Нищо няма да скрия…

От него време обаче Данилушко не бил вече тъй свободен. Още на другия ден управителят пратил да го повикат и почнал да му дава бърза работа. Отначало, разбира се, по-проста: брошки, каквито носят жените, кутийки. После по-сложна: свещници и разни украшения. Така стигнали и до резба. Листенца, шарки и цветенца. Нали на майсторите на малахит работата им е бавна. Наглед дребна работа, а колко време трябва да стои над нея! Така в работата Данилушко станал голям майстор.

А след като изработил гривна змеица от цял камък, управителят го признал напълно за майстор. Писал за това на господаря: „Така и така, имаме нов майстор на малахит — Данилко Мършавия. Работи добре, но бавно, понеже е млад. Работа ли ще заповядате да му давам или като на Прокопич само данък да му събирам?“

Данилушко съвсем не работел бавно, а удивително ловко и бързо. В тая работа Прокопич имал пръст. Управителят поръча на Данилушко да изработи нещо за пет дни, а Прокопич отиде при него и му каже:

— Това не е по силите му. За такава работа трябва половин месец. Нали сега се учи момчето. Ако бърза, ще изхаби само камъка напразно.

Управителят ще поспори малко и току-виж прибави някой и друг ден. Данилушко работел, без да се пресилва. Понаучил се дори скришом от управителя да чете и да пише. Така, съвсем малко, но все пак грамотен станал. Прокопич и тук му помагал. Понякога се залавял сам да изпълнява вместо Данилушко поръчките на управителя, но Данилушко не му давал:

— Недей, дядо! Недей! Не искам да работиш заради мене! Я виж, брадата ти е позеленяла от малахита, със здравето не си добре, а на мене нищо ми няма.

По него време Данилушко наистина се бил поправил. Макар по привичка да му викали Мършавия, но сега бил съвсем друг. Висок и румен, къдрав и весел. С една дума, девойките чезнели по него. Прокопич почнал вече да му загатва за женитба, но Данилушко само клател глава:

— И това ще бъде! Като стана истински майстор, тогава ще говорим.

На известието на управителя господарят отговорил: „Нека ученикът на Прокопич, Данилко, направи за моя дом една гравирана чаша на столче. Тогава ще видя дали да му позволя да работи самостоятелно и да плаща данък или да го държа за поръчки. Но ти внимавай Прокопич да не помага на Данилко. Ако не, ти ще отговаряш.“

Управителят получил писмото, повикал Данилушко и му казал:

— Тук, при мене, ще работиш. Ще ти нагласят стан, ще ти докарат камъни, каквито ти трябват.

Прокопич се научил и се натъжил: как така? Каква е тая работа? Отишъл при управителя, но нима той ще му каже. Само се развикал:

— Не е твоя работа!

Данилушко тръгнал да работи на новото място, а Прокопич му заръчва:

— Внимавай, Данилушко! Не бързай! Не се издавай!

Данилушко отначало се пазел. Повече мерел и премислял, но това му се видяло много скучно. И да работи, и да не работи — докато минел определеният срок, все трябвало да стои от сутрин до вечер у управителя. От скука Данилушко заработил с всички сили и на бърза ръка привършил чашата. Управителят погледал, погледал и казал:

— Направи още една като тази!

Данилушко направил друга, после трета. Като привършил и третата чаша, управителят казал:

— Сега няма да изклинчиш! Хванах ви аз вас с Прокопич. Господарят, съгласно писмото ми ти даде срок за една чаша, а ти три направи. Знам вече как работиш. Повече няма да ме измамиш, а на онова старо псе ще му дам да разбере как се хитрува! На други ще даде господарят поръчката.

Писал всичко това на господаря и му пратил и трите чаши. Ала господарят — дали защото му хрумнало нещо умно, или защото бил сърдит за нещо на управителя — наредил тъкмо обратното.

Определил на Данилушко нищожен данък и заповядал да не вземат момъка от Прокопич — надявал се навярно, че като са двама, по-скоро ще намислят нещо ново. С писмото изпратил един чертеж. На него била нарисувана чаша с най-различни украшения. По ръба дантелена ивица, в средата каменна лента, цялата с шарки, на поставката листца. С една дума, намислено. А на чертежа господарят написал:

„Ако ще и пет години да работи, но точно такава да бъде направена.“

Ще не ще, управителят трябвало да изпълни заповедта на господаря. Съобщил им какво наредил господарят, пуснал Данилушко при Прокопич и му предал чертежа.

Зарадвали се Данилушко и Прокопич и работата им тръгнала по-бързо. Наскоро след това Данилушко се заловил за новата чаша. Много трудно било да се изработи. Малко не на място да удариш, и работата се изхабява — трябва отново да почваш. Ала Данилушко имал вярно око, смела ръка и достатъчно сили и работата вървяла добре. Едно не му харесало — много трудно било, а красотата сякаш съвсем липсвала. Казал на Прокопич, а той само се учудил:

— На тебе какво ти влиза в работата? Измислили са я така, значи така им трябва. Какви ли не работи съм правил, но за какво са били съвсем не зная.

Опитал се да поговори с управителя, но нищо не излязло. Той затропал с крака и замахал ръце:

— Ти полудял ли си? Знаеш ли колко пари са платени за чертежа. Първият художник в столицата навярно го е правил, а ти си седнал да намираш недостатъци.

Но после, изглежда, си спомнил какво му поръчал господарят — дали няма двамата да измислят нещо ново — и казал:

— Ето какво… ти работи тази чаша по господарския чертеж, а ако измислиш друга, това е твоя работа. Няма да ти се бъркам. Материал имаме достатъчно. Какъвто ти трябва, такъв ще ти дам.

Данилушко се замислил дълбоко. Нали казват: много е лесно да не одобряваш чуждото, но свое да измислиш — не една нощ ще се въртиш в леглото. Ето, Данилушко седял над тая чаша по чертежа, а мислел за друго. Премислял какъв цветец, какъв листец ще прилегне най-много на малахитовия камък. Станал замислен, тъжен. Прокопич забелязал това и запитал:

— Данилушко, да не си болен? Не се преуморявай с тая чаша! Закъде бързаш? Я иди да се разходиш някъде, вместо все тук да седиш.

— Наистина — казал Данилушко, — ще отида в гората. Може там да видя каквото ми трябва.

Оттогава той почнал почти всеки ден да ходи в гората. Било точно по коситба. Всичко било разцъфтяло. Данилушко спре в някоя ливада или на някоя полянка в гората и стои, гледа. Или пък тръгне по ливадите и разглежда тревите, като че търси нещо. По него време в гората и на ливадите имало много хора. Питали Данилушко да не е загубил нещо. Той се усмихвал тъжно и казвал:

— Да съм загубил, не съм загубил, но да намеря не мога.

Някои заговорили:

— Става нещо с момъка.

А той се връщал в къщи и веднага на стана, та до сутринта, а щом изгрее слънце — пак в гората и на ливадите. Почнал да донася в къщи най-различни листа и цветя, а най-вече отровни: татул и цвилуга, бучиниш и буника, и всякакви бурени. Помръкнал, очите му станали неспокойни, ръцете му загубили сигурността си. Прокопич почнал много да се безпокои, а Данилушко му казал:

— Тая чаша не ми дава мира. Искам така да я направя, че камъкът да заговори.

Прокопич почнал да го разубеждава:

— Какво си се захванал с нея? Нали сме сити, какво искаш повече? Нека господарите се забавляват, както си искат. Нас само да не закачат. Хрумне ли им нещо, ще го направим, но защо да им се навираме в очите? Излишно тегло ще си навлечем и туйто.

Но Данилушко друго мислел:

— Не се старая заради господаря — казал той. — Но тая чаша не ми излиза от главата. Какви хубави камъни имаме, а какво правим от тях? Чукаме, дълбаем и лъскаме, но нищо не излиза. Затова ми се ще така да направя, че сам да видя и на хората да покажа цялата хубост на камъка.

След известно време Данилушко се успокоил и се заловил пак с чашата по господарския чертеж. Работел и се подсмивал:

— Каменна лента с дупчици, с дантелен ръб…

После изведнъж захвърлил тази работа. Друго започнал. Без отдих стоял на стана. На Прокопич казал:

— Ще направя моята чаша по татулов цвят.

Прокопич взел да го разубеждава. Отначало Данилушко не искал и да чуе, но след три-четири дена, като сгрешил нещо, казал на Прокопич:

— Е, добре. Ще свърша най-напред господарската чаша, а след това ще се заловя за своята. Но тогава вече не ме разубеждавай… Не мога да я изхвърля от главата си.

Прокопич отговорил:

— Добре, няма да ти се бъркам. — И си помислил: „Ще се умори момчето, ще забрави. Трябва да го оженя. Това е, като си свие дом, празните мисли ще му изхвръкнат из главата.“

Данилушко се заловил за чашата. Много работа имало в нея — цяла година не можеш я свърши. Работел усърдно, за татуловия цвят дори не споменавал. Прокопич почнал да му загатва за женитба:

— Защо не се ожениш, да кажем, за Катя Летемина? Добра девойка е… Нищо лошо не може да се каже за нея.

Прокопич не приказвал току-тъй. Той, знаеш, отдавна бил забелязал, че Данилушко много се заглежда в тая девойка, а и тя не се отвръщала. Затова Прокопич уж случайно заговорил за нея. Но Данилушко настоявал на своето:

— Почакай! Нека свърша чашата. Омръзна ми вече тая чаша! Току-виж съм я ударил с чука, а ти за женитба ми говориш! Ние се разбрахме с Катя. Тя ще ме почака.

Най-после Данилушко свършил чашата по господарски чертеж. На управителя, разбира се, не казвали, но решили да направят малко празненство в къщи. Дошли Катя, годеницата с родителите си и някои други — повечето майстори на малахит.

Катя се чудела на чашата.

— Как си се измайсторил толкова — казва тя, — да изрежеш такива шарки и никъде не си очукал камъка! Колко гладко и чисто е направено всичко!

Майсторите също одобрявали работата:

— Точно по чертежа. Няма какво да се каже. Хубаво изпипано. По-добре не може да се направи, пък и бърже. Ако почнеш така да работиш, май ще ни бъде трудно да се мерим с тебе.

Данилушко слушал, слушал и казал:

— Това е лошото, че няма недостатък. Гладко и точно, шарките чисти, резбата по чертежа. Но къде й е хубостта. Вижте това цвете… Най-простичкото, каквото може да се намери, но като го гледаш, сърцето ти радва. А тая чаша кого ще зарадва? За какво е? Всеки, който я види, ще се учуди като Катенка на вярното око и на сръчността на майстора и как е бил толкова търпелив да не отчупи парченце от камъка…

— А където отчупил — смеят се майсторите, — залепил и полирал и нищо не личи.

— Така, така… Но къде е, питам, красотата на камъка? Тук минава жилка, а ти пробиваш дупка на нея и изрязваш цветенце. За какво са те? Само изхабяват камъка. И какъв камък! Няма по-хубав от него. Разбирате ли, няма по-хубав!

Данилушко почнал да се разпалва. Пийнал, види се, малко. Майсторите му казвали това, което Прокопич неведнъж му бил говорил:

— Камъкът си е камък. Какво можеш да направиш с него? Нашата работа е да чукаме и да дълбаем.

А там бил и един старец. Той бил учил на занаят на времето Прокопич и другите майстори. Всички му викали дядо. Много стар бил, но и той разбрал тия думи и казал на Данилушко:

— Мили сине, не се води по тия мисли! Изхвърли ги от главата си, иначе Господарката ще те вземе при планинските майстори…

— Какви са тия майстори, дядо?

— Че как да ти кажа… те живеят в планината и никой не ги вижда… Каквото й потрябва на Господарката, това правят. Веднъж ми се случи да видя. Това се казва работа! Отличава се от нашата, от тукашната!

Всички се заинтересували. Питали какво е видял.

— Ами че змийче — казал, — такова, каквото вие режете на гривните.

— Ей какво? Как изглеждаше?

— Отличава се, казвам, от тукашните. Който майстор види, веднага ще познае, не е тукашна работа. Змийчето на нашите майстори, колкото и добре да е направено, си е каменно, а онова беше като живо. Гръбчето черничко, очички… Току-виж ще те клъвне. За тях това е лесна работа! Те са виждали каменното цвете, разбрали са красотата.

Щом чул за каменното цвете, Данилушко почнал да разпитва стареца. Този откровено му казал:

— Не знам, мили сине. Чувал съм, че има такова цвете. Хора като нас не трябва да го виждат. Който го види, ще намрази белия свят.

Данилушко казал:

— Аз искам да го видя.

Тогава Катенка, годеницата му, цяла се разтреперила:

— Що думаш, Данилушко! Нима толкова ти е омръзнал белият свят? — И се заляла в сълзи.

Прокопич и другите майстори схванали каква е работата и почнали да обръщат на смях думите на стария майстор:

— Дядо, ти си почнал да изумяваш. Приказки разправяш. Напразно объркваш момчето.

Старецът се разгорещил, ударил по масата:

— Има такова цвете! Право казва момъкът: ние не разбираме камъка. В това цвете е показана красотата.

Майсторите се смеели:

— Сръбнал си повечко, дядка!

А той си знаел своето:

— Има каменно цвете!

Разотишли си гостите, а тоя разговор не излиза от главата на Данилушко. Почнал пак да ходи в гората и да обикаля около своя татул, а за сватба и не споменава. Прокопич взел вече да го подканва:

— Защо позориш момичето? Колко години ще ходи годеница? Току-виж почнали да й се подиграват. Малко ли клюкарки има!

Данилушко си знаел своето:

— Почакай малко! Само да измисля и да избера подходящ камък.

Взел да ходи на медния рудник на Гумьошки. Кога в шахтата се спусне и галериите обиколи, кога отгоре камъните рови. Веднъж обърнал един камък, огледал го и казал:

— Не, не е този.

Едва издумал това, и някой продумал:

— Другаде потърси… на Змийския хълм.

Данилушко се озърнал… никого нямало. Кой може да бъде? Шегуват ли се или… Нямало и къде да се скрие. Поогледал се още веднъж и тръгнал за къщи, а след него някой пак извикал:

— Чуваш ли, майстор Данило? На Змийския хълм, ти казвам.

Данилушко се обърнал и видял някаква жена, едва забележима като синкава мъгла. След малко тя изчезнала. „Какво е това? — помислил си той. — Нима е самата тя? Какво ли ще стане, ако отида на Змийския хълм?“

Данилушко познавал добре Змийския хълм. Той бил близо до Гумьошки. Сега вече го няма: отдавна са го сринали, но по-рано вземали камъни от него.

Още на другия ден Данилушко се запътил затам. Хълмчето, макар и малко, било стръмно. От едната страна било съвсем като отрязано. Оттук се виждало много добре. Всички пластове се виждали като отникъде другаде.

Данилушко се приближил към това място и видял изтърколен малахитен къс. Голям малахитов камък — толкова голям, че на ръце не можел да се вдигне — и сякаш издялан във форма на храст. Данилушко почнал да разглежда тази находка. Камъкът бил точно такъв какъвто търсел: долу по-тъмен на цвят и жилките точно там, където трябва… Всичко, както трябва… Зарадвал се Данилушко, изтичал бързо за кон, докарал камъка в къщи и казал на Прокопич:

— Гледай какъв камък! Сякаш тъкмо за моята работа. Сега бързо ще я привърша и след това ще се оженя. Наистина дълго ме чака вече Катенка. Но и на мене не ми беше леко. Само тая работа ме спира. Ех, да мога по-скоро да я свърша!

Данилушко се заловил за тоя камък. Ден и нощ не знаел почивка. А Прокопич си мълчал. Надявал се, че като задоволи желанието си, момъкът ще се успокои. Работата вървяла бързо. Долната част на камъка била вече готова. Тя досущ приличала на татулово храстче. Широките листа наоколо с върховете им, жилките — всичко прилегнало от добре по-добре. Прокопич, и той туй казвал: „Живо е цветето, иска ти се с ръка да го пипнеш“. Но като стигнал до горната част, нещо се запънало. Издялал стъбълцето, направил страничните листенца толкова тънички — да се чудиш как се държат! Чашката била също като татулов цвят, но нещо липсвало… Не била вече като жива и загубила красотата си. Данилушко и без сън останал. Седи над чашата, мисли как да я поправи, по-добре да я изработи. Прокопич и другите майстори, които изминавали да погледат, се чудели — какво повече иска момъкът? Чашата станала такава, каквато никой не бил правил, а той не я харесва. Изумил се е момъкът — трябва да се лекува.

Катенка чувала какво говорят хората и почнала да си поплаква. Това вразумило Данилушко.

— Добре — казал, — повече няма да работя. Изглежда, няма да мога да се издигна по-високо, няма да уловя силата на камъка.

И почнал сам да бърза със сватбата. Но какво да бърза, когато годеницата му отдавна всичко била приготвила. Определила деня. Развеселил се Данилушко. Съобщил за чашата на управителя. Той дотърчал, видял и ахнал от учудване. Поискал да я изпрати веднага на господаря, но Данилушко му казал:

— Почакай малко, имам да довърша нещо.

Било есен. Сватбата се случила тъкмо по змийския празник. В разговорите някой споменал за това — скоро, казал, всички змии ще се съберат на едно място. Тия думи се сторили на Данилушко като поличба. Спомнил си пак какво говорили за малахитовото цвете. Нещо го потеглило: „Защо да не отида за последен път на Змийския хълм? Може да узная там нещо“. И за камъка си спомнил: „Сякаш някой нарочно го бе сложил. И гласът в рудника… говореше за Змийския хълм“.

Решил и тръгнал. Земята почнала вече да замръзва и снежец прехвъркал. Данилушко наближил стръмния склон, откъдето взел камъка, и видял, че на същото място имало голям трап, сякаш камъни са къртили. Данилушко не помислил кой може да е къртил камъните и слязъл в трапа. „Ще поседя малко — мислел си, — ще си почина на завет. Тук е по-топло.“

До едната стена видял камък, подобен на стол. Данилушко седнал на него, навел глава и се замислил, а това каменно цвете не му излиза от ума. „Ех, да мога да го видя!“

Изведнъж станало топло, сякаш лятото се върнало. Данилушко вдигнал глава, а насреща, до другата стена, седи Господарката на Медната планина. Той веднага я познал по красотата и по малахитовата рокля. Но все пак помислил: „Може би така ми се струва, може би никой няма“. Седял, мълчал, гледал към мястото, където била Господарката, и уж нищо не виждал. Тя също мълчала, сякаш се била замислила. После попитала:

— Е, майстор Данило, не стана ли твоята чаша?

— Не стана — отговорил той.

— Ти не се отчайвай! Друго опитай. Ще имаш камък, какъвто ти трябва.

— Не — отвърнал той, — не мога повече. Много се измъчих, а нищо не излиза. Покажи ми каменното цвете.

— Да ти го покажа е лесно — казала тя, — но после ще съжаляваш.

— Няма да ме пуснеш да изляза от планината ли?

— Защо да не те пусна? Пътят е свободен, само че пак при мене се връщат.

— Покажи ми цветето, стори ми тая добрина!

Тя пак взела да го убеждава:

— Може би ще опиташ още веднъж сам да го направиш? — За Прокопич също споменала. — Той те съжали, сега е ред да го съжалиш и ти. — Напомнила му за годеницата: — Момичето душа дава за тебе, а ти не искаш и да знаеш.

— Знам аз — викнал Данилушко, — но без цветето няма живот за мене. Покажи ми го!

— Щом е тъй, майстор Данило — казала Господарката, — да идем в моята градина.

Казала и се изправила. Изведнъж нещо зашумяло, сякаш земя се срутила. Гледа Данилушко, а никакви стени няма вече. Наоколо се издигат високи дървета, но не такива, каквито растат в нашите гори, а каменни. Едни мраморни, други гранитни, най-различни. И като истински, с клони, с листенца. Вятърът ги поклаща и те шумят, сякаш някой подхвърля камъчета. Долу трева, също каменна, синя, червена… всякаква. Слънцето не се вижда, а светло, светло, като пред залез. Между дърветата трептят златни змии, сякаш играят. От тях иде светлината.

Господарката довела Данилушко до една голяма поляна. Земята тук била като проста глина, а по нея имало черни храсти, направени сякаш от кадифе. По тия храсти висели големи зелени камбанки от малахит, а във всяка камбанка имало алена звездичка. Огнени пчелички бляскали над тези цветя, а звездичките звънтели тихо, сякаш пеели.

— Е, майстор Данило, видя ли? — запитала Господарката.

— Не ще се намери камък — отговаря Данилушко, — от който може да се направи всичко това.

— Ако ти сам би намислил, бих ти дала такъв камък, но сега не мога — казала и махнала с ръка.

Пак зашумяло и Данилушко се намерил на същия камък в трапа. Вятърът пак свирел. Нали било есен. Данилушко се върнал в къщи, а същия ден у годеницата му имало седянка. Отначало Данилушко се показал весел — пял, играл, а после помръкнал. Годеницата му се изплашила:

— Какво ти е? Като че си на погребение!

А той й казал:

— Главата ми се пръска от болка. Чернее ми пред очите. Не мога да гледам.

После седянката свършила.

По стар обичай годеницата тръгнала с другарките си да изпрати годеника. Но колко ще е пътят, като живеели през една-две къщи. Ето защо Катенка казала:

— Хайде да заобиколим, момичета. Ще минем по нашата улица до края, а ще се върнем по Еланска.

В себе си тя мислела: „На Данилушко може да му стане по-добре, като го подуха вятърът“.

А другарките й само се зарадвали:

— Бездруго — казали — трябва да го изпратим. Много близо живее — не сме му изпели прощалната песен, както трябва.

Нощта била тиха. Снежец прехвърчал. Тъкмо време за разходка. И ето, те тръгнали. Годеникът и годеницата вървели отпред, а другарките на годеницата и момците, които били на седянката, останали малко назад. Подхванали девойките тази прощална песен. А тя се пее тъжно и провлечено като за покойник. Катенка видяла, че песента не подхожда. „И без това Данилушко е тъжен, а те на всичко отгоре намислили тая песен да пеят.“

Мъчела се да го разсее. Той уж се разприказвал, но скоро пак се натъжил. През това време другарките на Катя свършили прощалната песен и подхванали весели песни. Смеят се, тичат, а Данилушко върви с наведена глава. Колкото и да се мъчела Катенка, не могла да го развесели. Така стигнали до къщи. Другарките на Катя и момците почнали да се разотиват, а Данилушко, без да има такъв обичай, изпратил годеницата си и се прибрал в къщи.

Прокопич отдавна вече спял. Данилушко запалил тихо огън, измъкнал чашите сред стаята и стоял, разглеждал ги. В тоя миг Прокопич се закашлял. Кашлял, та се късал. По него време, знаеш, той бил много болен. Кашлицата му пробола Данилушко като с нож в сърцето. Спомнил си целия им предишен живот. Станало му много мъчно за стареца. А Прокопич престанал да кашля и попитал:

— Какво правиш с чашите?

— Гледам не е ли време да ги предавам.

— Отдавна трябваше да ги предадеш. Само място заемат тука. По-хубави и без това няма да направиш.

Поговорили още малко, след това Прокопич пак заспал. И Данилушко си легнал, но сън не го хващало. Повъртял се, повъртял се, пак станал, запалил огъня, погледал чашите и се приближил до леглото на Прокопич. Постоял над стареца, повъздишал…

След това грабнал чука и с един удар разбил на парчета своята чаша. А другата — по господарския чертеж — не побутнал. Само плюл и избягал… От нея вечер Данилушко изчезнал.

Някои казвали, че полудял и загинал в гората, други пък разправяли, че Господарката го взела за планински майстор.

А пък то другояче излязло. Но за това има друга приказка.

Бележки

[1] Мрамор — на 40 км югозападно от Свердловск (населението му се занимавало изключително с каменоделство, главно с обработване на мрамор, яспис и др.). ↑