Павел Бажов
Таюткиното огледалце

Ето какво се случи в рудника.

В една галерия се появила руда — лъскава, сякаш полирана. Откъртят парче и на него гледаш — някое крайче съвсем гладко. Също като огледало блести — може да се огледаш, ако искаш.

Ала на рудокопачите не им е до забава. Всеки от старците бил чувал, че това е лошо знамение.

— Появи ли се такова нещо — пази се! То значи, че господарката на планината си е счупила огледалото. Сърдита е. Без срутване няма да мине.

Хората, то се знае, се пазят, кой както може, а най-вече началството. Щом чул за тая работа, главният надзирател на рудника веднага престанал да ходи на това място, а на своя помощник заповядал:

— Разпореди да подпрат прохода с два реда греди и заповядай да закрепят здраво свода на галерията. Тогава сам ще проверя.

Надзирател по него време се случи Ераско Бързака. Подвижно такова старче. Пред началството много се стараел. Заповядат ли му нещо, ще хукне презглава и без да има нужда, припира хората, сякаш пожар е станал.

— Побързайте, момчета, побързайте! Рудничарската работа не ще бавене. Единият крак да е тук, другият там.

Заради тая му припряност го и нарекли Бързака.

Само че тоя път и Бързака много не бързал. Дострашало го сам да отиде, гледал другиго да прати. Извикал рудничния дърводелец и му казва:

— Я изтичай, Иване, огледай добре и сметни колко греди ще трябва да се докарат и почвайте с благословия. Нали знаеш, рудничарската работа не ще бавене, а аз за проклетия имам бодежи и кръстът ми се схвана. Едва се държа на краката си. Ще се разваля времето изглежда. Така че вие без мене работете! Утре надвечер да е готово!

Дърводелецът — нямало накъде — тръгнал, ала и той не бърза. Колкото и да е тежък рудничарският живот, но все никой не иска да иде в гроба преди време. Ераско дори го заплашил:

— Побързай, братко, побързай! Не се потривай! Нали знаеш, че мързеливите добре ги съживяваме на пожарната. Вярвам, че си ги виждал.

Този Ераско Бързака бил човече хитро като лисица. Пред очите ти маже и глади, а всъщност бил от лош по-лош. Най-много заради неговите доноси ядял бой народът. Бояли се от него.

На другия ден до вечерта сложили подпорите. Здраво укрепили, няма какво да се каже, но нали е планина! С греди не можеш я удържа, ако рече да се срути. Ще избоботи, гредите ще изпращят като клечици и подпорите няма да издържат: на пита ще ги смаже. Случвало се е.

Все пак Ераско Бързака се попрестрашил. Макар че едвам вървял и се оплаквал от бодежи, отишъл до подпорите и огледал галерията. Вижда — работата тук наистина е опасна за живота, и с камшици не всекиго ще закараш в тая галерия. Ераско взел да премисля кого да изпрати тук на работа.

Много народ бил подчинен на Ераско, но по-кротък от Ганя Заря нямало. Той бил толкова покорен, да се чудиш просто. Дали от малък са го били-пребили от бой или такъв се е бил родил, ала никога не прекословел. А след като го сполетяло семейното нещастие, съвсем престанал да говори. Жена му, знаеш, перяла през зимата на езерото и се подхлъзнала под леда. Измъкнали я, разбира се, но тя изглежда се простудила и напролет като свещица се стопила. Оставила на Ганя син и дъщеря. Както казват, хубави деца за черно тегло.

Момченцето не живяло дълго — скоро след майка си и то отишло в земята, а на момиченцето нищо му няма — здравичко и игривичко. Таютка я викали. На четири години без майка останала, а вече изпъквала между връстничките си — какви не игри измисляла да играят. Неведнъж и бой яла за това. Ще се скарат момичетата в играта, ще се разреват и тичат при майките си да се оплакват:

— Всичко това Тайка Заря го измисли!

Майките, то се знае, винаги своите жалят и галят, а Таютка гълчат:

— Ах, тая немирница! Сега ще я хванем и ще я напердашим. И на баща й ще кажем! Ще види тя тогава по пладне звезди на небето! Ще види!

Ала Таютка не се бояла от баща си. Усещала май, че му била като прашинка в окото — той все за нея мислел. Като се върнел от рудника в къщи, едничката му утеха била да се порадва на своята палавница и да послуша как чурулика за туй, за онуй. Защото Таютка нямала навик да се оплаква за обидите, повече помнела веселото.

С покойната си жена Ганя бил живял много сговорно, затова не искал да се жени втори път, но трябвало. Без жена в къщи с малко дете, разбира се, е трудно. Понякога Ганя ще намисли — непременно ще се оженя, ала щом чуе Таютка, веднага се разколебава. „Колко ми е весело сега с детето, а мащеха дойде ли, цялата радост в къщи ще помрачи.“

Така се мъчил без жена. Давал на съседите да му месят хляба и за готвене, каквото имало, пак там го пращал. Тръгне ли на работа, непременно ще заръча на бабичките от съседните дворове:

— Имайте добрината, наглеждайте и моята!

Те, разбира се, отговарят:

— Добре, добре. Нямай грижа!

Отиде на рудника, а те не се и сещат. Нали и тяхната работа не била малко. Своите внучета не смогват да наглеждат, камо ли за чуждото да се сетят.

Най-зле било през зимата. Къщурката на Ганя била паянтова, печка трябвало да се пали, а пък това не е работа за малко момиче. Бабите не идват, когато трябва. Така си мръзне Таютка до вечерта, докато се върне баща й от рудника и запали печката. Най-после Ганя намислил: „Ще започна да вземам Таютка със себе си. В шахтата ни е топло. И пред очите ми ще бъде. Макар и сух залък, но навреме ще яде.“

Така и почнал да прави. А да не би началството да му прави пречки — че жени не могат да слизат в шахтата — той почнал да облича Таютка като момче. Надене й братовите й дрешки и я води със себе си. Рудничарите, които живеели в съседство с Ганя, знаели, разбира се, че той няма момче, а момиче, но това какво им влизало в работата. Виждат, че човекът води детето със себе си в рудника от немай-къде, съчувствуват му и се стараят да забавляват Таютка. Нали е дете! Всеки иска да й е по-весело. Пазят я в шахтата, развличат я, кой както знае. Ту в празна количка ще я повозят, ту шарени камъчета ще й подхвърлят. Някой пък ще я вземе на ръце, ще я вдигне над главата си и ще каже:

— Я чакай да видя колко руда е натъпкал в носа си Натал Гаврилич. Не е ли време с кирка да я вадим?

Шегували се значи. И прякор й измислили — Натал Гаврилич. Съгледат ли я, веднага почват:

— А, Натал Гаврилич!

— Как си, Натал Гаврилич!

— На баща си ли дойде да помагаш, Натал Гаврилич? Добре, друже, добре. Отдавна беше време, иначе сам къде ще се справи.

Разбира се, Ганя не вземал винаги Таютка със себе си, но все пак честичко. И тя самата свикнала, познавала почти всички рудничари, които работели близо до баща й.

На тоя Ганя именно хвърлил око Ераско. Още от вечерта мазно му заговорил:

— Ганя, ти иди утре при новите подпори. Закрепи здраво свода на галерията!

Ганя и тоя път не взел да възразява, но като тръгнал за къщи, се замислил какво ще стане с Таютка, ако планината не го пощади.

Дошъл си в къщи — на Таютка носът подут от плач, ръчичките й издраскани, синина под окото й, рокличката й цялата изпокъсана. Някой я бил, изглежда. Но за това Таютка нищо не му разправила, само веднага го замолила:

— Татко, вземи ме утре на рудника със себе си.

На Ганя ръцете му затреперели, но си помислил: „Вярно, не е ли по-добре да я взема със себе си? Какво ще прави сама, ако не се върна жив от рудника?“.

Прибрал си момиченцето, прескочил до съседите за чорбата, навечеряли се и Таютка веднага се свила на пейката, като заръчала:

— Тате, хем да не забравиш да ме събудиш! С теб ще дойда.

Таютка заспала, а на баща й, разбира се, не му е до сън. До разсъмване не мигнал, прекарал през главата си целия си живот, в края на краищата решил:

— Ще я взема! Ако трябва да загинем, заедно да е!

На сутринта събудил Таютка, облякъл я както обикновено като момче, похапнали и тръгнали за рудника. Само че, гледа Таютка, нещо не е като винаги: познатите чичовци като чужди й изглеждат. Когото да погледне, отмества поглед, сякаш не я вижда. И никой не я нарича Натал Гаврилич. Като че всички са се разсърдили. Един рудничар взел да се кара на Ганя:

— Гаврило, откъде го измисли да водиш детето със себе си. Опасно е, всичко може да се случи.

След това към Ганя се приближил един момък, който си нямал нийде никого. Навел глава, в земята гледа и тихичко говори:

— Хайде да се сменим, чичо Гавриле: ти върви с Таютка на моето място, а аз на твоето.

Другите веднага се развикали:

— Остави тая работа! Жребий трябва да теглим. Повикайте Бързака! Нека хвърли жребий, щом е тъй работата!

Но Бързака все не идвал. Дотичал прислужникът му: господарят, казва, заповяда да слизате, без да го чакате. Болест го налегна, от леглото не може да стане.

Решили да теглят жребий без Бързака, но тук едно старче се намесило. Това старче се ползувало с много добро име. Имали го за опитен човек и винаги го наричали с презимето му, но тъй като бил нисък на ръст, наричали го шеговито Полукарпич.

Този Полукарпич им дал друг съвет:

— Почакайте — казал, — почакайте! Защо да се горещим на вятъра. Може Ганя от нас по-умно да го е измислил. Господарката на планината сигурно ще се смили над него, щом е с детето. Тя е милостива, бъдете спокойни! Току-виж, че вземе момиченцето при себе си на гости. Помнете ми думата.

С тия приказки Полукарпич потушил срама у хората.

Таютка не схванала, разбира се, за какво спорели, но думите за господарката на планината й останали в ума. Чудно й било също, че в шахтата всичко се било променило. По-рано винаги било шумно, светлинки се мяркали наоколо и хора се виждали. Кой руда копае, кой товари, кой с колички я вози. А този път всички били изчезнали някъде, а тя върви заедно с баща си в пустото място и само Полукарпич се присъединил към тях.

— И моята работа — казва — е в същата посока, ще ви придружа до мястото.

Вървели, вървели, на Таютка й станало мъчно и взела да пита баща си:

— Тате, къде отиваме? На гости у господарката ли?

Гаврило въздъхнал:

— Както се случи — казва. — Може и да отидем.

Таютка пак пита:

— Тя далеко ли живее?

Гаврило, разбира се, мълчи, не знае какво да каже, а Полукарпич й отговаря:

— В планината има много вратички, които водят към нея, но ние не ги виждаме.

— Ама тя лоша ли е? — пита пак Таютка, а Полукарпич започнал да й разказва за господарката, сякаш й е роднина или приятел. Че такава, че онакава, че еди-каква си. Роклята й зелена, косата черна, в едната ръка държи малка кирка, а в другата цвете. Цветето гори като голям сноп борина, а не дими. Господарката дава това цвете на онзи, който й допадне, а в ръката й веднага се появява друго.

На Таютка това й се понравило. Казала:

— Ех, да ще да ми даде на мен такова цвете!

Старецът и с това бил съгласен.

— Че ти какво мислиш? Може и да ти даде, ако не се плашиш и не плачеш. Сигурно ще ти даде.

Залъгал така детето. Таютка мислела само как по-скоро да види господарката и да получи цвете от нея.

— Дядо — казала тя на стареца, — каквото и да стане, няма да се уплаша и няма да плача.

Стигнали най-после до новите подпори. Наистина здраво било укрепено и борина имало приготвена. Ганя и старецът се заели да разпалват борината. Работата, знаеш, била такава, че трябвало добре да се осветява, с рудничните лампи само било недостатъчно, а пък не може къде да е огън да накладеш на такова място.

Докато правели огнището и разпалвали огъня, Таютка стояла и гледала наоколо няма ли тук вратичка, да отиде на гости на господарката на планината.

На младите, то се знае, очите са силни. На едно място, не високо от земята, Таютка съзряла някаква кръгла дупка, а в дупката нещо блести. Без много да му мисли, Таютка се приближила до това място и надникнала в дупката, но нищо не видяла. Тогава почнала с ръка да я опипва. Отвътре била гладка, а краищата й се къртят като стара мазилка. Че като взела Таютка да чопли: чакай, казва, да направя дупката по-широка. Очистила бързо едно място колкото прозорче и изведнъж заревала с цяло гърло:

— Тате, дядо! Едно голямо момче иска да ме одраще!

Гаврило и старецът дотичали, виждат — нещо като огледало, вдълбано в рудата, ясно оглежда и толкова голям те прави, че не можеш да се познаеш. Отначало и те самите се уплашили, но после разбрали и старецът почнал да се присмива на Таютка:

— Нашият Натал Гаврилич себе си не можа да познае. Я гледай — аз никак не се боя от тоя дядо, макар че е толкова голям. Ще го накарам да прави, каквото поискаш. Подръпна ли си носа — и той ще се подръпне, погладя ли си брадата — и той също. Гледай: изплезих език и той раззина усти — ще си извади езика! Цяла греда!

Таютка надникнала иззад рамото на стареца. Наистина така е — това е той, само че страшно голям. Видяло й се забавно как дядото се криви пред огледалото. Тя сама излязла напред и взела да си мръщи лицето.

След малко й се дощяло да се погледне в краката, по-ниско значи да снеме огледалото. Почнала да разравя рудата от долния край. Баща й и Полукарпич гледат — под Таюткините ръчички рудата сама се заронила надолу, сипе се на дребни парчета под краката им. Уплашили се: помислили — срутване. Ганя взел Таютка на ръце и изтичал встрани:

— Постой тука! — казва. — Ние с дядо ти ще очистим мястото. Тогава ще те повикаме. Но внимавай: преди да те извикаме, не идвай — иначе ще се разсърдя!

На Таютка й станало мъчно, че не й дали да си поиграе пред огледалото. Понацупила се, надула устнички, но не заревала. Знаела, види се, че не трябва да пречи на работата на големите. Седи намръщена и от скука си играе с камъчетата, които били край нея. Един между тях се случил необикновен. На големина колкото юмрук. Гледаш го отзад — руда като руда, а обърнеш ли го, в него вдълбано нещо като малка чашка или паничка. Тъй гладко излъскано, че блести, а по краищата като с листенца облепено. А най-чудното е, че от дъното на чашката към Таютка поглежда същото онова по-голямо момче. Таютка почнала да си играе с тая играчка.

А в това време баща й работел със стареца в галерията. Отначало се предпазвали, а после работата тръгнала бързо. Разкопават наоколо гладкото място и къртят рудата, а тя се рони на малки парчета. Само в горния край по-трудно вървяло. Високо било, а и опасно да не би рудата да се срине на големи парчета. Старецът заповядал на Ганя да стои долу, да не би в това време да дойде Таютка, а той се изкачил на големите буци и на бърза ръка очистил горния край. И се открила пред тях в рудника нещо като голяма вдълбана чаша, а около нея рудата стои като рамка и толкова била здрава, че кирката не може да я засегне.

За да се увери, старецът чукнал неведнъж по самата чаша с кирката. Отначало в долната част предпазливо, а после почнал да удря с всичка сила и нарежда:

— Чакай да цапна стареца по носа — стига ми се е заканвал.

Удрял, удрял, чашата ечи като излята от мед, а от кирката дори драскотинка не остава. Тогава и двамата се уверили колко е здрава. Ганя изтичал за Таютка. Тя дошла, погледнала и казала:

— И аз имам такава! — и показала своето камъче. Погледнали те — наистина в камъчето чашка със същата рамка. И огледалото също — само че малко. Тогава старецът рекъл:

— Таютке, това господарката на планината ти го е дала, може би да си играеш, а може би и за да ти донесе щастие.

— Не, дядо, аз сама го намерих.

Гаврило също се усъмнил: какви ли не работи могат да станат. До спор стигнала работата. Почнали да прехвърлят всички камъчета, там, където стояла Таютка. Дори подобен на нейния не намерили. Тогава старецът казал:

— Виждате ли сега, че не е какво да е камъче! Друго като него цял живот не можеш намери! Пази го, Таютке, и никому не го показвай, иначе — научи ли началството, ще ти го вземат.

Като чула това, Таютка с цяло гърло завикала:

— Няма да го дам! Никому няма да го дам!

Пъхнала бързо камъчето в пазвата си и го притиснала с ръчичка за по-сигурно.

Надвечер из рудника се разнесъл слух:

— Ганя е жив и здрав. Двамата с Полукарпич изкопали цяла планина руда, а отгоре на това и някакво огледало изровили. Здраво, без нито една драскотина и с шарена рамка.

То се знае, всички полюбопитствували. Щом дали сигнал за излизане от рудника, народът се втурнал първо да види. Дотичали, гледат — вярно, над забоя се наклонило огледало, а около него рудата прилича на същинска рамка, сякаш с ръка изсечена. Огледалото не е като дъска, а като чаша: в средата вдлъбнато, а по краищата равно. Който се приближи до него, най-напред се стресне, а после се засмее. Защото това огледало показва човека много чудновато. Носът колкото планина, космите на мустаците като цял куп дърва. Даже да гледаш е и страшно, и смешно. Насъбрал се много народ. Старците, разбира се, мърморят: не е за смях, казват, тая работа е много сериозна. Но нима ще усмириш младите, щом ги е напушил смях. Вдигнали врява, шегуват се помежду си. Някой домъкнал Таютка пред огледалото и вика:

— Ей това голямо момче откри огледалото!

Други се обаждат:

— Така е наистина! Да не беше Таютка, нямаше сега да се смеем. Таюткино е огледалото!

А Таютка си мълчи и притиска по-здраво с ръчичка малкото си огледалце.

Ераско Бързака, то се знае, също чул за тая случка и веднага оздравял, слязъл в шахтата и тръгнал към галерията на Ганя. Докато вървял, помнел още, че трябва да се прави на болен, но щом разгледал мястото и разбрал, че народът не се бои, веднага затичал и извикал по стар навик:

— Побързайте, момчета! Хайде към изхода! Няма до среднощ да ви чакаме. Рудничарската работа не ще бавене. Голямо чудо, че в галерията се открило гладко място!

А в себе си поради хищническия си нрав друго мисли: На рудничния надзирател няма да кажа, а ще изтичам право при управителя. Ще му разправя как по мое нареждане изровиха това чудо в галерията. Тогава ще дадат наградата на мене, а не на надзирателя.

Изтичал при управителя, а надзирателят вече там и дори се присмива на Ераско:

— Я гледай! Оздравя ли, Ерастушко? Аз пък мислех, че няма да можеш да видиш какво са изкопали без тебе в рудника.

Ераско замънкал:

— Нали за това съм дошъл — да ти кажа.

А надзирателят, знаеш, го дразни:

— Отслабнали са ти май краката. Всяко нещо сам ще трябва да наглеждам.

Ераско няма да седне да плаче от мъка. Мислил, мислил и намислил: „Чакай да напиша писъмце на господарката. Тогава ще видим накъде ще се обърне работата.“

Решил и написал. Така и така, казва, благодарение на старанието на еди-кой си надзирател в рудника изровиха едно чудновато огледало. Не какво да е, а на самата господарка на планината. Не желаете ли да го видите!

Ераско хитро го измислил. Той знаел, че управителят непременно ще донесе на господаря на рудника за тоя случай, но от това нищо няма да излезе. По него време господарят се случил такъв, че никак не се интересувал от работата, а само едно искал — пари да има повече! А жената на този господар била от чужди земи.

Известно е, че господарите имат обичай да се разкарват из чужбина. И сисертският господар същото намислил: „С какво, казва, съм по-долу от другите? Ще замина — хора ще видя, себе си ще покажа“.

Попътувал из топлите морета, пръснал доста рублички и към къщи го потеглило. Само че пътят минавал през немските земи, а немците, знаеш, са големи майстори да се докопат до чужди пари. В тая работа всички народи надминават.

Гледат, господарят е с малко ум, а с много пари разполага и взели да се усукват около него. Узнали, че е ерген, и решили да му пуснат въдицата. Докарали му една немкиня — по-охранена и по-угледна, но такава, за която никой от тях не искал да се ожени — и почнали да се надпреварват да я хвалят:

— Ето ти годеница на място! Цялата земя да обиколиш, такава няма да намериш! Като я заведеш в къщи, съседите очи ще опулят.

Господарят повярвал на лукавите им приказки и взел, та се оженил за немкинята. Поласкало го още и това, че преди сватбата годеницата говорела само за едно — колко хубаво ще бъде да живее в новото място. А като се венчали и господарят подписал книжата, които му пъхнали в ръцете, друго заприказвала:

— Не ми се иска, мой любезни приятелю, накрай света да отивам. Тук съм свикнала, а и за твоето здраве е по-полезно.

Господарят, разбира се, кипнал:

— Как тъй? Защо преди сватбата друго говореше? Ти съвест нямаш ли?

А немкинята само се подсмива:

— Според нашите обичаи — казва, — на годеницата съвест не й трябва. Съвестна ли си, цял живот мома ще си останеш, а това не е весело.

Господарят се сърди, кори жена си с най-различни думи, а тя не иска и да знае. На своето настоява:

— Да си подписал договор преди сватбата, а сега няма защо да приказваме. Ако ти трябва, върви сам в твоя край. Живей там, колкото искаш, ако щеш, тук никак не се връщай, няма да ми е мъчно. Само пари ми пращай навреме. А ако не пращаш, под съд ще те дам, защото си длъжен по закон да издържаш жена си, пък и подписа ти за това имам.

Ами сега какво да прави? Господарят се боял да си замине сам за в къщи: за смях, казва, ще стана — и останал в немската земя. Дълго живял там, всички печалби от рудника отивали в немските джобове. После, изглежда, видял, че в това няма сметка, а може и поради друга никаква причина, но закарал все пак своята немкиня в Сисерт и казал:

— Стой тук.

Но на нея й било скучно и тя вършела всичко, каквото й хрумне. На Азов планина, където сега се издига къщата с куличката, преди, казват, имало нещо като манастир или мелница. Тази къща се наричала Раззор. Тя била построена именно по времето на тая чуждестранна господарка. Ще дойде, казват, тук с цял куп гости и по цели недели се забавляват. Тия господарски забавления стрували скъпо на народа. Ту овца или теле ще замъкнат, ту пожар в гората ще направят. На тях е весело, а на народа тежко. Доволни били хората, когато господарката пропуснела някое лято да дойде в тукашния край.

Разбира се, Ераско това не го интересувало. Той гледал да не изпусне своята печалба и затова пратил писъмцето по човек. И не се излъгал, подлата душа. Още на другия ден на седем или осем тройки господарката пристигнала и веднага повикала при себе си Ераско:

— Я покажи какво огледало си намерил!

Дошли и управителят, надзирателят и другото началство. Разбрали каква е работата и взели да я раздумват: забранено е жени да влизат в рудника. Но къде ще я убедят? Тя своето повтаря:

— Ще ида и ще ида!

Между новодошлите се перчело и едно чуждестранно господарче. Гостенин й бил. Представяла го за брат или за друг там някакъв роднина и винаги го водела със себе си. Той едва-едва избърборил: „Ние, казва, в какви рудници сме ходили с нея в чужбина, а това какво е!“

Нямало какво да се прави, почнали да ги спускат. Началството в тревога, само Ераско се радва, подскача пред господарката, с две лампички й свети. Довел ги най-после до мястото. Господарката разгледала огледалото. И те с чуждестранното господарче се посмели на изображенията си в него, после господарката казала на Ераско:

— Изрежи това огледало и ми го докарай в Раззор!

Ераско взел да й обяснява, че в никой случай това не може да стане, но господарката си знае своето:

— Искам това огледало да стои в къщата ми, защото аз съм господарката на тая планина!

Едва издумала и от огледалото изригнала струя руда. Господарката изпискала и паднала в несвяст. Настанала суматоха. Началството вдигнало господарката и забързали към изхода. Само Ераско останал в галерията. Рудата, знаеш, го съборила на земята и го засипала наполовина. Измъкнали го, разбира се, но тоя път краката му наистина пострадали: повече не бързал и народа напразно не безпокоял.

Чуждестранната господарка останала жива, само че оттогава все изроди раждала. И не някакви полуумни, а пълни идиоти, които пъхат лъжицата в ухото и на нищо не могат да се научат.

На чуждестранното господарче, което се хвалело: знаете ли кои сме ние, края на носа отнесло. Като с нож го отрязало, зейнали две дупки — не се перчи, не дрънкай без време.

А огледалото в рудника изчезнало, сякаш в земята потънало.

Затова пък Таюткиното огледалце се запазило. Голямо щастие не й донесло, но все пак Таютка прекарала живота си не по-зле от другите. Огледалцето, казват, предала на внучката си. И сега, изглежда, се пази то, но не се знае у кого.