Алън А. Макфарлън
Дроздът отшелник (ирокези)

В началото птиците не можели да пеят. Само човекът умеел да пее и всяка сутрин ирокезите посрещали слънцето с песен. Птиците често спирали своя полет, за да ги послушат. На тях също много им се искало да пеят. Един ден Великият дух дошъл на земята да посети множеството създания, които бил сътворил. Вървял из полята и горите и решил, че всичко е наред и все пак нещо като че липсвало.

Докато Великият дух мислел, а слънцето потъвало зад хълмовете на запад, дочул музикалния ритъм на индиански барабан, който биел в такт с мелодията на свещена ирокезка песен за залез-слънце. Заслушал се Великият дух и забелязал, че птиците като че също слушали. Тогава го озарила велика мисъл.

— Ето какво липсва! — възкликнал той. — И птиците трябва да пеят!

На следния ден, когато слънцето отново дошло, Великият дух свикал голям съвет на всички птици. Слънцето останало скрито зад това множество от птици в небето. Те накацали по дърветата и храстите около скалата на съвета, където стоял и чакал Великият дух.

Когато въздухът наоколо стихнал, Великият дух заговорил:

— Свиках този съвет, за да разбера искате ли да пеете като моите индианци? Всеки може да има своята песен; ала песните ще бъдат най-сладки за онези, които най-много се стараят, защото всички трябва да работите упорито, за да притежавате неща, които са прекрасни. Искате ли песни?

Развълнуваното чирикане на огромния птичи хор, когато казали: „Да!“, зарадвало Великия дух.

— Така да бъде. Утре, когато слънцето се издигне на изток, всички ще полетите високо в небето. Всеки от вас ще полети колкото може по-високо. Когато стигнете до там, докъдето сърцето и крилата ви могат да ви носят, ще намерите вашите песни. Птицата, която излети най-високо, ще получи най-красивата песен.

С тези думи Великият дух изчезнал.

Рано на следната сутрин, толкова рано, че луната все още не си била отишла, за да даде път на слънцето, птиците били готови за състезанието. Докъдето се простирал погледът, не се виждала земя, нито дървета, нито храсти — само птици. Те цвърчели и чуруликали възбудено и си мислели за великия дар от песни, който ги очаквал.

Единствено малкият кафяв дрозд бил много тъжен. „Как — питал се той — мога аз с моите малки крилца да полетя достатъчно високо, че да спечеля красива песен?“ Докато малката птичка се оглеждала наоколо, видяла край себе си един огромен, златен орел. Дроздът ахнал от възхищение пред голямата птица и внезапно го осенила една мисъл. Бързо се сгушил в перата на красивия орел.

Голямата птица, възбудена както всички останали пернати същества, нито видяла, нито усетила малката птичка, която чакала да бъде отнесена към небето от величествената птица. „С моята неуморимост и мощни криле сигурно ще спечеля“ — мислел орелът.

Огромното червено слънце като че никога нямало да поздрави крилатата тълпа, но в момента, в който се появило, небето се изпълнило с птици. Ускореният плясък на крилата им заприличал на вихрен вятър; а земята потъмняла, тъй като дори могъщото слънце изгряло в сянка.

Все по-високо и по-високо се издигали птиците, но скоро по-малките и по-слаби започнали да се уморяват и да се спускат към земята. Всяка вече си имала своя песен, макар някои от най-малките, по-бавно летящи птички, да имали само по няколко ноти. Докато се спускали плавно към земята, те слушали песните, които им били раздадени, и ги научили, като ги повтаряли.

Когато слънцето си тръгвало, за да стори място на луната, само няколко птици все още летели нагоре. Слънцето отново изгряло, но този път единствен орелът останал високо в небето; но дори и той, великият вожд на всички птици, започнал да се уморява, когато слънцето достигнало половината път до нощта. Плясъкът на крилете му ставал все по-слаб, а усилията му да продължи още по-нагоре събудили малкия дрозд, който бил заспал, докато голямата птица, която го носела, се била насочила устремено нагоре. Сега, когато орелът започнал да се спуска надолу, дроздът излетял от своето тайно място изпод перата на орела. И чудо на чудесата: започнал да лети нагоре.

Разгневеният орел се намръщил, като видял дрозда, и понечил да последва и хване малката птичка. Ала той бил твърде изморен, за да направи още едно движение нагоре, затова се спуснал към земята, докато малкият пасажер радостно летял към висините. Малкият дрозд летял, докато го спрели облаците. Изпълнен със страх, той се гмурнал през тях и попаднал в страната на духовете. Там чул една приказна песен. Тя била тъй красива, че той останал в света на духовете, докато научил всяка нота. Тогава полетял обратно към земята. Горял от нетърпение да се върне, за да могат пернатите му приятели да чуят и да се възхитят на неговата неземна песен.

Бил се издигнал тъй високо, че доста време му трябвало, докато се върне; и както се спускал, започнал да мисли, че е постъпил нечестно, за което по-скоро трябвало да се срамува, отколкото да се радва. Причината за тази песен бил орелът и дроздът започнал да се бои от голямата птица, защото знаел, че я е разгневил.

Когато видял скалата на съвета под себе си, полетът му станал по-бавен. Знаел, че всички останали птици го чакат; и докато се спускал все по-ниско, съгледал ядосания орел да му отправя застрашителни погледи. Всички птици се умълчали, когато дроздът наближил голямото птиче сборище. Знаел, че е измамник; но ясно му било, че всички птици също знаят това. Вместо да кацне, дроздът полетял към гъстата гора и се скрил дълбоко в храстите. Нито поискал да види, нито да бъде видян от който и да е от крилатите същества.

И днес той все още се крие дълбоко в горите и рядко излиза на открито. Затова е известен като дрозд-отшелник. Понякога, макар още да се срамува, че с измама е получил своята приказна песен, той пее сладката мелодия от света на духовете. И когато пее, всички други птици слушат в захлас, докато песента на духовете изпълва въздуха с неземната си прелест.