Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2014)
Разпознаване и корекция
ganinka (2014)

Издание:

Алън А. Макфарлън. Индиански народни приказки

ИК „Георги Бакалов“, Варна, 1981

Канадска. Първо издание

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Коректор: Маргарита Георгиева

Корица и илюстрации: Иван Кенаров

История

  1. — Добавяне

Мнозина индиански племена вярвали в джуджета, горски духове и други малки същества с приказна сила: същества, които те понякога наричали Малки хора. Говорело се, че тези малки същества притежават магически сили. Ето защо към тях трябвало да се отнасят внимателно, в противен случай щяло да ги сполети нещастие. Индианците миджит[1] имали всичко онова, което се харесвало на обикновените индианци в моменти на веселие и шеги. Затова били смятани за големи веселяци и пакостници.

Малките същества обикновено живеели в неголеми подземни жилища, но живеели и над земята в малки къщи, образувани от купчини камъни. Когато нормален човек премествал тези камъни или случайно ги бутнел, Малките хора събирали камъните и отново ги връщали на мястото им. Индианските деца, които забелязвали и най-дребните нещица, често оставали съвсем озадачени от това. Понякога те нарочно местели камъните, докато възрастните не ги предупредили, че е неразумно да се постъпва така, защото ще ги сполети беда.

Една сутрин, много, много отдавна, една микмакска девойка се къпела в реката. Внезапно тя видяла нещо, което приличало на къса вейка, или по-скоро купчинка листа, които явно се носели по течението. Когато приближили, тя с изумление видяла, че това е малко кану с един елф на греблата. Много внимателно тя взела кануто в ръце и го занесла в кожената колиба на родителите си.

Родителите се изплашили.

— Това е нещо вълшебно — казали те — и ти не биваше да го докосваш. Върни го внимателно и го остави на мястото, където си го намерила.

Момичето заплакало, тъй като не искало да се разделя с малката си жива кукла. Преди да успее да каже нещо, дребното човече заговорило за първи път.

— Направи както ти наредиха родителите! — извикало то с висок, пронизителен глас.

Изплашено, момичето изтичало до мястото, където намерило кануто и малкия гребец в потока, и внимателно ги поставило обратно във водата.

— Моите благодарности — казало човечето, преди да отплува. — Някой ден ще се върна и отново ще се видим.

После малкото човече загребало нататък, през буйната вода и по малките водопади, като насочило майсторски нестабилното си кану през бързеите.

Момичето си помислило, че мъничкото човече е много любезно. То се изплашило да не стане нещо с него и затичало по брега на реката, за да го спаси, ако случайно кануто бъде потопено. Предполагало, че човечето се досеща защо тича след него покрай брега, защото, като стигнало спокойните води, то се обърнало и й махнало приятелски с малкото гребло. Момичето било сигурно, че елфът ще изпълни обещанието си и ще се върне; и затова всяка сутрин то отивало при потока, за да види дали ще го зърне някъде. Но то не идвало.

След няколко дена момичето събирало боровинки с няколко свои другарки, когато, за нейна радост, видяло десет мънички канута да плават надолу по течението, като гребели близко до брега, където стоели момичетата, зяпнали в почуда. Те били изумени, но не се изплашили, защото момичето, което вече било срещнало човечето, им разказало за приключението си. Водачът в първото кану размахал гребло и поздравил малката си приятелка с весело: „Хо!“.

Джуджетата слезли на брега на потока, където стоели момичетата. Вождът на малката групичка, елфът, който малкото момиче вече познавало, отишъл настрана и заговорил с останалите дребосъци от групата на език, който момичетата не разбирали. Онова, което си казали, навярно било много смешно, защото те всички радостно заподскачали, разсмели се и замахали с ръце.

Отначало вождът сякаш не се съгласявал с това, което били решили да направят; накрая обаче се усмихнал, подръпнал бялата си, дълга брада и на езика на микмаките запитал малкото момиче и другарките му дали биха искали да отидат на отсрещния бряг на реката.

— Там има повече боровинки — пронизително изпискал той.

Момичетата весело се разсмели, защото знаели, че и десетте канута заедно няма да могат да поберат даже едно от момичетата. Накрая се съгласили да прекосят потока с малките хора. Тутакси дребосъците доближили канутата плътно до брега, като майсторски загребали с греблата.

— Елате в моето кану — казал вождът.

За да му достави удоволствие, момичето, което преди го отнесло, се престорило, че стъпва в миниатюрното кану. За нейна най-голяма изненада и за изненада на останалите момичета, щом кракът й докоснал кануто, лодката се уголемила и заприличала на обикновена лодка на микмаките, а малките хора пораснали и станали като микмакски индианци, докато момичето сякаш започнало да се смалява.

Останалите момичета не искали да изглеждат по-малко храбри от своята другарка и всяко стъпнало в едно от канутата. По същия магически начин, приложен от вожда им, всяко кану сякаш изведнъж се уголемило до размерите на обикновено кану, докато човекът с греблото израснал толкова, че да може да се справи с гребането. Както се случило с първото момиче, което се покачило на едно от тези лодки, всяко момиче като че ли се смалило.

Един до друг, гребците сякаш останали недосегнати от течението и лодките стигнали до другия бряг на реката, на около сто ярда разстояние. Щом момичетата скочили на земята, отново придобили нормални размери. Гребците вдигнали гребла за поздрав и канутата бързо се смалили, докато приели миниатюрната си форма. Сетне те сякаш изчезнали по посока на бързеите.

Както казал вождът на джуджетата, на речния бряг, където слезли момичетата, имало много боровинки и скоро кошничките били пълни. И тогава най-голямото момиче изведнъж извикало:

— А как ще се върнем на другия бряг на реката?

Бележки

[1] Индианци миджит (англ.) — джудже, дребосък, мъниче. — Б.пр.

Край