Уолт Уитман
Торището

1.

Нещо ме уплаши там,

        където смятах себе си в най-пълна безопасност

Оттеглих се от мирните гори, които любех,

        по пасищата няма повече да се разхождам,

аз няма вече да се разсъбличам,

        за да срещна моята любовница вълната,

аз няма да допирам свойта плът в земята

        и във всяка друга плът, за да се обяснявам.

 

Как е възможно тази почва да не бъде изтощена?

Как може да сте все тъй живи, вие стръкове на пролетта?

Как може другиго да надарявате със здраве,

        тревни сокове, овошки, коренища, семена?

Не хвърлят ли върху ви постоянно гниещи тела?

Не е ли всеки континент създаван

        пак и пак със кваса на смъртта?

 

Какво направихте със лешовете им?

На всичките пияници, на всичките чревоугодници

        от толкоз поколения?

Къде сте скрили всички тези течности, меса?

Не виждам нищо върху вас от тях сега,

        или навярно аз се мамя?

Аз ще прокарам с плуга си бразда

        и ще забия в почвата лопатата и ще я преобърна,

уверен съм, че ще извадя някой къс разложено месо.

2.

Виж торището! Хубаво го виж!

Възможно всякоя частица някога да е била

        частица някаква на болен — виж сега!

Априлската трева покрива прериите,

кълни фасулът мълчаливо през пръстта в градината,

изнежените копия на лука са пробили,

събрани са на гроздове една до друга

        пъпките на ябълката върху клоните,

възкръсва житото, излиза бледолико вън от гроба си,

събужда се оная багра във върбата и черницата,

мъжкарят пее утрин и при залез, женската е в своето гнездо,

пробиват пиленцата в полога яйца,

        новородените животни се явяват,

телето е извадено от кравата и кончето от майката кобила,

от свойто ниско хълмче честно се подават

        тъмните зелени листи на картофа,

от своите хълмове израства жълто царевичното листо

        и люлякът цъфти край пътната врата,

израства лятото невинно и пренебрежително

        над всички тия пластове от вкиснала се смърт.

3.

Това се казва химия!

Че вятърът наистина е заразен,

че туй не е измама, тез прозрачни сини струи на морето,

        което влюбено ме гони,

че безопасно е да го допусна да оближе тялото ми със език,

че то не ме заплашва с болестите,

        които себе си са вложили у него,

че всичко е пречистено завинаги, завинаги,

че хладната напитка от герана е такава вкусна,

че и къпините са ароматни и такива свежи,

че плодовете в ябълковата градина, в портокаловата,

                        пъпешите,

        гроздовете, прасковите, сливите не са отровни,

че като легна на тревата няма да се заразя със нищо,

че вероятно всеки стрък трева расте от туй,

        което е разнасяло зараза.

Изпитвам ужас от земята, защото е така спокойна, търпелива,

отглежда тъй приятни работи върху такова тление,

обръща се безвредна и неопетнена върху свойта ос

        с безкрайно следващи се гниещи тела

и изпарява тъй уханни ветрове от тая вряща гнилоч,

възобновява със такъв невинен вид прахоснически

        ежегодно своите разкошни жътви,

такива най-божествени материали дава на човека,

за да приеме туй, което най-подир от него и остава.