Уолт Уитман
От преградени стенещи реки

От преградени стенещи реки,

от туй във мене, без което бих бил нищо,

от туй, което съм решил да сторя нещо знаменито,

        дори да бъда сам сред хората,

от моя собствен резониращ глас, възпяващ Фалоса,

запял стиха на прокреацията,

запял за нуждата от висша челяд

        и посред нея висши възрастни,

запял за мускулния тласък и смешението,

запял за тоз лежащ до тебе, о, неудържим копнеж,

о, всеки, пък и всякоя, привлекли другия със тяло!

О, за тебе, който и да си със свойто съответно тяло!

О, то, което повече от всяко друго те изпълва с радост!

О, гладно глозгане, което ме яде и ден и нощ,

о, скъпи мигове, о срамежливи болки, като ви тъй възпявам

и като търся често все още ненамереното,

        макар да съм го търсил най-прилежно от години,

запял най-истинната песен на душата, колебаеща се наслуки

и като се възраждам с великата природа или сред животните

за туй, за тях и за това, което става с тях

        в поемите ми като известявам,

за мириса на ябълката и лимона, за птичето чифтосване,

за влагата в леса, за ударите на вълните,

за бесния напор на океанските вълни срещу земята,

като пея и за тях и увертюрата ми като радостно звучи,

като предварва опнатата струна, добре дошлата близост,

        гледката на съвършеното тело,

плувецът, плуващ гол в потока,

        или неподвижен на гърба си да се носи,

пристъпващата женска форма, аз замислен,

        болен трепетно във влюбената плът,

божествения списък като правя за себе си и за всеки друг,

лицето, крайниците, индекса между главата и трупа

и всичко произлизащо: мистичния делириум,

налудната любов, напълното от туй отдаване.

(До мен и нито звук, какво ще ти нашепна:

обичам те, ти целия ме имаш,

о, ти и аз да бягаме от другите и просто да се махнем —

        свободни, без закон, два ястреба в небето

две риби в океана — те не по-малко беззаконни са от нас),

беснеещият ураган във кариер през мене преминаващ,

аз тръпнещ, развълнуван, обет на двамата —

        че няма да се разделим: жената, влюбена във мен

и аз във нея влюбен, повече отколкото в живота си,

        като си давам тоз обет

(залагам с радост всичко зарад тебе,

о, нека да изгубя себе си, ако е нужно!

О, ти и аз, какво значение другите какво си мислят,

какво значение ще има всичко друго,

        значимо е, че двамата се радваме един на друг,

че се изчерпваме взаимно, щом трябва да е тъй!)

от господаря, от пилота кораба поемам аз,

от генерала, който ме командва и командва всички —

        взел съм разрешително от него аз,

от известно време вече ускорявам своята програма

        (аз маех се предълго ей така!),

от секса, от основата, от вътъка,

от самотата и от честите стенания самотен,

от многото лица наблизо и истинското не наблизо,

от нежно плъзгащата се ръка върху ми

        и пъхането на пръсти в моята коса или брада,

от дълго задържаната целувка на устните ми или на гръдта,

страстната прегръдка, дето прави мен и всеки друг пиян

от туй, което знаел е небесният жених и от труда

на бащинството, от екзалтацията, от победи и успокоения,

        от нощната прегръдка на лежащата до теб,

от актовата песен на очите, дланите, бедрата и гръдта,

от лепването на потрепваща ръка,

от кривата извивка, хващаща те като скоба,

от край до край отхвърлената гъвкава завивка,

от неискаща да я оставя, аз сам не искам да си тръгвам

(миг само, нежна очаквателко, и ще се върна!)

и от часа на грейналите върху нас звезди и падаща роса,

и от нощта, като за миг се появявам и отлитам,

празнувайте божествения акт и вий, чеда,

        приготвени за него, и вие, неотстъпващи недра.