Алфред Шьопф
Символизираща и несимволизираща фантазия

За конкретен изходен пункт на своите разсъждения аз ще взема едно определено говорене за фантазии, което се разгърна в ситуация на психологическо консултиране, потърсено от Ули — младеж на 17 години и половина. Той дойде заради трудностите си при концентриране по време на учене, които бяха причина да прекъсне училище, а впоследствие и професионалното си обучение въпреки своето високо ниво на интелигентност. Към това се прибавяха и различни опити за бягство, при които се налагало да бъде връщан вкъщи от полицията. В крайна сметка Ули дойде на консултация, защото сам имаше чувството, че не се справя с реалността. Сякаш живеел на друга планета.

В началните ни разговори се очертаха два фантазии кръга, които издаваха вътрешна взаимосвързаност. В първия ни разговор изходна точка предложи една книга за древните египтяни, която дълбоко го беше впечатлила. Тя очевидно представляваше един вид фантастична археология, която му даваше материал за размисъл и го примамваше на далечни пътувания в света на представите. Хеопсовата пирамида като средищен пункт, свързан под земята с другите пирамиди, Ули разглеждаше като конструкция, която има своя смисъл, благодарение на отнасянето си към космоса. Според него древните египтяни били изпреварили далеч всички останали епохи в разгадаването на космоса, те били изчислили по-добре и космическите разстояния. Да, той дори предполагаше, „че те все още са там долу и че оттам долу биха могли да направляват определени неща“.

Следваща изходна точка за фантазии му предлагат образи като Наполеон и Хитлер и Ули би искал да знае, какво мислят психолозите за тях, дали ги смятат за болни. Но кой изобщо е нормален? Тук вече провокативно се засяга темата за отношението ни към нормалността. Ули е възхитен от разрушителната мощ на тези мъже, защото „без разрушаване не може“. Тяхната грешка според него се състои единствено в това, „че са останали на земята“, поради което не са могли да осъществят плановете си. Те не са предприели космическо пътуване. Тук фантазиите за величие отново се свързват с космическите полети, които Ули познава от научно-фантастичните филми, оказващи опияняващо въздействие върху него.

В опитите му за бягство за него понякога също изчезват границите между фантазия и действителност. Той стои на улицата, но си мисли, че спи. Няма нужда от наркотици, алкохол или цигари. Той и така е „на градус“. В реалността не може да открие нищо привлекателно. Без своите идеи, той би бил един скучно нормален човек. Би завършил някакво образование, би се оженил, би имал деца и т.н. Някои хора имат нормални цели, но това не е за него. Без своите идеи той не знае дали все още би живял тук и, смесвайки два израза, той казва: „Чак дотам нещата при мен не биха свършили.“ Притеснява го, че хората се разхождат съвсем нормално по улиците. Той би се чувствал добре само в един друг свят, в миналото или в бъдещето. Или пък тук би трябвало да цари някакво друго състояние, например война, но не такава нормална, като тази между американци и руснаци, „зад която вероятно се крият съвсем други врагове“. Той отсича решително: „Реалността, нея не мога да я приема“ и „Не искам да се задоволя с нея, не мога да се задоволя с нея.“. Докато вижда небето над себе си, нищо в неговите идеи няма да се промени и грубо допълва: „Все ми е тая какво мислят другите за моите идеи.“

Външно погледнато сегашната му ситуация никак не е добра. След като напуска училище и прекъсва професионалното си обучение, той се подвизава междувременно като строителен работник, после като „момче за всичко“ в супермаркет, а след това в една семейна фирма. Никога не е имал приятели, защото не обича запоите и не се интересува от момичета. Между впрочем му е ясно, че без пари нищо не става и че може да напредне с идеите си, само ако завърши училище. Когато бива заговорен за пропастта между сегашната му ситуация и неговите идеи, той изфантазирва куп възможности, как би могъл да ги осъществи. Според него със сигурност има учени, които вече са мислили върху подобни неща. Човек трябва само да ги открие. Затова той чете редовно един голям немски всекидневник и се ослушва, и оглежда между редовете на официалната информация за някакво напътствие в тази насока. За да осъществи идеите си, той би трябвало да се сдобие с пари. Големите пари се правят само от търговия с наркотици, където се въртят милиони. Друг начин за това би било да следва, например астрофизика, това е и неговото професионално желание. Досегашният му професионален път на неквалифициран работник не му дава такава възможност, въпреки че той има чувството, че всеки път е изкачил още едно стъпало. Той мисли отново да избяга, за да се запознае с подобни хора. Може би решителният момент ще настъпи скоро, когато стане на 18 години. „Тогава никой няма да ме преследва, никой няма право да ме върне обратно.“ Той би могъл да си представи, че извършва деяния, които, в тесния смисъл на думата, са криминални. Той обаче не би стоял в пандиза, по-скоро би се самоубил. И на война би било по-различно. Той винаги е искал да отиде в чуждестранен легион. Той би се сражавал с удоволствие, в друга държава, защото без образование в Бундесвера той би могъл да стане само обикновен войник. А и „както изглежда, Германия така или иначе няма атомни бомби“. Той се надява, че нещата се променят отведнъж.

В двата разговора информацията за психосоциалното развитие на Ули и за семейния му контекст беше оскъдна, но част от нея е от голямо значение. От четири години (тогава е бил на 13 и половина) той живее в един голям град, преди това е живял в малко градче. Там имало каменни кариери, където той търсел вкаменелости. Оттогава започват фантазиите му. До 15-ата си година, по неговите собствени думи, той растял като нормално дете, твърде послушничък, не си позволявал нищо, докато „не направил голямата издънка“. Той никога не се съпротивлявал, винаги бил прецакваният в сбивания и разправии. Правел всичко, което му казвали родителите, роднините и обществото. И тогава, на 16 години, се появили неговите „собствени идеи“ и те се оказали различни. По това време започват и опитите му за бягство. Той често прекъсва училище. Времево това съвпада с развода на родителите му, поради което всички психолози и лекари досега са търсили в събитието причините за неговите провали. Ули обаче се съпротивлява на такова обяснение. Според него разводът не му е повлиял по никакъв начин. Напротив, той имал чувството, че неговите родители „едва сега заживели истински заедно“, въпреки че баща му се преместил в собствено жилище. Той сега се разбирал по-добре с тях от преди. Неговият баща бил шофьор на камион. Преди той си идвал само през уикендите. Но това нищо не променяло. Сега той посещава баща си всеки пък, когато поиска в неделя, за 2–3 часа. Ходят да плуват. Разводът според него не е причината за трудностите му.

Ули, един едър младеж, стои под напрежение по време на двата разговора. Той прикрива донякъде своята подмолна агресивност с една равна, от време на време провокативна усмивка. При първия ни разговор той се обади с 15 минутно закъснение, че „объркал пътя“ и дали изобщо да идва. В крайна сметка той пристигна потен с 40-минутно закъснение. Във втория разговор консултирането се насочи натам, че той действително е проблематичен човек, но все пак подлежи на терапия. Като пробно тълкуване ние предложихме той да си представи, че неговите фантазии за подземните сили под пирамидите биха могли да имат нещо общо с неговото вътрешно състояние, може би и там действат сили, които не са свързани с останалото. Ули обаче не може да го приеме и застава емоционално в една агресивна отбрана, която не отслабва по време на целия разговор. Той се бори за своите идеи и срещу консултанта. Накрая проявява интерес единствено към резултата от теста за интелигентност и към съвети, как би могъл да осъществи идеите си.

Казаното в двете сесии разбира се не позволява внимателно запознаване с фантазния свят на Ули. Въпреки това то дава материал за размисъл и за разбиране на неговата проблематика. В първия разговор той в известен смисъл инсценира „обърканата ситуация“ на своя живот — дали да влезе в реалността на консултирането, или да избяга от него в противоположната посока на фантазията. Интересът на консултанта към онова, което го е впечатлило в книгата за древните египтяни, му дава възможност да сподели част от фантазиите си. Те са алтернативни спрямо действителността такава, каквато той я преживява. Те отвеждат археологически в най-дълбокото минало към древните египтяни или в бъдещето на космическите полети в смисъла на научната фантастика. Те се движат в подземния свят на пирамидите и в надземния свят на галактиките. В противовес на една действителност, възприемана като незадоволяваща, дори непоносима, те представляват същински задоволяващото и носещо наслада. Но този креативен потенциал е изтласкан в най-отдалечения ъгъл на историята и на най-голямо разстояние в космоса. Делят ги светове от преживяването на действителността.

Тъй като фантазиите представляват същински жизненото в Ули, той се бори за тях срещу една преживявана като безжизнена действителност. Следователно цари състояние на война между тези две страни у него. Във Втория разговор той инсценира този конфликт, като прехвърля върху психологическия съветник страната на лошата действителност и се бори срещу него в името на своята изпълнена с наслада и богата на идеи страна. Величието и силата на тези фантазии намират израз в Наполеон и Хитлер, спрямо които другата страна представлява една досадно скучна реалност, една презряна и обезценявана нормалност, която трябва да бъде разрушена.

Когато страната на незадоволяващата действителност започне твърде много да го притиска, той трябва да я упои: В научнофантастични филми и бягства от нея навън и навътре. Участието в някаква война би направило поносима вътрешната битка. Като имаме предвид колко важни за Ули са неговите идеи, тъй като те съдържат цялата му жизненост, разбираме и неговите представи за това, по какъв начин би могъл да ги осъществи: да намери велик учен, да го финансира с неправомерно придобити милиони, сам да бъде този учен, да срещне по време на бягствата си такива странни хора, да ръководи унищожителен удар във военен сблъсък. Но не се виждат никакви възможности за свързването на тези фантазии с реалната действителност. Фантазиите се отцепват и започват да водят свой собствен живот. Ули се движи по ръба между тях и т.нар. действителност.

Две изказвания за неговото детство и юношество могат да бъдат обвързани с тази хипотеза за един раздвоен Аз. Първо, това е повратният момент между 15-ата и 16-ата година, т.е. в пубертета, преди който той е бил изцяло адаптиран към т.нар. нормалност, но затова пък е трябвало да забрави собствените си потребности и желания, и на внезапното откритие, че той има свои собствени идеи, които, противно на досегашното, представят една съвсем различна страна от неговия Аз, която той възприема като жизнена и великолепна, но откъсната от действителността. Това откритие съвпада с развода на родителите, за който Ули казва, че не му е повлиял по никакъв начин. За разлика от мнението на лекарите и психолозите, според него той не е причината за неговите бягства и търсене на убежище във фантазиите. Ако прибавим към това и на пръв поглед непонятните твърдения на Ули, че напротив, той има чувството, „че неговите родители едва сега заживяват истински заедно“, че се разбира по-добре с тях, отколкото преди, въпреки че след развода те на практика живеят разделени, можем да направим следната хипотеза: Въпреки че преди развода родителите на Ули се живели в един, външно погледнато, съвсем нормален брак, тъй като поне през уикендите са били заедно, Ули още тогава ги е преживявал като вътрешно разделени. Тази т.нар. нормалност го е карала да страда. За да я понесе, той се е приспособил към нея с цената на това, да се отрече от своите собствени потребности, от своята собствена активност. И когато дошъл разводът, от плещите му бил снет товарът на това приспособяване и той могъл да открие своите идеи и да избяга във фантазния си свят. Следователно Ули има право, когато казва, че не разводът е причина за бягствата му, а непоносимата за него ситуация в брака на родителите му. Разводът следователно е бил един вид освобождение, макар и за един алтернативен фантазен свят.

В края на нашите предварителни размишления върху значението на фантазиите на Ули искам да обърна внимание и върху изненадващите поврати, които консултирането претърпя. Преди уговорената трета среща майката на Ули се обади, за да каже, че синът й отново е избягал, и попита какво да прави, дали пак да го търси с полиция. Тя вече, също и финансово, едва успявала да се справи. Тъй като според закона родителите са длъжни да се грижат за децата си, въпреки неблагоприятните психологически последствия от това, ние нямаше как да я посъветваме да не го направи. Моята фантазия за този опит за бягство бе следната: сега Ули осъществяваше решителната стъпка, която бе заявил, че ще извърши, когато стане на 18 години. „Тогава никой няма да ме преследва, никой няма право да ме върне обратно.“ Аз бях взел под внимание само едната страна на преживелищния му свят, не и тази на частичната му връзка с реалността, която досега винаги го бе карала да се връща обратно. Около една седмица по-късно майка му се обади по телефона, че той се е върнал и е започнал нова работа. Имал намерение по-късно да продължи консултирането. Това е онази част от историята на Ули, която аз можах да проследя и ние трябва да оставим отворен въпроса, какъв ще е изходът от неговата битка между фантазия и действителност.

Ако като следваща стъпка в нашите размишления поставим това конкретно говорене за фантазии в психологическата ситуация на консултиране и опита за неговото психоаналитично тълкуване в по-широкия контекст на въпроса, в каква степен изобщо можем да знаем за фантазиите, и по-специално с какви възможности за достъп до тях разполагаме, се озоваваме в полето на една философска рефлексия от теоретико-познавателен и антропологически вид. Ако, освен това предположим, че с фантазиите засягаме една антропологически централна сфера, която, подобно на разсъдък и език, ни позволява да изведем характерната разлика между човека и животното, то тогава би трябвало тези методологически разсъждения да са от съществено значение за антропологията като цяло.

Какви са, феноменологично погледнато, условията, за да можем да добием знание за фантазиите на Ули? Несъмнено първата и задължителна предпоставка се състои във факта, че те са ни дадени в езика. В противен случай те не биха били уловими от самия човек, нито биха могли да бъдат съобщени на други хора. При това под език разбираме не само езика на думите в тесния смисъл на думата, но също така и изразяващия се в мимика, жестове и действия език на тялото, с който се срещаме в работата и играта. Освен това нямаме предвид само живия език на актуалното изразяване, а и залегналия в текст, рисунка и форма на предметите изговорен език. Втората предпоставка се състои в това, че езикът в неговите значения, т.е. в своето семантично съдържание, се опира на опит, който предхожда понятийните определения дотолкова, доколкото изобщо им дава образно-представно съдържание. Как можем в такъв случай във и посредством езика да добием достъп до област, която в известен смисъл антропологично го предпоставя? Ако характеризираме езика с това, че се опира на общоприети значения, които комуникативно предава, а фантазиите с това, че в тях се отразява индивидуален образно-представен опит, тогава изниква въпросът, как тези индивидуални съдържания могат да бъдат уловени и съобщени в езика? Ако вземем например изказванията на Ули за действителността и нормалността, установяваме, че тук той си служи с думи от разговорния език, които в една езикова общност като цяло са разбираеми. Думата „нормално“ обозначава например опит, който може да се простира от негативното му схващане като лоша нормалност, до позитивното му разбиране като изпълняване на норми или очаквания. Въпреки това, когато говорим с Ули за нормалност, оставаме с чувството, че той има предвид и нещо друго, че полето на значенията на думите в неговото говорене е променено. Очевидно той се осланя на опит, който той сам е придобил в индивидуалната си съдба и който модифицира словоупотребата му. Значението на думите изглежда е зависимо от това какво опитно съдържание и фантазии сме натрупали в тях. Какво обаче тогава е фантазия и можем ли да разпознаем нейните съдържания в езиковия израз и да ги схванем диференцирано в комуникацията?

В антропологическата дискусия, предизвикана от Гелен, изкристализира следното определение на фантазията: тя бива схващана като психическа способност за себе-поставяне в други възможни позиции, във виртуални начини на възприемане и движение. Вследствие на това тя трябва да бъде различавана от възприятието, което заема определена позиция спрямо света, от която то получава своето съдържание по непосредствен сетивно-съзерцателен начин. Тя се отграничава също така и от движението, което представлява моторна активност от една определена позиция към света. Тук е имплицирано феноменологическото схващане за една отнесеност към определена позиция или перспективност на възприятието и движението, което е обусловено от телесността на възприемащо-движещия се човек. За разлика от възприятието и движението, фантазната дейност е относително отделена от връзката с материалната предпоставеност на тялото и на определената ситуация, в която то се намира. Тя варира позициите в пространството и времето, поставя се в други възможни начини на възприемане и движение. Това може да става предимно предметно центрирано, при което фантазиращият открива възможни гледни точки към нещата в своя околен свят. Тук говорим за предметни фантазии. Това обаче може да става и ориентирано към околните, при което фантазиращият приема за свои някои позиции на други хора. Символическият интеракционизъм разработва преди всичко този аспект на „to take the role of the other“. В този случай говорим за социална фантазия. Ако това себе-поставяне се отнася предимно към минали възприятия и движения, ние наричаме това репродуктивна фантазия, която съответства на способността на паметта. Ако, напротив, се предполагат или изпробват бъдещи възможности, това наричаме продуктивна фантазия в смисъла на способността за въображение.

Фантазията несъмнено е един изцяло субективен метод за преживяване на предмети от моя гледна точка или съответно за това, да си представя себе си действен по отношение на тях, и то напълно свободно и независимо. Тази способност да си представяш представлява най-важният корен на човешката индивидуалност и неповторимост. В същото време този метод представлява и форма на обобщаване. Различните гледни точки за нещата и хората ми показват как те изглеждат за някой друг и как биха могли да бъдат използвани. Между тях възниква връзка, създава се нещо общо, съобразно видовете асоцииране по близост в пространството и времето и по подобие на нещата. Следователно фантазията обобщава по тези три начина на сравняване, но не в смисъла на закоравял индуктивен метод, а като улавяне на формата. Изведнъж пред Ули проблясва смисълът на строежа на пирамидите, защото той вижда нещо, което другите не виждат, а именно, че ориентирането спрямо космоса е най-важното в тези съоръжения. От многообразието на гледните точки той привижда в определен смисъл общото. В спонтанната интуиция се разкрива формата.

Ако не искаме да предпоставим фантазията, схваната като способност за себе-поставяне във виртуални възприятия и движения, като нещо предзададено за човека, трябва да изясним нейния произход. Коя човешка обусловеност прави разбираемо нейното възникване? Една такава изначална постановка на въпроса трябва да отчита едновременно както природните, така и обществените условия за възникването на фантазията. Аспектът на природното се открива пред погледа ни, преди всичко, когато питаме за подбудите за създаване на фантазната дейност. Антропо-биологичните и психоаналитични теории са единодушни по въпроса, че нашите фантазии се пораждат от проблеми в задоволяването на потребности и желания, което те във висша степен изкусно правят възможно. Това разбиране за произхода на фантазната дейност се опира на биологичното схващане за човека като едно редуцирано до своите инстинкти същество. Ако е вярно това, че той има на разположение само остатъците от инстинктивните праформи на своите подбуди и че не е включен в един генетично предоформен околен свят, тогава в неговата дейност е заложено както разгръщането на неговите потребности и желания, така и оформянето на един задоволяващ околен свят. Той трябва не само да изфантазира своите телесно осезаеми потребности, а и да си създаде съответния културен околен свят. В такъв смисъл фантазията като anthropologicum означава, че биологическата обусловеност на биването човек изисква развитието на една психична дейност, с помощта на която той самостоятелно организира задоволяването на своите желания, фантазията трябва следователно да се възприема като психична дейност, трансформираща биологичните условия.

Организиращият принцип на тази психична дейност е, психоаналитично погледнато, сбъдването на желанията. Така изниква въпросът, при какви условия човешката фантазия е в състояние да допринесе за задоволяването на нашите желания в действителността и при какви условия тя предлага едно привидно ерзац-задоволяване. И преди всичко какъв вид обществени условия трябва да са налице, за да се развие тя по този начин. В своята теория Уиникът приема едно неподправено, първично-процесуално преживяване на сбъдването на желания като неотменно условия за възникването на фантазията. Като социално условие за това той назовава „достатъчно добрата майка“ (good enough mother), която се съобразява с изискванията на кърмачето. Така тя му дава чувството, че то може да задоволява по магически начин желанията си в действителността. То развива представата за едно всемогъщество, в което неговото тяло и това на майката, вън и вътре, все още не са разчленени и са на негово разположение. Уиникът нарича това „творческа илюзия“. В нея той вече вижда корените на една фантазна дейност, все още неразчленена от телесното чувство.

Как обаче може да се разреши проблемът за задоволяване на желанията, когато този фантастичен начин бива прекъснат с откази от страна на действителността? Първото условие за това от страна на околния свят е, че благодарение на достатъчно задоволяване майката е създала предпоставките за това, кърмачето да може да задържи в себе си сигурен образ за нея във фазите на нейно отсъствие. Към това трябва да се прибави и второто условие за преживяване на отказ, който да не надхвърля възможностите на кърмачето да го преработи, т.е. то трябва да изтърпи поносима липса. Когато очакваното задоволяване не настъпи веднага, кърмачето може халюцинационно да оживи образа на задоволяващата майка. Спонтанната репродукция на този образ би била в известен смисъл първото постижение на фантазията. Подобни представи обикновено се подкрепят от смучене на пръста, сучене на края на одеялото или галене с плюшени играчки. По този начин в един творчески акт някой от тези предмети асоциативно се свързва със задоволяващата майчина гръд. Края на одеялото замества въображаемо майчината гръд. То се превръща в символичен предмет, защото детето вмъква между своето желание и липсата в действителността един предмет, който като репрезентат отпраща към бъдещо задоволяване. Уиникът го нарича „облекчител“, защото той запълва празнотата или липсата в действителността, като символично вещае бъдещо задоволяване. Естествено достатъчно добрата майка ще предложи такива символи на детското очакване на задоволяване, черпейки от богатството на опита на общуване с деца. Но детският избор на един определен предмет като символ на бъдещо задоволяване представлява оригинално, несводимо до обществени условия постижение на неговата индивидуална фантазия.

Тази способност за символизиране се проваля, когато травматични преживявания на раздяла карат вътрешния образ на майката да изчезне. Тогава предметът вече не се свързва асоциативно с образа на добрата майка, той не отпраща към бъдещото задоволяване, а сам се превръща в съдържание на едно ерзац-задоволяване. Така той загубва своята символизираща функция. Уиникът го нарича „утешител“. Той вече не означава задоволяващата майка, а сам представлява едно мнимо задоволяване.

Въпросът за разликата между съдържащата реалност и лишената от реалност фантазия не може да бъда разрешен посредством външни мащаби, които един наблюдаващ поведението човек би положил. Когато той прави разлика между поведение, обърнато или отвърнато от реалността, между фантазия, насочена към обекта или към субекта, между представи за факти или чисти представи, той вече по принцип предпоставя различимостта като обективно дадена. Ако обаче следваме пътя на Уиникът, трябва да попитаме за критерии, с които отвътре, т.е. изхождайки от преживяването и разбирането за самите себе си и за Другия, да можем да решим, кои фантазии ни опосредстват реалност и кои — чувство на празнота. Различимостта като такава бива проблематизирана. Отговорът на Уиникът е следният: За живеещия в чистата фантазия, фантазията се равнява на действителност. Тя не се разпознава и различава като фантазия, а се взема за самата действителност. Проектираните в действителността желания се провалят, защото фантазиращият не може да създаде символични изразни форми и с това общопризнати средства за достигане на своите цели. За разлика от това, отнасящите се към реалността фантазни продукти, са символизиращи, фантазията не е равна на действителност, а има предвид или означава действителност. Следователно като фантазия тя е различима от нея и отпраща към нея в една комуникативно съобщима и разбираема форма.

Уиникът поставя психологическия въпрос за произхода на фантазната дейност и в един обществен контекст. Той вижда, че човешкото желание като такова не може изобщо да бъде узнато и задоволено, ако не е признато от желанието на Другия. Следвайки Лакан, можем да кажем, че то винаги е желание за желанието на Другия. Общественото условие за възникване на фантазията трябва да бъде видяно в достатъчното обръщане към другите хора. Тъй като то винаги се предлага по символичен начин, в него могат да се видят предпоставките на една преповтаряща фантазна дейност. Тази пасивна страна на фантазната дейност наричаме подражание или имитация. Качеството на предлаганото от майката например определя дали детето ще успее да развие една оригинално-творческа фантазия и да разгърне своите индивидуални способности. Тази фантазия, която твори и пресъздава от свой собствен подтик, наричаме креативност. Без нея фантазната дейност би се редуцирала до външно приспособяване. В едно насърчаващо обкръжение, което предлага достатъчно задоволяване и допуска само поносима липса, детето може да развие тези творчески сили на символизираното. В един изпълнен с откази свят, в който травматизирането надвишава възможностите за преработка на детето, символичните връзки на фантазията с действителността биват прекъсвани, контекстът на отпращане бива нарушен, фантазията се превръща в изкривяване на действителността. По този начин Уиникът отличава един необходим и свързан с развитието отказ, на който съответства едно структурно диференциране на човека в несъзнавана фантазна продукция, и предсъзнавано-съзнавано въображение. Различен от този е ненеобходимият, несвързан с развитието отказ, вследствие на социалния натиск, който произвежда вътрешни процеси на защита, в смисъла на отцепване, отричане, изтласкване и т.н., и създава един патологично-несъзнаван фантазен живот без достатъчно символични отпращания към реалността.

Как бихме могли да определим отношението между фантазия и език, ако изхождаме от тези предпоставки? За разлика от асоциативния метод на фантазията, езикът представлява един дискурсивен процес на подредба и изясняване на образно-символични взаимовръзки на отпращане. С помощта на логическата функция на Да и Не на определено понятие може да се припише или не даден предикат. Едно езиково изказване следователно обобщава обединими съдържания на фантазията до значението на една дума и разделя необединимите. Антропологичната необходимост от едно такова развитие на езикови форми за задоволяване на желания между майка и дете се състои, най-общо казано, в това да се направи възможно едно по-гъвкаво и по-диференцирано общуване между майка и дете с оглед на разбирането на желанията и сондирането на пътища за тяхното задоволяване. Отново майката е тази, която опосредства с говоренето си всеобщото съкровище на значения на разговорния език, което детето, подражавайки, превръща в свое. Същевременно, говорейки, то извършва творческия акт, да изрази в думата онова значение, което иска да й даде. При това то се осланя на образно-символичните взаимовръзки на отпращане в своята фантазия. Говорейки, то въвежда своята фантазия в играта. Следователно езикът зависи от многообразието на образно-символичните взаимовръзки на отпращане на фантазията. Там, където те са нарушени посредством защитни процеси, съдържанието на думите се променя и губи своята връзка с реалността.

В начина на употреба на думата „нормалност“ от Ули доловихме значителна промяна в разговорното й значение. За него тя се превръща в понятието за една лишена от удоволствие, дори непоносима реалност, по отношение на която той може да се чувства свободен само в своите идеи. Полето на значения на тази дума за него изглежда иначе, защото той е натрупал друг опит и фантазии. Нека си припомним преди всичко неговото приспособяване към една нетърпима семейна и брачна ситуация в детството му, в която желанията му са били погребани. В тази връзка ние се сблъскахме с непонятното изказване на Ули, че неговите родители едва след развода заживели истински заедно, въпреки че бащата се преместил в друго жилище. Това изказване придобива смисъл само ако допуснем, че преди развода, в техния т.нар. нормален брак, родителите не са живели истински заедно и той не се е разбирал с тях; след развода обаче, когато нормалният брак приключил, те намерили начин истински да общуват, поради което той започнал по-добре да се разбира с тях. Ако нашата хипотеза е вярна, тук имаме работа с един объркан свят: с една така наречена нормалност, която смазва, и с една анормалност, която действа освобождаващо. В начина на употреба на понятието нормално, вследствие на съдържанието на неговите преживявания и фантазии, при Ули е настъпило изместване на значението, което достига почти до неговата пълна противоположност: нормалната действителност всъщност е анормална, защото е непоносима. Тя трябва да бъда разрушена. Анормалната действителност на фантазията е много по-нормална, защото е пълна с живот и наслада. В терапевтичния разговор ние трябва да се опитаме да доведем до език откъснатите фантазии на Ули. Това изисква способността за чуване на семантични промени в езика, които подобни фантазни съдържания издават. Сега е от значение, работейки с детайлите, езиково да диференцираме, въз основа на кои несъзнавани фантазии се стига до подобни промени в значението в езика. Едно такова говорене отново възпроизвежда взаимовръзките на отпращане между тях и свързва символичните нишки с реалността. Само така може да бъде създадена основата за това, той да схваща диференцирано своите желания и да може езиково да ги свързва с желанията на другите.

Като трета стъпка в нашите размишления ние си поставяме научно-теоретичния въпрос, с какви методически възможности разполагаме в науките, за да намерим достъп до фантазиите и по-специално къде бихме могли да положим началото на едно философско-антропологическо разбиране за проблемното поле на фантазиите. Многообразието на изходните точки в науките е предопределено от становището им по въпроса, дали те схващат човека в неговата свързаност с останалата природа, материя, растения и животни като природен факт и искат да изследват неговата каузална обусловеност. Прилагането на един такъв природонаучен подход спрямо човека имплицира, че неговият предмет ще бъде определян като поведение, а научната форма като обективно насочено наблюдение, съответно експериментиране, и като каузално обяснение. Вторият възможен подстъп е човекът да бъде разгледан в неговата различност от природата като езиково същество и да се изследва този специфичен начин на неговото хуманно себеосъществяване. Един такъв подход разглежда своя предмет, езиковите свидетелства в реч, текст и културни продукти, като носител на смисъл и значение. Той може да бъде проявен единствено посредством обяснение, разбиращо езиковите изкази откъм тяхната интенция, която те следват в рамките на една културна и езикова общност. Тук ние говорим за едно ориентирано спрямо целта или телеологично обяснение. Тези различни изходни точки са основават на факта, че човекът, от една страна, притежава общи черти с останалата природа, а, от друга, се отличава от нея като езиково същество.

В поведенческите науки проблемното поле на човешките фантазии се схваща от гледна точка на субективните условия на поведението, независимо от това дали на преден план стоят по-скоро наследствено кодираните условия на поведението, както е в биологията, или условията на ученето, както е в бихейвиористичните науки. Ако биологията прави поведението зависимо от вродените инстинктивни движения, съответно механизми на отключване, и от ключови дразнения, това означава, че сънищата и репродуцирането на образи представляват субективна реакция спрямо външни и вътрешни дразнители. Несъмнено по-висшите животни притежават богат представен живот, нещо, което може да се наблюдава при сънуващи кучета. Същевременно, в експериментите на Кьолер с маймуни, ние виждаме къде се намират границите на животинската способност за представа, а именно в невъзможността да си представят откъснати от изискванията на специфичната околна среда, имагинерни пространства, времена и качества. Очевидно необходимостта от преработване на вътрешни и външни дразнения в съня и образните представи е биологическа обусловеност, по която хората и животните си приличат. В същото време сравнението с поведението на животните ни учи, че при човека приспособяването към една специфична околна среда отпада като природна зададеност, с което се открива път за фантазията в антропологически смисъл. В теориите за ученето, според които поведението е зависимо от поощренията и наказанията от страна на околния свят, фантазията се схваща като емоция и се разглежда като интервенираща променлива, т.е. като междинно звено на вътрешните условия на организма, които влияят върху поведенческата реакция, фантазията всъщност може да бъде установена само чрез отклоненията в поведенческите реакции, които се приписват на нейното влияние. Към това се прибавят вербалните изяви на фантазиращия, който в себеописващото поведение може да сподели своите субективни впечатления. В проблематиката на Ули поведенческата теория би обърнала внимание най-вече на провалите в училище, смущенията в концентрацията и бягствата като на отклоняващо се поведение, за което между другото би трябвало да се вземат предвид и такива субективни условия като фантазията. Причина тя да се разрастне до такава степен, според тази гледна точка, са единствено влиянията на семейството на Ули, в което очевидно напасващото се поведение и потъване в размисъл е било предпочитано и повече толерирано, отколкото активното спонтанно поведение. С такова едностранно изследване на зависимостта на поведение от обкръжението не могат обаче да бъдат обяснени съдържанията на преживяването и фантазирането в техния истински смисъл. Затова в бихейвиористичното поведенческо изследване те биват смятани за субективни и научно недостоверни. От терапевтична гледна точка те практически са интересни само с оглед на това дали и в каква степен такива реакции трябва да бъдат засилвани, или смекчавани. Там, където обаче поведенческото изследване обръща внимание на съдържанията на себеописващото се поведение, то трябва да попита за смисъла и значението на тези изказвания за самия субект и по този начин прекрачва рамките на своята научна ориентация в посока към една херменевтична наука.

За последната фантазия се разкрива през призмата на съдържанието на езиковите значения. Първо, в този смисъл на преден план стоят словесно-понятийните значения. Дори тогава, когато научно биват изследвани произведения на изкуството или археологически свидетелства, в които образно-езиковите елементи играят съществена роля, те стават предмет на изследване в словесно-понятийни описания. Така пред херменевтичната наука проблемът за фантазията се поставя като проблем за начина, по който ние сме в състояние да уловим образния език в медиума на словесния език, а това означава като въпрос за отношението между форма и съдържание на езика. Второ, ако обаче фантазиите са херменевтично достъпни само под формата на езикови текстове, изниква въпросът, как изказванията на отделния говорещ, в които той споделя свои собствени представи, могат да бъдат разбираеми за другите. Херменевтичните науки разрешават този проблем като разглеждат интенциите на отделния езиков изказ в рамките на общите интенции или представи за средство и цел на една езиково-културна общност. Разбирането на фантазиите на отделния субект изисква затова вземането предвид на обществения контекст, вътре в който те стават разбираеми. Трето, учените-херменевти трябва да рефлектират върху факта, че един определен езиков изказ се случва в определен момент и че изследователският въпрос се насочва към него от времева дистанция. Затова интенцията на изследователския въпрос стои в един различен обществен контекст от този на изследваното изказване. Следователно тук се появява проблемът за това, че езиковите изкази и тяхното фантазно съдържание са подвластни на исторически промени и че могат да бъдат разбрани само ако тогавашното време и неговото разбиране бъдат поставени в плодотворно отношение към нашето време и неговото разбиране. Във фантазния разказ на Ули ние можем добре да разпознаем езиковата форма, речта, в която разказът бе представен на консултиращия и писмения протокол, в който той бе съхранен. Различието в обществения контекст също става ясно: изследваният младеж и възрастният консултиращ, сезонният работник и упражняващият академична професия и т.н. Историческото различие също става видимо от разликата в поколенията на изследван и консултиращ. Освен това ние би трябвало да обърнем внимание на разликата между научния подход спрямо един фантазен разказ на обичайната херменевтична наука и този на психоанализата. Докато в херменевтичните науки ние приемаме, че партньорът в разговора може като цяло да познава своите фантазии, че следователно са му достъпни значения и намерение, В психоанализата ние изхождаме от това, че явният смисъл на разказа представлява само едната страна на медала, която бива съопределена от другата, тази на скрития смисъл. В случая с Ули ние имаме работа с първично откъснати несъзнавани фантазии, които все пак на базата на нестабилната вторично-процесна организация на неговата личност, т.е. на базата на липсващи Аз-сили, пробиват неговите защити. Те се намесват в неговите съзнателни преживявания, без той да е в състояние да направи разлика между чиста фантазия и възприемане на реалността. Психоаналитичната херменевтика се състои в това, да свърже несъзнаваните и съзнаваните страни на фантазния живот в един езиков контекст, така че да направи символичния обмен между тях възможен.

Каква, в крайна сметка, е ценността на философското говорене за значението на фантазиите, което използвахме в нашите теоретико-познавателни и антропологически размишления? Как можем саморефлексивно да определим своята собствена позиция? Със сигурност това говорене е по-опосредствано и по-абстрактно от това на терапевтичното консултиране или научното изследване на фантазиите изкази. Тези видове говорене се намират в директно опитно отнасяне към своя предмет, макар и по различен начин: консултиращият в една разбираща и практически помагаща позиция, поведенческият учен — в тази на природен наблюдател, херменевтичният учен — в тази на езиков интерпретатор. За разлика от това, на философската рефлексия такъв опит трябва да й бъде предоставен, било то от собствения житейски опит, било то като зает от този на науките, философската рефлексия се характеризира посредством индиректното говорене за това, как човек говори за фантазиите в житейската практика и наука. Това говорене за говоренето може да има само смисъла на едно изясняване на въпроса какво значение имат тези различни начини на говорене за една наука за човека като цяло. При това съответното говорене трябва да бъде запитано за неговата специфична научна нагласа, за неговите предпоставки, за обхвата на неговите твърдения и неговото отношение към другите начини на говорене. Затова една философска рефлексия върху антропологичното значение на фантазията трябва да постави в отношение един спрямо друг различните начини на съдържателно говорене. Тъй като при това самото философско говорене е обусловено от споменатите форми на житейска практика и от историческия напредък на науката, то не може да стане в окончателна и завършена форма в смисъла на един систематичен цялостен проект за човека, а остава като историческа задача пред философстването.

Нека се опитаме, обобщавайки, да поставим фантазиите на Ули в контекста на разбирането за една философска антропология и да ги разгледаме в този план.

1. Изходна точка на всички размишления трябва да бъде фундаменталният и неизбежен факт, че ние можем да знаем за неговите фантазии само в езика, че те ни се предлагат под формата на разказ или текст.

а) При това, както вече видяхме, словесният или понятиен език има дотолкова теоретико-познавателно предимство, доколкото образната символика на играта и езикът на тялото трябва потенциално да бъдат словесно изразени или схванати, за да могат изобщо да станат достъпни за познанието. Предлагането на фантазиите под формата на разказ или текст също така неизбежно предполага един партньор в разговора, към който са насочени речта или писменото слово. Накратко: фундаментално за разбирането на фантазиите е херменевтичното отношение между говорител и заговорен, между израз и съобщение, между даване и получаване на информация.

б) Естествено, не е достатъчно да разбираме това отношение като събитие в един словесен обмен на комунициращи, без да имаме предвид онова, което тук се обменя, което дава смисъл и съдържание на езиковото съобщение. Освен това трябва да обърнем внимание на измерението на образното Да-си-представиш и Да-се-поставиш (на мястото на друг), което се изгражда под формата на асоциации и се изразява в играта със символичния предмет. Във взаимния обмен на фантазии в символичната игра ние разпознаваме съдържателното измерение на езика, което също трябва да бъде включено в херменевтичната концепция.

в) Ако в крайна сметка поставим въпроса от какви подбуди и мотиви произтича това създаване на фантазии и техният комуникативен обмен, ние ще видим, че те се коренят в потребности и желания, които телесно узнаваме под формата на афекти и настроения. Следователно, символичното и езиково споделяне на фантазиите в крайна сметка става в името на задоволяването на тези телесно усетени потребности.

2. С Включването на психически познаваемите потребности и желания ние се натъкваме на тяхното биологично ядро, на нашата обусловеност от вътрешната природа, която иска да бъде задоволена чрез материален обмен с външната. По-нататък ние се натъкваме на обусловеността от реакциите на околния свят, които правят възможно или не това задоволяване. Ако ние искаме да вземем под внимание в антропологически план тези природно-материални условия за задоволяването на потребности в нашия околен свят, ние трябва да извършим методично-абстрактната стъпка, която изважда на преден план езиковостта и символността на човешкото себеосъществяване и ги изследва в контекста на природата. Тогава говорим за тях като за природно събитие както биологът, който изучава тяхната наследствена обусловеност в процеса на еволюцията на видовете, или както поведенческият учен, който изследва природните закони на научаването.

а) В сферата на биологичното, както вече видяхме, фантазията се явява субективно условие на поведението. Тя се появява в контекста на развитието на паметта на висшите организми. Нейната функция е овладяването на вътрешни и външни дразнения, както в сънуването, за да осигури регенерирането в съня, така и в будно състояние, за да може да се справи с поставените от околния свят задачи. При това антропологически значима е биологическата констатация, че фантазната дейност на висшите животни не прекрачва тяхната природно зададена граница в специфичния им околен свят.

б) В бихейвиористкото поведенческо изследване фантазията също се явява субективно условие на поведението, особена компетентност на организма, която може да бъде полезна или вредна за приспособяването към околния свят. Тя се приема за формирана посредством влиянията на околния свят и може да бъде направлявана чрез поощрения и наказания, в зависимост от това каква фантазна дейност и в каква степен е желателна или не. Антропологически значимо тук преди всичко е повлияемостта на фантазията от условията на околния свят и нейната способност за развитие в процеса на учене.

3. Ако искаме да направим антропологически плодотворни резултатите на поведенческите науки за нашата природна обусловеност, ние трябва да ги интегрираме към особените условия на езиковостта на човека и да ги интерпретираме херменевтично. Това означава:

а) че естествените подбуди на човека, психически преживявани като потребности и желания, се нуждаят от задоволяване във външната природа, което не е природно зададено, а се създава в символичното общуване с нея посредством инструменти, т.е. трябва да бъде изработено.

б) че това задоволяване може да бъде постигнато само в символичното отношение към човешката действителност, т.е в отношенията с другите в обществото, което следователно е зависимо от това, дали ние взаимно акцептираме, или не своите потребности. Във фантазирането двоякото отношение към природата и към човека е неразделно свързано в символи. Символическият предмет, с който усвояваме природата, препраща моето желание към желанието на Другия, който може да го задоволи или отблъсне.

4. В тази антропологическа концепция за едно обусловено от природата желание, намиращо задоволяване в междуличностните отношения, трябва преди всичко да обърнем внимание на обстоятелството по какъв исторически определен начин са били създадени тези отношения. Тук трябва точно да разграничим кои фантазии могат да бъдат комуникативно обменени и кои трябва да бъдат подтиснати, каква е степента на отказ, който ни бива наложен от неизбежните изисквания на действителността и на този, който се проявява под формата на натиск от обществено-политическо естество. По-нататък трябва да проследим по какъв начин общественият натиск намира своето продължение във вътрешни форми на натиск от психическо естество. При това трябва се вземе предвид, че психичното преживяване не може да бъде схванато просто като резултат от обществените отношения, защото те винаги въздействат върху едно особено биологично-психично състояние на потребностите. Въпреки това в определена степен е възможно да правим заключения за психичните начини на преживяване от обществените условия, както и обратното. Взаимното им навлизане едно в друго характеризира конкретната ситуация на човека в обществото, която трябва да бъде схващана исторически-херменевтично.

Какви последствия можем да изведем от тази антропологическа концепция за начина, по който да разглеждаме фантазиите на Ули? Психологическото разбиране за вътрешно-психическите трудности на Ули ни препраща по необходимост от конфликтите в междуличностните отношения, към тези на обществото. Тъй като в крайна сметка Ули трябва да изнесе върху себе си и преработи реални обществени проблеми. Общественият аспект се включва в психологическото разбиране винаги, когато става дума за отношението към реалността. За да разберем личностните трудности, трябва да познаваме реалните трудности в семейната, работна и политическа ситуация на времето. Такива обществени проблемни сфери стават видими и в случая на Ули. В неговата семейна ситуация става видим конфликтът на модерното „малко семейство“, което, от една страна, трябва да изпълнява задачата за партньорско себеосъществяване и възпитаване на децата, от друга страна обаче, бива поставено на изпитание чрез общественото изискване всеки партньор да работи на отделно работно място. Тези реални трудности се проявяват например в последствията от професионалната дейност на бащата на Ули като шофьор на камион, който отсъства през цялата седмица. Следователно, няма нищо чудно в това, че Ули изпитва чувството, че семейството не живее истински заедно, а е вътрешно разединено и отчуждено. Неговото разцепване на преживяването в една незадоволяваща действителност, към която човек трябва да се приспособи и един фантазиран свят на желания, в който човек се събужда за живот, е един възможен изход от тази трудност. В неговата професионална и работна ситуация се отразяват напреженията, произтичащи от противоположните обществени изисквания пред работещия за собствена икономическа изгода и необходимост от коопериране с другите. Ули не е в състояние да отстоява своя собствен интерес и същевременно да работи съвместно с другите. В училище неговият индивидуален фантазен свят го откъсва от учебните задължения и е причина за неговия провал спрямо поставените изисквания, въпреки че обективно неговата интелигентност би била достатъчна за училище от по-висок ранг. В работата той би искал да напредне и да осъществи своите амбициозни цели, но прекъсва професионалното си обучение, превръща се в момче за всичко и често напуска работата си, за да избяга във фантазния свят. В неговото развитие се отразява и реалното в нашето общество напрежение между наемни работници, които предлагат своя труд срещу заплащане, и работодатели, които целят постигането на възможно най-голяма печалба от вложения си капитал. Зависимостта от една работа, чиито цели не може да съопредели, се отразява в неговото преживяване. Той реално не може без своята заплата като момче за всичко. Това го принуждава, след всеки опит за бягство, отново да търси работа. В същото време се вижда във фантазиите си в ръководна позиция. Той би искал да е икономически независим, като нанесе „удар за милиони“. Да издава военни заповеди от най-висока инстанция, да може да взема решения за употребата на атомни бомби. Или да бъде велик учен, който ще определи бъдещото развитие. В крайна сметка политическите огнища на напрежение също оказват своето влияние върху преживяванията на Ули. В западното общество това е конфликтът между една икономика, която претендира да се развива, следвайки в най-голяма степен законите на пазарния принцип, и политическата претенция, че всички граждани могат свободно и равноправно да определят самите себе си. Противно на това, напреженията в източния свят се пораждат от обстоятелството, че обществената претенция за свободно и равноправно себеопределяне влиза в конфликт с централизираното държавно планиране и ръководене. Ули преживява съперничеството между Русия и Америка като нещо политически случващо се на повърхността, което в дълбочина бива продиктувано от съвсем други сили. За един млад човек, на прага на гражданското и политическо пълнолетие като него, тези събития стават разбираеми само ако изфантазира отвъд официалната политика действителните фактори на властта, които той пренася в една археологически разгадаема дълбина и една футуристично звучаща за нашия свят далечина.

Вземането под внимание на реалните обществени проблеми се явява обаче недостатъчно, за да разберем индивидуалното развитие на Ули. Огнищата на напрежение в семейство, работа и държава, оказват различно влияние върху всеки отделен човек, защото срещат едно специфично състояние на потребности, което е свойствено само за него в този момент. Биологическите подбуди биват индивидуално преживяни и фантазирани, съобразно неговия опит, със задоволяване или отблъскване от страна на околния свят. Следователно, социологически ние само можем да поставим обществените огнища на конфликти във връзка с формите на психическо напрежение, без обаче да сме в състояние изцяло да изведем от това съдбата на този отделен човек. На обществените конфликти на нашето време съответстват определени психични конфликти в преживяването както на обекти, така и на самия себе си. В психосексуалната сфера на преживяване напрежението между необходимото ориентиране към партньор и общественото изолиране на отделния човек се отразява по такъв начин, че сексуалността се превръща все повече в средство за наслада за отделния индивид, а обектно отнесената позиция става все по-трудна за осъществяване. Но дали този възглед се оказва достатъчен, за да разберем индивидуалната нагласа на Ули, който отрича какъвто и да е интерес към момичетата и пренася всички изпълнени с наслада чувства в своите фантазии. В сферата на агресивните стълкновения конкурентната битка предизвиква едно огнище на напрежение, което изисква екстремни решения в смисъла на приспособяване и подчиняване или на войнствено себеутвърждаване и упражняване на власт. В случая с Ули ние със сигурност откриваме тези страни в едностранното му поведение на приспособяване и подчиняване по време на детството и в агресивното себеутвърждаване с помощта на неговите фантазии през пубертета. Но така все още не сме обяснили, защо Ули достига своето себеутвърждаване чрез фантазии с такова определено съдържание, какво значение лично са самия него имат например фигури като Наполеон и Хитлер. И накрая, в сферата на себепреживяването става видно, че напреженията в нашето общество между свободното себеосъществяване и зависимостта от пазарното развитие обуславят едно лабилно самочувствие, което се колебае между представата за колосално надмощие и депресивния страх от унищожение. В преживяванията на Ули ние също откриваме фантазиите за величие като милионер, военен главнокомандващ и учен, а, от друга страна, яростта и разочарованието от незадоволяващата действителност. Но не всеки, който се вижда изложен на подобни напрежения, споделя същата индивидуална съдба, първо, да трябва да отцепи от себе си тези фантазии, а след това да бъде владян от тях. Ако искаме да бъдем справедливи към особеността на психичната действителност на преживяването, ние можем само да създадем една косвена връзка между нея и обществено-политическите огнища на напрежения. Само в този смисъл е възможна една обществена антропология на психоаналитична основа.